Ключови фрази


16

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 364
София, 22.07.2022 година

Върховният касационен съд, Първо гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Маргарита Соколова
ЧЛЕНОВЕ: Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
при секретар
като изслуша докладваното от съдия Светлана Калинова
гражданско дело № 2639 от 2020 година, и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх.№6276/19.05.2020г., подадена от С. Г. П. чрез процесуалния му представител адв.В. И., срещу решение №450, постановено на 20.02.2020г. от Софийския апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав, с което:
- решението на първоинстанционния съд е отменено в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Г. П. против Х. Х. П. иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване правото на собственост и предаване владението върху 1/2 идеална част от апартамент №2, находящ се в [населено място], район Л., [улица], ет.1, както и гараж със застроена площ от 23.85 кв.м., ведно с прилежащото мазе №6, таван №3, както и прилежащите 15.474% ид.части от общите части на сградата, до размера от 6.455% идеални части от апартамента и гаража и вместо това е признато за установено по иска, предявен от С. Г. П. по отношение на Х. Х. П., че С. Г. П. е собственик на основание наследяване по закон от неговите родители Г. Х. П. и Т. И. П., на 6.455% идеални части от апартамент №2, находящ се в [населено място], район Л., на адрес: [улица], на първи жилищен етаж в триетажна жилищна сграда, заедно с прилежащото му мазе №6, с прилежащия таван №3, както и на 6.455% идеални части от гараж №6, заедно с 6.455% идеални части от прилежащите към тези обекти 15.474% идеални части от общите части на сградата, както и на 6.455% идеални части от правото на собственост върху УПИ, в който е построена сградата, представляващ УПИ ........... от кв..............по плана на [населено място], местността Л. – III част и Х. Х. П. е осъден на основание чл.108 ЗС да върне на С. Г. П. собствеността и да предаде владението върху тези 6.455% идеални части;
-потвърдено е решението на първоинстанционния съд в частта, с която предявеният от С. Г. П. против Х. Х. П. иск с правно основание чл.108 ЗС е отхвърлен за размера над 6.455% идеални части до размера от 1/2 идеална част от апартамент №2, гараж №6 и дворното място;
-потвърдено е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е оставено без уважение направеното от С. Г. П. искане на основание чл.537, ал.2 ГПК за отмяна на издадения в полза на Х. Х. П. констативен нотариален акт №....., том ..., рег.№..........., дело №........./22.07.2015г. на нотариус с рег.№.............на Нотариалната камара;
-потвърдено е решението на първоинстанционния съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Г. П. против Х. Х. П. иск с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждането на Х. Х. П. да заплати на С. Г. П. сумата от 10800 лв. или по 300 лв. месечно за периода от 13.09.2013г. до 13.09.2016г., с която неоснователно се е обогатил за сметка на ищеца, като го е лишил от ползването на 1/2 идеална част от апартамент №2, ведно с прилежащите му мазе и таван, гараж №6 и 1/6 идеална част от дворното място.
В срока по чл.287, ал.2 ГПК ответникът Х. Х. П. е подал насрещна касационна жалба, инкорпорирана в отговора на касационната жалба, срещу решението на въззивния съд в частта, с която С. Г. П. е признат за собственик на основание наследяване по закон от неговите родители Г. П. и Т. П. на 6.455% идеални части от апартамент №2, заедно с прилежащото избено помещение №6, таван №3, гараж №5 и съответните идеални части от общите части на сградата и ответникът е осъден да му предаде владението на тази част.
С определение №157 от 30.12.2020г. производството по настоящето дело е спряно до приключване на производството по тълк.д.№3/2020г. на ОСГК на ВКС.
Тълкувателно решение №3/2020г. по това тълкувателно дело е обявено на 05.01.2022г., поради което следва да се приеме, че са отпаднали пречките за движението на настоящото дело и касационното производство по него следва да се възобнови, съгласно чл. 230, ал. 1, във вр. с чл. 292 ГПК.
В изложението към подадената от С. Г. П. касационна жалба се поддържа, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по материално-правни и процесуално-правни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на съдилищата.
Поддържа, че в противоречие с ТР №178/30.06.1986г. по гр.д.№150/1985г. на ОСГК съдът се е произнесъл по въпросите възможно ли е собственикът на идеална част от недвижим имот да предяви ревандикационен иск; може ли собственикът на идеална част от недвижим имот при уважаване на ревандикационния иск да иска издаденият нотариален акт по обстоятелствена проверка да бъде отменен; задължен ли е решаващият съд да отмени издадения по обстоятелствена проверка нотариален акт, дори да не е направено изрично искане за това.
Навежда довод, че повдигнатите въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като според него има непълнота, неяснота и противоречие в закона, касаеща допустимостта при произнасяне свръхпетитум на съдилищата.
Поддържа също така, че според даденото разяснение с т.10 на ТР №1/2001г. на ОСГК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта му да извърши с решението по същество по подадената касационна жалба. В тази насока в касационната жалба развива тезата, че в случая въззивният съд е следвало да спре производството по делото, тъй като в друг съд се разглежда дело, решението по което има значение за правилното решаване на спора. Твърди, че е завел дело за делба на груповия строеж (гр.д.№66197/2018г. на СРС, 87 състав), което счита за преюдициално по отношение на исковете по чл. 108 ЗС и чл. 59 ЗЗД с оглед естеството на договора за групов строеж като съглашение за бъдещо разпределение.
За противоречащ на практиката на ВКС (т.5 и т.8 на ППВС №1/1979г. и ТР №7/02.11.2012г. на ОСГК на ВКС) счита и извода на въззивния съд, че предявеният от него иск с правно основание чл. 59 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
В изложението към подадената от Х. Х. П. насрещна касационна жалба се поддържа, че са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС (решение №114 от 20.06.2016г. по гр.д.№760/2016г. на I г.о. на ВКС и решение №32 от 08.02.2016г. по гр.д.№4591/2015г. на I г.о. на ВКС) въззивният съд се е произнесъл по приложението на чл. 68, чл. 69 и чл. 79 ЗС.
Навежда довод, че очевидната неправилност на съдебния акт произтича от направените изводи в мотивите му, където се отказват доказателства за владение, обективирани в писмени доказателства, каквото е удостоверението за адресната регистрация на бащата на ответника, и от еднопосочните свидетелски показания.
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК.
Насрещната касационна жалба е подадена в срока по чл. 287 ГПК.
Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение съображенията са следните:
С. Г. П. е предявил срещу Х. Х. П. по реда на чл. 108 ЗС иск за признаване правото му на собственост и предаване владението върху 1/2 идеална част от апартамент №2, находящ се в [населено място], район „Л.“, на адрес: [улица], ет.1, със застроена площ от 98,32 кв.м., заедно с прилежащите към него мазе №6 със застроена площ от 12,49 кв.м., и таван №3 с площ от 31,23 кв.м., както и гараж №6 със застроена площ от 23,85 кв.м., ведно с прилежащите 15,474% идеални части от общите части на сградата и ведно с 1/6 идеална част от правото на собственост върху поземления имот, в който е построена сградата, представляващ УПИ ........... от кв...............по плана на [населено място], м.“Л. III-та част“, целият с площ от 639 кв.м. Твърди да е придобил претендираната 1/2 идеална част от апартамент №2 с прилежащите му изба и таван, и от прилежащия гараж №6, както и 1/2 от 1/6 идеална част от дворното място, по наследство от своите родители Г. Х. П. и Т. И. П., като ответникът оспорва правото му на собственост върху тези имоти и се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка за 1/2 идеална част от същите имоти, която твърди да е придобил в резултат от упражнявано от него давностно владение. По реда на чл. 59 ЗЗД е предявил иск за осъждането на ответника да му заплати сумата от 10 800 лв., с която неоснователно се е обогатил за негова сметка, лишавайки го от ползването на имота му, за последните 3 години преди датата на предявяването на иска, т.е. за периода от 13.09.2013г. до 13.09.2016г., по 300 лв. за всеки месец от периода.
В писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК ответникът Х. Х. П. е оспорил така предявените искове с твърдението, че наследодателите на ищеца не са били собственици на имота. Заявява насрещни права на собственост върху същия имот с твърдението, че е придобил правото на собственост по давност въз основа на осъществено явно, непрекъснато и необезпокоявано давностно владение върху имота за период от повече от 10 години, считани от 1999г., когато баща му Х. Г. П. е установил фактическа власт върху целия апартамент със съзнанието, че е негов собственик, а от 2000г. владението на имота е било осъществявано от Х. Г. П. и самия ответник Х. Х. П. съвместно като собственици (до смъртта на Х. Г. П.), което владение ответникът Х. Х. П. е продължил да осъществява и след смъртта на баща си, до предявяване на иска, които права на ответника са признати и удостоверени с нотариален акт №.........., т....., рег.№.............., дело №............../22.07.2015г. Счита, че липсата на собственически права върху имота в полза на ищеца на твърдяното от него основание обуславя недопустимост на предявените претенции, а при условията на евентуалност поддържа неоснователност на предявените искове.
От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно (и установено от представеното по делото удостоверение за наследници изх.№2643/18.07.2016г.), че Г. Х. П. е починал на 27.08.1996г., като е оставил трима наследници по закон – преживялата го съпруга Т. И. П., починала на 30.04.2007г., и двама сина - ищеца С. Г. П. и Х. Г. П., починал на 12.06.2007г., и оставил трима свои наследници по закон - съпруга З. Д. П. и две деца - дъщеря Н. Х. К. и син – ответника Х. Х. П..
Въз основа на приетия по делото н.а. №........., т.........., д.№.........../69г. е прието за установено, че праводателят на ищеца – неговият баща Г. Х. П., е придобил на 01.12.1969г. по договор за дарение от своя баща Х. П. В. 1/6 идеална част от дворно място, находящо се в [населено място], в местността „Л.“, на [улица], съставляващо парцел .........., в кв. ........по плана на [населено място], целия с площ от 639 кв.м., при съседи: Ц. С., К. П. Н., Л. Д. Х. и [улица].
Взето е предвид, че на 23.12.1981г. (н.а.№........от 23.12.1981г., том ............., дело №........../1980г.) С. Г. П. е придобил от баща си Г. Х. П. по силата на договор за дарение 1/2 ид.част от жилище с площ от 35.50 кв.м., находящо се в западната част на лицевата жилищна сграда, както и 1/2 идеална част от 25,82/100 идеални части от дворното място, в което е построена сградата, цялото от 645 кв.м. по скица, а по нотариален акт от 639 кв.м., съставляващо парцел ......... от кв............в местността „Л.“, [улица] по плана на [населено място], при съседи на цялото място: [улица], Ц. С., К. П. Н. и Л. Д. Х., като правото на собственост на праводателя е било удостоверено с н.а. №........., т............., д.№........./69г., както и с две съдебни решения – по гр.д.№15842/80г. на СРС и по гр.д.№132/80г. на СРС.
Идентичността на имота, предмет на н.а. №........, т.............., д.№........./69г. и недвижимия имот УПИ ......... от кв............по плана на [населено място], м.“Л. III-та част“, предмет на н.а. от 23.12.1981г. №.........., том ............., дело №.........../1981г. съдът е приел за установена чрез идентичния административен адрес на имота, вписването на н.а. №..........от 1969г. като титул за собственост на дарителя по н.а. №.........от 23.12.1981г., от идентичните квадратура и граници на имотите, описани в двата нотариални акта, както и от скица №АБ-94-Х-30/11.12.2014г., издадена от СО – район „Л.“, отдел „КР и УТ“.
Взето е предвид, че по делото е представен договор за групов строеж от 15.06.1983г. с нотариална заверка на подписите, като същият документ е част и от изисканото от съда нотариално дело №116/22.07.2015г., както и от н.д.№188/2016г., от който договор се установява, че на 15.06.1983г. съсобствениците на парцел .... от кв...........в местността „Л.“, [улица], по плана на [населено място], между които ищецът С. Г. П., неговият баща Г. Х. П. и още четири лица, са сключили договор да построят в посочения парцел с общи усилия и за своя сметка жилищна сграда, състояща се от 6 жилища, 6 гаража, 6 мазета, и 6 тавански помещения, съгласно одобрен архитектурен проект от 12.07.1982г. от Архитекта на Ленински съвет. Съобразено е, че съгласно условията на договора, жилищните и другите обекти в сградата, които ще бъдат построени, се разпределят между съсобствениците на дворното място така, че С. Г. П. получава в собственост апартамент №1.1 на първия жилищен етаж, югоизточен, със застроена площ от 101,65 кв.м., заедно с избено помещение №3, гараж №2 и таван №2, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата, а неговият баща Г. Х. П. получава в собственост апартамент №1.2 на първия жилищен етаж, югозападен, със застроена площ от 87,46 кв.м., състоящ се от две стаи, хол и сервизни помещения, заедно с избено помещение №6, гараж №6, таван №3, ведно със съответните идеални части от общите части на сградата.
Въз основа на представеното по делото удостоверение № ТК-94-00-26/2015г. на Дирекция „Общински строителен контрол“ на Столична община, издадено по заявление вх.№ ТК-94-00-26/17.02.2015г. е прието за установено, че съществуващата „Триетажна жилищна сграда“, находяща се понастоящем в УПИ ............. от кв............по плана на [населено място], м.“Л. III-та част“, е построена съгласно договор за групов строеж от 15.06.1983г., сключен между съсобствениците на имота, въз основа на издадено разрешение за строеж №32/08.09.1982г. от началник управление „Архитектура и благоустройство“ при Ленински Народен Съвет, [населено място] и одобрени строителни книжа съгласно прието по делото удостоверение от 05.02.2015г. от Н. – Столична община, като строежът е завършен през 1986г. Завършването на строежа през 1986г. е прието за установено и от приетият по делото протокол на приемателна комисия Образец 16 от 04.04.1986г.
Въз основа на н.а. за спогодба – делба на недвижими имоти от 14.04.2016г. №........., т.............., рег.№............., дело №.........../2016г., подписан както от ищеца, така и от ответника Х. Х. П., от неговата майка З. Д. П. и от неговата сестра Н. Х. К. съдът е приел за установено, че към 14.04.2016г. както между страните по настоящото дело С. Г. П. и Х. Х. П., така и между тях и останалите наследници на Х. Г. П. (баща на ответника и брат на ищеца, починал на 12.06.2007г.), така и между тях и останалите съсобственици на УПИ ............ от кв.............по плана на [населено място], м.“Л. III-та част“, не е било спорно, а и е установено от нотариуса, изповядал нотариалният акт за спогодба-делба, че съгласно съдебно решение от 23.01.1981г. на СРС, 41 с-в, постановено по гр.д.№15842 по описа за 1980г., вписано в Нотариата на 20.03.1981г. под №........., т.3 от 1981г., общият наследодател на страните Г. Х. П. (баща на ищеца и дядо на ответника) е получил по реда на чл. 288, ал. 2 ГПК (отм.) в дял 25,82/100 идеални части от дворно място, находящо се в [населено място], Столична община, район Л., на [улица], цялото от 639 кв.м., от които е дарил на сина си С. Г. П. 1/2 идеална част, с нотариален акт за дарение от 23.12.1981г. №.........., том ............., дело №............/1981г., като с тези квоти в съсобствеността на дворното място – 12,91/100 ид. ч. за С. Г. П. и 12,91/100 ид.ч. за Г. Х. П., същите са сключили с останалите съсобственици на дворното място договор за групов строеж от 15.06.1983г. с нотариална заверка на подписите под рег.№11838/15.06.1983г. на II нотариус при СРС, с който са се съгласили да построят с общи усилия и за тяхна сметка жилищна сграда, която е завършена през 1986г. Взето е предвид, че в констативната част на н.а. за спогодба – делба на недвижими имоти от 14.04.2016г. нотариусът е констатирал като безспорно между страните по спогодбата – делба, че след завършването на строежа не е сключван окончателен договор за доброволна делба, с който участниците в груповия строеж да разделят помежду си обектите в построената сграда, но същевременно от завършването на сградата до датата на изповядване на спогодбата – делба, всеки от участниците груповия строеж, съответно неговите наследници, е владял и ползвал явно и необезпокоявано определените му съгласно договора за групов строеж от 1983г. обекти.
От правна страна са изложени съображения, основани на решение №68 от 23.06.1968г. на ОСГК на ВС, че от сключването на договора за групов строеж в предвидената от закона форма с нотариална заверка на подписите, каквато квалифицирана форма е предвидена в чл. 35, ал. 1 ЗС и за договора за доброволна делба на недвижими имоти, не следва, че договорът за групов строеж представлява също така делба на обектите, които в бъдеще ще бъдат построени, тъй като законът не придава такова значение на договора за групов строеж. Напротив, посочено е, че според мотивите на решение №68 от 23.06.1968г. на ОСГК на ВС, в ал. 1 на чл. 192 З. изрично е посочено, че с него само се определят жилищата и другите обекти, които участващите в груповия строеж ще получат, без да е предвидено той да има ликвидиращото съсобствеността прехвърлително действие. В този смисъл е прието, че договорът за групов строеж, в частта му отнасяща се до определянето на обектите между участващите в строежа, има значението само на предварителен договор за делба, като предвидената нотариална заверка на договора не го прави окончателен, защото законът изрично е изключил такъв резултат. Посочено е, че този извод се налага от разпоредбата на чл. 192, ал. 4 З., според която разпределянето на жилищата и другите обекти помежду участниците в груповия строеж се извършва едва след построяването на сградата, като от нея следва, че актът, ликвидиращ съсобствеността с необходимото вещноправно действие, е отделен от договора за групов строеж и че до сключването на този акт не може да се стигне преди изграждането на жилищата и обектите, т. е. че делбата на бъдещите и още несъществуващи обекти, изграждани в условията на групов строеж, е недопустима. Прието е, че при изричната разпоредба на чл. 192, ал. 4 З., сключеният договор за групов строеж в изискуемата от чл. 192, ал. 1 З. форма няма вещно правно действие, а само определя правата и задълженията на участниците в него при изпълнението на строежа, тъй като по времето, когато е сключен договорът за групов строеж, липсва сграда, която може да бъде предмет на делба, за да се приеме, че самият договор ликвидира съсобствеността върху бъдещата вещ и всеки от участниците в груповия строеж придобива в реална собственост определен обект, тъй като такъв още не съществува. Прието е, че прекратяването на съсобствеността следва да стане по реда на чл. 34 ЗС във връзка с чл. 192, ал. 4 З., защото ако идеята на законодателя е била в случаите на договори за групов строеж нотариалната заверки по чл. 192, ал. 1 З. да е достатъчна да ликвидира съсобствеността между участниците в него върху отделните обекти, то нямаше да предвиди изрично в алинея четвърта на чл. 192 З. "разпределение на обектите съобразно договора".
Изложени са съображения, че това разбиране за липсата на вещнопрехвърлителен ефект на договора за групов строеж се поддържа последователно в практиката на ВКС, инкорпорирана в решение №169/07.04.1988г. по гр.д.№54/88г. на ВКС - IV г.о., решение №229/15.04.1998г. по гр.д.№942/1997г. на ВКС - I г.о., както и в по-новата практика (напр. решение №241/16.07.2010г. по гр.д.№3650/2008г. на ВКС – IV г.о., решение №359/12 от 28.01.2013г. по гр.д.№1404/2009г. на ВКС – I г.о., и др. ). Посочено е, че според тази практика на ВКС при завършването на сградата в груб строеж, всеки от участниците в груповия строеж става съсобственик по приращение на основание чл. 92 ЗС на съответната част от всеки от обектите в нея, съобразно обема на притежаваното от него право на собственост върху терена, а съсобствеността следва да се прекрати, като се извърши делба между всички участници в груповия строеж.
Тези изводи и констатации на въззивния съд изцяло съответстват на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. и на посочената в обжалваното решение. В същия смисъл и мотивите към ППВС №4 от 26.11.1970г. на Пленума на ВС и в ТР №39 от 15.04.1970г. на ОСГК на ВС според които придобиването на право на собственост върху изградената с общи усилия сграда става по силата на притежаваните права на собственост върху земята и права на строеж, като общата собственост върху построената сграда при това е преходен етап – крайната цел е всеки участник в договора за групов строеж да придобие самостоятелно жилище и именно за това основна клауза в договора за групов строеж е съглашението за бъдещото разпределение на жилищата. Договорът е определен като предварителен договор за делба, който обвързва участниците в груповия строеж преди започването или завършването на последния, но едва с извършването на делбата се постига крайната цел на договора за групов строеж. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил.
Съответстващ на практиката на ВКС е и изводът на въззивния съд, че не са налице предпоставките на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК за спиране на производството по делото поради наличието на висящо дело за делба на сградата – с определение от 26.09.2019г. искането за спиране на производството по делото до приключване на производството за съдебна делба на процесния имот по гр.д.№66197/2018г. на СРС, 87 състав, е оставено без уважение поради липсата на преюдициалност. Последователно и непротиворечиво ВКС приема, че основанието за спиране по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предпоставя връзка на обусловеност между делата, при която решаването на едното (обуславящото) e от значение за правилното решаване на другото (обусловеното) дело. Приема се също така, че придобиването на правото на собственост зависи единствено от осъществяване в действителността на елементите, включени в съответния правопораждащ фактически състав, а осъществяването на елементите или част от тях от единия правопораждащ фактически състав не е в зависимост от осъществяване на елементите от другия (определение №55/19.032018г. по ч.гр.д.№437/2018г. на I г.о. на ВКС). Категорично и непротиворечиво се приема също така, че решението, с което при извършването на делбата един имот се поставя в дял на определен съделител, представлява самостоятелно придобивно основание, както и че това решение е конститутивно по правната си природа. С влизане в сила на решението по допускане на делбата се преклудират всички спорове относно наличието на съсобственост върху конкретен имот (решение №6/08.03.2013г. по гр.д.№655/2012г. на ІІ ГО на ВКС). В този смисъл след като решението по допускане на делбата по гр.д.№66197/2018г. на СРС, 87 състав влезе в сила, по-нататъшното разглеждане на спора за собственост би било недопустимо. И напротив, делбеният съд ще следва да съобрази влязлото в сила решение по спора за принадлежността на правото на собственост. С тази практика на ВКС въззивният съд изцяло се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора С. Г. П. основание за допускане на касационното обжалване с цел проверка допустимостта на въззивното решение (по аргумент от ТР №1/2017 от 09.07.2019г. по тълк.д.№1/2017г. на ОСГТК на ВКС).
Съобразено е също така, че съгласно дадените указания с ППВС №5/31.10.1972 г., когато придобиването на недвижим имот е станало чрез участие в групов строеж, и сградата е завършена в груб вид по време на брака на съсобственика на терена, построеното се придобива в режим на СИО с неговия съпруг/съпруга, макар дела в собствеността на дворното място да е била индивидуална собственост само на единия от съпрузите.
Съобразено е и обстоятелството, че Г. Х. П. и Т. И. П. са били съпрузи, като бракът им е прекратен със смъртта на Г. Х. П., а общите им деца С. Г. П. и Х. Г. П. са родени съответно през 1944г. и 1946г. Въз основа на тези обстоятелства е прието, че както към момента на сключване на договора за групов строеж през 1983г., така и към момента на завършване на сградата през 1986г. Г. Х. П. и Т. И. П. са били в брак и придобитите по приращение 12.91/100 идеални части от построената триетажна сграда на [улица], вкл. процесните обекти, са придобити от двамата съпрузи в режим на СИО. С оглед на това е прието, че след смъртта на Г. Х. П. на 27.08.1996г неговата 1/2 идеална част от 12.91/100 идеални части от собствеността върху процесните обекти, е придобита от неговите наследници – преживялата го съпруга Т. И. П. и синовете му С. Г. П. и Х. Г. П. при равни права, т.е. по 1/3 ид.част за всеки един от тях.
Прието е, че след смъртта на Т. И. П., починала на 30.04.2007г., притежаваната от нея идеална част от обектите, вкл. и придобитата от нея по наследство от починалия ѝ съпруг идеална част, са били придобити при равни права от нейните законни наследници – синовете ѝ С. Г. П. и Х. Г. П., като всеки един от тях е станал собственик по наследство и от двамата си родители на по 1/2 идеална част от 12.91/100 идеални части от процесните обекти. Взето е предвид, че до същия извод за правата на С. Г. П. и Х. Г. П. би се достигнало дори да се приеме, че Г. Х. П. и Т. И. П. не са били в брак към момента на завършването на сградата в груб вид, доколкото синовете им придобиват по наследство имотите при равни права след смъртта на баща си.
Посочено е, че С. Г. П. е придобил права върху дворното място и на лично основание въз основа на договора за дарение от 23.12.1981г., с които е участвал на лично основание при сключването на договора за групов строеж пред 1983г., на тези права на собственост, придобити на основание, различно от наследяването, С. Г. П. не претендира в настоящето производство.
Правоизключващото възражение на ответника, че собствеността върху спорната 1/2 ид.част от обектите е придобита от него по давност, е прието от въззивния съд за неоснователно.
Посочено е, че в подадения отговор на исковата молба ответникът е твърдял, че след смъртта на общия наследодател Г. Х. П. (баща на ищеца и дядо на ответника), през 1999г. Х. Г. П. (баща на ответника) се разделил със съпругата си и трайно се установил да живее в процесното жилище със съзнанието, че е негово, поради наличието на устна уговорка, направена приживе на Г. Х. П., между Г. Х. П., Т. И. П. и синовете им С. Г. П. и Х. Г. П., че жилището, определено с договора за групов строеж от 1983г. за Г. Х. П. ще остане за малкия му син Х. Г. П.. Съобразено е също така, че в отговора се твърди, че Х. Х. П. заживял постоянно в апартамента през 2000г. и до смъртта на Х. Г. П. те двамата го стопанисвали със съзнанието, че е тяхно и ще остане за ответника Х. Х. П..
Посочено е, че за установяване на така релевираното си възражение ответникът е представил нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит на основание давностно владение № ........., т....., рег.№.........., д.№.........../22.07.2015 г., с който ответникът Х. Х. П. е признат за собственик на основание давностно владение, на 1/2 идеална част от процесния апартамент №2, заедно с прилежащото му мазе №6 и заедно с прилежащия му таван №3, както и на 1/2 идеална част от процесния гараж №6 и на 1/2 идеална част от 1/6 идеална част от правото на собственост върху УПИ, в който е построена сградата, представляващ УПИ ............. от квартал ..........по плана на [населено място], местността „Л. III-та част“, целият с площ от 639 кв.м.
Взето е предвид, че така представеният нотариален акт е констативен и няма обвързваща материална доказателствена сила, а констатираните с него от нотариуса обстоятелства подлежат на доказване пред съда с всички доказателствени средства. Прието е обаче, че този нотариален акт съставлява демонстрирано от 22.05.2015г. намерение на ответника да свои 1/2 идеална част от процесните обекти.
Въз основа на данните от удостоверение за промени в постоянен адрес №737/20.02.2017г. е прието за установено, че бащата на ответника – Х. Г. П., за периода от 01.01.2000г. до датата на издаване на удостоверението, е имал следните промени на данните за постоянен адрес: от 20.11.2001г. до 04.09.2003г. е бил регистриран с постоянен адрес: [населено място], [улица], ет.4, ап.11, а за периода след 04.09.2003г. до смъртта си (на 12.06.2007г.), е бил регистриран с постоянен адрес: [населено място], [улица].
Съобразено е и казаното от разпитаните по делото свидетели Т. И. (без родство със страните), Д. Ж. (живуща на семейни начала със сина на ищеца), Г. С. Г. (син на ищеца) и М. М. (без родство със страните).
Показанията на свидетелите Ж. и Г. са ценени от съда при условията на чл. 172 ГПК, като е отчетена тяхната близка родствена връзка с ищеца, но въпреки това показанията им са кредитирани, като е прието, че не противоречат на показанията на доведените от ответника свидетели М. и И. относно релевантните за спора факти – посочено е, че показанията на всички свидетели си кореспондират в частта, в която се установява, че до смъртта си Т. П. е живеела със съзнанието, че в бъдеще апартамент №2 „ще остане“ за малкият й син Х., относно периода, в който бащата на ответника е живял в апартамента заедно с майка си, относно времето, в което ответникът е заживял в апартамента, както и относно липсата на противопоставяне на ищеца С. процесният имот да бъде ползван от брат му Х. и неговите деца.
Въз основа на тези доказателства въззивният съд е приел, че не се установява по несъмнен начин да е имало устна уговорка между Г. Х. П., Т. И. П. и синовете им С. Г. П. и Х. Г. П., бъдещия апартамент №2, който съгласно договора за групов строеж от 1983г. е бил определен за Г. Х. П., след построяването му да бъде собственост на Х. Г. П.. Прието е за установено, че у Т. и Г. П. е имало желание определения за Г. П. апартамент №2 да остане на малкият им син Х., но не се установява точното съдържание на уговорката „ще остане за малкия му син Х. Г. П.“. Изложени са съображения, че така сочената устна „уговорка“ не съдържа конкретизация кога жилището „ще остане“ за Х. Г. П. (след построяването на сградата, след смъртта на бащата, или след смъртта на майката), и как (дали чрез последващо дарение, покупко-продажба, чрез договор за издръжка и гледане, чрез завещание, или по друг придобивен способ – делба между наследниците на Г. Х. П., или между братята след смъртта на родителите им, или друго), дали уговорката обхваща само жилището, или и прилежащия към него гараж (който е самостоятелен обект на собственост), и дали се отнася и за притежаваните от Г. Х. П. идеални части от дворното място (което също е отделен обект на собственост).
Посочено е, че от събраните по делото доказателства не се установява приживе Т. П. да е имала съзнанието, че процесният апартамент е изцяло собственост на сина й Х. Г. П., а още по-малко – да е изцяло собственост на внука й Х. Х. П., а напротив – същата е заявявала, че апартаментът „ще остане“ на сина й Х. П. – т.е. засвидетелствала е желание и намерение в бъдеще синът ѝ Х. П. да придобие собствеността върху апартамента, в какъвто смисъл е и разговаряла с ищеца С., и е споделяла пред свидетелите М. и И.. Прието е, че Х. Г. П. – баща на ответника, е живял в апартамента в периода от 2000г. до 2007г., но в този период той е живял заедно с майка си Т. П., като не се установява той да е отблъснал нейното владение върху имота, и да е демонстрирал явно пред нея, че свои целия имот, като негов собственик. Посочено е, че не се установява до смъртта на Т. П. нейният син Х., който е живеел в апартамента, да е отблъснал и владението на своя брат С., който също има качеството „наследник“ на Г. Х. П.. Съобразено е, че не е установено и твърдяното от ответника обстоятелство неговият баща Х. Г. П. да е владял в този период имота от името на ответника, със съзнанието, че имотът е изцяло собственост на сина му Х. Х. П.. Посочено е, че от показанията на свидетеля Г. се установява, че до смъртта на Т. П. както С., така и неговият син – свидетелят Г. С. Г., са имали свободен достъп до апартамента – имали са собствен ключ от него, и са го посещавали безпрепятствено (именно св. Г. е открил починалата Т. П., като е влязъл сам в апартамента, ползвайки ключа). За установено по категоричен начин е прието, че ответникът Х. Х. П. е установил фактическа власт върху апартамента едва през 2009г., когато е заживял в него, и е сменил ключа за апартамента, с което е лишил ищеца от достъп до него. Взето е предвид обаче, че преди да се установи да живее в апартамента, ответникът Х. Х. П. е питал ищеца С. Г. П. дали има нещо против да живее в апартамента, докато уредят финансовите отношения помежду си, така че апартамента да остане за него (от показанията на св. Г.).
При така приетите за установени факти и обстоятелства, въззивният
съд е приел, че не се установява по несъмнен начин до смъртта на Т. П. през 2007г. нейният син Х. П. (баща на ответника) да е установил фактическа власт върху целия процесен апартамент (тъй като в него е живяла до смъртта си и майка му Т.), не се установява да е демонстрирал явно за майка си Т. и за брат си С. намерението си да свои целия имот само за себе си, или да го държи изцяло за своя син Х. Х. П. (неговата майка Т. П. не е имала съзнанието, че имота е изцяло собственост на нейния син Х., нито имота да е изцяло собственост на нейния внук Х. Х. П.), не се установява Х. Г. П. преди смъртта си, настъпила на 12.06.2007г., да е отблъснал владението на останалите съсобственици в имота, придобили права по наследство от неговия баща Г. Х. П. – майка му Т. и брат му С. (майка му е живеела в апартамента със съзнанието, че е собственичка на апартамента, а брат му С. е имал свободен достъп до апартамента, като е разполагал с ключ от него до 2009г.). Съобразено е, че след смъртта на Т. И. П., починала на 30.04.2007г., до датата на предявяване на настоящия иск (13.09.2016г.) не е изтекъл 10-годишен период, поради което е прието, че дори ответникът да е упражнявал давностно владение през този период върху идеалните части, придобити от ищеца по наследство от родителите му Г. Х. П. и Т. И. П., този период е недостатъчен, за да настъпят правните последици на чл. 79 ЗС, и придобиване на собствеността от ответника върху собствените на ищеца по наследство от неговите родители идеални части от процесните имоти. По тези съображеиня е прието, че не се установява придобитите от ответника в резултат от упражнявано давностно владение 1/2 идеални части от апартамент №2, ведно с прилежащите му мазе №6 и таван №3, както и от гараж №6, както и от 1/6 идеална част дворното място, удостоверени с н.а.№.........от 22.07.2015г., да включват в себе си придобитите от ищеца по наследство от неговите родители общо 6,455/100 идеални части от апартамент №2, от прилежащите му мазе №6 и таван №3, от гараж №6, както и от дворното място.
Прието е, че по наследство от своите родители ищецът е придобил общо 6.455/100 идеални части от процесните обекти, като завладяване и придобиване по давност на тези идеални части от ответника не се установява. Поради това предявеният по реда на чл. 108 ЗС иск е приет за основателен до този обем права.
Искането на ищеца на основание чл. 537, ал. 2 ГПК издаденият в полза на Х. Х. П. за отмяна на констативен нотариален акт №........., т....., рег.№.............., дело №............./22.07.2015г. е прието за неоснователно по съображения, че по делото не се установява, констатираното с посочения нотариален акт право на собственост на Х. Х. П. до размера на 1/2 идеална част от процесните имоти, придобито въз основа на давностно владение, да засяга и да включва в себе си установеното в настоящото производство право на собственост на С. Г. П. върху 6,455% идеални части от същите недвижими имоти.
При така изложените от въззивния съд съображения досежно искането за отмяна на издадения по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт, следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора С. Г. П. основание за допускане на касационото обжалване по поставените в изложението правни въпроси. На първо място по причина, че въззивният съд не е отрекъл принципно възможността съсобственик да предяви ревандикационен иск срещу друг съсобственик и в този смисъл постановеното решение съответства на приетото в ТР №3/2020 от 05.01.2022г. по тълк.д.№3/2020г. на ОСГК на ВКС. Не е отречена и възможността при уважаване на така предявения иск съсобственикът да иска по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК да бъде отменен нотариален акт, с който по реда на обстоятелствената проверка друг съсобственик е бил признат за собственик на съсобствения имот по давност. Подобно разрешение при това би съответствало и на трайно установената практика на ВКС. В настоящия случай обаче, съобразявайки се с тази практика на ВКС, въззивният съд е приел, че искът е неоснователен не по причина, че е предявен срещу съособственик, а отчитайки обстоятелството, че ответникът Х. Х. П. се е снабдил с нотариален акт по обстоятелствена проверка само за припадащия се на неговия баща Х. Г. П. обем от права без при това да засяга правата на ищеца.
За неоснователен е приет и предявеният по реда на чл. 59 ЗЗД иск за заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на процесните обекти, като е взето предвид, че страните по делото са съсобственици на процесните обекти и съответно в качеството си на съсобственик ответникът съгласно чл. 31, ал. 1 ЗС може да ползва съсобствената вещ съобразно нейното предназначение, т.е. разполагал е с основание за ползването и отрицателната предпоставка на чл. 59 ЗЗД (липса на правно основание за обогатяването на ответника чрез осъщественото ползване на имота) не е налице.
При така изложените съображения следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и в тази му част, тъй като изводът на въззивния съд не противоречи на т.5 и т.8 от ППВС №1/1979г., нито на ТР №7/02.11.2012г. на ОСГК на ВКС. Напротив в мотивите към ТР №7/02.11.2012г. на ОСГК на ВКС са изложени съображения, че тъй като всеки съсобственик притежава свое самостоятелно право върху общата вещ, идентично по същността си с това на другите съсобственици, чийто обем зависи от размера на притежаваната идеална част - той може да си служи с цялата обща вещ, без за това да дължи на другите съсобственици възнаграждение или обезщетение съответно на квотите им, освен след писмено поискване. Или според практиката на ВКС в отношенията между съсобствениците при твърдения за осъществявано ползване извън притежавания обем от права приложение намира разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, а не разпоредбата на чл. 59 ЗЗД, като следва да се вземе предвид, че съгласно чл. 31, ал. 2 ЗС когато общата вещ се ползва лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване. Различно е следователно както основанието, така и предпоставките, при които съсобственик може да претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената вещ от друг съсобственик. В настоящия случай не се твърди до ответника да е била отправяна писмена покана, за да може съдът да приложи разпоредбата на чл. 31, ал. 2 ЗС, поради което следва да се приеме, че и този извод на въззивния съд съответства на практиката на ВКС.
По така изложените съображения следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по подадената от С. Г. П. касационна жалба. С оглед недопускането на касационното обжалване по подадената от С. Г. П. касационна жалба и предвид разпоредбата на чл. 287, ал. 4 ГПК, преценка за допускане на касационния контрол на въззивното решение по подадената от Х. Х. П. насрещна касационна жалба не следва да се извършва.
Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д.№2639/2020г. по описа на ВКС, I г.о.
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение №450 от 20.02.2020г., постановено от Софийски апелативен съд, Гражданска колегия, 12 състав по в.гр.д.№4495/2019г.
ОСЪЖДА С. Г. П., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на Х. Х. П., [ЕГН] сумата от 3000 лв. (три хиляди лева), представляваща направените по делото разноски.
Определението е окончателно.
Председател:

Членове: