1 9 Р Е Ш Е Н И Е № 50111 гр. София, 15.05.2023 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в публично заседание на двадесет и седми септември две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА при секретаря ВАЛЕРИЯ МЕТОДИЕВА, като изслуша докладваното от съдия Мадлена Желева т. д. № 1319 по описа за 2021 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. П. П. срещу решение № 9 от 15. 01. 2021 г. по в. т. д. № 196/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 32 от 19. 02. 2020 г. по т. д. № 107/2019 г. на Плевенски окръжен съд предявеният от касационния жалбоподател срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на В. П. Н. при ПТП на 10. 04. 2014 г. е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 60 000 лв., ведно със законната лихва от 10. 04. 2014 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Излага доводи, че размерът на обезщетението за неимуществени вреди не е съобразен с принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Сочи, че въззивният съд се е отклонил от установените в ППВС № 4/1968 г. критерии за определяне на справедливо обезщетение за неимуществени вреди от смърт при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. Счита, че неправилно въззивният съд е придал съществено значение на обстоятелствата, че ищецът и починалата са живели на съпружески начала непродължителен период от време, само са говорели за сватба без конкретни планове, две години след смъртта на Н. ищецът е заживял на съпружески начала с друго момиче и има две деца. Оспорва заключението на съда, че страданията и мъката от загубата на фактическата съпруга на ищеца не могат да бъдат разграничени от тези, предизвикани от чувството за вина с оглед участието му в деянието, в резултат на което е настъпила смъртта й. Излага доводи, че чувството за вина не изключва търпените неимуществени вреди от смъртта на младото момиче. Сочи, че съпричиняването на вредоносния резултат от негова страна, което е признато с исковата молба, е предпоставка за намаляване на обезщетението, но не следва да се отчита при определяне на размера на справедливото обезщетение за причинените неимуществени вреди. Моли решението на въззивния съд в обжалваната част да бъде отменено. Ответникът „ЗД „Бул инс“ АД е депозирал отговор на касационната жалба, в който изразява становище за неоснователността й. Поддържа, че определеното обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на В. Н. при ПТП на 10. 04. 2014 г. е съобразено с установените по делото обстоятелства, като акцентира на фактите, че понастоящем ищецът е женен и има две деца, сочещи на преодоляване на загубата. Позовава се на осъждането на ищеца с влязла в сила присъда за причиняването на смъртта на Н. при ПТП, при условията на независимо съпричиняване с Н. М. С.. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, след като разгледа касационната жалба, прецени данните по делото с оглед заявените касационни основания и съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда по НОХД № 155/2017 г. на Плевенски окръжен съд е установено, че ищецът Ц. П. и Н. С., чиято гражданска отговорност е застрахована при ответника, при условия на независимо съпричиняване, на 10. 04. 2014 г. при управление на леки автомобили са нарушили правилата за движение по пътищата и са причинили по непредпазливост смъртта на В. Н. – фактическа съпруга на ищеца Ц. П.. След като е счел, че са налице елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, решаващият състав е формирал извод за възникнало задължение по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ на ответния застраховател да заплати на ищеца обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на лицето, с което е съжителствал на съпружески начала, като се е позовал на ППВС № 5/1969 г. Изтъкнал е, че правото на ищеца да получи обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на жената, с която е живял, не се изключва от обстоятелството, че същият е причинил вредоносния резултат при условията на независимо съпричиняване със застрахования при ответника делинквент. Великотърновският апелативен съд е приел, че справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди от смъртта на В. Н. при процесното ПТП възлиза на 5 000 лв. Съобразил е, че двамата са живели заедно за период от около година и половина и са очаквали дете /починалата е била бременна във втори месец към датата на инцидента/. Преценката му за размера на обезщетението е мотивирана с непродължителния период на съжителство на ищеца и починалата, както и с обстоятелствата, че не са имали деца и са „говорели“ за сватба, но без конкретни планове. Съдът е посочил, че е житейски обосновано да се приеме, че ищецът изпитва вина за смъртта на пострадалата, доколкото е причинил деянието, от което е настъпил тежкият резултат, което затруднява разграничаването на страданията от загубата на фактическата му съпруга от чувството за вина за собствените му действия. Намаляването на размера на присъденото обезщетение от първоинстанционния съд е мотивирано от въззивния съд с по-ниския интензитет и по-малката продължителност на търпените от ищеца страдания с оглед данните, че около две години след смъртта на пострадалата е заживял с друга жена и е баща на две деца, родени от нея. Изложени са и аргументи, че по делото няма данни в резултат на емоционалните страдания за ищеца да са настъпили негативни промени на здравословното му състояние – физическо и психическо. С определение № 243 от 9. 05. 2022 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по значимия за изхода на делото въпрос за прилагането на критериите за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск от увреденото лице срещу застрахователя. По въпроса, по който е допуснато касационно обжалване, съществува задължителна съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., в което е разяснено, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на причинена смърт са моментът на настъпване на смъртта, възрастта на пострадалия, действителното съдържание на отношенията между починалия и лицето, което търси обезщетение, причинените морални страдания. В практиката на ВКС е изразено разбирането, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди следва да се отчита икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, а като ориентир за конкретните икономически условия би следвало да се вземат предвид и съответните нива на застрахователно покритие към релевантния за определяне на обезщетението момент. Правнорелевантните общи и специфични за отделния спор факти и обстоятелства следва да бъдат обсъдени и въз основа на комплексната им оценка да се заключи кой е справедливият размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Обсъждането не може да се състои единствено в изброяване на обстоятелствата, свързани с уврежданията, а същите следва да бъдат преценени и анализирани в тяхната съвкупност. С оглед изложеното настоящият състав намира, че обжалваното решение е постановено в отклонение от практиката на ВС и ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД. В мотивите на обжалваното решение съставът на апелативния съд, макар да е обсъдил събраните по делото доказателства за претърпените от ищеца неимуществени вреди, не е съобразил изцяло релевантните обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, като се е достигнало до несъответствие на преценката на съда относно дължимия размер на обезщетението за неимуществени вреди с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. В обжалваното решение въз основа на събраните по делото гласни доказателства с източник показанията на свидетелите Ц. и Х. е установено, че ищецът и загиналата В. Н. са живели заедно и са очаквали дете, като към датата на инцидента са били съответно на 22 г. и 24 г. и пострадалата е била бременна във втори месец; двамата били заедно от година и половина, установили се да живеят в [населено място] на квартира, която обзавели; обичали се и родителите на ищеца приели младото момиче като тяхна снаха. При определяне на размера на дължимото справедливо обезщетение за неимуществените вреди на ищеца във връзка със смъртта на жената, с която е живял на съпружески начала, не е съобразена в достатъчна степен установената близка връзка между тях, основана на взаимна обич, съвместен живот, създаване на общ дом и очакване на дете. С оглед това съдържание на връзката между касатора и загиналата въззивният съд е придал необосновано висока тежест на обстоятелствата, че съжителството им е било непродължително и че не са имали конкретни планове за сватба. Неотчетени в пълна степен са останали и установените с показанията на свидетелите страдания на ищеца по повод смъртта на човека, с когото е живеел. Изводът за силните негативни емоции по повод смъртта на близък не следва задължително да бъде основан на възникнала негативна промяна в здравословното състояние. От друга страна, без основание въззивният съд е отдал решаващо значение на обстоятелствата, че две години след инцидента ищецът е създал семейство с друга жена и има две деца. Касае се до обстоятелства, които не са обективно проявени към момента на причиняването на неимуществените вреди, за да са от значение за определяне на обема им. Същевременно, не се установява негативните изживявания на ищеца по повод смъртта на близкия човек, с когото е бил изградил пълноценна връзка, да са преодолени. Съгласно гласните доказателства по делото страданията на ищеца са продължили и след 2016 г., когато е създал семейство с друга жена, като той продължава да скърби и да почита паметта на загиналата. Необосновано е и мотивиралото занижаването на присъденото обезщетение за неимуществени вреди заключение на въззивния съд за невъзможност да бъдат разграничени страданията на ищеца от смъртта на В. Н. от тези във връзка с чувството му за вина за настъпилото ПТП. В показанията на свидетелката Ц. – баба на ищеца е възпроизведено, че ищецът се е обвинявал за смъртта на фактическата си съпруга при ПТП, но по делото не се установява това да се е отразило на интензитета на страданията му от внезапната загуба и на негативните последици за живота на ищеца вследствие смъртта на Н., свързани с лишаване от подкрепата на близкия човек и невъзможност за реализация на плановете им за съвместен живот и общо дете. По тези съображения следва да се приеме, че в резултат на допуснатите нарушения при приложение на установения с чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост дължимото обезщетение по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е било занижено. Съобразявайки гореизложените обстоятелства, икономическите условия в страната към момента на настъпване на процесното ПТП – 10. 04. 2014 г., настоящият състав на ВКС приема, че към датата на увреждането справедливото по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение е в размер на сумата от 80 000 лв. На основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да бъде отчетен приносът на ищеца за настъпване на вредоносния резултат, който е релевиран от застрахователя, не е оспорен от ищеца и е доказан по категоричен начин по делото. С влязла в сила присъда № 26 от 6. 06. 2017 г. по НОХД № 155/2017 г. на Плевенски окръжен съд, изменена с решение № 316 от 1. 02. 2018 г. по ВНОХД № 361/2017 г. на Великотърновски апелативен съд, което е оставено в сила с решение № 83 от 19. 06. 2018 г. по н. д. № 276/2018 г. на ВКС, ищецът Ц. П. П. е признат за виновен в това, че на 10. 04. 2014 г., при условията на независимо съпричиняване с Н. М. С., при управление на моторно превозно средство – лек автомобил „Рено Лагуна” с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилото на чл. 50, ал. 1 ЗДвП - „На кръстовище, на което единият от пътищата е сигнализиран като път с предимство, водачите на пътни превозни средства от другите пътища са длъжни да пропуснат пътните превозни средства, които се движат по пътя с предимство.“ и по непредпазливост причинил смъртта на В. П. Н., съответно че е извършил престъпление по чл. 343, ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК. С присъдата Н. М. С. е признат за виновен в това, че на същата дата, при условията на независимо съпричиняване с ищеца, при управление на МПС – лек автомобил „Опел Вектра” с рег. [рег.номер на МПС] нарушил разпоредби на ЗДвП – чл. 15, ал. 1 „ На пътя водачът на пътно превозно средство се движи възможно най-вдясно по платното за движение, а когато пътните ленти са очертани с пътна маркировка, използва най-дясната свободна лента.“, чл. 20, ал. 2 „Водачите на пътни превозни средства са длъжни при избиране скоростта на движението да се съобразяват с атмосферните условия, с релефа на местността, със състоянието на пътя и на превозното средство, с превозвания товар, с характера и интензивността на движението, с конкретните условия на видимост, за да бъдат в състояние да спрат пред всяко предвидимо препятствие. Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението.“ и по непредпазливост е причинил смъртта на Н., като деецът е управлявал МПС, без да има необходимата правоспособност, съответно е ангажирана наказателната му отговорност за престъпление по чл. 343, ал. 3, пр. 4, б. „б“ вр. ал. 1, б. „в” вр. чл. 342, ал. 1 НК. Видно от мотивите на актовете на наказателния съд е установен механизъм за настъпване на ПТП, при който управляваният от ищеца л. а. „Рено Лагуна“ се е движил по ул. Гренадирска в [населено място] със скорост от 31, 56 км/ч, а управляваният от Н. С. л. а. „Опел Вектра“ - по [улица] км/ч. С. възприел опасност за движението – навлизането в кръстовището на управлявания от ищеца автомобил и насочил автомобила наляво, като при продължаващото им движение настъпил удар между предната част на л. а. „Опел Вектра“ и лявата страна на л. а. „Рено Лагуна“. Прието е, че движейки се по път без предимство, сигнализиран с пътен знак Б1, за ищеца – водач на л. а. „Рено Лагуна“ е съществувало задължение да пропусне превозните средства, движещи се по пътя с предимство. Като не е сторил това, подсъдимият П. е нарушил разпоредбата на чл. 50, ал. 1 ЗДвП и именно това нарушение е в причинна връзка с настъпилото произшествие, респ. със съставомерния резултат. Неспазването на посоченото правило е предизвикало конфликтната ситуация на пътя и е основната причина за реализирането на ПТП. Ако Н. С. е продължил движението си в дясната лента, без да отклонява автомобила наляво и предприел действия по намаляване на скоростта, ПТП би било избегнато. По силата на чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд в случая е задължителна за гражданския съд, разглеждащ предявения иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./, както относно извършеното от делинквента, чиято гражданска отговорност е застрахована при ответното застрахователно дружество, деяние, неговата противоправност и виновността на дееца, така и относно извършеното виновно и противоправно деяние от страна на ищеца, което се намира в причинна връзка с вредоносния резултат, съответно е основание за намаляване на дължимото обезщетение за причинените на ищеца неимуществени вреди от смъртта на В. П. Н.. За да се определи степента на приноса на ищеца за увреждането, следва да бъде съпоставено неговото поведение с това на водача С. и да се отчете тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, за да бъде установен действителният обем, в който всеки от тях е допринесъл за реализирането на пътното произшествие. Ищецът Ц. П. е осъществил само едно нарушение на правилата за движение по пътищата /на чл. 50, ал. 1 ЗДвП/ за разлика от неправоспособния водач Н. С., който не се е съобразил с две правила по ЗДвП /чл. 15, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 ЗДвП/. Нарушението на ищеца обаче е основната причина за настъпване на ПТП и създадената от него внезапна конфликтна ситуация на пътя, свързана с опасност за движението, е провокирала поведението на С., намиращо се в отклонение от императивните правила на ЗДвП. С оглед изложеното досежно отговорността на виновните за ПТП лица приносът на ищеца за настъпване на вредоносния резултат следва да бъде определен на 75 %. По тези съображения се налага изводът, че при приетото съотношение на съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и определеното обезщетение за неимуществени вреди от 80 000 лв., дължимото обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД с размера на приетото съпричиняване – 75 % и искът се явява основателен за сумата от 20 000 лв. Поради изложеното въззивното решение е частично неправилно. С оглед правомощията на касационната инстанция по чл. 293, ал. 2 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен над присъдения размер от 5 000 лв. до 20 000 лв., и тъй като не се налага извършване на нови или повтаряне на съдопроизводствени действия от въззивната инстанция ВКС следва да постанови решение по същество, с което ответникът да бъде осъден да заплати на ищеца допълнително обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв., ведно със законната лихва, считано от 10. 04. 2014 г. - датата на деликта до окончателното му изплащане. В частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на иска по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за разликата над 20 000 лв. до 60 000 лв., въззивното решение следва да бъде оставено в сила. Изходът на делото налага ответникът да бъде осъден да заплати на адвокат Р. Г. от АК – Стара З. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА допълнително адвокатско възнаграждение в размер на 1 196, 67 лв. за въззивното производство при съобразяване на присъденото възнаграждение от 580 лв. за производството пред ВтАС с въззивния акт. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК с оглед резултата по делото на касационния жалбоподател следва да бъде присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение за производството пред ВКС в размер на 736, 36 лв. Касаторът дължи заплащане на разноските, направени от застрахователя за първоинстанционното производство за възнаграждение за вещи лица, в размер на 400 лв., както и за адвокатско възнаграждение за въззивното производство в размер на 1 600 лв. Това налага въззивното решение да бъде отменено в частта, с която на ответника са присъдени разноски за разликата над 1600 лв. до 1 920 лв. С оглед доводите на касатора следва да се изтъкне, че е налице основанието по чл. 78, ал. 3 ГПК за ангажиране на отговорността на ищеца за направените от ответника разноски за въззивното производство при съобразяване на резултата по делото и данните за уговорено и заплатено от застрахователя адвокатско възнаграждение в размер на 2400 лв. /договор за правна защита и съдействие от 12. 10. 2020 г./ на депозиралия писмено становище по съществото на спора във въззивното производство, преди провеждане на откритото съдебно заседание на 21. 10. 2020 г., адвокат-пълномощник М. Г.. Неоснователно е възражението по чл. 78, ал. 5 ГПК на касатора, доколкото уговореното възнаграждение от 2 400 лв. се явява под минималния размер по чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение от 5 330 лв. с оглед обжалваемия интерес за ответника във въззивното производство - 60 000 лв. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК в тежест на ответника по касация следва да се възложи дължимата държавна такса в размер на 1 200 лв., определена върху уважената в касационното производство част от иска. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ решение № 9 от 15. 01. 2021 г. по в. т. д. № 196/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 32 от 19. 02. 2020 г. по т. д. № 107/2019 г. на Плевенски окръжен съд предявеният от Ц. П. П. срещу „ЗД „Бул инс““ АД, [населено място] иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от смъртта на В. П. Н. при ПТП на 10. 04. 2014 г. е отхвърлен за разликата над 5 000 лв. до 20 000 лв., ведно със законната лихва от 10. 04. 2014 г., и в частта, с която Ц. П. П. е осъден да заплати на „ЗД „Бул инс“ АД разноски за въззивното производство за разликата над 1 600 лв. до 1 920 лв., като ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на Ц. П. П., ЕГН [ЕГН], с адрес [населено място], [улица], Плевенска област на основание чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ сумата от 15 000 лв. /петнадесет хиляди лева/, разликата над присъдените 5 000 лв. до дължимите 20 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на В. П. Н. в резултат на ПТП, настъпило на 10. 04. 2014 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 10. 04. 2014 г. до окончателното плащане, както и разноски за касационното производство в размер на 736, 36 лв. /седемстотин тридесет и шест лева и 36 ст./. ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати на адвокат Р. Г., ЕГН [ЕГН], АК Стара З. сумата от 1 196, 67 лв. /хиляда сто деветдесет и шест лева и 67 ст./ адвокатско възнаграждение за въззивното производство на основание чл. 38, ал. 2 ЗА. ОСЪЖДА „ЗД „Бул инс“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление [населено място], [улица] да заплати по сметка на Върховен касационен съд сумата от 1 200 лв. /хиляда и двеста лева/ държавна такса на основание чл. 78, ал. 6 ГПК. ОСТАВЯ В СИЛА решение № 9 от 15. 01. 2021 г. по в. т. д. № 196/2020 г. на Великотърновски апелативен съд в останалата обжалвана част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.