Р Е Ш Е Н И Е № 462 гр. София, 27.01.2012 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на двадесет и осми октомври две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: САВКА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Ст. Бумбалова изслуша докладваното от съдия Чочева касационно дело № 2240 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Д. Й. Л. и жалба на повереника на частния обвинител и граждански ищец А. Б. С., и двете против въззивно решение № 39/31.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, НО, І-ви състав, постановено по ВНОХД № 822/2010 г., с което е била изменена присъда № 30/17.08.2010 г. на Софийския окръжен съд по НОХД № 436/2010 г. С първоинстанционната присъда Софийският окръжен съд е признал подсъдимия Д. Й. Л. за виновен в това, че на 25.03.2009 г., на пътя село Н. х. – АМ „Т.”, умишлено умъртвил Х. Е. М., като убийството е извършено с користна цел (неплащане на дължими суми от негова страна на убития М., свързани с неуредени парични взаимоотношения във връзка със замяната на л. а. „Мерцедес” Е 220Д с ДК [рег.номер на МПС] (собственост на А. С.) с л. а. „БМВ” 540i с рег. № BY 797 АС), поради което и на основание чл. 116 ал. 1, т. 7, вр. чл. 115, чл. 36 и чл. 54 от НК, както и чл. 58а ал. 1 от НК, вр. чл. 373 ал. 2 от НК му е наложил наказание 12 години лишаване от свобода. Със същата присъда подсъдимият е признат за виновен и в това, че на 25.03.2009 г., в землището на село С., община Горна Малина, в м. „Къпина” запалил имущество със значителна стойност – л. а. „Мерцедес” Е 220Д с ДК [рег.номер на МПС] (собственост на А. С.) на стойност 6500 лв., поради което и на основание чл. 330 ал. 1, вр. чл. 36 и чл. 54 от НК, както и чл. 58а ал. 1 от НК, вр. чл. 373 ал. 2 от НК му е наложил наказание 2 години лишаване от свобода. На основание чл. 23 ал. 1 от НК на подсъдимия Д. Л. е наложено общо най-тежко наказание в размер на 12 години лишаване от свобода, което да изтърпи при първоначален строг режим в затвор, като е приспаднато предварителното му задържане, считано от 26.03.2009 г. Сезиран с протест и жалба от частния обвинител А. С. с искане за увеличаване на наказанието, както и жалба на подсъдимия, с въззивното си решение Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като за престъплението по чл. 116 ал. 1, т. 7 от НК е увеличил наложеното на подсъдимия наказание от 12 на 20 години лишаване от свобода, а за престъплението по чл. 330 ал. 1 от НК го е намалил на 11 месеца. Увеличил е общото наказание по чл. 23 ал. 1 от НК на 20 години лишаване от свобода, което на основание чл. 24 от НК е увеличил с 11 месеца. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В касационната жалба на подсъдимия и допълнението към нея, се излагат доводи, съотносими към касационните основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 - 3 от НПК. Материалният закон се отчита за нарушен поради осъждане на подсъдимия за деяние по чл. 116 ал. 1, т. 7 от НК, вместо по чл. 115 от НК. Твърди се, че в основата на приетата правна квалификация е поставен извод (интерпретация на доказателства), а не факти, изложени в обвинителния акт факти и признати от подсъдимия в производство по глава 27 от НПК, сред които не е имало такива, че подсъдимият е дължал парична сума на пострадалия и от какво е произтичало задължението му. В аспекта за наказанието оплакванията са развити в две направления – липса на мотиви защо въззивният съд приема за по-благоприятен закон разпоредбата на чл. 58а НК в редакция ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г., вместо сега действащата съобразно ДВ. Бр. 26/2010 г. (която според защитата е налагала сравняване на наказанията), както и явна несправедливост поради надценяване на отегчаващите обстоятелства и неправилната интерпретация на част от тях, а също и игнориране на налични по делото смекчаващи такива. Липсата на мотиви е заявена и по повод приложението на чл. 24 от НК. Претендира се отмяна на въззивното решение и алтернативно – връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд, преквалификация на деянието по чл. 115 от НК или намаляване на наказанието. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец също са изтъкнати всички касационни основания по чл. 348 ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Акцентът е върху незаконосъобразно определяне на наказанието за престъплението по чл. 116 от НК съобразно чл. 58а от НК (редакция ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г.), вместо по сега действащата редакция ДВ. Бр. 26/06.04.2010 г., съотносима към времето на провеждане на производството по чл. 372 ал. 4 от НПК и налагаща избор на най-подходящото наказание при предвидените алтернативни и следващите от това последици. Сочи се, че дори и при приложението на чл. 58а (ДВ. Бр. 27/2009 г.) е било допустимо въззивният съд да наложи доживотен затвор, което да замени с лишаване от свобода до 30 години, но тази възможност не е била обсъдена, въпреки исканията в протеста и жалбата на частното обвинение. Изложени са и доводи за явна несправедливост на наложените наказания за двете деяния поради игнориране на редица отегчаващи обстоятелства, а също и относно размера на увеличението по чл. 24 от НК. Поискана е отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд с оглед правилно прилагане на материалния закон за определяне на наказанията и тяхното увеличаване. В с. з. пред ВКС подсъдимият лично и чрез защитниците си поддържа касационната жалба, като се представят и писмени бележки. Частният обвинител и граждански ищец лично и чрез повереника си също поддържа изложените в жалбата оплаквания и искания. Прокурорът от ВКП намира двете жалби за неоснователни, поради което предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. В последната си дума подсъдимият моли за справедливо решение. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: По възраженията за правната квалификация на деянието по чл. 116 ал. 1, т. 7, вр. чл. 115 от НК: ВКС намира за неоснователни оплакванията на подсъдимия, че при посочените в обвинителния акт и признати от него факти в производството по глава 27 НПК правната квалификация на деянието е следвало да е по чл. 115 от НК, а не по чл. 116, ал. 1, т. 7, вр. чл. 115 от НК, както са приели двете предходни инстанции. Възражения с идентично съдържание са били поставени на вниманието на Софийския апелативен съд, който ги е разгледал и е изложил своята позиция, която ВКС споделя. Внимателния прочит на обвинителния акт сочи, че фактите, въз основа на които е възможно и въз основа на тях е направен правния извод за реализиране на убийството с користна цел, са били налице. Хронологията на събитията и взаимоотношенията между подсъдимия и пострадалия М. ясно са определяли, че двамата са се разбрали подсъдимият да му продаде л. а. „БМВ”, като в замяна М. да му прехвърли л. а. „Мерцедес” и доплати разликата в цената на по-скъпото „БМВ”, в което се изразява т. нар. бартер в обвинителния акт. Подсъдимият Л. предал на пострадалия владението на л. а. „БМВ” и се задължил да набави необходимите документи за окончателно оформяне на сделката, а М. му дал между 3000 и 5000 лв., представляващи доплащането извън л. а. „Мерцедес”, който останал в негово владение. Няколко дни по-късно обаче, М. „откупил” „Мерцедеса”, като платил на подсъдимия още 5000 лв. или общо 15000 лв. (очевидно като обща стойност на л. а. „БМВ”), като останало само Л. да му прехвърли л. а. „БМВ”. Това обаче не се случило, като в крайна сметка на 25.03.2009 г. подсъдимият заблудил М., че е намерил купувач за л. а. „Мерцедес”, с който следва да се срещнат, а после да отидат да вземат пълномощното за л. а. „БМВ”. По пътя за село Н. х. подсъдимият и пострадалия се скарали и поводът бил „неизплатените от подсъдимия суми” (л. 24 от обв. акт), които той дължал на М. (л. 24 от обв. акт) във връзка с размяната на леките автомобили. Очевидно е при тези факти и обстоятелства, че користната цел за убийството е обвързана със задължението на подсъдимия Л. да върне дадените му парични средства, след като не може да спази уговорката да предостави пълномощно за л. а. „БМВ”, което и в светлината на останалите упоменати обстоятелства той нито е могъл, нито е възнамерявал да стори. Затова ВКС не споделя възраженията на защитата за отсъствие на факти за характера на задължението на подсъдимия и основанието за това, както и че в основата на правната квалификация по чл. 116 ал. 1, т. 7 от НПК е бил поставен извод (интерпретация на доказателствата), а не посочени и признати от подсъдимия факти. Всъщност изводите по правото са били основани на установените по делото и посочени в обвинителния акт факти и обстоятелства, а те са почивали на събраните доказателства, което и е било основанието подсъдимият да ги признае без да се провежда състезателно производство. На последно място следва да се отрази, че ако на подсъдимия не му е било ясно дали е дължал и на какво основание парични средства на М. по повод сделките с автомобилите, то същият е разполагал с правната възможност да направи възражения по този съществен въпрос, респ. да иска връщане на делото на прокурора или да не инициира производство по глава 27 от НПК. По доводите за допуснати процесуални нарушения и неправилно приложение на закона, валиден за определяне на наказанието за деянието по чл. 116 ал. 1, т. 7, вр. чл. 115 от НК: Такива доводи са застъпени, макар и с различна насоченост, както в жалбата на подсъдимия, така и в тази на частния обвинител, поради което и ВКС намира за уместно да ги разгледа заедно. От една страна, частното обвинение е твърдяло, че приложимия закон е по чл. 58а НК в редакция ДВ. бр. 26/06.04.2010 г., действала към момента на провеждане на съкратеното съдебно следствие, съобразно който при наличието на алтернативни наказания, каквито са визирани в чл. 116 от НК, съдът първо е следвало да определи най-подходящото по вид наказание, а то е „доживотен затвор” и след това да го замени с лишаване от свобода от 20 до 30 години, като съответно определи на подсъдимия максимума. Застъпено е и твърдение, че дори и при приетата за приложима редакция на чл. 58а (ДВ. бр. 27/10.04.2009 г.), вр. чл. 2 ал. 2 от НК е било допустимо налагането на наказание „доживотен затвор”, но САС е игнорирал тази хипотеза и не я е обсъдил. От друга страна, защитата на подсъдимия е твърдяла, че поначало липсват мотиви, защо САС е възприел за по-благоприятен закон чл. 58а (редакция ДВ. бр. 27/10.04.2009 г., след като е изключил доживотния затвор и определеното наказание е било лишаване от свобода, а това е налагало сравнение с възможностите, предвидени в чл. 58а (редакция ДВ. бр. 26/06.04.2010 г.). Проверявайки оплакванията на касаторите във връзка с изложените от САС мотиви, ВКС намира, че е невъзможно да ги разреши. Всъщност, мотивите в тази им част са объркани и неясни, като е невъзможно да се разбере действителната воля на съда, а това се приравнява на липса на мотиви, което е винаги съществено процесуално нарушение, ограничаващо процесуалните права на страните и непоправимо от ВКС. От една страна, САС е отчел за по-благоприятен закон чл. 58а от НК (ДВ. бр. 27/10.04.2009 г.), но изложените аргументи за налагане на наказание 20 години лишаване от свобода, не се съвместяват с тази му позиция. Текстът на чл. 58а от НК в първоначалната му редакция е формулиран по следния начин: „Когато в производството по чл. 372 ал. 4 от НПК съдът постанови осъдителна присъда, той не може да наложи най-тежкото по вид наказание при алтернативно предвидени различни наказания, а в останалите случаи определя наказанието при условията по чл. 55 от НК”. При изброяване/степенуване на наказанията в чл. 37 ал. 1 от НК доживотният затвор е на първо място, но в ал. 2 на същия текст е предвидено и наказание доживотен затвор без замяна като временна и изключителна мярка. Съответно, доживотният затвор е с разновидност със и без замяна и последното е самостоятелно наказание, което съществува и се прилага. За това, че доживотният затвор без замяна е вид наказание се извежда и от систематичното място на разпоредбите на чл. 38 и 38а от НК (глава ІV, раздел ІІ Видове наказания), като е съвсем ясно и че то е най-тежкото по вид. Следователно, при положение, че в чл. 116 от НК са предвидени 3 алтернативи – лишаване от свобода от 15 до 20 г., доживотен затвор доживотен затвор без замяна, то е очевидно, че най-тежкото от тях е последното. Оттук, в контекста на чл. 58а от НК (Дв. бр. 2009 г.) е логично, че точно това наказание, бидейки най-тежко по вид, не може да бъде наложено в производството по чл. 372 ал. 4 от НПК. Също е толкова логично, че в останалите случаи (доживотен затвор и лишаване от свобода), се прилага чл. 55 от НК. За доживотния затвор е относима разпоредбата на чл. 55 ал. 1, т. 2, б. „а” от НК, предвиждаща замяната му с лишаване от свобода от 15 до 20 години, а за лишаването от свобода – чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК, изискваща определяне на наказанието под най-ниския предел. В конкретния случай е видно, че макар и приемайки за приложима първоначалната редакция на чл. 58а от НК, САС е изключил изцяло алтернативата доживотен затвор (а не само без замяна), което според настоящия съдебен състав е принципно незаконосъобразно. По този начин въззивният съд изобщо не е разсъждавал при оставащите две алтернативни наказания кое от тях намира за подходящо, а оттук и по какъв начин следва да приложи чл. 55 от НК, относим за останалите случаи извън най-тежкото по вид наказание. В тази връзка изобщо не е обсъждал и възраженията на частното обвинение, сред които е и това за замяна на доживотния затвор с лишаване от свобода, макар и претендираните параметри на санкцията (от 20 до 30 г.) да са били основани на новата редакция на чл. 58а НК (Дв. бр. 26/2010 г.). Последващата му стъпка обаче е още по-проблемна, защото след като е приел, че доживотният затвор в двете му разновидности следва да бъдат игнорирани, то никак не е ясно защо е наложил на подсъдимия наказание лишаване от свобода в параметрите от 15 до 20 г. и конкретно 20 г. (което отговаря на замяна на доживотния затвор с лишаване от свобода) Съгласно чл. 58а НК в останалите случаи (а след отхвърляне на доживотния затвор със и без замяна, не остава друго, освен лишаване от свобода) наказанието се определя при условията на чл. 55 от НК, което формално е означавало да приложи чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК и наложи наказание под минимума, респ. под 15 години лишаване от свобода. Следователно, дори и при сочената като по-благоприятна разпоредба на чл. 58а от НК (ДВ. бр. 27/2009 г.) САС не е определил наказанието в съгласие с нея. Още по-малко е разсъждавал по направените от защитата възражения за необходимост от сравняване на начина на определяне на наказанието лишаване от свобода с новия текст на чл. 58а от НК (ДВ. бр. 26/2010 г. Изобщо не е аргументирал защо отчита тази редакция за по-неблагоприятна съобразно чл. 2 ал. 2 от НК. По доводите за наказанието по чл. 330 от НК и липса на мотиви за приложението на чл. 24 от НК: Липсата на мотиви за материалния закон, приложим за определяне на наказанието се наблюдава и за престъплението по чл. 330 от НК, което препятства разглеждането по същество на доводите на частното обвинение по повод неговата справедливост и претенция за увеличаване. В този случай, който визира само наказание лишаване от свобода, въззивният съд изобщо не е разсъждавал коя редакция на чл. 58а от НК е по-благоприятната и защо, което безусловно е изисквало да се направи сравнение на наказанието, което би се получило в единия и другия вариант. Категорична липса на мотиви се съзира и по отношение приложението на чл. 24 от НК, както се сочи в жалбата на подсъдимия, тъй като отсъстват съображения, защо общото наказание по чл. 23 ал. 1 от НК се отчита за недостатъчно за постигане на целите по чл. 36 от НК. Доколкото обаче чл. 24 от НК е обвързано с констатираните нарушения по повод приложението на материалния закон, валиден за определяне на наказанията по двете обвинения, ВКС не намира за нужно да излага повече доводи, тъй като целта на връщането е тези пропуски първо да бъдат отстранени, след което въззивният съд като определи общото наказание по чл. 23 ал. 1 от НК съответно да се произнесе и относно необходимостта от прилагането на чл. 24 от НК. С оглед изложените дотук съображения, демонстриращи липса на мотиви относно материалния закон, който е послужил за ревизиране на наказанията за престъпленията по чл. 116 ал. 1, т. 7, вр. чл. 115 и по чл. 330 от НК и съотносимостта му към чл. 2 ал. 2 от НК, ВКС намира, че са налице условията по чл. 354 ал. 3, т. 2 от НПК за отмяна на въззивното решение в изменителната му част и връщане на делото за ново разглеждане на Софийския апелативен съд за отстраняване на допуснатите процесуални нарушения, свързани с приложението на чл. 58а, вр. чл. 2 ал. 2 от НК за двете престъпления, както и с това на чл. 23 ал. 1 и чл. 24 от НК. При новото разглеждане, което следва да се проведе от друг състав и от фазата на съдебното заседание, въззивният съд следва ясно и недвусмислено да мотивира коя редакция на чл. 58а от НК е приложима за всяко едно от престъпленията съобразно изискването на чл. 2 ал. 2 от НК, като съответно отговори на възраженията на частното обвинение и на защитата с оглед противоположните им позиции. Въз основа на приетото за приложимия материален закон за наказанията, съответно да определи същите в съгласие с възприетата позиция, което важи и за общото по чл. 23 ал. 1 от НК и впоследствие да прецени необходимостта от прилагане на чл. 24 от НК, за което да изложи конкретни съображения. В останалата част, касаеща правната квалификация на деянието по чл. 116 ал. 1, т. 7, вр. чл. 116 от НК, оспорвана с касационната жалба на подсъдимия, ВКС вече изрази становището си за отсъствие на нарушения, поради което и намира, че въззивното решение следва да бъде оставено в сила. С оглед изложеното и на основание чл. чл. 354 ал. 3, т. 2 и чл. 354 ал. 1, т. 1 от НК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯВА въззивно решение № 39/31.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, НО, І-ви състав, постановено по ВНОХД № 822/2010 г., в изменителната му наказателно-осъдителна част относно приложението на чл. 58а, вр. чл. 2 ал. 2 от НК, касаеща наложените на подсъдимия Д. Й. Л. наказания за престъпленията по чл. 116 ал. 1, т. 7 и чл. 330 ал. 1 от НК, както и за приложението на чл. 23 ал. 1 и чл. 24 от НК и ВРЪЩА делото за ново разглеждане в тази част на Софийския апелативен съд от друг състав от фазата на съдебното заседание. ОСТАВЯ В СИЛА въззивното решение в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.