Р Е Ш Е Н И Е № 87 София, 29 юли 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети февруари две хиляди и четиринадесета година, в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАНИЕЛА АТАНАСОВА ЧЛЕНОВЕ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЛАДА ПАУНОВА при секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора Тома Комов като изслуша докладваното от съдия Даниела Атанасова наказателно дело № 105/2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационни жалби, срещу въззивно решение № 131 от 07.10.2013г., постановено по внохд №182/13г. по описа на АС-Варна, както следва: -от адв.Л. П., защитник на подсъдимия Д. Д., с която се релевират всички касационни основания по чл.348, ал.1 от НПК. Искането, което се прави е за отмяна на атакуваното решение и оправдаване на подзащитния му по повдигнатото обвинение по чл.123, ал.1 от НК, а алтернативно за връщане на делото за ново разглеждане, поради допуснати съществени процесуални нарушения; -от адвокат Н. К., защитник на подсъдимия П. В., с оплаквания за допуснати съществени процесуални нарушения, както и нарушения на материалния закон. Исканията, отправени до касационния съд са съответни на възведените касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. В съдебното заседание пред настоящата инстанция, представителят на прокуратурата намира и двете жалби за неоснователни. Изразява становище, че твърдяните в жалбите нарушения на процесуалните правила и материалния закон, не са били допуснати от въззивния съд. Счита, че нарушенията, допуснати от двамата подсъдими са в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. Пледира за отхвърляне на жалбите. Частните обвинители, редовно призовани за съдебното заседание, не се явявят. Явява се повереникът им-адв.Р., която изцяло поддържа становището, изразено от представителя на обвинението. Адвокат П., който е защитник на подсъдимия Д. поддържа касационната жалба с посочените в нея съображения и искания. Подсъдимият Д. Д., редовно призован, не се явява. Подсъдимият П. В. и защитата му, редовно призовани, не се явават. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и в пределите на правомощията си по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С присъда № 11 от 17.04.2013г., постановена по нохд №338/12г. Окръжен съд - Шумен е признал подсъдимия Д. Й. Д. за виновен в това, че на 14.09.2010г. в [населено място], общ.Каолиново, обл.Шумен, в качеството си управител на [фирма], поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност-строително-ремонтни работи, представляваща източник на повишена опасност, при условията на независимо извършителство с П. В., нарушил разпоредбите на чл.275, ал.1 от КТ, чл.16, ал.1, т.5 от Закона за здравословните и безопасни условия на труд и чл.16, ал.1, б.”Б” и “В” от Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословните и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи и по непредпазливост причинил смъртта на Х. Паламарков, поради което и на основание чл.123, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил по лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл.66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. С горната присъда, съдът е признал подсъдимия П. А. В. за виновен в това, че на 14.09.2010г. в [населено място], общ.Каолиново, обл.Шумен, в качеството си на “Ръководител отдел строителство” в [фирма], поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност – строително - ремонтни работи, представляваща източник на повишена опасност, при условията на независимо извършителство с Д. Д., нарушил разпоредбите на чл.26, , т.1, т.8, б.”А” и чл.24, ал.2 от Наредба № 2/22.03.2004г. за минималните изисквания за здравословните и безопасни условия на труд при извършване на строителни и монтажни работи, т.1 от раздел І и т.4 от раздел ІІ на длъжностната характеристика и по непредпазливост причинил смъртта на Х. Паламарков, поради което и на основание чл.123, ал.1 от НК и чл.54 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от една година. На основание чл.66 от НК, съдът е отложил изпълнението на наложеното наказание за срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. Съдът се е произнесъл и по приетите за съвместно разглеждане граждански искове за неимуществени вреди. В тежест на двамата подсъдими са възложени деловодни разноски и държавните такси върху уважените части на исковете. С въззивно решение № 131 от 07.10.2013г., постановено по внохд № 182/2013г., Апелативен съд-Варна е изменил първоинстанционната присъда, като я е отменил в гражданско-осъдителната й част. В останалата част присъдата е била потвърдена. Жалбите на двамата подсъдими са насочени към въззивното решение на АС-Варна, в частта, с която е потвърдена осъдителната част на първоинстанционната присъдата. Двете жалби са допустими, но неоснователни. Предвид съдържанието си, същите в различен ред на изложение и изказ поставят на вниманието на касационната инстанция идентични възражения, които могат да бъдат групирани в две основни групи, а именно: допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон. В жалбата на подсъдимия Д. се релевира и оплакване за явна несправедливост на наказанието, като последната се извежда като последица от оплакването за неправилно приложение на закона, с твърдения за несъставомерност на деянието, за което този подсъдим е привлечен към наказателна отговорност. Възраженията за допуснати съществени процесуални нарушения и в двете жалби могат от своя страна да бъдат обособени в три групи. На първо място следва да бъде обсъдено твърдението за допуснато от първата инстанция и не констатирано от въззивния съд нарушение на чл.258 от НПК. Нарушаването на принципа за неизменността на състава на съда е сред процесуалните нарушения, обуславящи абсолютна отмяна на съответния съдебен акт. В настоящият случай, това оплакване е неоснователно. Действително в редицата съдебни заседания в съдебният състав е отразено участие на съдебен заседател Г. Г., а в дипозитива на присъдата фигурира съдебен заседател с имена Г. Г.. В случая не може да се приеме, че е нарушен принципът на неизменност на съдебния състав, тъй като в протокола от съдебното заседание, в което е даден ход на съдебното следствие, както и в протокола от съдебното заседание, в което е обявена присъдата, съдебните заседатели са изписани с трите си имена и един от тях е Г. Г. Г.. При тези данни няма съмнение, че става въпрос за едно и също лице, макар в диспозитива на присъдата да не е посочено фамилното му име, а бащиното. На второ място и в двете жалби се излагат аргументи, които сочат на възражение за липсата на мотиви към въззивния акт. Тези доводи са неоснователни. Съдебният акт, постановен от въззивната инстанция, който подлежи на касационна проверка е решение, а не нова въззивна присъда, поради което изискванията относно съдържанието на този акт са визирани в разпоредбата на чл.339, ал.1 и 2 от НПК, а не в чл.305 от НПК, към който препраща нормата на чл.339, ал.3 от НПК. Действително въззивният съд е могъл да бъде по-задълбочен в изложението си, но в случая не сме изправени пред хипотезата на непълнота или неяснота на мотивите, която да ограничава възможността за проверка на начина на формиране на вътрешното убеждение на съда. Въззивното решение е съответно от към съдържание на изискванията, визирани в посочените по-горе текстове. Също така, следва да се посочи, че действително въззивната инстанция не е направила самостоятелен анализ на доказателствената съвкупност, но изложението в мотивната част на решението сочи на цялостно възприемане за правилна интерпретацията на доказателствата, дадена от първия съд. Не може да се приеме, че във връзка с дейността си по оценка на доказателствата маса, апелативният съд е допуснал процесуални нарушения, тъй като той не е бил длъжен да обсъжда подробно всичко онова, което е задължително за мотивите на първоинстанционната присъда, след като не е достигнал до различни фактически изводи въз основа на доказателствата по делото.Това не е необходимо, когато мотивите към присъдата са аналитични и убедителни, както е в настоящия случай, и това позволява на страните и на контролните инстанции да проследят начина, по който е формирано вътрешното убеждение на съда/Решение № 181 по н.д. № 486/12г., ВКС, І н.о./.Във връзка с доказателствената оценка се оспорва и изясняването в пълнота на механизма на получаване на травматичните увреждания от пострадалия и причинно – следствената връзка между поведението на двамата подсъдими и настъпилия вредоносен резултат. По този въпрос следва да се отбележи, че решаващите съдилища не могат да бъдат упрекнати за това, че не са събрали възможният доказателствен обем. Също така, в тяхната компетентност е преценката за необходимостта от събиране на нови доказателства и проверка на вече събрани, за да бъде осигурено разкриването на обективната истина по делото. Това от своя страна гарантира възможността на съда да вземе решение по вътрешно убеждение, което се основава на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства, като доказателствата и доказателствените средства за тяхното изясняване на могат да имат предварително определена сила. В настоящият казус решаващите съдилища са установили по несъмнен начин, че пострадалият е участвал в разрушаването на вътрешна стена в инкриминирания обект/ без значение е дали тази дейност изрично му е била възложена за изпълнение/, като това е сторено отдолу нагоре; преди цялата стена да бъде разрушена, пострадалият и св.Н. са изнасяли свалените тухли и именно по време на тази им дейност се е чул шум/звук от изпукване/ и са паднали части от останалата стена, които са наранили лицевата част в областта на носа и подбедриците на пострадалия Паламарков и са предизвикали неговото падане. Твърденията на защитниците за възможна версия пострадалият да е паднал сам, тъй като е бил алкохолно повлиян е отхвърлена от решаващите съдилища. Същата не намира опора в доказателствената съвкупност, която установява, че пострадалият е паднал по гръб от прав ръст. Констатираните травматични увреждания – охлузвания по гърба на носа и предната страна на двете подбедрици, причинени от твърди тъпи предмети по механизма на удар, натиск и триене, не биха моли да се получат при падане по гръб, а са съответни на данните за паднали от висящите от несъборената стена тухли. На последно място, сред процесуалните нарушения се сочи, че и двете съдебни инстанции не са конкретизирали при коя от двете форми на непредпазливост е осъществено деянието от двамата подсъдими, което е ограничило възможността им за изграждане на пълна и адекватна защита. Освен, че това не отговаря на реално отразеното в съдебните актове, то дори и да не беше отразено не би довело до нарушаване правото на защита на подсъдимите, тъй като на последните е била предоставена възможност за защита срещу едно ясно и конкретно формулирано от фактическа страна обвинение.По този въпрос съдебната практика е трайна и последователна. Формата на вината е свързана с правните изводи, поради което не може касаторите да се позовават на ограничено право на защита. С оглед на гореизложеното, настоящият състав на касационната инстанция намира, че не е налице касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК, тъй като контролираните съдилища не са допуснали съществени процесуални нарушения. Неоснователни са и оплакванията за нарушения на материалния закон, като подкрепящата аргументация и в двете жалби е сходна. Решаващите съдилища са изложили убедителни мотиви относно приетата съставомерност на осъщественото от двамата подсъдими деяние, като още първата инстанция е прецизирала нарушените от тях разпоредби, които запълват бланкетния състав на престъплението по чл.123 от НК. Необходимо е да се отбележат няколко принципни разбирания във връзка с правилното тълкуване на съставомерните елементи на престъплението по чл.123 от НК, изводими от трайната практика на ВКС. Под “правно регламентирано занятие или дейност” се разбира такова, за упражняването на което се изискват специални знания или опитност по силата на нормативен акт, проверени и удостоверени по съответен ред, за упражняването на които лицето има специално разрешение. Субекти на престъплението по чл.123 от НК могат да бъдат не само преките извършители на правно регламентирано занятие или дейност, но и лицата които имат нормативни задължения във връзка с организацията, ръководството и контрола на тази дейност. Също така субекти могат да бъдат и лица, които при настъпване на трудовата злополука не са били на работа, ако не е прекъсната причинно-следствената връзка. Разграничителният критерии между престъпленията по чл.123 от НК/извършени при професионална непредпазливост/ и тези по чл.122 от НК/извършени при обикновена непредпазливост/ е характерът, естеството на занятието или дейността, при чието неправилно изпълнение са настъпили общественоопасните последици, в първия случай занятието, дейността са правно регламентирани и представлява източник на повишена опасност, а във вторият случай -те нямат такъв характер. Всички оплаквания за това, дали пострадалият е имал валиден трудов договор, дали е осигуряван, дали подс.В. е бил назначен за технически ръководител по установения законов ред, са неотносими във връзка с ангажиране наказателната отговорност на подсъдимите. Възможността да се носи отговорност по чл.123 от НК не зависи от наличието на правноустановена връзка между работник и работодател и наличието на надлежно сключен валиден трудов договор, а от фактическото изпълняване на посочената служебна дейност. Решаващите съдилища въз основа на установените фактически обстоятелства и отчитайки всички посочени по-горе характеристики на престъплението по чл.123 от НК, установени в закона и съдебната практика, правилно са извели извод за обективна и субективна съставомерност на деянието, осъществено от двамата подсъдими по цитирания текст. При горните констатации съдилищата не могат да бъдат упрекнати в допуснато нарушение на материалния закон, което да обуслови касационно основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК. В жалбата на подс.Д. се възразява и за явна несправедливост на наказанието, но същата се свърза не с неговата индивидуализация, а с поддържаното и обсъдено по-горе оплакване за несъставомерност на деянието. Предвид гореизложеното, атакуваното въззивно решение следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.354 от НПК, ВКС, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 131 от 07.10.2013г., постановено по внохд № 182/2013г., Апелативен съд-Варна. Решението не подлежи на обжалване. Председател: Членове: