Р Е Ш Е Н И Е №206 Гр. София, 08 юни 2015 год. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение в публичното заседание на деветнадесети май през две хиляди и петнадесета година в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕРОНИКА ИМОВА ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ МАЯ ЦОНЕВА С участието на секретаря И. Илиева и в присъствието на прокурора Д. Генчев като разгледа докладваното от съдия Цонева наказателно дело № 1968/2014 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 и сл. от НПК. Образувано е по касационен протест на Апелативна прокуратура – Велико Търново и касационна жалба на защитника на подс. Д. В. П. против решение № 182/30. 09. 2014 год. на Апелативния съд – Велико Търново, постановено по в. н. о. х. д. № 163/2014 год. В протеста са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Прокурорът изразява несъгласие с изводите на въззивната инстанция за индивидуализация на наказанието при условията на чл. 58, б. „А” вр. чл. 55 от НК. Акцентира се върху обстоятелството, че подсъдимият се обадил на тел. 112 едва след като бил убеден от пострадалата, че това ще му е от полза, като същевременно предприел действия за заличаване на следите от деянието си и напуснал жилището. Изразява се несъгласие с изводите, че личностовото разстройство на подсъдимия е смекчаващо отговорността обстоятелство, като според прокурора именно личността на П. изисква налагането на по-високо наказание. Сочи се, че при приложението на чл. 58, б. „А” от НК съдът погрешно е отчел причините, поради които престъплението е недовършено. Според прокурора, за да бъде приложена цитираната разпоредба е необходимо да са налице подбуди и желание да се избегне противоправният резултат, които да са мотивирали дееца да преустанови довършването на изпълнителното деяние и наред с това обективно да е възможно да се заличат последиците от деянието. Изтъква се в тази връзка, че разпоредбата на чл. 58, б. „А” от НК не е императивна и не предпоставя задължително определяне на наказанието под минимума, предвиден за съответното престъпление. Поддържа се искане въззивното решение да бъде отменено и делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд. В касационната жалба на адв. Б., защитник на подс. П. са изложени съображения за наличието на касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 – 3 от НПК. Твърди се, че описаната в обвинителния акт фактическа обстановка не кореспондира със събраните на досъдебното производство доказателства, което според защитника е съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като обвинителният акт не отговаря на изискванията на чл. 246 от НПК. Сочи се, че квалификацията на деянието е неправилна и се касае за причиняване на телесна повреда, тъй като Д. П. сам е позвънил на тел. 112, за да поиска помощ и не е предприел други действия срещу живота и здравето на пострадалата, макар да е имал възможност за това. Излагат се доводи, че наказанието е явно несправедливо, тъй като не е отчетено наличието на многобройни смекчаващи обстоятелства, като акцент е поставен върху оказаната помощ на пострадалата. Поддържа се искане да бъде отменено въззивното решение и делото да бъде върнато на прокурора или да бъде намалено наложеното наказание. В допълнение към касационната жалба се излагат доводи за неправилно приложение на материалния закон, като се сочи, че деянието следва да бъде квалифицирано по чл. 124 от НК. Възразява се срещу извода, че общественоопасните последици не са настъпили по независещи от дееца причини, като се сочи, че доказателствата очертават наличието на доброволен отказ по смисъла на чл. 18, ал. 3 от НК. Твърди се, че е допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, тъй като не са удовлетворени исканията на защитата за събиране на доказателства, които биха дали основание за преквалифициране на деянието от такова по чл. 115 в такова по чл. 118 от НК или по чл. 124 от НК. Изтъква се, че неправилното приложение на материалния закон е довело и до явна несправедливост на наказанието. Поддържа се, че съдебният акт е необоснован, тъй като не са обсъдени противоречията в доказателствата относно мотива за извършване на престъплението, отношенията между подсъдимия и пострадалата, начина на нанасяне на увреждането и използваното за това средство. В съдебно заседание прокурорът поддържа протеста. Счита, че съдът правилно е приел, че се касае за опит за убийство, а не за причиняване на телесна повреда, но е наложил занижено и несправедливо наказание. Намира, че касационната жалба е неоснователна. Пледира въззивният съдебен акт да бъде отменен и делото да бъде върнато на апелативния съд с указания за увеличаване на наказанието. Защитникът на подсъдимия поддържа жалбата по изложените в нея и в допълнението съображения. Намира, че касационният протест е неоснователен. Пледира касационната жалба да бъде уважена, а касационният протест да бъде оставен без уважение. Подс. Д. В. П. не изразява лично становище относно основателността на касационната жалба и касационния протест. Върховният касационен съд, в пределите на касационната проверка по чл. 347, ал. 1 от НПК, съобрази следното: С присъда № 22/12. 05. 2014 год. по н. о. х. д. № 72/2014 год. Окръжният съд – гр.Русе е признал подс. Д. В. П. за виновен в това, че на 20. 07. 2013 год. в [населено място] направил опит умишлено да умъртви Р. Д. Л., като престъплението останало недовършено поради независещи от волята му причини – оказване на своевременна медицинска помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 и ал. 2 от НК и чл. 58, б. „А” вр. чл. 55 ал. 1, т. 1 от НК го е осъдил на шест години лишаване от свобода Съдът е определил първоначален строг режим на изтърпяване на наказанието в затворническо общежитие от закрит тип. Зачетено е било времето, през което подсъдимият е бил задържан с мярка за неотклонение задържане под стража, считано от 21. 07. 2013 год. Съдът се е произнесъл по веществените доказателства и по разноските по делото. Присъдата е била проверена по въззивен протест на Русенската окръжна прокуратура и по въззивна жалба на подсъдимия и е била потвърдена с решение № 182/30. 09. 2014 год. на Апелативния съд – гр.Велико Търново, постановено по в. н. о. х. д. № 163/2014 год. Жалбата и протестът са неоснователни. Доводите, свързани с наличието на съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, следва да бъдат разгледани на първо място, доколкото от основателността им зависи дали ще бъдат обсъждани съображенията на страните, свързани с приложението на материалния закон и със справедливостта на наложеното наказание. Несъстоятелни са възраженията за наличието на съществени нарушения на процесуалните правила, свързани със съдържанието на обвинителния акт. Внимателният прочит на същия води до извод, че прокурорът е изпълнил стриктно задължението си, произтичащо от чл. 246, ал. 2 от НПК да изложи обстоятелствата касателно престъплението, извършено от обвиняемия; времето, мястото и начина на извършването му; пострадалото лице и размерът на вредите и да отрази пълните данни за личността на обвиняемия и кои са обстоятелствата, които отегчават или смекчават отговорността му, а също така да посочи и доказателствените материали, от които се установяват посочените обстоятелства. След обстойно изложение на обстоятелствата, свързани с неблагополучията при изграждането на подсъдимия като личност вследствие неблагоприятната семейна среда, представителят на държавното обвинение е отбелязал времето на извършване на деянието – след 21.00 часа на 20. 07. 2013 год., както и мястото на осъществяването му – домът на свид. Л. Описани са конкретните действия на подсъдимия и на пострадалата, предхождащи деянието, като е посочено, че Д. П. отишъл в кухнята, взел оттам нож с дължина на острието 19,5 см, върнал се в хола при пострадалата, размахвайки ножа заплашително, и го забил в корема и в ляво, в областта под ребрата. Изложени са обстоятелства и досежно последващите действия на извършителя и на свидетелката и е отразено какво е естеството на причиненото и увреждане. С други думи, на подсъдимия са били предявени по надлежния ред всички правно значими обстоятелства без обстоятелствената част на обвинителния акт да се отличава с неяснота и вътрешна противоречивост, които да създават затруднение на П. да разбере в какво точно е обвинен и да организира адекватно защитата си. Отделен е въпросът за доказателствената обезпеченост на изложените в обстоятелствената част на обвинителния акт фактически твърдения и той се решава от съда с присъдата. Не могат да бъдат споделени доводите в допълнението към касационната жалба за неоснователен отказ на предходните съдебни инстанции да съберат доказателствата, поискани от подсъдимия и защитника му. Действително окръжният съд е оставил без уважение искането за прилагане на възпитателното дело, водено срещу подсъдимия преди навършването на пълнолетие, както и това за изискване на справка относно обаждането на подс. П. на тел. 112, но е изложил убедителни съображения относно неоснователността на тези претенции на защитника. Следва изрично да се подчертае, че не всеки отказ да бъдат удовлетворени исканията за попълване на делото с доказателства съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, ограничаващо процесуалните права на страните. Такова ще е налице само ако отказът е неоснователен и вследствие на това не са били изяснени съществени обстоятелства, включени в предмета на доказване. Когато фактите, за които се отнася доказателственото искане, са били установени посредством други доказателствени средства не може разумно да се поддържа, че правата на съответната страна са били накърнени. Настоящият случай е точно такъв. Първата инстанция е направила верен извод, че са събрани достатъчно други доказателства, както за воденото възпитателно дело срещу подсъдимия в Детска педагогическа стая – [населено място], така и за обаждането на П. на тел. 112 след деянието. В същото време е било уважено друго доказателствено искане на защитата, отнасящо се до психическото състояние на подсъдимия към момента на деянието и до способността му да разбира свойството и значението на извършеното и да ръководи постъпките си, с оглед което не може да се поддържа, че първостепенният съд е неглижирал правото на подсъдимия да сочи доказателства. Аналогични изводи се налагат и по отношение дейността на Великотърновския апелативен съд. В жалбата срещу първоинстанционната присъда не се съдържа искане за провеждане на въззивно съдебно следствие. Наред с това, видно от протокола за съдебно заседание от 08. 09. 2014 год. нито подсъдимият, нито неговият защитник са правили доказателствени искания пред въззивната инстанция. В случай, че Д. П. или неговият защитник са считали, че съдебният протокол не отразява пълно и точно направените от тях искания и други изявления или че съдържа такива, каквито те не са правили, са могли да се възползват от възможността по чл. 312 от НПК да поискат поправка на протокола, което не е сторено. Протоколът е изготвен съобразно изискванията на НПК, съдържа всички необходими реквизити и съгласно чл. 131 от НПК той съставлява доказателствено средство за извършване на съответните действия, за реда, по който са извършени, и за събраните доказателства, в това число и за направените от страните изявления във връзка със събирането и проверката на доказателствата. Наред с това следва да се подчертае, че в касационното производство фактическата необоснованост не съставлява самостоятелно основание за отмяна на атакувания съдебен акт. Касационният съд е съд по правото и се произнася в рамките на фактическите положения, приети от предходната инстанция, като проверява единствено доколко са спазени процесуалните правила, гарантиращи правилното формиране на вътрешното и убеждение при установяване на обстоятелствата, включени в предмета на доказване. Ето защо аргументите в допълнението към касационната жалба във връзка с доказателствената съвкупност и с приетата от Великотърновския апелативен съд фактическа обстановка следва да бъдат обсъдени от гледна точка на наличието или липсата на съществено нарушение на процесуалните правила. Внимателният прочит на въззивния съдебен акт и на материалите по делото не дава основание да бъде отправен упрек към аналитичната дейност на контролираната инстанция. В изпълнение на задължението си да провери изцяло правилността на първоинстанционната присъда апелативният съд е подложил на собствен внимателен анализ доказателствата и средствата за тяхното установяване. Събраните гласни и писмени доказателства, както и експертните заключения, са били обсъдени поотделно и в съвкупността им, а оценъчната дейност на ВтАС е реализирана при спазване на правилата на формалната логика. Доказателствата са ценени съобразно действителното им съдържание, като са изложени убедителни мотиви във връзка с достоверността им. Въззивната инстанция е възприела изцяло фактическата обстановка, описана в мотивите на първоинстанционната присъда, споделила е доказателствената оценка на окръжния съд и е изложила и собствени съображения относно годността и достоверността на доказателствата и доказателствените средства. Обстоятелствата, подлежащи на установяване съобразно поставените от обвинението фактически рамки, са били изведени след изпълнение на процесуалните изисквания за обективност, всестранност и пълнота. Изводите на инстанциите по фактите, свързани с авторството на деянието и обстановката, при която е извършено то, не са произволни, а са основани върху годни доказателствени средства – показанията на свидетелите Р. Л., И. Л. и Д. Д. в хода на съдебното следствие и обясненията на подсъдимия, дадени пред разследващ орган, които са били надлежно приобщени към доказателствената съвкупност. Съдилищата са съобразили двойнствената природа на обясненията на подсъдимия и след като са установили, че твърденията на Д. П. в хода на съдебното следствие, с които на практика е отречена съпричастността му към инкриминираното деяние, са изолирани и не кореспондират с други доказателствени източници, са защитили убедително извода си, че последващите му обяснения не отговарят на обективната истина и поради това не заслужават доверие. На следващо място, анализирани са били и противоречията в доказателствените материали относно мястото, от което подсъдимият е взел оръжието и досежно предприетите действия, с които П. е засегнал телесната неприкосновеност на пострадалата. За да приеме, че подсъдимият е отишъл до кухнята и е взел ножа от там, както и че връщайки се в хола, е започнал да го размахва заплашително, след което със значителна сила пробол свид. Ласонина, предходните съдебни инстанции са кредитирали показанията на пострадалата на досъдебното производство, като са взели предвид, че те са дадени в много кратък срок след деянието, когато споменът за инцидента все още е бил ясен и отчетлив. Същевременно е било отчетено, че поначало значим за пострадалата е бил фактът, че човекът, когото е отгледала, и е посегнал, а не този къде се е намирало оръдието на престъплението преди да попадне в ръцете на подсъдимия С оглед характеристиката му на източник на производни доказателства, като контролно доказателство за достоверността на първоначалните твърдения на пострадалата е ценено посоченото от свид. И. Л., чийто разпит е пресъздал разказа на сестра му за инкриминираните събития. Показанията на свидетелите Л., Л. и Д. са поставени от инстанциите по фактите и в основата на изводите за действията на подсъдимия, следващи деянието. Въззивният съд, също както и първата инстанция, е приел, че твърденията на пострадалата за връщане на подсъдимия в кухнята след намушкването и за измиване на ножа, съответстват на разказаното от свид. Д., че е възприел как подсъдимият напуска хола с нож в ръка и отива в кухнята. Показанията на свид. Л. и на нейните близки (свидетелите Д. и Л.), както и обясненията на подсъдимия от досъдебното производство, съпоставени със справката от мобилните оператори, са дали основание на предходните съдебни състави да приемат за установено обаждане от подсъдимия на тел. 112, като в същото време е кредитирано посоченото от Р. Л., Д. Д. и И. Л. за повторно обаждане на пострадалата на спешния телефон поради това, че разговорът на подсъдимия с дежурния оператор не съдържал конкретика. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС счита, че не е налице релевираното от защитата съществено нарушение на процесуалните правила, отнасящо се до начина на формиране на вътрешното убеждение на въззивната инстанция. Неоснователни са и доводите за нарушение на материалния закон. При правилно установената фактическа обстановка въззивният съд законосъобразно е квалифицирал деянието като престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, а не по чл. 128 или чл. 129 от НК, каквато е била основната претенция на защитата. Както е известно, разликата между опита за убийство и умишленото причиняване на телесна повреда се корени в субективното отношение на дееца към общественоопасните последици, а изводите за субективната страна на деянието се изграждат върху доказаните по делото реални действия на подсъдимия, които обективират, материализират формираните в съзнанието му представи. Наред с това, освен действията на подсъдимия, от съществено значение са броят, насочеността на ударите, силата, продължителността и интензитетът на въздействие върху пострадалия, броят, тежестта и локализацията на нараняванията, използваните средства, както и разстоянието, от което се посяга на жертвата. Всички тези принципни положения са били съобразени от инстанциите по фактите и правно значимите обстоятелства са получили законосъобразна правна оценка. Отчетено е, че макар да се касае за единично въздействие, за причиняване на увреждането е използвано средство, годно да причини смъртта на пострадалата – нож с немалка дължина на острието (19,5 см). Същевременно ударът се е отличавал със значителна сила, тъй като е нанесен със замах, а ножът е преминал през завивката и е засегнал тялото на свид. Л. От съществено значение за правилната квалификация на деянието е бил и фактът, че вследствие на този удар острието е било забито до половината в тялото на пострадалата. Насочеността на удара към жизнено важна и богато кръвоснабдена част от тялото, каквато е коремната област, наред с посочените по-горе обстоятелства, с основание са мотивирали долустоящите инстанции да приемат, че подсъдимият пряко е целял смъртта на пострадалата, а не е искал единствено да засегне здравето и. Разгледани в светлината на обсъдените по-горе обстоятелства, думите на подс. П.: „Съжалявам, не трябваше да бъдеш ти” не са от естество да обосноват различен извод за субективната страна на деянието, тъй като се касае за действия, следващи деянието, които не могат да заличат обективираното вече субективно психическо отношение на дееца към извършеното и неговите общественоопасни последици. Предвид изложеното по-горе досежно интензитета на упражненото въздействие и характеристиките на използваното средство отсъствието на конфликт между подсъдимия и пострадалата, който да предшества непосредствено деянието, също не дава основание да се приеме, че умисълът на Д. П. е обхващал единствено нанасянето на телесна повреда. Не могат да бъдат споделени аргументите на защитата за наличието на доброволен отказ от опит по смисъла на чл. 18, ал. 3 от НК. Подобни възражения са правени и пред окръжния, и пред апелативния съд и те законосъобразно са ги отхвърлили като несъстоятелни. Очертаното в мотивите на предходните инстанции поведение на подсъдимия притежава характеристиките на довършен опит, тъй като с нанасянето на удар с нож в коремната област изпълнителното деяние по отнемане живота на пострадалата е довършено и не е необходимо предприемането на каквито и да било допълнителни действия в тази насока, като единствено не са настъпили общественоопасните последици. Ето защо разпоредбата на чл. 18, ал. 3, б. „А” от НК поначало е неприложима към настоящия казус, а отказът на подсъдимия да повтори неуспялото въздействие, т. е. да нанесе повторно удар с ножа по тялото на пострадалата, не представлява отказ да довърши изпълнението на престъплението. В принципен план би могло да се обсъжда доколко са налице предпоставките на чл. 18, ал. 3, б. „Б” от НК, т. е. дали с обаждането си на тел. 112 подсъдимият е предотвратил настъпването на общественоопасните последици и дали самото обаждане е било по собствена воля на П.. Отрицателният отговор на така поставените въпроси е обусловен от цялостната преценка на поведението на подсъдимия след деянието. Обаждането на спешния телефон е било предшествано от заличаване на следите от извършеното посегателство и е предприето едва след настоятелната молба на пострадалата и след изтъкване на обстоятелството, че това ще бъде от полза за П. и ще облекчи положението му. В същото време начинът, по който подсъдимият е съобщил на дежурния оператор за стореното от него и липсата на достатъчно конкретна информация за местонахождението на пострадалата и за сериозността на причиненото и увреждане са довели отхвърляне на сигнала и са наложили свид. Л. отново да позвъни на тел. 112, за да поиска изпращането на кола на „Бърза помощ”. Ето защо както окръжният, така и апелативният съд законосъобразно са приели, че действията на Д. П. не са били предприети по собствена подбуда и, което е по-важно, не са довели до предотвратяване на общественоопасните последици. Те не могат да обосноват отпадане на наказателната отговорност на подсъдимия, а имат отношение единствено към индивидуализация на наказанието му. Неоснователно в допълнението към касационната жалба се поддържа, че въззивният съд е следвало да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, като преквалифицира деянието на подс. П. по чл. 118 от НК или по чл. 124 от НК. Възприетата от предходните инстанции фактическа обстановка, която с оглед спецификите на касационното производство е обвързваща за настоящия съдебен състав, не дава основание да се приеме която и да било от претендираните от служебния защитник правни квалификации на деянието. За приложението на първата от двете разпоредби е необходимо да бъде установено кумулативното наличие на следните предпоставки: състояние на силно раздразнение, възникнало спонтанно, като непосредствена реакция на един току-що извършен от пострадалия неправомерен акт, обективиран като насилие, тежка обида, клевета или друго тежко противозаконно действие, от което са настъпили или е било възможно да настъпят тежки последици за дееца или за негови ближни. Приетата от апелативния съд фактология не е свързана с упражнено физическо насилие над подсъдимия от страна на пострадалата, нито с отправянето на обидни или клеветнически изрази спрямо П.. Що се отнася до отказа на свид. Л. да даде на подсъдимия пари за цигари, той поначало не представлява тежко противозаконно действие по смисъла на чл. 118 от НК, особено като се има предвид, че след като Д. П. е навършил пълнолетие за пострадалата като негов приемен родител е отпаднало задължението да се грижи за него и да му осигурява средства за издръжка. Отсъствието на провокативно поведение от страна на пострадалата с очертаните от закона характеристики води до неприложимост на разпоредбата на чл. 118 от НК. Извършеното от подсъдимия посегателство срещу личността на пострадалата не би могло да бъде квалифицирано и по чл. 124 от НК. Посоченото престъпление е усложнено, както по отношение на резултата си, така и с оглед субективната си страна. От обективна страна е налице един основен резултат – причинена телесна повреда и един допълнителен, по-отдалечен престъпен резултат – смъртта на пострадалия, като от субективна страна деецът иска или допуска причиняването на телесна повреда, но по отношение по-тежкия резултат действа по непредпазливост. Тези характерни особености определят престъплението по чл. 124 от НК като непредпазливо с оглед по-тежкия резултат и обосновават и невъзможността то да остане в стадия на опита, а спасяването на живота на пострадалата води до неприложимост на цитираната норма от особената част на НК. Не е налице и касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Доводите в подкрепа на тезата за явна несправедливост на наказанието са били изтъкнати както от прокурора, така и от подсъдимия и защитата му пред предходната съдебна инстанция, която законосъобразно ги е отхвърлила като несъстоятелни. Преди всичко следва да се отбележи, че в касационния протест недопустимо са смесени два взаимно изключващи се правни института – доброволният отказ от опит по чл. 18, ал. 3 от НК и индивидуализацията на наказанието по реда на чл. 58, б. „А” от НК. Ако е налице доброволен отказ от опит, то до определяне на вид и размер на наказанието изобщо не би се стигнало, защото в този случай деецът не се наказва. От друга страна разпоредбата на чл. 58, б. „А” от НК указва на съда, че недовършеността на престъплението на самостоятелно основание, без оглед другите смекчаващи обстоятелства, може да обоснове извод, че и най-лекото наказание, предвидено в закона, е несъразмерно тежко и само тя да доведе до определяне на наказанието под предвидения минимум или до замяната му с друго, по-леко такова, т. е. приложението на чл. 58, б. „А” от НК не е обвързано от наличието на изключителни и/или многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства. Ето защо предприетите от подсъдимия действия по оказване помощ на пострадалата, макар да не дават основание за приложението на чл. 18, ал. 3 от НК предвид отсъствието на собствени подбуди, на общо основание могат и следва да бъдат обсъждани при индивидуализация на наказанието в светлината на изискванията на чл. 58, б. „А” от НК, както правилно са сторили предходните съдебни инстанции. Изводите им, че с оглед действията на подсъдимия и най-лекото наказание, предвидено за престъплението по чл. 115 от НК се явява несъразмерно тежко са надлежно аргументирани и се възприемат и от настоящия съдебен състав. Не може да бъде споделено становището в касационния протест, че поведението на подсъдимия след деянието, свързано с измиване на ножа и напускане на жилището, изключва възможността за прилагане на чл. 58, б. „А” от НК. Законодателят не е поставил приложението на цитираната разпоредба в зависимост от това дали деецът е предприел действия по заличаване на следите от деянието си. От значение са единствено обстоятелствата докъде е стигнало развитието на причинния процес, проявили ли са се вредни последици и какви, по какви причини резултатът не е настъпил, какви са мотивите и подбудите, от които се е ръководил деецът и т. н. и именно тези обстоятелства са били съобразени от въззивната инстанция. Отделно от това апелативният съд законосъобразно е отчел наличието на редица смекчаващи отговорността обстоятелства извън предприетите действия по оказване помощ на пострадалата, които факти са със значителна тежест и значение при индивидуализация на наказанието и не дават основание да бъде възприета тезата на прокурора за прекомерна снизходителност спрямо подсъдимия. В тази насока преимуществено следва да бъде изтъкната неблагоприятната среда, в която е отраснал подсъдимият и в която е протекло формирането му като личност. Липсата на положителен модел за поведение от страна на бащата, при когото Д. П. е живял продължително време, данните за физическо и психическо насилие, непълноценната грижа от единия родител и невъзможността на другия да вземе участие в процеса по отглеждане и възпитание на подсъдимия са рефлектирали трайно върху него и са довели до тежко личностово разстройство от граничен тип, което само по себе си е смекчаващо отговорността обстоятелство Наред с това, както правилно е отбелязала въззивната инстанция, като смекчаващо обстоятелство следва да бъде третирана и младостта на подсъдимия (към момента на деянието същият е бил на двадесет и две години) с произтичащото от това все още незавършило в пълнота личностово развитие и съществуваща възможност за корекционно въздействие. Най-сетне, правилно като смекчаващо отговорността обстоятелство са възприети и признанията на Д. П. в хода на досъдебното производство, с които подсъдимият е съдействал за разкриване на обективната истина. В същото време въззивният съд е съобразил, че подсъдимият е с обременено съдебно минало, както и че между него и пострадалата е съществувала, връзка, наподобяваща отношенията между родител и дете. Тези обстоятелства правилно са били интерпретирани като отегчаващи отговорността на подсъдимия и са дали основание на контролираната инстанция да приеме, че същият следва да бъде изолиран от обществото за по-продължителен период от време, независимо от приложението на чл. 58, б. „А” от НК. При наличието на коментираните отегчаващи обстоятелства намаляването на наказанието би било проява на необоснован либерализъм и прекомерно снизхождение спрямо подсъдимия, а последица от това би била невъзможността да се постигне както индивидуалната, така и генералната превенция. В заключение – при индивидуализация на наказанието са били отчетени всички обстоятелства от значение за вида и размера му, без едни от тях да бъдат надценени неоснователно за сметка на останалите, поради което не е налице необходимост касационната инстанция да упражни правомощията си по чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК. С оглед всички тези съображения настоящият състав на ВКС прие, че атакуваното решение на Великотърновския апелативен съд е постановено при стриктно спазване на материалния и процесуалния закон. При формиране на вътрешното си убеждение въззивната инстанция не е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила, а наложеното наказание е съответно на тежестта на извършеното престъпление и на обществената опасност на дееца, поради което съдебният акт следва да бъде оставен в сила. Така мотивиран и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 182/30. 09. 2014 год. на Апелативния съд – гр.Велико Търново, постановено по в. н. о. х. д. № 163/2014 год. Решението е окончателно и не подлежи на обжалване и протест. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.