8 Р Е Ш Е Н И Е №168 гр. София, 09 октомври 2019 год. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и деветнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЯ РУШАНОВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурора Симов изслуша докладваното от съдия Рушанова наказателно дело № 838/2019 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на осн. чл. 346, т. 1 от НПК по жалба на подсъдимия В. И. И. срещу решение № 245 от 11.06.2019г. по внохд № 92/2019г. по описа на Софийски апелативен съд. В жалбата се ангажират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т.2 от НПК. Заявява се частична липса на мотиви и отговор по направените от защитата възражения относно приетите фактически обстоятелства, касаещи механизма на автопроизшествието, както и игнориране на част от доказателствения материал. Въззивният съд оставил без проверка фактическото твърдение в обвинителния акт, възприето и от първоинстанционния съд, че към момента на удара управляваният от подсъдимия автобус е бил разположен почти изцяло в дясната лента, но предната му лява част е била навлязла диагонално в лявата лента, където се намирал изцяло лекия автомобил, управляван от св. Г.. Същевременно този фактически извод не бил съпоставен с отразеното във фотоалбума на местопроизшествието относно мястото на автобуса и липсата на разделителни линии между отделните ленти за движение. Неизяснен останал въпроса за действителната пътна маркировка към момента на произшествието, поради което възприетите от инстанциите по същество експертни заключения били необосновани. Като последица – изводите по фактите били основани на предположения относно разположението на превозните средства преди и по време на произшествието, а оттам и на предположение се основавали заключенията относно механизма на деянието. Не било отчетено и обстоятелството, че другият участник в произшествието- св. Г. е управлявал автомобила със скорост и по начин, така че да спре или да пропусне пострадалия пешеходец Д.. На плоскостта на нарушението на материалния закон се оспорва правния извод водачът И. да е допуснал нарушение на чл. 50 от ЗДвП. Иска се отмяна на въззивния акт и връщане на делото на въззивния съд за ново разглеждане. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му поддържат наведените в касационната жалба основания и доводите, които ги подкрепят. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане на апелативния съд за допускане на нова автотехническа експертиза. Частните обвинители, редовно призовани, не се явяват, не изпращат процесуален представител и не вземат становище по касационната жалба на подсъдимия. Представителят на Върховна касационна прокуратура счита жалбата за неоснователна и намира, че следва да се остави без уважение. В последната си дума подсъдимият И. моли делото да бъде върнато за новото му разглеждане на апелативния съд. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите в жалбата, изложените от страните съображения и извърши касационна проверка в пределите по чл. 347 НПК, намери следното: С присъда № 247 от 19.11.2018г. по нохд № 3496/2017г. по описа на Софийски градски съд подсъдимият В. И. И. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 343, ал. 1, б.”в” във връзка с чл. 342, ал. 1 от НК, при нарушаване на правилото за движение по чл. 50, ал.1 ЗДвП. Наложено му е наказание „лишаване от свобода” в размер на 2 (две) години, чието изпълнение е отложено на осн. чл.66, ал.1 от НК с изпитатален срок от 4(четири) години. На осн. чл. 343г от НК на подсъдимия е наложено наказание „лишаване от право да се управлява МПС” за срок от 4(четири) години. Съдът се произнесъл по направените в хода на наказателното производство разноски, като осъдил подсъдимият да заплати по сметка на СДВР 1030,02лв., а по сметка на СГС- 1586,50 лева. По въззивна жалба на подс. И. е образувано внохд № 92/2019г. по описа на Софийски апелативен съд, по което е постановено и оспорваното пред ВКС въззивно решение. С него първоинстанционната присъда била изменена единствено в частта относно разноските, платими по сметка на СДВР. Касационната жалба на подсъдимия е срещу съдебен акт по чл. 346, т. 1 от НПК, депозирана е в законоустановения 15-дневен срок от съобщението за изготвяне на въззивното решение и е допустима. По същество е неоснователна. При проверката на въззивния съдебен акт, в контекста на ангажираните касационни основания, настоящият съдебен състав намери следното: І. По твърдението за допуснати съществени процесуални нарушения - осн. по чл. 348, ал.1, т. 2 от НПК. Претенцията за порок на мотивите по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 във с ал. 1, т. 2 от НПК се аргументира с липсата на конкретни отговори по наведените от защитата съображения, както и с доводи за игнориране на част от доказателствения материал. Принципно липсата на мотиви е от категорията на абсолютните нарушения и е налице както в хипотезите на пълна липса на мотиви, така и при схематична, повърхностна, непълна, неясна и вътрешно противоречива аргументация на съда. И в двата случая липсата на мотиви касае порок в дейността на решаващия съд, който от една страна рефлектира на правото на страните да получат обоснован отговор на поставените от тях въпроси, а от друга страна - на възможността да се разбере действителната воля на съда по същество. Затова, независимо дали се съгласява напълно или не с фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, за въззивния съд, съгласно установения в чл. 339, ал.2 от НПК регламент, е налице задължение да изтъкне съображенията си във връзка с фактологията на деянието, правната й оценка, както и да даде отговор на поставените от страните възражения в контекста на упражняване на контролните си функции по повод проверката на атакувания пред нея първоинстанционен съдебен акт. В настоящия случай, ВКС констатира, че в атакуваното решение е изпълнен дължимия стандарт по чл. 339, ал. 2 от НПК. Съдът, с необходимата прецизност, се е спрял на установените обстоятелства, доказателствено обезпечени и обсъдени поединично и в съвпкупност, като на възраженията на защитата е даден обоснован и задълбочен отговор. Изложил е собствените си разсъждения във връзка с механизма на произшествието, с обективното наличие на елементите на състава по чл.343, ал.1, б.”в” от НК, с предпоставките за ангажиране отговорността на подсъдимия и със справедливостта на наложеното наказание. Така контролираният съд не може да бъде упрекнат, че не е изпълнил задълженията си да мотивира съдебния си акт, тъй като е дал отговор на всички направени от подсъдимия и защитникът му възражения и е посочил причините, поради които ги е преценил като неоснователни. Основното възражение на подсъдимия и защитата му е концентрирано срещу фактическите констатации относно механизма на протичане на транспортното произшествие. Това възражение не може да се сподели. То е било поставено още във въззивната жалба, като апелативният съд подробно го е разгледал и е изтъкнал редица съображения, които се споделят и от настоящата инстанция. Обстоятелствата относно реализираното от подсъдимия И. поведение, изразило се в това, че при управлението на автобус е навлязъл неправомерно по път с предимство, като е предизвикал транспортно произшествие с движещия се по него отляво лек автомобил, а той от своя страна ударил пресичащия на пешеходната пътека пострадал пешеходец В. Д., са изведени след задълбочен анализ на приетите пред първоинстанционния съд основна и допълнителна автотехническа експертиза и съдържанието на изготвените по делото писмени доказателства. Неоснователно се претендира, че заключението на допълнителната автотехническата експертиза е в противоречие с отразеното във фотоалбума и не отразява актуалното към момента на произшествието състояние на пътя, доколкото е изготвено в значително по-късен момент. На първо място, следва да се посочи, че коментирания от защитата фотоалбум е бил представен на експертите по комплексната основна експертиза, които са изготвили становището си след запознаване и на отразените данни във фотоалбума. Изказаните от защитата предположения относно това какво се вижда във фотоалбума като предполагаемо местоположение на автобуса представляват собствена интерпретация на доказателствения материал, който не намира опора в еднозначните становища на автоекспертите относно мястото на удара. Без значение за отговорността на подсъдимия е обстоятелството дали е имало разделителни линии между лентите за движение, тъй като принципно при липса на маркировка, определяща броя на пътните платна, съгласно чл.15, ал.3 от ЗДвП(чл.67, ал.2 от ППЗДвП) броят на пътните ленти се определя от водачите, съобразно широчината на платното за движение, широчината на недвуколесните пътни превозни средства и от необходимото странично разстояние между тях. По-важно е друго, броят на лентите за движение в кръговото движение, в настоящия случай е ирелевантен въпрос, доколкото по делото еднозначно е установено местоположението на превозните средства - участници в пътното произшествие както преди то да настъпи, така и по време на реализирането му. Правилно контролираните инстанции са поставили акцент именно на обстоятелствата, че „движението на процесните ППС се е извършвало в първа и втора лента отвън-навътре” на кръговото движение, или отдясно-наляво спрямо посоката на движение в кръговото движение, т.е. подс. И. се е движел в дясната, най-външна лента на кръговото движение (обозначена като път без предимство и движещите се по него следва да осигурят предимство на движещите се в кръговото движение), а св. Г. е управлявал автомобила отляво по посока на движението на автобуса. По този начин са отграничени съществените за отговорността на подсъдимия фактически обстоятелства, свързани с дължимото от него правомерно поведение на пътя. Друг е въпросът, че мястото на движение, а впоследствие и мястото на инициалния удар между двете превозни средства е било предмет на детайлно изследване от авто-техническите експертизи, като вещите лица не са се задоволили да работят по писмени материали, а са изготвили заключението след посещение на мястото на произшествието и извършване на собствени измервания, позволили им да извършват и изчисления с по-голяма точност. Недоволството на защитата от извършването на тези действия е декларативно заявено, доколкото не се сочат каквито и да било аргументи относно некомпетентност на автоекспертите, което би довело и до пороци в коментираното заключение. Обобщено – кредитирането на заключението на допълнителната автотехническата експертиза от инстанциите по същество е в съответствие с изискванията на процесуалните норми, като липсват основания, от които да се заключи, че то е изготвено от некомпетентни вещи лица, при липса на пълна и ясна обосновка и при използване на спорни методи за изследване и неясни отговори на поставените задачи. В конкретния случай правилно въззивният съд е обосновавал изводите си по релевантната фактология - скорост на движение на участниците в произшествието, тяхното разположение на пътното платно преди и по време на реализирането му, механизъм на инициалния удар между превозните средства и последвалия втори удар между автомобила и пешеходеца Д. на базата на приложеното и прието/без оспорване от страна на защитата/ заключение по допълнителната автотехническата експертиза. То не само е било базирано на годни доказателствени източници, но се отличава и с необходимата задълбоченост и яснота при отговор на поставените задачи. Предвид това не се споделят развитите в касационната жалба доводи, оспорващи обосноваността на експертното заключение, тъй като при използваната от вещите лица методика и обосноваване на изводите, не се наблюдава неяснота или вътрешна противоречивост, от която да се заключи, че експертните изводи са неубедително защитени. Не е вярно, че съдът не е отчел поведението на св. Г., управлявал превозното средство, с който е настъпил инициалния удар и който, след този удар, при движението си е ударил пешеходеца Д.. С необходимата прецизност и задълбоченост апелативният съд подробно е разгледал механизма на произшествието, като ясно е посочил(л.65 от внохд № 92/19 на САС) в какво се е изразило допуснатото от водача на автомобила-св. Г.- нарушение на правилата за движение по пътищата(чл.20, ал.2 от ЗДвП) - макар и да се е движел по път с предимство, той е могъл да възприеме наличието на автобуса и начина му на придвижване, да го оцени поради това като опасност за движението поради високата вероятност от удар между двете превозни средства, поради което е бил задължен да предприеме действия по предотвратяване на удара- било чрез намаляване на скоростта си на движение, било чрез спиране на автомобила. Нещо повече въззивният съд подробно е анализирал до каква степен инициалният удар между автомобила и автобуса е бил предотвратим за водача Г., и след кой момент той е бил неизбежен, като към подробните му и ясни съображения няма какво да бъде допълнено. ІІ. По оплакването за нарушение на закона, с доводи за неправилно квалифициране на допуснатото нарушение от страна на подс. И. на ЗДвП. Според съображенията в касационната жалба ако има допуснато от страна на подсъдимия нарушение, то следва да се квалифицира като такова, свързано с осъществяване на маневра „навлизане в съседна пътна лента” по чл.25, ал.2 от ЗДвП, а не правилото по чл.50, ал.1 от ЗДвП, регламентиращо задълженията на водачите в случаите на движение по път с предимство. Развитите съображения не могат да се споделят. Кръговото движение е било регулирано с пътни знаци, като е установено несъмнено, че подсъдимият се е движел по път без предимство и е бил длъжен, съгласно чл.50, ал.1 от ЗДвП, да пропусне движещия се по пътя с предимство управлявания от св. Г. автомобил. Обстоятелството, че не го е пропуснал, навлизайки частично в неговата лента за движение не обуславя ангажирането на отговорността му по чл. 25, ал. 2 от ЗДвП (визираща задължение на водачите, при извършване на маневра, свързана с навлизане изцяло или частично в съседна пътна лента, да пропуснат превозните средства движещи се по нея), тъй като правилата за движение по път с предимство изключват приложението на по-общите правила за извършване на маневри. С оглед изтъкнатото и предвид правилно установената фактология, правилно въззивният съд е утвърдил извода на първоинстанционния, че съставомерните последици са резултат от допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по чл. 50, ал. 1 от ЗДвП, като с деянието си е осъществил състава на престъплението по чл.343, ал.1, б. „в” във връзка с чл.342, ал.1 от НК. Доколкото в касационната жалба не се релевира касационното основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК- „явна несправедливост на наложеното наказание”, настоящата инстанция не намира за необходимо детайлно да се спира на този въпрос. Достатъчно е да се посочи, че както наказанието лишаване от свобода в размер на 2 години, чието изтърпяване е отложено на осн. чл. 66, ал.1 от НК с изпитателен срок от 4 години, така и наказанието „лишаване от право да се управлява МПС „ за срок от 4 години е съответно на престъплението и на обществената опасност на деянието и дееца, справедливо е и чрез него ще се постигнат целите по чл. 36 от НК. При отчитане конкретните специфики на реализираното от подсъдимия противоправно поведение, наличието на очевиден превес на смекчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства и приноса на другия участник в транспортното произшествие за неговото настъпване, в процеса по индивидуализация на наказанието не се съзират пороци, които да предпоставят корекция на съдебния акт в частта му относно наложеното наказание. Предвид изложеното и като констатира неоснователност на наведените в касационната жалба доводи и на осн. чл. 354, ал.1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 245/11.06.2019 г. на Апелативен съд - гр. София, постановено по ВНОХД № 92/2019 г. по описа на същия съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: