Р Е Ш Е Н И Е № 67 С о ф и я , 20 март 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ПЪРВО наказателно отделение, в съдебно заседание на 27 ф е в р у а р и 2017 година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ ДЪРМОНСКИ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретар Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Тома Комов изслуша докладваното от съдията Николай Дърмонски наказателно дело № 85/2017 година. С касационна жалба от подсъдимия И. Г. Н. от Б. се обжалва решение № 193 от 07.12.2016 г., постановено по ВНОХД № 221/2016 г. от Бургаския апелативен съд с доводи за явната несправедливост на наложеното му наказание лишаване от свобода с отмяната на приложението на чл.66, ал.1 от НК и постановяване ефективното му изтърпяване с искане за изменянето му и отлагане изпълнението на това наказание с подходящ изпитателен срок. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Частните обвинители Д. М. Я. и М. Д. М., редовно уведомени, не вземат участие в касационното производство и не се представляват, като не са изразили становище по жалбата. Подсъдимият Н., лично и чрез защитника си адв.Н.Б. от САК моли за промяна на решението и постановяване на условното му осъждане от ВКС. Върховният касационен съд провери правилността на обжалваното решение в пределите на чл.347 от НПК, като съобрази следното : При протекло съкратено съдебно следствие по реда на чл.373, ал.3 вр.чл.372, ал.4 вр.чл.371, т.2 от НПК с присъда № 148 от 20.07.2016 г. по НОХД № 680/2016 г. Бургаският окръжен съд е признал подсъдимия И. Г. Н. от Б. за виновен в това, че на 10.08.2015 г. в Б., при управляване на МПС – товарен автомобил марка „Форд”, модел „Транзит”, с [рег.№], собственост на „М.”-ЕООД-Б., е нарушил правилата за движение и по непредпазливост е причинил смъртта на С. И. Д., настъпила на 07.09.2015 г., като деянието е извършено на пешеходна пътека и на основание чл.343, ал.3, пр.последно, б.”б”, пр.1-во вр.ал.1, б.”в” вр.чл.342, ал.1 от НК, при условията на чл.58а, ал.1 вр.чл.54 от НК го е осъдил след редукцията на 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, като на основание чл.343г от НК го е лишил от правото по чл.37, ал.1, т.7 от НК – право да управлява МПС за срок от 4 години. На основание чл.66, ал.1 от НК наказанието лишаване от свобода е отложено за изпълнение с изпитателен срок от 4 години от влизане на присъдата в сила. В тежест на подсъдимия са присъдени направените на досъдебното производство разноски по водене на делото в размер на 396,02 лева, както и да заплати на частните обвинители разноските им за хонорар на повереника им в размер на 1320 лева на Я. и 120 лв на М.. Присъдата е била протестирана от Окръжна прокуратура-Бургас и обжалвана от повереника на частните обвинители адв.Ж.Н. от АК-Б. с оплакване за явната несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание лишаване от свобода както заради заниженост на размера му, основно заради приложението на чл.66, ал.1 от НК с искания за изменянето й и увеличаване на размера на това наказание, което да препятства и отлагането му за изпълнение. С решението си № 193 от 07.12.2016 г. по ВНОХД № 221/2016 г. Бургаският апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е отменил приложението на чл.66, ал.1 от НК и е постановил наказанието лишаване от свобода в определения от окръжния съд размер да бъде изтърпяно ефективно при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Касационната жалба на подсъдимия визира само касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НК заради отмяната на приложението на чл.66, ал.1 от НК с доводи за прекомерната тежест на наказанието при постановеното от въззивния съд ефективно изтърпяване в местата за лишаване от свобода и искане за намеса на касационната инстанция и възстановяване на условното му осъждане, постановено от първата инстанция. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение намира касационната жалба за подадена в законоустановения срок, от страна, имаща право на жалба и срещу подлежащ на основание чл.346, т.1 от НПК на касационна проверка въззивен съдебен акт, поради което е допустима, а разгледана по същество се явява НЕОСНОВАТЕЛНА по следните съображения: ВКС намира оплакването за явна несправедливост на наложеното на жалбоподателя кумулативно наказание, включващо и възможността за приложението на чл.66, ал.1 от НК, на което основно се настоява в касационната жалба, за неоснователно. При индивидуализацията на наказанието му съдът е отчел наличните смекчаващи и отегчаващи отговорността му обстоятелства и като е приел, че наказанието правилно е определено при значителен превес на смекчаващите обстоятелства, е потвърдил наложеното му с първоинстанционната присъда наказание от 2 години и 8 месеца лишаване от свобода, което обаче да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим, като е отменил приложението на чл.66, ал.1 от НК. Възраженията на касатора са фокусирани в случая върху отдадения от съда „приоритет на генералната превенция” под влияние на „обществените настроения” и от идеята наложената санкция да изиграе ролята на „назидание за останалите членове на обществото” с „винаги ефективното й изтърпяване”. Оправдано се заобикалят обстойните съображения на апелативния съд при обсъждане на всяко относимо към поставения проблем обстоятелство и преди всичко дали за постигане на целите на специалната (индивидуалната) превенция е наложително подс.Н. да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода, дали му основание да уважи подадените в тази насока протест и жалба от частното обвинение. Считат се обаче надценени доказателствата за допуснати предходни нарушения на правилата за движение в един твърде продължителен период от време, двуякото отчитане на квалифициращото обстоятелство „на пешеходна пътека” и като такова, завишаващо обществената опасност на деянието, като били подценени онези, обосноваващи наличието на третата и най-съществена предпоставка за приложението на чл.66, ал.1 от НК, които в случая налагали възстановяване на „условното” осъждане на подсъдимия от ВКС. Както и друг път ВКС е имал повод да отбележи, при непредпазливите престъпления по транспорта от съществено значение е характерът и тежестта на запълващите бланкетната норма на чл.342 и сл. от НК нарушения на правилата за движение и ремонт в специалните закони (в случая в ЗДвП) и другите нормативни правила по приложението им, които са в пряка причинна връзка с причинените съставомерни вредни последици. Доколкото спазването на правилата за движение са част от правно регламентираната дейност по управляване на МПС от техните водачи, предишните им санкционирани по съответния (административно-наказателен или наказателен) ред нарушения на тези правила имат своето охарактеризиращо ги значение за поведението им на пътя. Безспорно, периодът на извършването им не е без значение, по-важното е налице ли е повтаряемост във времето и доколко даден вид нарушения застрашават в една или друга степен безопасността на останалите участници в движението. А това дава възможност за извод доколко водачът е коригирал поведението си и го е съобразил с изискванията на закона, свързано с конкретиката на инкриминираното деяние. Последващите го действия на дееца за преодоляване последиците за пострадалия от ПТП следва да се оценяват като смекчаващи отговорността му обстоятелства, но не и вън от формиращите вината му при осъществяване на престъплението. За наказателната отговорност на жалбоподателя (достатъчно смекчена при хипотезата на съкратеното съдебно следствие по чл.371, т.2 от НПК) са налице обстоятелства, които го сочат за твърде компромисен към задълженията си като водач на МПС. Именно в тази насока са съображенията на въззивния съд. Той задълбочено се е спрял на допуснатите от подс.Н. нарушения на разпоредбите на ЗДвП в пряка причинна връзка с причинените при настъпилото ПТП вреди на пострадалата С. Д. – двукратно превишаване на указаната със знак „В26” скорост от 30 км/ч в нарушение на чл.21, ал.2 от ЗДвП, което пък му е отнело възможността да изпълни задължението си по чл.119, ал.1 от ЗДвП – да осигури предимството на пресичащата по сигнализираната с пътен знак „Д17” пешеходна пътека пешеходка, но което е могъл да стори при своевременното й забелязване и намаляване на скоростта или дори спиране вън от опасната зона за спиране при така поддържаната от него превишена скорост. В тази връзка няма как да се коментира наведеното едва в касационното производство възражение от новоупълномощения защитник адв.Б. за наличие вдясно от пътя на строителни материали или отпадъци, пречещи на видимостта на водача Н., първо, защото такъв факт измежду признатите от него в обстоятелствената част на обвинителния акт няма, и второ, защото и по наличните в делото доказателствени материали такива не са фиксирани. Друг е въпросът, че при ограничена видимост водачът следва да съобразява скоростта си на движение със зоната си на видимост, особено, при сигнализираните със съответните знаци опасни участъци от пътя – път в ремонт и приближаване на пешеходна пътека и при изводите на експерта в заключението му в АТЕ, че ПТП не би настъпило, ако подс.Н. би продължил праволинейното си движение в заетата от него условна дясна пътна лента, като неправилно е реагирал с отклоняване на автомобила вляво в съседната, където е застигнал и ударил пешеходката, пресичаща отдясно наляво по посока на движението му и е била видима отдалече. От тези му действия правилно е изведена формата на непредпазливата му вина – груба небрежност, което не се оспорва по делото. Неоснователни са възраженията против съображенията на съда за критичното му отношение към миналото на касатора като водач на МПС. Фактът, че е работил като шофьор с нищо не оправдава поредицата от санкционирани нарушения на ЗДвП, които съдът е обследвал като системно нарушаване на режима на скоростта, както и на последно допуснатото 3 месеца преди инкриминираното деяние нарушение на правило за предимство, довело до ПТП с несъставомерни вредни последици, т.е. наличие на некоректно отношение на подс.Н. към тези основни правила за безопасността на движението, в случая допуснати и в пряка причинна връзка с настъпилото ПТП и последвалата смърт на пострадалата. На този фон съдът с основание е отказал да приложи разпоредбата на чл.55, ал.1 от НК заради възприетите като изключително смекчаващо отговорността му обстоятелство негови действия по осигуряване на кръводарители за спасяване на живота й, при причинените й особено тежки травми и при липса на коментираната втора законова предпоставка за приложението й. И в тази насока спор по делото няма. Накрая, с особено внимание въззивният съд се е занимал с доводите на страните да утвърди или не „условното” осъждане на подс.Н., което пък е поставено в основата на касираното в жалбата му касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК. В тази връзка анализът на съда е засегнал както обществената опасност на инкриминираното деяние, така и личностовата му характеристика като гражданин и като водач на МПС, в светлината и на утвърдената съдебна практика. Относно последното аргументирано е отказано като смекчаващо обстоятелство да се възприеме наведеното от окръжния съд „младата му възраст” при навършените 35 години към датата на ПТП, от които над 10 години е бил правоспособен водач на МПС, категория „В”. От друга страна, включването от законодателя на ново квалифициращо като по-тежко наказуемо престъпление обстоятелство допускането на ПТП „на пешеходна пътека”, особено с причиняване на смърт на пресичащ правомерно по нея пешеходец, отразява загрижеността на обществото към опазване на живота на най-уязвимите участници в движението, както и обществената нагласа за по-висока укоримост на действията и за по-тежки санкции на виновните водачи за постигане на необходимия баланс между целите на специалната и генералната превенция. В тази насока следва да се погледнат и част от указанията на ОСНК на ВКС в ТР № 2/2016 г., т.1 и т.6, б.”а” за значението на поведението на пешеходеца при обсъждане на въпроса относно приложението на чл.66, ал.1 от НК, свързан с начина на изпълнение на наложеното на виновния водач наказание лишаване от свобода. В случая пострадалата пешеходка Д. няма ни най-малка вина за сполетялото я нещастие, а всичко е последица от нехайството на жалбоподателя към изпълнение на задълженията му като водач на МПС. Като краен извод съдът убедително е обосновал защо приложението на чл.66, ал.1 от НК би било проява на неоправдана снизходителност към подсъдимия и е постановил той да изтърпи наказанието лишаване от свобода при първоначален общ режим. При промяната на НК и ЗИНЗС (ДВ бр.13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г.) типът на затворническото общежитие се определя от главния директор на ГД”ИН”, като тази законодателна промяна не води до намеса на настоящата инстанция. ВКС намира, че съвкупността от наличните смекчаващи и отегчаващи обстоятелства очертава съразмерността на наложеното на жалбоподателя наказание с тежестта на извършеното и необходимостта от достатъчна като размер на наказанието репресия спрямо него за постигане целите на закона за поправянето и превъзпитанието му и за ограничаване на подобни прояви в обществото. Безспорно е, че наказанието не е самоцелно, че справедливостта му е част от възпитанието на членовете на обществото в една правова държава. ВКС в случая също намира за обоснован и законосъобразен извода на съда, че едно реално изтърпяно от подсъдимия наказание лишаване от свобода е необходимо за постигане на целите както на генералната, така и на специалната превенция. Определеният от окръжния съд размер на това наказание, с което въззивният се е съгласил, не е прекалено дълъг и настоящият касационен състав намира, че подсъдимият следва да преосмисли бъдещото си поведение зад волана и прекрати експериментите при шофирането. “Условното” му осъждане не би било справедливо и за обществото, макар да е законово допустимо, като прилагането му в такива случаи трябва да е вследствие наличието на изключителни обстоятелства относно невъзможността да се изтърпи ефективно такова наказание от дееца или личностовите му качества наред с ефекта от проведения спрямо него наказателен процес да изключват изтърпяването му, позволяващо постигането по този начин и на целите на генералната превенция в интерес на цялото общество. В случая ВКС не съзира такива обстоятелства и също счита, че подсъдимият следва да изтърпи ефективно наказание лишаване от свобода. След като не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК, то обжалваното решение следва да бъде оставено в сила, а касационната жалба на подсъдимия следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл.354, ал.1, т.1 от НПК Върховният касационен съд – първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 193 от 07.12.2016 г., постановено по ВНОХД № 221/2016 г. от Бургаския апелативен съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :