4 Р Е Ш Е Н И Е № 314 гр. София, 11 юли 2014 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на единадесети юни през две хиляди и четиринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЛАМЕН ТОМОВ ЧЛЕНОВЕ: БЛАГА ИВАНОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретаря……...….Даниела Околийска…......……и в присъствието на прокурора….....…...........Божидар ДЖАМБАЗОВ…….изслуша докладваното от съдия Топузова касационно дело № 935 по описа за 2014 г. Производството е образувано по касационна жалба на М. С. С. срещу въззивно решение № 40 от 17.04.2014 г., постановено по внохд № 40/14г. на Бургаски апелативен съд. В жалбата се релевират касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.2 от НПК. Като съществени нарушения на процесуалните правила се посочват несъответствие на обвинителния акт с изискванията на чл.246 от НПК (което намерило съответно отражение в решението на въззивния съд) и нарушения при събирането и оценката на доказателствата. Твърди се също, че е нарушен законът, доколкото в случая не е налице престъпление, а договорни отношения между адвокат и клиент. В писмено изложение, подадено в срока по чл.351, ал.3 от НПК, се излагат допълнителни аргументи по наведените основания. Пред касационния съд защитникът на подсъдимата – адв. Е. Й. поддържа жалбата както е подадена. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбата. Счита, че решението на въззивния съд се основава върху годни доказателствени средства, които сочат на реализирано престъпление измама. Моли за оставяне на въззивния съдебен акт в сила. В последната си дума подсъдимата С. моли да бъде оправдана. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 28 от 20.02.2014г., постановена по нохд № 1051/13г., на окръжен съд гр.Бургас, подсъдимата М. С. С. била призната за виновна в това, че за периода от месец февруари до 02.03.2013 г. в [населено място], с цел да набави за себе си имотна облага, възбудила и поддържала заблуждение у К. Н. К. и с това му причинила имотна вреда в размер на 2500 лева, поради което и на основание чл. 209, ал. 1 и чл. 54 от НК била осъдена на една година лишаване от свобода. На основание чл. 66, ал. 1 НК изпълнението на така наложеното наказание било отложено за изпитателен срок от три години, считано от влизане в сила на присъдата. С присъдата съдът се разпоредил с веществените доказателства. В тежест на подсъдимата било възложено заплащането на направените разноски по делото. По жалба на подсъдимата С. било образувано внохд № 40/14г. на Бургаски апелативен съд. С решение № 40 от 17.04.2014 г., постановено по същото дело, присъдата била потвърдена. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347 ал.1 от НПК, намери следното: Жалбата на подсъдимата С. е подадена в законния срок за обжалване и е допустима. Разгледана по същество е неоснователна. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК Доводите относно допуснати съществени нарушения на процесуални правила са идентични с тези, направени във въззивната жалба. В решението си въззивният съд ги е обсъдил и съответно отхвърлил. Касационният съд се съгласява с изложените в тази насока съображения. В обстоятелствената част на обвинителния акт са описани време, място и обстоятелства, при които паричните средства са дадени на подсъдимата С.. В съдебното заседание на първоинстанционния съд, проведено на 20.02.2014г., прокурорът повдигнал ново обвинение за по-тежко наказуемо престъпление по чл.209, ал.1 от НК, при същите факти, по реда на чл.287, ал.1 от НПК. В съдебния протокол е отразено изявлението на подсъдимата, че разбира новото обвинение и не желае делото да се отлага. Така заявената позиция на С. не сочи на допуснато нарушение на правото й на защита. Неоснователни са и доводите относно недопустимост на показанията на св. М. поради извършването от негова страна на процесуални действия по същото производство. По делото не са били използвани специални разузнавателни средства, посочени в нормата на чл.172, ал.1 от НПК и съответно не са били изготвени веществени доказателствени средства, които да възпроизвеждат събрани по този ред доказателства. По делото не са налице и доказателства св. М. да е извършвал наблюдение или проследяване на подсъдимата. Последният в качеството си на полицейски служител е участвал при задържането на С. след получаването на дадените й от св. К. пари. След като св. М. не е извършвал процесуално- следствени действия по същото производство, по отношение на него не е налице забрана да свидетелства по смисъла на чл.118, ал.1 от НПК. Не могат на следващо място да бъдат възприети и твърденията за допуснати от инстанционните съдилища процесуални нарушения, свързани с оценката на доказателствения материал. В мотивите си въззивният съд е изложил подробни съображения за липса на заинтересованост от изхода на делото от страна на св. К. и косвено от страна на неговите близки – свидетелите Н. и Н., с които аргументи настоящата инстанция се съгласява. При оценката на гласните доказателствени средства съдилищата са отчели наличните противоречия между обясненията на подсъдимата от една страна и показанията на свидетелите К., Н., Н., Б. и М. – от друга. В мотивите на съдебните си актове са изложили съображения, поради които са приели обясненията на подсъдимата, че дадените от К. пари представляват адвокатски хонорар, за недостоверни. С оглед изложеното се налага извод, че съдилищата са обсъдили обективно и всестранно събрания доказателствен материал, без игнориране или превратно тълкуване на доказателства, с което са спазили изискванията на чл.13 и чл.14 от НПК. Останалите доводи в касационната жалба относно обосноваността на постановените съдебни актове, не могат да бъдат разгледани, тъй като необосноваността не представлява касационно основание. По касационното основание по чл.348, ал.1, т.1 от НПК Според приетите за установени факти, подсъдимата С. е въвела в заблуждение св. К. К., че трябва да даде пари, предназначени за прокурора по делото му, за да се разреши то в благоприятен за свидетеля вариант, което заблуждение поддържала до момента на задържането й. В резултат на тези си действия подсъдимата причинила имотна вреда на К. в размер на 2500 лв. (първоначално 1500 лв. и при задържането 1000лв.). Така установените факти сочат на осъществен от обективна и субективна страна състав на престъпление по чл.209, ал.1 от НК, както са приели инстанционните съдилища. Доводите в жалбата, че от страна на свидетеля К. била осъществена провокация към подкуп не могат да бъдат споделени. От принципна гледна точка, с поискването на дар или неследваща се облага за извършването или не на действие по служба, длъжностното лице вече е реализирало състава на престъплението по чл.301 от НК, поради което при последващото получаване на поискания дар не може да има провокация към подкуп. Доколкото подсъдимата няма качеството на длъжностно лице, а е адвокат, би могла да бъде субект на подкуп единствено по чл.305, ал.2 от НК ( изм. с ДВ бр. 92 от 2002г.), но само в случай, че в качеството си на защитник по наказателно дело е извършила деяния по предходните текстове от раздел ІV на глава VІІІ от НК за да помогне да се реши делото в полза на противната страна или във вреда на доверителя. В конкретния случай паричната сума е дадена от доверителя, който няма как да действа в своя вреда, поради което липсват признаци от състава на това престъпление от обективна страна. Оттук следва изводът, че подсъдимата очевидно не може да бъде „жертва” на провокация към несъставомерно престъпление по чл.305, ал.2 от НК. С оглед изложеното оплакването за нарушение на закона се явява неоснователно. Поради изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 40 от 17.04.2014г., постановено по внохд № 40/14г. на Бургаски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: