Върховен касационен съд на Република България НК, ІІІ н.о. дело № 3091/2011 год. Р Е Ш Е Н И Е № 61 гр.София, 02 февруари 2012 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, Трето наказателно отделение в съдебно заседание на двадесет и седми януари две хиляди и дванадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САША РАДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ФИДАНКА ПЕНЕВА СЕВДАЛИН МАВРОВ със секретар Иванка Илиева при участието на прокурора ИСКРА ЧОБАНОВА изслуша докладваното от председателя (съдията) САША РАДАНОВА наказателно дело под № 3091/2011 година Касационното производство е образувано по жалба от подсъдимия К. С. Б. и от защитника на подсъдимите П.С. П. и Ф. С. П. против решение № 160 от 3.ХІ.2011 год. по внохд № 439/2011 год. на Пловдивския апелативен съд. Оплакванията на Б. са за допуснати при първо- и второинстанционното разглеждане на делото съществени процесуални нарушения:неуважаване на направени от този подсъдим искания за събиране на нови доказателства,вследствие на който отказ делото е останало фактически неизяснено,както и неправилен доказателствен анализ с кредитирането противоречивите показания на свидетелите Д.К., А.У.,В.Д. и М.Г..В „отговор”,представляващ допълнение към касационната жалба, горните оплаквания се поддържат.Искането е за отмяна на въззивното решение и връщане делото на апелативния съд за ново разглеждане. Защитникът на подсъдимите П. и Ф. П. оспорва законосъобразността на въззивното решение,където мотивите на съда се противоречиви,както и неговата обоснованост със считания за неправилен доказателствен анализ.Искането е за отмяна решението на апелативния съд и оправдаване на съпрузите П. поради недоказана съставомерност на деянието им. В съдебно заседание подсъдимите не се явяват и не се представляват. Представителят на ВКПр както и повереникът на частния обвинител М. М. Г. искат оставяне на въззивното решение в сила,намирайки за неоснователни направените в двете жалби възражения срещу правилността на обжалвания съдебен акт. Върховният касационен съд установи: С присъда № 14 от 4.VІІ.2011 год. по нохд № 151/2010 год. на Смолянския окръжен съд подсъдимите П. С. П.,Ф. С. П. и К. С. Б. са признати за виновни в това,че действайки в съучастие като съизвършители са отвлекли с цел противозаконно да го лишат от свобода 19-годишния М. М. Г.,за което деяние,извършено от тримата на 18.ІІ.2010 год. в гр. Доспат,С. област,и на основание чл. 142,ал.2,т.2 НК /в сила към инкриминираната дата до изменението му със ЗИДНК,обн.,ДВ,бр. 26 от 6.ІV.2010 год./ са осъдени при условията на чл. 55,ал.1,т.1 НК на по 1 година и 6 месеца лишаване от свобода с отложено изтърпяване за по 3 години.П. и Б. са оправдани по обвинението,това им деяние да съставлява престъпление и по чл. 142а,ал.1 НК. С обжалваното решение горната присъда е потвърдена. Жалбите са неоснователни. Твърдението,че предходните съдебни инстанции не са направили обективен анализ на доказателствените материали и установените посредством тях факти,е изцяло произволно.Точно обратно на това твърдение както първоинстанционният,така и въззивният съд са изследвали всички доказателствени средства,подложили са всеки един установен факт на внимателна оценка за неговата достоверност както самостоятелно,така с оглед съответствието му с другите факти,обсъдили са противоречията между твърдяното от подсъдимите-и,отчасти,от свидетелката Ф. Н.Ислям,фактическа съпруга на подсъдимия Б.-и всички останали доказателства.След като са осъществили в пълнота това си процесуално задължение по чл. 305,ал.3 НПК,съдилищата и,в частност,въззивният съд,обосновано са защитили решението си да не кредитират обясненията на подсъдимите като израз на неотговаряща на действителността тяхна защитна позиция. Не е основателно оплакването на Б.,че съдилищата са ограничили правото му на защита с отказа си да изпълнят ред негови искания.Както неведнъж ВКС е посочвал в решенията си по повод на такова оплакване,процесуално нарушение може да съставлява само отказът на такива искания,дори и мотивиран,чиято преценка показва,че целят фактическото изясняване на делото,а не затрупването му с неотносими към казуса материали и излишно удължаване на процеса,каквито именно са изброените в жалбата на този подсъдим: че докато заедно с Пържанови бил още на паркинга пред заведението,откъдето е отвлечен М.Г., провел разговор със сестра си,че свидетелите Ас.У. и Д.К. следвало да бъдат на училище,а не във въпросното заведение и че, според Б., от мястото,където двамата се намирали,нямало видимост към мястото пред заведението,където над М.Г. е било упражнено физическо насилие.Няма спор,че преди М.Г. да бъде насилствено отведен от заведението /кафе бар „Диамант”/, принуден да се качи и против волята си да остане в лекия автомобил,с който е бил отвлечен,тримата подсъдими са пребивавали известно време пред заведението,така че провеждането в този времеви отрязък на разговор между Б. и сестра му няма никакво значение за разкриването на истината по делото.Няма такова значение и установяването,дали У. и К. са се отклонили от училище ,след като двамата не са дали никакво основание за съмнения в обективността си нито по отношение местонахождението им,потвърдено още от свидетеля Е. С.С.,нито по отношение на възприятията си за поведението на подсъдимите спрямо М.Г..Основателно не е било уважено и искането за изслушване аудиозаписа на съдебното заседание,проведено на 18.І.2011 год.,когато е бил разпитан Ас.У. поради твърдяни противоречия между записа и съдържанието на съдебния протокол с отразените в него изявления на свидетеля ,след като съгл. чл. 131 НПК само този протокол е доказателствено средство „за извършване на съответните действия,за реда,по който са извършени,и за събраните доказателства”. Неоснователно е твърдението от защитника на П. и Ф. П.,че осъждайки подсъдимите за престъпление по чл. 142,ал.2,т.2 НК двете съдебни инстанции са нарушили материалния закон.Твърдението се свързва с довода,че съдът бил изпаднал в противоречие,представляващо „правен абсурд”, като е приел,че „крайната цел” на тримата подсъдими била да открият дъщерята на П.,С.,а отвличането на М.Г. и лишаването му от свобода били „инструмент именно за постигане на тази цел”.Вдействителност такова противоречие,още по-малко определено като „правен абсурд”,няма,макар правилното прилагане на материалния закон да е по съображения,различни от тези,които въззивният съд е изложил.Не е било спорно и предходните две инстанции така са приели,че поведението на подсъдимите е целяло установяването местонахождението на С. П.-дъщеря на П. и Ф. П. и племенница на К. Б.,брат на Ф.П..Сключила одобрен от родителите и вуйчо й църковен брак с П.С. и настанена заедно с него в хотел във Велинград,С.П. тайно от С. напуснала хотела и града и заминала за гр.Парущица,където,след предварителна уговорка с приятеля й Р.К., двамата да се съберат и да сключат валиден граждански брак.Очевидно наясно с интимното минало на родственицата си,подсъдимите се ориентирали за информация към М.Г.,близък приятел на К..След отказът му да им предостави такава въпреки упражненото върху му физическо насилие-първоначално от Б.,а след това и от двамата П.- Г. насила е бил вкаран в лекия автомобил, и задържан там въпреки волята му в продължение на близо два часа.През това време Г. е бил принудително изолиран от външния свят, лишен е бил не само от възможността за свободно придвижване,но и от каквато и да било връзка с близките си,полагащи усилия да установят местонахождението му /показания на бащата на М.Г.,М. М. Г./ след получените данни за насилственото и бързо отвеждане на младежа от местоработата му в кафе бар „Диамант”.При така приетата фактическа обстановка твърдението,че отвличането на М.Г. не е целяло противозаконното му лишаване от свобода,е вярно и упражнената спрямо него посредством сила и заплашване принуда да претърпи и извърши нещо против волята си следва да се квалифицира по по-леко наказуемия в сравнение с чл. 142,ал.2,т.2 НК /стара редакция/ състав на чл. 143,ал.1 НК.При същата фактическа обстановка,обаче,Г. е бил и противозаконно лишен от свобода,което пък съставлява престъпление по чл. 142а,ал.1 НК / стара редакция/ ,също по-леко наказуемо в сравнение с престъплението,в извършването на което подсъдимите са признати за виновни.Т.е. законосъобразното квалифициране поведението на тримата подсъдими би довело до осъждането на всеки от тях за извършени в съвкупност умишлени престъпления против личността,едното от които тежко по смисъла на чл. 93,т.7 НК,и произтичащата от такова осъждане неблагоприятна последица с възможността за прилагане на чл. 24 НК,при което допуснатата незаконосъобразност е в интерес на подсъдимите и не налага отмяна на постановения при наличието й съдебен акт /в т.см. р.179 от 21.ІV.2010 год. по нд № 53/2010 год. на ВКС,първо н.о.,непубликувано в Б.. на ВКС/. В допълнението към жалбата на подсъдимия Б. е посочено и касационното основание по чл. 348,ал.1,т.3 НПК,но неподкрепено със съответстващи му доводи,за да се налагат обсъждане и отговор. С оглед на дотук изложеното и на основание чл. 354,ал.1,т.1 НПК,ВКС в състав от трето н.о. . Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 160 от 3.ХІ.2011 год. по внохд № 439/2011 год. на Пловдивския апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/ ЧЛЕНОВЕ: /п/