Р Е Ш Е Н И Е
№ 432
гр. София, 21 ноември 2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на петнадесети септември през две хиляди двадесет и трета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА
СВЕТЛА БУКОВА
при секретаря……...….Марияна Петрова..................……и в присъствието на прокурора….....…..Даниела МАШЕВА…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 540 по описа за 2023 г.
Касационното производство е образувано по протест на АП - Пловдив, касационна жалба на подсъдимия Б. и касационна жалба на частните обвинители В. П. и Е. П. срещу решение № 57 от 21.04.2023г., постановено по внохд № 95/23г. по описа на Пловдивския апелативен съд.
С присъда № 1 от 12.01.23г., постановена по нохд №482/22г., Пазарджишкият окръжен съд признал подсъдимия А. Я. Б. за виновен в това, че на 29.01.2022 г., около 14.40ч., на АМ "Тракия", посока гр. София, километър 102+927км., при управление на моторно превозно средство - л. а. „***********" с ДК [рег.номер на МПС] , собственост на Д. П. Т., е нарушил правилата за движение по чл. 20 ал. 2 ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на Е. В. П., поради което на основание чл. 343, ал. 1, б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и във вр. чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и чл. 54 от НК го осъдил на три години "лишаване от свобода", като отложил изтърпяването на наказанието на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от шест години.
С присъдата окръжният съд оправдал подсъдимия Б. по първоначалното обвинение да е осъществил състава на престъплението по чл. 343, ал. 1, б. "в" във вр. с чл. 342, ал. 1 от НК и във вр. чл. 20, ал. 1 от ЗДвП.
Съдът постановил на основание чл. 67, ал. 3 във вр. чл. 42а, ал. 2, т. 2 от НК подсъдимият да изтърпява в изпитателния срок и пробационната мярка "задължителни периодични срещи с пробационен служител".
На основание чл. 343 г от НК съдът лишил подсъдимия Б. от право да управлява МПС за срок от шест години, като на основание чл. 69а, ал. 1 от НПК приспаднал времето, през което на подсъдимия е наложено временно отнемане на свидетелството за правоуправление.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК съдът възложил в тежест на подсъдимия направените по досъдебното и в съдебното производство разноски.
С присъдата съдът се произнесъл и по веществените доказателства.
Недоволни от постановения първоинстанционен съдебен акт останали всички страни, които я атакували пред Пловдивския апелативен съд по съображения, както следва:
- прокурорът при окръжна прокуратура - по съображения за неправилно приложение на материалния закон, поради оправдаването на подсъдимия да е допуснал нарушение чл. 20, ал. 1 ЗДвП; поради нарушението на чл. 66, ал.1 от НК относно максималния размер на законоустановения размер на изпитателния срок, както и в частта относно разноските. Направено е искане за осъждане на подсъдимия по обвинението, за което е бил предаден на съд, както и за изменение на съдебния акт с корекция на изпитателния срок по чл.66, ал.1 от НК и разноските по делото;
- частните обвинители - по съображения за несправедливост на наложеното наказание - както по размер, така и поради приложението на института на условното осъждане по чл. 66, ал.1 от НК. Съответното искане, отразено във въззивната жалба, е за увеличаване на наказанието и отмяна приложението на чл. 66 НК.
- подсъдимият и защитата му – с доводи за несправедливост на наказанието - и оплаквания във връзка с размера на наказанието лишаване от свобода, изпитателния срок и налагането на пробационна мярка в рамките на изпитателния срок. Искането пред въззивната инстанция е било за намаляване на наказанието.
С атакуваното пред ВКС решение въззивният съд изменил първоинстанционната присъда като:
- намалил определения на основание чл. 66, ал. 1 НК изпитателен срок от шест години на четири години;
- възложил заплащането на направените по делото разноски в полза на НСлС - гр. София вместо в полза на ОД на МВР – гр. Пазарджик.
- потвърдил присъдата в останалата част.
В касационния протест се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т.1 и т. 2 от НПК. Оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила се основават на твърденията, че първоинстанционният съд не е изписал текстово съдържанието на чл. 20, ал.1 от ЗДВП в присъдата; че отсъстват мотиви относно субективната страна на деянието; че въззивният съд изцяло е преповторил фактическата обстановка, приета от първоинстанционния съд при липсата на самостоятелен доказателствен анализ. Нарушението на материалния закон се обосновава като последица от допуснатите процесуални нарушения.
В касационната жалба на частните обвинители се сочи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - „явна несправедливост на наложеното наказание“, като се иска увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание със съответната отмяна на чл. 66, ал.1 от НК.
Подсъдимият и защитникът му претендират съществени процесуални нарушения в доказателствената дейност на съдилищата – по отношение на възприетите като годни и допустими протокол за оглед на местопроизшествието и скицата към него, довели до неправилни изводи и по фактите. Възразява се срещу заключението, че подсъдимият е автор на всички нарушения на правилата за движение по пътищата, които са отразени в справката от КАТ. Оспорва се и справедливостта на наложеното наказание като се иска неговото намаляване. Поставя се акцент на причините за възникване на транспортното произшествие, които стоят извън поведението на подсъдимия. Претендира се изменяване на въззивното решение, с намаляване на наказанието до размер от 1 година лишаване от свобода, намаляване размера на изпитателния срок до три години и отмяна на мярката по чл. 67, ал. 3 от НК.
В съдебното заседание пред касационната инстанция прокурорът при ВКП поддържа протеста и моли за уважаването му. Намира касационната жалба на подсъдимия за неоснователна, а тази на частното обвинение - за основателна.
Поверениците на частните обвинители молят жалбата им да бъде уважена. Изразяват несъгласие с приетото от съда съпричиняване на резултата от страна на пострадалата. Придържат се към становището в касационния протест, че подсъдимият е допуснал нарушение и по чл.20, ал.1 от ЗДвП, за което неправилно е бил оправдан от първия съд.
Защитникът на подсъдимия поддържа доводите развити в касационната жалба и моли за уважаването й. Изразява становище, че въззивният акт не страда от заявените от държавното и частното обвинение недостатъци.
Подсъдимият Б., редовно призован, не се явява.
Върховният касационен съд, след като обсъди доводите и съображенията на страните, намери следното:
Протестът е неоснователен.
Жалбата на подсъдимия е неоснователна.
Жалбата на частните обвинители е частично основателна.
І. По доводите за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Развити в протеста на прокурора, както и в жалбата на подсъдимия и на частното обвинение, същите следва да бъдат обсъдени съвместно, макар оплакванията да са подкрепени с различна аргументация.
І.1. Преди всичко не се наблюдава заявеното по не особено ясен начин от прокурора немотивирано становище на контролирания съд по отношение субективната страна на деянието.
Всъщност оплакването е вметнато на фона на значително по - сериозно и пространно развито съображение за друга „…обективно различна правна квалификация на престъплението и която предвид създадената процесуална ситуация и ограничения не изключва задължението на съда да я отчете в акта си и не само поради процесуалните претенции на страните“, което ще е предмет на обсъждане от настоящата касационна инстанция по-нататък във връзка с правилно приложение на материалния закон.
Отсъства претендираното от прокурора процесуално нарушение по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 от НПК и изразяващо се в липса на мотиви относно субективната страна на деянието.
Въззивният съд подробно се е спрял (вж. л. 71 от внохд № 95/23г. на ПАС) на фактическите данни за конкретното поведение на дееца, отразяващо представното му съдържание и с основание е отправил критика към първия съд относно приетата от него форма на непредпазливостта. Впрочем, с това той се е съгласил с изразеното във въззивния протест становище на прокурор при Окръжна прокуратура – Пловдив, че деецът е действал непредпазливо при съзнавана непредпазливост – самонадеяност. По този начин, съдът е изпълнил задължението си да мотивира съдебния акт, така че волята му, начина на формирането й, да е напълно и недвусмислено ясна както за страните, така и за контролните инстанции. Друг е въпросът за несъгласието на страните с посочените мотиви, което обаче е оплакване на плоскостта или на процесуални нарушения при установяване на фактите (чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК), или на тяхното подвеждане под съответната материално - правна норма, посочваща конкретния престъпен състав (чл. 348, ал. 1, т.1 от НПК).
В касационния протест не се съдържат оплаквания за пороци в процесуалната дейност на съда по установяване на фактите, т.е. оспорването на субективната страна на деянието и приетия вид на непредпазливостта - самонадеяност е единствено на плоскостта на приложимия материален закон.
Неоснователно прокурорът претендира процесуално нарушение, изразяващо се в това, че въззивният съд е утвърдил оправдаването на подсъдимия от първоинстанционния съд относно инкриминираното нарушение на чл. 20, ал. 1 от ЗДвП без в първоинстанционната присъда да е било изписана текстовата част по това обвинение. Според прокурора по този начин „ не е включено в пълен обем обвинението в оправдателния диспозитив“. Какъвто и смисъл да се съдържа в посоченото оплакване, то не може да получи удовлетворителен за държавното обвинение отговор, тъй като не се касае нито до процесуално нарушение, нито до „съществено“ такова, нито пък до такова съществено процесуално нарушение, което да е довело до ограничаване на процесуалните права на страните. Напълно излишно е да се припомнят фундаменталните положения, изяснени еднозначно в съдебната практика и доктрината, относно това в какво се изразява „съществеността“ на едно процесуално нарушение, кога то накърнява процесуалните права на страните, чий е правният интерес за позоваването му при евентуалното обжалване на съдебния акт и в кои случаи процесуалното нарушение е допустимо да послужи за отмяна на съдебния акт за отстраняването му. Извън това, действително диспозицията на разпоредбата на чл. 342, ал. 1 НК е класическа бланкетна и същата се попълва със съдържание винаги във връзка с други норми, част от нормативен акт, различен от НК, поради което обвинението по това престъпление винаги трябва да бъде формулирано, като бъдат посочени нормите на НК и наред с тях, тези към които се препраща (вж.напр. Решение № 337 от 1.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 1021/2013 г., III н. о). Това изискване към обема на обвинението е изпълнено в обвинителния акт, включително и в диспозитива на същия, в който дословно са пренесени текстовете на чл. 20, ал.1 от ЗДвП и чл. 20, ал.2 от ЗДвП. С постановяването на осъдителна присъда срещу подсъдимия за допуснато нарушение по чл. 20, ал.2 от ЗДвП и оправдаването да е допуснал нарушение по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП без в диспозитива на присъдата да е отразено текстовото им съдържание, нито окръжният съд, нито въззивният съд, утвърдил тази му дейност, са допуснали процесуално нарушение. Изискванията са към съдържанието на обвинителния акт, тъй като представляват гаранция за упражняване на правото на защита на обвиняемия в контекста на правото му на справедлив съдебен процес и в частност на правото му да бъде в детайли информиран за характера и причините за обвинението срещу него по чл. 6 § 3 б. “а“ от ЕКЗПЧОС. Следователно правен интерес за атакуване на евентуална „непълнота“ на обвинението е налице единствено за обвиняемия, но не и за прокурора. Той, по дефиниция, е запознат със собственото си обвинение, поради което не може да претендира нарушение на процесуалните си права. На последно място, в процесуалния закон отсъства изискване в диспозитива на присъдата запълващите диспозицията на бланкетната материално - правна норма да бъдат посочвани текстово. Достатъчно е те да се отразени в диспозитива с цифровото си изражение, а в мотивите към присъдата да се развият детайлно като съображения по същество.
С оглед изтъкнатото ВКС намери оплакванията на прокурора за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила за неоснователни.
І.2.На следващо място, доводи за процесуални нарушения, но вече във връзка с установяване на релевантната фактология, се развиват в касационната жалба на защитника.
Те също са лишени от основание.
Значителна част от пространните съображения (за причините за транспортната злополука, включително и за бездействието на други държавни органи по обезопасяване на района, за часовете когато са постъпили първите обаждания в района за опасност на автомагистралата) са такива по необоснованост, като не са изтъкнати процесуални недостатъци в дейността на съда при оценката на доказателствената съвкупност. Напълно излишно е за пореден път ВКС да пояснява защо необосноваността не представлява касационно основание и поради какви причини оплакванията не могат да получат правно защитен отговор от касационния съд.
Пред ВКС се настоява за негодност на изготвените и приложени по делото протокол за оглед на местопроизшествието и скица към него. Доводите в подкрепа на оплакването се изразяват в това, че в протокола за оглед отсъства отразяване на двете спирачни следи от лекия автомобил, управляван от подсъдимия, което обуславяло неверни изводи по механизма на транспортното произшествие.
Видно е, че всъщност основното възражение на защитата, което се навежда е по оспорване на приетия механизъм на транспортната злополука. Същият е бил предмет на детайлно обсъждане във въззивното решение, а заключенията относно протичането на произшествието са резултат от процесуално съответна доказателствена дейност.
С действителното им значение са отчетени (вж. л. 68 и на гърба от внохд № 95/23г. на ПАС) протоколът за оглед, скицата към него и изготвения фотоалбум. Законът е предвидил минимален стандарт за съдържанието на съответното писмено доказателствено средство в текста на чл. 129 от НПК и щом той е изпълнен, годността му трудно би могла да бъде оспорена. Непълното отразяване на определени фактически данни в протокола за оглед не го прави негоден, тъй като по отношение на отразените в него други обстоятелства, предпоставките за допустимост са налични. Непълнотата относно наличието на спирачни следи в конкретния случай е запълнена с данните, съдържащи се в годния и допустим за използване в наказателния процес фотоалбум, а експертните заключения относно механизма на произшествието и скоростта на движение на управлявания от дееца автомобил (неоспорени в касационната жалба) са се позовали на цялостния и допустим доказателствен материал, поради което към аналитичната дейност на съда не може да бъде отправен упрек. Освен това, доводите за нарушения при изготвяне на скицата са без съществено значение за правилно установената фактология. Скицата не е задължителен елемент, който пряко да рефлектира на законосъобразността на извършения оглед, като „..не изготвянето на такава или констатирането на невярно отразяване в нея, не води до опорочаване на самото следствено действие, доколкото скицата следва и само онагледява отразяванията в протокола. (вж. Решение № 205 от 30.07.2013 г. на ВКС по н. д. № 494/2013 г., III н. о.).
Неоснователно се оспорва от защитата и оценъчната дейност на съдилищата във връзка с данните, съдържащи се в досието на подсъдимия като водач на МПС и установяващи факта, че той системно и ежегодно е нарушавал изискванията за движение с безопасна скорост, като в периода от 2012 до 2019 година е наказван осем пъти за движение с превишена скорост, а част от нарушенията са били санкционирани като повторни. Впрочем съдът не се е позовавал на нарушението от 14.03.2000г., за което са били събирани гласни доказателствени средства, а по отношение на останалите нарушения оспорването им е декларативно. С оглед на посоченото отсъстват основания, които да дискредитират доказателственото значение на справката на КАТ, характеризираща касатора като водач със значителна завишена степен на обществена опасност и системно нарушаващ правилата за движение по пътищата.
І.3. Лишено от основание е оплакването на частните обвинители за неправилен извод на инстанциите по фактите за съпричиняване на резултата от страна на пострадалата. Извън съмнение пострадалата П. е управлявала технически изправно МПС, с включени светлини, но в нарушение на чл. 22 ЗДвП, управлявайки със скорост от 17 км/ч. автомобила в магистрална лента за изпреварване, допустимата в която скорост е 140 км/ч. Това и поведение несъмнено е и допринесло за настъпване на резултата, поради което оспорването на това фактическо обстоятелство е лишено от основание.
ІІ. По приложението на материалния закон.
Няма съмнение, че приложението на материалния закон е в зависимост от установените факти относно факта на деянието - неговото авторство и механизъм на осъществяване.
Изводите на решаващите инстанции относно фактите са правилно съотнесени към материално-правната норма на чл. 343, ал. 1, б. “в“ във връзка с чл. 342, ал.1 от НК във връзка с чл. 20, ал. 2, изр. 1 от ЗДвП, като с основание е прието обективна и субективна съставомерност на деянието на подсъдимия по този текст на материалния закон.
Съгласно приетите за установени факти, на инкриминираната дата, при възникнал голям наземен пожар в успореден на автомагистрала Тракия участък, като на места достигал аварийната магистрална лента. По някое време, поради завихряне на въздушния поток димът от пожара достигнал лентите за движение на магистралата в посока гр. София, а видимостта намаляла (поради гъстия дим) до около 2-3 метра. В такава пътна обстановка, на магистралата се осъществявало интензивно движение, но въпреки това водачите на автомобилите (и в двете посоки на движение) имали възможност да възприемат гъстия дим на разстояние от около километър и повече. При предстоящо преминаване през димната зона те намалявали скоростта на управляваните от тях МПС.
По същото време и на този път, пострадалата П. управлявала автомобила си, като се движела в лявата (скоростна) лента за движение, а в участъка непосредствено преди транспортното произшествие огънят и димът се носели от вятъра вече от аварийната лента към съседната лява лента, в която се движел пък св. К. с управлявания от него автомобил със скорост от 20 км/ч. Така при два успоредно движещи се автомобила и приблизително еднаква тяхна скорост, двете превозни средства навлезли в опасния участък с толкова гъст дим, че св. К. трудно възприемал дори предницата на собствения си автомобил. Двата автомобила продължавали обаче да се движат със скорост 17-20 км. /ч., като пострадалата се движела малко по-бавно от автомобила на св. К., намиращ се в средната лента за движение.
Именно в този момент и на този пътен участък, в тяхната посока за движение се движел управлявания от подс. Б. лек автомобил „********“, с още двама пътници в автомобила. Димът бил възприет от тях няколко километра по-рано и предмет на проведен разговор в колата. Преди опасния участък, касаторът се движел на автопилот, изпреварил движещи се със 120 км/ч. автомобили и все така на автопилот преминал в лявата (скоростната) лента на движение. Целта му била да избегне дима. С около 141 км/ч. навлязъл в задимения участък, настигнал бавно движещата се пред него със скорост 17-18 км/ч. пострадала. Достигайки на около 54 метра от автомобила на пострадалата, подсъдимият го възприел по светещите му задни светлини и екстрено задействал спирачната система. При избраната от него скорост от 141 км/ч, опасната му зона за спиране била 161 метра и въпреки употребата на спирачки ударил задната част на движещия се пред него в скоростната лента автомобил, управляван от Е. П.. В резултат на изключително силния удар жертвата получила многобройни тежки съчетани травми, несъвместими с живота. Смъртта е настъпила бързо и е била неизбежна.
Изяснено по делото е също, че след удара двата автомобила останали напълно зацепени един в друг и продължили движението си със скорост от около 108 км/час, при настъпила ротация и на двата по часовниковата стрелка, гледано отгоре. Последвало насочването им към аварийната лента, където поради настъпило запалване на лекия автомобил „****“, с намиращото се в него тяло на жертвата П., интензивно започнали да горят и двете моторни превозни средства. Както подсъдимият, така и един от спътниците му, направили опит да извадят тялото на пострадалата (чрез опит за отваряне на вратата на автомобила, опит за счупване на стъклото му, включително и чрез пожарогасител), но поради огъня и деформациите по автомобила, не успели.
По експертен път е изяснено по несъмнен начин, че при наличието на намалена видимост максималната технически съобразена с далечината на видимост скорост в инкриминирания пътен участък е била 69 км. /ч., а скоростта, с която в конкретната ситуация касаторът е могъл да спре преди да засегне движещия се пред него автомобил, при същото своевременно възприемане на присъствието й на пътното платно от около 54 метра и екстрено спиране, е била 75 км /час.
Така посоченото ясно указва, че правилно съдилищата са приели, че намиращо се в пряка и непосредствена причинна връзка с настъпилото ПТП правило за движение по пътищата, което е било нарушено от подсъдимия, е именно това по чл. 20, ал. 2, изр.1 от ЗДвП, поради което възражението на защитата е лишено от основание. Без обективна опора са и пространно развитите съображения на прокурора за наличието от обективна страна и на нарушението по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП и /или като възможна процесуална алтернатива – за преквалифициране на нарушението по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП в такова по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП.
Всъщност, внимателния прочит на касационния протест указва на извод, че изготвилият го прокурор намира за юридически правилно във всеки един момент да променя позицията на обвинението по елементите от обективната и субективната страна, без да се държи сметка нито за етапа на наказателното производство, който е достигнат, нито за процесуалната позиция на държавното обвинение както по повдигане на обвинението с обвинителния акт, така и при оспорването му с въззивната жалба. Извън съмнение, рамките на процеса се определят от обвинението, в които рамки се осъществява и функцията по обвинението. Срещу него се реализира една от другите основни функции в процеса - тази по защитата на обвиненото лице. Това означава, че за да е възможна преквалификация дори и на запълващите бланкетната диспозиция правила за движение по пътищата, без инициативата на прокурора по чл. 287 от НПК, следва да се съобразява същността на обвинението и в какво се изразява „деянието“ на дееца според държавното обвинение. Предоставената в ТР № 2/2016г. възможност за даване на правилната квалификация на нарушението, запълващо бланкетната норма на чл. 343 от НК е допустима само когато фактите по деянието са описани в обвинителния акт. В настоящия случай процесуално недопустимо е при описаните в обвинителния акт факти за „отсъствие на контрол“ по чл. 20, ал. 1 от ЗДвП (т.е. за бездействие, изразяващо се в непредприемане своевременно мерки за безопасност, изразяващи се в намаляване на скоростта) да бъдат преквалифицирани в задължение за действие по чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП ( т.е. за деяние, изразяващо се в действие – „..да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат“). Макар и по съдържание да е налице съвпадение относно това как е следвало да действа водача, в първия случай намалението на скоростта е функция, свързана с контрола по управлението на автомобила от страна на водача, а във втория - функция, произтичаща от налична опасност за движението. Касае се за различни по естеството си деяния, засягащи различни по съдържание обществени отношения, предмет на регулация от специалните норми на ЗДвП. Друг е въпросът, както правилно е отбелязал апелативният съд, че именно бездействието по намаляване на скоростта всъщност представлява намиращото се в причинно-следствена връзка с резултата нарушение по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, за което е бил признат за виновен подсъдимият. Деецът не е съобразил скоростта на управлявания от него автомобил с бъдещото сигурно и възприето от него своевременно намаляване на видимостта в приближаван задимен участък на пътното платно. Налице е необходимата причинна връзка между неизпълнението на коментираното задължение и сблъсъка, след като подсъдимият се е поставил в техническа невъзможност да намали скоростта си до тази на удареният от него автомобил в зоната на далечината на видимост. Избраната от него скорост, макар и да не е превишена, е с опасна зона, значително надвишаваща по дължина въпросната далечина на видимост, в която е било възможно да се окаже попътно движещо се в задимяването ППС.
Доводът на прокурора, развит едва в касационния протест, че деянието е осъществено при евентуален умисъл, не само е неоснователен по същество, но и илюстрира крайната непоследователност на държавното обвинение, внесло и поддържало до изготвяне на касационния протест обвинение за деяние, извършено при самонадеяност.
Действително, довод за наличие на по-тежка форма на вината, би могъл да има значение и да бъде отчитан от инстанциите по фактите, но само като фактор от значение за индивидуализацията на наказанието. Наказанието в настоящия случай обаче - нито като вид, нито като размер - са били атакувани от прокурора в касационния протест, т.е. оплакването е насочено към резултат, който не може да бъде постигнат.
При така изложеното, ВКС счете че не са допуснати претендираните от прокурора и защитата нарушения на материалния закон.
ІІІ. По справедливостта на наложеното наказание – касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, което се заявява от подсъдимия и частните обвинители.
Конкретни съображения в касационната жалба на подсъдимия за завишен размер на наказанието лишаване от свобода отсъстват, а съображенията за неправилно и противоречиво становище на Апелативния съд относно срока на придружаващата мярка по чл. 67, ал. 3 от НК са в зависимост от разрешаването на въпроса за справедливостта на наложеното основно наказание, предвидено в санкцията на чл.343, ал.1, б.“в“ от НК.
При прегледа на атакуваното решение ВКС намери, че оплакванията на частните обвинители, че наказанието е занижено и неправилно е приложен чл.66, ал.1 от НК са основателни.
Въззивният съд, иначе проявил сериозна прецизност при разрешаването на фактическите и правни въпроси по казуса, е допуснал логически противоречия при обосноваване на дейността си по индивидуализация на наказанието и необходимостта и постигането на законовите цели както по чл.36 от НК, така и на целта по чл. 66, ал.1 от НК да се „поправи осъденият“. Прегледът на мотивите му сочи, че сериозно са преекспонирани смекчаващите отговорността обстоятелства, а значението и броят на отегчаващите отговорността на дееца обстоятелства са до голяма степен недооценени.
Апелативният съд всъщност е намерил наложените от окръжния съд- Пазарджик на водача наказания - лишаване от свобода в размер на три години лишаване от свобода и лишаване от право да се управлява МПС за срок от шест години за справедливи по размер и съответни на извършеното от него непредпазливо престъпление. Единствено е коригирал първоинстанционния акт, отстранявайки допуснатото от първия съд нарушение на материалния закон при приложението на чл. 66, ал.1 от НК в размер на шест години, намалявайки срока му на четири години. Акцентирал е на обстоятелствата, свързани с положителните характеристики на подсъдимия в социален и житейски план, проявеното от него искрено съжаление, съпричиняването на резултата от страна на жертвата, осъществените от Б. опити за да извади тялото на пострадалата от горящия автомобил, които иначе (при ненастъпила смърт) биха довели до по-благоприятното му третиране от наказателния закон. С действителното им значение обаче са отчетени единствено чистото съдебно минало на дееца, положителната му характеристика в личен и социален план, изказаното съжаление и опитите (макар и неуспешни) за помощ на другия участник в злополуката.
Значително е надценено значението на съпричиняването от страна на пострадалата. Съдът е намерил, че пострадалата е имала единствен вариант за правно съответно поведение и тя е следвало да се установи в лентата за принудително спиране на половин - един километър преди силно задимения участък, така както е сторил друг свидетел, изчаквайки разсейването на димната завеса. Според апелативния съд тази завишена степен на съпричиняване реципрочно е намалила степента на обществена опасност на деянието на касатора. Изводът е неправилен, най-малкото защото се основава на предположението, че водачката П. е имала възможност, време и условия на пътя, които да й позволят това. Въпросът обаче не е бил изследван и понастоящем не подлежи на изясняване. Затова дължимият отговор за значението на съпричиняването от страна на пострадалата в контекста на въпроса за наказанието, което следва да понесе водача е неубедителен. Съпричиняване е налице, но то не е от такава сериозна степен, каквато е намерил решаващият съд, защото към момента на съприкосновението между двата автомобила са съществували три фактора, които не са били отчетени от него – 1) че водачът Б. се е движел с два пъти по – висока скорост от съобразената с условията на пътя, т.е. във всички случаи е щял да настигне движещия се пред него автомобил дори и той да се е движел с по-ниска от него скорост и по-висока от 17 км/час. Отделен е въпросът, че така не е отчетена и степента на допуснатото нарушение на конкретното правило за безопасно движение по пътищата; 2) че при отсъствие на видимост самата водачка е била сериозно и обективно затруднена в правилната си преценка за това как безопасно да се придвижи в опасния участък; 3) че движението по магистралата съвсем не е било прекратено от водачите на автомобили, като всички те, в една или друга степен, са предприели намаляване на скоростта на движение, за разлика от подсъдимия, който не само не е намалил скоростта, но напротив – пристъпил е към нейното увеличаване. Затова ВКС категорично не може да се съгласи, че съпричиняването от пострадалата следва да бъде отчитано като обстоятелство, което реципрочно намалява степента на обществена опасност на подсъдимия.
Известно е, че при преценката на обществената опасност на дееца, осъществил престъпление по транспорта, следва да се вземат предвид не само данните за личността му като член на обществото, но преди всичко като водач на МПС – неговата дисциплина при управлението на моторното превозно средство, допуснатите предишни нарушения на правилата за движение, формата на вината и тежестта на конкретните нарушения, които са в пряка причинна връзка с настъпилия резултат.
Освен това, съгласно мотивите на ТР № 2/2016г., ВКС, ОСНК, при диференцирането на непредпазливостта и наказването на деяния при възприета такава форма на вината, подходът в съдебната практика е еднозначен – на извършителите на деяние при условията на съзнавана непредпазливост следва да се определи по-тежко наказание в рамките на предвидените в закона санкции, при равни други условия. Самонадеяното поведение се оценява така не само в наказателно-правен, но и в обществен аспект. То е обществено по – укоримо с оглед елемента на демонстрация на несъобразяване и/или пренебрегване на възможните тежки последици, основаващо се на неправилна преценка на собствените възможности; а също така и на флагрантно несъобразяване с установени норми за поведение, често с императивен характер. В този контекст, въззивният съд напълно е игнорирал едно отегчаващо отговорността обстоятелство със сериозна тежест – вида на непредпазливостта, а именно самонадеяността, с която е действал жалбоподателят. Неотчетен като отегчаващо отговорността обстоятелство е останал и посочения по-горе факт, че избраната от водача скорост на движение е надвишавала приблизително два пъти стойността на безопасната скорост, с която иначе удар не би настъпил.
При иначе правилно отчетена отрицателна характеристика на дееца като водач на МПС, предвид системното нарушаване на правилата за движение и в частност на правилата, регулиращи безопасната скорост за управление на МПС, съдът е дължал и отговор налице ли е превес на смекчаващите отговорността обстоятелства, така че да се наложи наказание под средния размер, а именно три години лишаване от свобода. Като последица, доколкото не са взети предвид отегчаващи отговорността обстоятелства, незащитен е изводът по чл.66, ал.1 от НК, че за поправянето на дееца не е необходимо да ефективно да изтърпи наложеното му наказание лишаване от свобода.
Без да отрича правомощието на въззивния съд, като инстанция по фактите, да извърши суверенна преценка на обстоятелствата, значими за правилната индивидуализация на наказанието и като се съгласява, че по делото се констатират смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, ВКС намира, че част от обстоятелствата, които биха могли да се интерпретират на плоскостта на утежняващите отговорността, са подминати от въззивния съд без дължимия задълбочен коментар. Поради това жалбата на частните обвинители е основателна в частта относно наказанието, тъй като заключението на въззивния съд относно неговата справедливост и начина му на изтърпяване, е основано на непълноценна дейност по индивидуализацията на същото и при игнориране на съществени доказателства за степента на обществената опасност на деянието и дееца. Последица от това се явява и неправилността на извода за наличието на материално - правната предпоставка по чл. 66, ал. 1 от НК – че за постигане целите на наказанието и преди всичко за поправяне на дееца не се налага той да изтърпява наказанието лишаване от свобода ефективно.
Поради отсъствието на надлежна преценка на обстоятелствата по чл. 54 от НК, както и на предпоставките по чл. 66, ал. 1 от НК, съдебният акт подлежи на отмяна, а делото следва да се върне за ново разглеждане поради това нарушение на въззивния съд.
Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 57 от 21.04.2023 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по внохд № 95/23г. по описа на същия съд.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
|