Ключови фрази

6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 252


гр. София, 14.06.2022 год.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети май през две хиляди и двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА

като изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 189 по описа за 2022г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „ЕМУ” АД, представлявано от адв. Д. Т., срещу определение № 33 от 06.04.2021г. по в.ч.т.д. № 187/21г. на Варненски апелативен съд, ТО, с което, след отмяна на определение № 25 от 20.01.2021г. по т.д. № 75/2019г. на Окръжен съд – Търговище, е заменено на основание чл.398, ал.1 ГПК допуснатото с определение № 322 от 18.10.2019г. по т.д. № 75/2019г. на Окръжен съд – Търговище, изменено с определение № 860 от 17.12.2019г. по в.ч.т.д. № 765/2019г. на Апелативен съд – Варна, частично заменено с определение № 284 от 08.06.2020г. по в.ч.т.д. № 203/2020г. на Апелативен съд – Варна, обезпечение в полза на „ЕМУ” АД – [населено място], изразяващо се в налагане на възбрана върху описан недвижим имот на „Академика Инвест” АД в частта относно описаните в определението 68 самостоятелни обекта, с друго, чрез учредена от трето лице „ЕНЕРДЖИ КОНСУЛТ – 2001” ООД по реда на чл.27 от Правилника за вписванията ипотека върху недвижим имот, собственост на това дружество, вписана в книгата „Законни ипотеки”, вх. Рег. № 2693/30.10.2019г., том I, акт 18/2019, дв.вх.рег. № 2686/30.10.2019г., имотна партика № 7357 на Служба по вписванията [населено място], за обезпечение пред съд по чл.181, ал.2 ЗЗД на претендираното вземане на „Ему” АД към „Академика инвест” АД в размер на 5 541 410 лева, върху описан в определението недвижим имот и са отменени наложените възбрани с определение № 322 от 18.10.2019г. по т.д. № 75/2019г. на Окръжен съд – Търговище, изменено с определение № 860 от 17.12.2019г. по в.ч.т.д. № 765/2019г. на Апелативен съд – Варна, частично заменено с определение № 284 от 08.06.2020г. по в.ч.т.д. № 203/2020г. на Апелативен съд – Варна в частта относно посочените 68 обекта, на основание чл.398, ал.3 ГПК.
Частният жалбоподател излага съображения за обжалваемост на въззивното определение, противно на посоченото в него. Сочи, че след постановяване на ТР № 1 от 21.07.2010г. на ОСГК на ВКС са внесени нарочни допълнения в разпоредбата на чл.396, ал.2 ГПК, според които, ако по жалба срещу отказ на първата инстанция обезпечението бъде допуснато с определение от въззивния съд, то този акт подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Намира, че макар в случая определението на Варненски апелативен съд да е постановено в производството по чл.398 ГПК, характерът на определението е същият, тъй като с него е постановена отмяна на един вид обезпечение и се постановява нова обезпечителна мярка, с оглед на което и процесуалните правила за разглеждане на всички искания в обезпечителното производство са едни и същи. Позовава се на определение № 115 от 07.03.2013г. по ч.гр.д. № 1356/2013г. на ВКС, ГК, I г.о., според което възбраната върху един недвижим имот е различна обезпечителна мярка от възбраната върху друг недвижим имот, поради което съласно чл.396, ал.2, изр.3 ГПК определението на въззивния съд за замяна на наложената от първоинстанционния съд обезпечителна мярка подлежи на обжалване. Поддържа, че обжалваното определение е от категорията на посочените в чл.274, ал.3, т.2 ГПК, тъй като е такова, с което се дава разрешение по същество на друго производство – обезпечителното, като се позовава на даденото с ТР № 5 от 12.07.2018г. по т.д. № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС разрешение. Поддържа, че определението е постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон и е необосновано. Твърди, че в резултат на допуснатата замяна на обезпечителната мярка може да се приеме, че предявеният от него иск е останал необезпечен или най-малкото е необезпечен в пълен размер. Поддържа, че изводът на въззивния съд за допустимост на новата обезпечителна мярка противоречи на чл.180 ЗЗД, тъй като тази разпоредба се отнася за представяне на обезпечение пред съд само за конкретно определени в закона случаи – в хипотезите на чл.245, ал.1 ГПК, чл.391, ал.1, т.2 ГПК, чл.398, ал.2 ГПК и т.н., общото между които е, че в закона е налице изрична препратка към разпоредбите на чл.180 и чл.181 ЗЗД. Сочи, че в разпоредбата на чл.398, ал.1 ГПК липсва изрично препращане към разпоредбите на чл.180 и чл.181 ЗЗД, уреждащи ипотеката като форма на обезпечение пред съд и способа за нейното учредяване. При липса на такова изрично препращане, според частния жалбоподател разпоредбите на чл.180 и чл.181 ЗЗД са неприложими в производството за замяна на обезпечителната мярка по чл.398, ал.1 ГПК. Изводът, че ипотеката не може да бъде обезпечителна мярка в производството според частния жалбоподател произтича и от несъвместимостта на същата с характера на производството за обезпечение на иска, тъй като обезпечението пред съд е предвиден в закона способ, с който съд или друг държавен орган поставят условие, което определен правен субект следва да изпълни във връзка с изпълнението на определен властнически акт, и по своя характер е различен от обезпечението на иска като способ за защита на правата на страна в правен спор за защита на неговите интереси, което се постановява въз основа на негово искане. Сочи, че целта на обезпечението е да съхрани имуществото на ответника като общо обезпечение по чл.133 ЗЗД, а не имуществото на трето за спора лице и именно тази несъвместимост на ипотеката с обезпечението е причината законодателят да изключи същата от възможностите за замяна на обезпечението по чл.398, ал.2 ГПК. Частният жалбоподател излага и довод за недопустимост на въззивното определение, тъй като в молбата е направено искане за замяна на допуснатото обезпечение при условията на чл.398, ал.2 ГПК, докато въззивният съд е допуснал замяна при условията на чл.398, ал.1 ГПК, без да е налице такова искане и без да е имал възможност да изложи съображения по този способ за замяна на обезпечението. Поддържа още, че в мотивите си въззивният съд не е изложил никакви съображения за настъпило несъответствие между старата обезпечителна мярка и обезпечителната нужда, а посочените в искането на ответника основания обуславят извод, че с поисканата замяна се цели преразглеждане и нов инстанционен контрол на определението за допускане на обезпечение. Поддържа, че върху 65 от имотите, за които е отменена възбраната, тази обезпечителна мярка е наложена по предложение на ответника, след като по негова молба отново на основание чл.398, ал.1 ГПК е допусната замяна на първоначално възбранените имоти с други, което категорично навежда на извод, че определените обезпечителни мерки са били подходящи, а с обжалваното определение тази мярка се отменя, без да е налице някаква промяна в обстоятелства. Намира, че с оглед намесването на трето лице в правоотношенията между страните не може да се приеме, че предлаганата обезпечителна мярка е по-подходяща от първоначално определената и впоследствие изменена по искане на ответника, като остава възможността третото лице да оспорва действителността на наложената ипотека именно поради факта, че законът не предвижда такава в обезпечителното производство.
В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване поради недопустимост на въззивното определение по съображенията, изложени в частната касационна жалба, както и на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:
1. Допустимо ли е по реда и при условията на чл.398, ал.1 ГПК съдът да допусне замяна на допусната обезпечителна мярка „възбрана” на собствен на ответната страна имот със законна ипотека, учредена съгласно чл.180 и чл.181 ЗЗД от трето лице, което не е страна по делото? Частният жалбоподател поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като по него не е формирана практика на ВКС, а по сходен казус е постановено определение № 97 от 26.03.2009г. по ч.т.д. № 58/2009г. на Апелативен съд – Бургас, с което е дадено противното разрешение. Поддържа още, че въпросът, обусловил изводите на въззивния съд в обжалваното определение, макар и непряко е разрешен в противоречие с определение № 4 от 20.02.2019г. по т.д. № 2376/2018г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 509 от 20.09.2018г. по ч.т.д. № 2178/2018г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 150 от 20.12.2017г. по т.д. № 1700/2016г. на ВКС, ТК, I т.о.
2. Длъжен ли е съдът като въззивна инстанция да обсъди всички доказателства по делото и всички доводи на страните от значение за правния спор? Частният жалбоподател твърди, че като не е изложил съображения по доводите му за нищожност на учредената законна ипотека и тези по адекватността на наложените вече обезпечителни мерки, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 202 от 25.01.2018г. по т.д. № 1826/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 144 от 14.12.2018г. по к.гр.д. № 5100/2017г. на ВКС, ГК, III г.о., решение № 27 от 02.02.2015г. по гр.д. № 4265/2014г. на ВКС, ГК, IV г.о./. Поддържа, че поради така допуснатото нарушение въззивното определение е очевидно неправилно.
Ответникът „Академика инвест” АД не представя отговор на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, намира, че частната жалба е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК, но е недопустима.
С обжалваното определение въззивният съд е отменил определение на първоинстанционния съд, с което е оставено без уважение искане за замяна на допуснатата с предходно определение обезпечителна мярка – възбрана върху описани недвижим имот, с ипотека върху недвижим имот, и вместо това е допуснал исканата замяна.
Определението по допускане на обезпечение на иска, както и тези за отмяна на обезпечителните мерки, подлежат на двуинстанционно разглеждане. Изключение е предвидено само в хипотезата по чл.396, ал.2 ГПК, предвиждаща, че подлежат на касационно обжалване определенията на въззивния съд, с които е допуснато обезпечение на иска, когато първоинстанционният съд е отказал исканото обезпечение, при наличие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК. Това изключение е предвидено именно с цел да бъде осигурена възможност за двуинстанционно разглеждане на искането за обезпечение по отношение на ответника. Тъй като съгласно чл.395, ал.1 ГПК на ответника не се връчва препис от молбата за допускане на обезпечение, в чл.396, ал.2 ГПК е предвидено право на обжалване от ответника на определението на въззивния съд, с което е допуснато обезпечение, с оглед осигуряване на двуинстанционност на обезпечителното производство по отношение на тази страна и възможност за разглеждане на възраженията ѝ срещу поисканото обезпечение. За разлика от така предвидената процедура, съгласно чл.398, ал.2 ГПК препис от молбата за замяна на обезпечението се връчва на насрещната страна, която може в тридневен срок да изложи възражения срещу искането, като постановеното от първоинстанционния съд определение подлежи на обжалване пред въззивния съд. Следователно с произнасянето на въззивния съд се изчерпва редът за защита на страните във връзка с направеното искане за замяна, тъй като по отношение на искането и възраженията срещу него се е развило двуинстанционно производство. Да се допусне възможността за касационно обжалване на въззивното определение, означава да се развие триинстанционно производство по искането за замяна на обезпечението. С оглед посочените различия в производството по чл.389 – 390 ГПК за допускане на обезпечение и производството по чл.398, ал.1 ГПК за замяна на допуснатото обезпечение не е налице основание за прилагане по аналогия на разпоредбата на чл.396, ал.2 ГПК. Поради това е без значение, че в случая замяна на обезпечителната мярка е допусната от въззивния съд по реда на инстанционния контрол срещу първоинстанционното определение. Неоснователен е и доводът на частния жалбоподател, че обжалваното определение е от категорията на предвидените в чл.274, ал.3, т.2 ГПК. По отношение на определението, с което въззивната инстанция се произнася по частна жалба срещу определение, постановено по молба за замяна на един вид допуснато обезпечение на иск с друг по реда на чл.398 ГПК, следва да намерят приложение т.6 от ТР № 1 от 17.07.2001г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1 от 21.07.2010г. на ОСТК на ВКС, които не са загубили своята актуалност, освен в хипотезата на чл.396, ал.2 ГПК, и съгласно които определението по допускане или отмяна на обезпечение има привременен характер спрямо приключването на исковото производство с решение, а няма характера на такова, с което се дава разрешение по същество на друго производство /в този смисъл определение № 889 от 16.12.2011г. по ч.т.д. № 833/2011г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 387 от 03.06.2013г. по ч.т.. № 2239/2013г. на ВКС, ТК, II т.о., определение № 395 от 27.07.2017г. по ч.т.д. № 1372/2017г. на ВКС, ТК, I т.о., определение № 285 от 25.08.202г. по ч.т.д. № 1236/2020г. на ВКС, ТК, I т.о./. Същият извод следва и от ТР № 5 от 05.07.2018г. по т.д. № 5/2015г. на ОСГТК на ВКС, според което определения, с които се дава разрешение по съществото на други производства по смисъла на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, са тези, с които съдът се произнася по молба за защита и съдействие на лично или имуществено право в самостоятелно производство с обособен предмет, което се развива извън или в рамките на исковия процес и няма привременен характер.
По изложените съображения подадената частна касационна жалба е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :

ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ частна касационна жалба на „ЕМУ” АД, представлявано от адв. Д. Т., срещу определение № 33 от 06.04.2021г. по в.ч.т.д. № 187/21г. на Варненски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО подлежи на обжалване с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд, Търговска колегия в едноседмичен срок от съобщаване на определението.


ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: