Р Е Ш Е Н И Е № 208 гр. София, 27.02.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на осемнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА КЪНЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор ИСКРА ЧОБАНОВА разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 742/2017 г. по описа на ВКС, НК, второ отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 4 от НПК по жалба на частния обвинител В. В. Е. чрез повереника му адв. А. Р. срещу решение № 2176 от 18.04.2017 г. на Благоевградския окръжен съд (БлОС), постановено по ВНОХД № 460/2016 г. по описа на същия съд. В касационната жалба е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК – нарушение на материалния закон по смисъла на чл. 348, ал. 2 от НПК, като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 3, т. 3 вр. ал. 1, т. 5 от НПК да отмени въззивното решение и да върне делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на окръжния съд. Изложени са съображения, че извършеното от подсъдимата П. деяние било незаконосъобразно квалифицирано като маловажен случай по чл. 209, ал. 3 от НПК. Съставът на БлОС се позовал на паричната равностойност на предмета на престъплението, което обстоятелство било обаче само един от критериите при оценката по чл. 93, т. 9 от НК. В случая подсъдимата реализирала усложнена престъпна дейност, като обмислила всички свои действия. Тя инициирала срещата с частния тъжител и му предложила да му продаде процесния товарен автомобил, м. „С.”, модел „Д.”, като имала пълното съзнание, че той вече е бил прехвърлен на св. М. Г., с който живеела на семейни начала. Съзнавала, че частният тъжител нямало как да установи, че автомобилът не е нейна собственост, тъй като приобретателят св. Г. не регистрирал своевременно промяната на собствеността на автомобила пред органите на КАТ. Подсъдимата заблудила и свидетеля Г. да подаде декларация с невярно съдържание пред КАТ, че свидетелството за регистрация на автомобила било загубено, въпреки че то се намирало у частния тъжител, на когото тя сама го предала пред нотариуса при сключването на договора за продажба от 01.02.2008 г. Нямало съмнение, че впоследствие подсъдимата мотивирала св. Г. да прехвърли собствеността на автомобила на баща й А. П., който след това го продал на трето лице. С оглед начина му на извършване, деянието на подсъдимата се отличавало със сравнително по-висока степен на обществена опасност. Тя мотивирала множество лица да й съдействат, без да съзнават това; съзнателно казала неистина пред нотариус; съзнателно мотивирала св. Г. да подаде декларация с невярно съдържание пред органите на КАТ. Това давало основание да се приеме, че случаят не бил маловажен и деянието не следвало да се квалифицира по чл. 209, ал. 3 от НК. В касационната жалба е изтъкнато противоречие в мотивите на въззивния съд, тъй като било посочено, че най-вероятно наличието на други финансови отношения между подсъдимата и частния тъжител я мотивирало да извърши деянието. Такава фактическа обстановка – наличие на неуредени договорни отношения по даден паричен заем – не била установена от въззивната инстанция, нито била коментирана през призмата на чл. 209 от НК. В мотивите си БлОС категорично приел, че първоинстанционният съд правилно възприел фактическата обстановка и че били верни изводите му, че деянието на подсъдимата представлявало престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК. В съдебно заседание на ВКС жалбоподателят частен обвинител В. Е. не се явява, редовно призован. Неговият повереник адв. Р. поддържа подадената жалба по изложените в нея съображения и моли да бъде уважена. Подсъдимата Г. П. моли съда да остави в сила решението на БлОС. Представителят на ВКП счита, че жалбата на частния обвинител е основателна, като не споделя доводите на въззивния съд досежно маловажността на извършеното деяние. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 3934 от 19.05.2015 г., постановена по НОХД № 1907/2014 г., Благоевградският районен съд (БлРС) признал подсъдимата Г. А. П. за виновна в това, че на неустановена дата в началото на 2008 г. до 01.02.2008 г. в [населено място] с цел да набави за себе си имотна облага възбудила заблуждение у В. В. Е., че е собственик на товарен автомобил м. „С. Д.”, вид фургон, с рег. [рег.номер на МПС] , при което на 01.02.2008 г. при нотариус К. М. с район на действие РС – [населено място], рег. № 415 на Нотариалната камара, сключила с него договор за покупко-продажба на превозното средство с продажна цена 500 лева, като на същата дата получила от него сумата от 500 лева, с което му причинила имотна вреда, поради което и на основание чл. 209, ал. 1 и чл. 54 от НК я осъдил на една година лишаване от свобода, изтърпяването на което отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. С решение № 1466 от 14.03.2016 г. по ВНОХД № 356/2015 г., образувано по жалба на защитника на подсъдимата, БлОС отменил постановената присъда и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. С присъда № 8431 от 03.11.2016 г. БлРС отново осъдил подсъдимата П. за престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК й наложил наказание една година лишаване от свобода, изтърпяването на което отложил на основание чл. 66, ал. 1 от НК за срок от три години. По жалби на защитника на подсъдимата и на повереника на частния обвинител Е. е било образувано ВНОХД № 460/216 г., като с атакуваното пред настоящата инстанция решение № 2176 от 18.04.2017 г. БлОС е преквалифицирал извършеното от подсъдимата П. деяние от престъпление по чл. 209, ал. 1 от НК в такова по чл. 209, ал. 3 от НК, като поради изтекла абсолютна давност за това деяние е отменил първоинстанционната присъда и е прекратил наказателното производство на основание чл. 24 ал. 1, т. 3 от НПК. ВКС намира, че касационната жалба е допустима – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 3 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 2 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл. 346, т. 4 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Настоящият състав на ВКС не се съгласява със залегналия в атакувания съдебен акт извод, че разглежданият случай представлява „маловажен” такъв по смисъла на легалната дефиниция на понятието, дадена с чл. 93, т. 9 от НК. Съгласно ППВС № 6/71 г., р. ІІ, т. 7, маловажността на случая следва да се определя именно съобразно критериите на цитираната разпоредба. Обществената опасност на деянието при маловажен случай е значително по-ниска в сравнение с тази при обикновените случаи на престъпления от същия вид. По-ниската степен на обществена опасност обективно се разкрива с оглед малката стойност на предмета на престъплението, с оглед липсата или незначителността на вредните последици, а така също и с оглед другите обстоятелства, характеризиращи деянието и дееца, преценени в тяхната съвкупност. Съдебната преценка по този въпрос се извършва на основата на фактическите данни по делото, отнасящи се до начина на извършване на деянието, вида и стойността на предмета му, вредните последици, данните за личността на дееца и всички други обстоятелства, които имат значение за степента на обществена опасност и моралната укоримост на извършеното. На стр. 7 от мотивите съдът е очертал съвкупност от смекчаващи обстоятелства, включваща чистото съдебно минало на подсъдимата, добрите й характеристични данни, дългия период от момента на извършване на деянието до постановяване на съдебния акт, без да е налице принос на подсъдимата за забавянето, семейния и материален статус на подсъдимата. Личностовата характеристика на подсъдимата не може да се изключи като елемент от цялостния комплекс обстоятелства, определящ персоналната й обществена опасност. На преценката за наличието на хипотезата на маловажен случай несъмнено влияят установените по делото факти в този аспект, като действително съществено я занижават. Комплексният подход при преценката за маловажност на случая обаче задължително и приоритетно изисква внимателен анализ на обстоятелствата, характеризиращи обществената опасност на конкретното деяние. Изводите на БлОС относно обществената опасност на извършеното деяние са формирани въз основа на ниската стойност на предмета на престъплението, наличието „и на други” финансови отношения между подсъдимата и частния тъжител, както и на „липсата на други негативни последици за пострадалия” – това, че не заплатил данъци, застраховки и други такси за процесния автомобил. Стойността на предмета на престъплението е съществен, но не единствен критерий за квалифициране на деянието като „маловажен” случай. Възможно е и при малка стойност или незначителни вредни последици с оглед личността на дееца, подбудите, начина на извършване на деянието или други обстоятелства, обществената опасност на престъплението да е по-висока от обикновените случаи и поради това то да не съставлява маловажен случай. Сумата от 500 лева, платена от св. Е. на подсъдимата след сключването на договора за покупко-продажбата на фургона, действително не е висока. Въпреки това, преценена към периода на деянието (началото на 2008 г. – до 01.02.2008 г.) посочената стойност надхвърля размера на две минимални работни заплати (220 лева съгласно ПМС № 1 от 11.01.2008 г., ДВ, бр. 6 от 2008 г.), поради което не може да се оцени като незначителна. От друга страна, въззивният съд е подценил характера на непосредствения обект на посегателство – важни обществени отношения, осигуряващи нормалното упражняване на правото на собственост, както и конкретната възможност, която процесното деяние създава за сериозно засягане на този обект. Неверните представи на пострадалия, мотивирали го да осъществи имущественото разпореждане с инкриминираната парична сума, са били формирани във връзка с вещ – товарен автомобил „С. Д.”, вид фургон, за прехвърлянето на собствеността върху която се изисква нотариална заверка. С оглед на това при сключването на договора за покупко-продажба е било ангажирано участието на нотариус. Този факт завишава сериозно обществената опасност на конкретното деяние, тъй като компрометира доверието в нотариалната дейност. Основателни са също така и доводите на касатора, че при осъществяване на деянието подсъдимата подвела и други лица – св. М. Г., с когото съжителствала на съпружески начала и на който на 13.11.2007 г. прехвърлила собствеността върху товарния автомобил. Той попълнил пред компетентните органи декларация, че свидетелството за регистрация, част І, е загубено, въпреки че с документа разполагала подсъдимата. Впоследствие, на 03.06.2009 г. св. Г. продал автомобила на бащата на подсъдимата, който пък от своя страна го прехвърлил на св. В. Ч.. На следващо място, приетите за установени фактически констатации (стр. 4 от решението) недвусмислено сочат на продължителен период от време след сключването на сделката за покупко-продажба на фургона, през който св. Е. е подканял подсъдимата да му го предаде, но тя е отказвала под различни претексти, без да го уведомява, че автомобилът всъщност е собственост на друго лице. Изложените обстоятелства сочат на специфични особености в интелектуалния момент на умисъла на подсъдимата при извършване на деянието, като обуславят извод, че е осъществено с по-сложна подготовка и предварително обмисляне, а тези белези завишават обществената му опасност. С оглед на тези съображения ВКС не се съгласява със застъпеното от въззивния съд становище за маловажност на разглеждания случай по смисъла на чл. 209, ал. 3 от НПК. В пределите на установените и доказани фактически положения въззивният съд не е приложил правилно материалния закон, като е приел че поведението на подсъдимата Г. П. се субсумира под състава на престъплението по чл. 209, ал. 3 от НК вместо да го квалифицира по чл. 209, ал. 1 от НК, каквото обвинение й е било повдигнато с внесения обвинителен акт. Обсъдените от БлОС характеристики на деянието и дееца биха могли да се интерпретират като обуславящи наличието на обективна съвкупност от множество смекчаващи обстоятелства, част от тях – със съществено значение. Техният брой и преобладаваща относителна тежест могат да се обсъждат в контекста на разпоредбата на чл. 55 от НК, но не и да обосноват предпоставките на чл. 93, т. 9 от НК. Този извод неизбежно рефлектира и върху законосъобразността на атакуваното решение в частта му относно приложението на чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 5 от НК, като обуславя и неговата незаконосъобразност. Констатираният от касационния съд порок на юридическата част от проверявания въззивен съдебен акт представлява касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, налагащо отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Отделно от изложеното дотук, следва да се изтъкне, че отчетеното от въззивния съд като смекчаващо обстоятелство наличие „и на други” финансови отношения между подсъдимата и частния тъжител, които съставлявали вероятен мотив за подсъдимата П. да извърши деянието, не може да бъде безрезервно прието. Констатациите на съда в тази насока са неясни: на стр. 7 мотивите е отразена фразата: „взет от същия и издължен заем, какъвто св. В. Е. отрича да е давал на подсъдимата”, от която не се разбира конкретно и точно кой на кого е давал пари в заем. Дори и ако се приеме с оглед приетите фактически положения на стр. 4, че касае до техническа грешка при изписването (не „взет”, а „даден” заем), все не може да се установи как точно финансовите отношения между подсъдимата и частния обвинител са се отразили върху мотива за извършване на деянието. Не става ясно по какъв начин описаните на стр. 4 факти – че частният обвинител предоставил на подсъдимата под наем свой апартамент, както и сумата от 1 000 лева в заем, като имал претенции към нея за дължим наем и неизплатена част от дълга – са мотивирали измамливите действия на подсъдимата. Отделен е въпросът, че фактите и обстоятелствата, формиращи фактическата обстановка на деянието, всякога следва да се установяват в съгласие с повелята на чл. 303 от НПК – по несъмнен начин. Съдебните актове не трябва да съдържат двусмислени, вероятностни, предполагаеми констатации. Поради това употребеният в мотивите на решението израз – „вероятен мотив” за деянието – не е удачно формулиран, тъй като създава впечатление, че изводите за фактите на деянието се основават на недопустими хипотези. В случая обаче не се касае до съществено процесуално нарушение, тъй като поначало подбудите за извършване на измамата не са елемент от състава на престъплението. Ако съдът счете, че вътрешната мотивация на подсъдимата е от значение като обстоятелство при определяне на наказанието, то констатациите му в тази насока следва да бъдат безусловни и категорични. На последно място, макар и без да е сезиран с изрично възражение, настоящият съдебен състав счита за необходимо да коментира още един аспект на провереното въззивно производство, за да се избегне повторение на подобни грешки: От приложените по делото съдебни протоколи се установява, че в съдебно заседание на 08.02. 2017 г. съдът е счел делото за изяснено от фактическа страна, изслушал е пледоариите на страните и последната дума на подсъдимата и е обявил, че ще се произнесе с решение. В срока за произнасяне с определение от 16.02.2017 г. съдът е възобновил съдебното следствие и е насрочил делото за 15.03.2017 г. В това съдебно заседание съдът е запитал подсъдимата дали при евентуална преквалификация на обвинението и преценка на погасителната давност желае съдът да се произнесе по съществото на обвинението или наказателното производство да бъде прекратено, като по съвет на защитника й тя декларирала, че желае производството по делото да се прекрати. Смисълът на „прекратяването” на производството при изтекла давност е съдът да се десезира от разглеждането на спора въобще – да не решава въпросите извършено ли е деянието от подсъдимия, извършено ли е виновно и каква е неговата квалификация, а вишестоящите инстанции да не се произнасят по основателността на жалбата и/или протеста срещу съдебния акт. Изтичането на давността за наказателно преследване погасява наказателната отговорност за извършеното от дееца престъпление. По силата на закона той не може да бъде осъден, а поради това наказателното производство срещу него е безпредметно. При изтекла давност поначало е недопустимо да се провежда (образува или продължава) наказателно производство, защото материалноправните последици от престъплението са отпаднали. Когато основанието по чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК се разкрие в хода на първоинстанционното съдебно заседание, наказателното производство подлежи на прекратяване съгласно чл. 289, ал. 1 от НПК, освен ако подсъдимият е отправил искане производството да бъде продължено и съдът да се произнесе с присъда (чл. 289, ал. 2 от НПК). Щом такова искане липсва (изрично се претендира или е изразено мълчаливо съгласие за прекратяване на делото), първоинстанционният съд се произнася по основанието за прекратяване с определение, без да постановява присъда. По сходен начин се процедира и в случаите, когато давността е изтекла във въззивното или касационното производство – при отсъствие на съответно искане за продължаване на делото постановените съдебни актове се отменят и наказателното производство се прекратява на основание чл. 334, т. 4, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК, респ. чл. 354, ал. 1, т. 2, вр. чл. 24, ал. 1, т. 3 от НПК. Единствената разлика в правомощията на различните по степен съдилища се състои в това, че въззивната и касационната инстанция не могат директно да прекратят наказателното производство с определение, а всякога се произнасят с отделен съдебен акт – решение, защото в тези стадии от развитието на наказателното производство вече са постановени съдебни актове по същество, които следва да бъдат отменени. Изложеното дотук се отнася до случаите, когато погасяващият наказателното преследване факт – изтичането на давността – настъпи по време на воденото наказателно производство за престъплението със същата правна квалификация, за което е повдигнато обвинението. В принципен план волята на подсъдимия за продължаване на производството обезпечава възможността му да постигне признаването му за невинен по повдигнатото обвинение, въпреки изтичането на предвидената в закона преследвателна давност. В такива случаи при постановяването на крайния си съдебен акт съдът (вкл. въззивният) разполага с правомощие да оправдае подсъдимия. В частност въззивният съд, ако са налице условията на чл. 304 от НПК, действа по предписания от чл. 336, ал. 1, т. 3 от НПК или упражнява правомощията си по чл. 334, т. 4 от НПК, когато установи виновността му. В случаите, когато се констатира изтичане на давността, но не за престъплението, за което е повдигнато обвинение, а за по-леко наказуемо такова, налагащо преквалификация по чл. 337, ал. 1, т. 2, пр. 3 от НПК, е напълно безпредметно да се предоставя възможност на подсъдимия да заявява желае ли производството да продължи или да се прекрати. Когато по първоначалното обвинение давността не е изтекла, първоинстанционният съд по необходимост изследва въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК и едва след това установява основанията за погасяване на отговорността на извършителя поради изтичането на давността (в контекста на т. 3 – подлежи ли подсъдимият на наказание), които въпроси неизбежно се решават с присъдата. Въззивният съд също се произнася по основателността на жалбата, респ. протеста, с които е сезиран. А щом съдът по необходимост взема отношение по съществото на обвинението, очевидно волята на подсъдимия е без значение, защото производството протича по обвинение за първоначалното по-тежко престъпление, за което давността не е изтекла. Ефектът на давността за преквалифицираното деяние (както и в хипотезите на чл. 305, ал. 5 от НПК) се проявява чрез ненаказване на дееца. Този резултат е единствено възможен, тъй като наказателната отговорност на извършителя е погасена. В заключение може да се обобщи, че съдът няма възможност в етапа на тайното съвещание да изяснява волята на подсъдимия. Избраният в разглеждания случай от състава на БлОС подход (на възобновяване на съдебното следствие, за да се изясни позицията на подсъдимата) не е регламентиран в процесуалния закон и крие единствено сериозен риск от недопустимо предварително издаване на волята на съда. За да стигне до извод, че подсъдимият е извършил по-леко наказуемо престъпление, съдът неминуемо се е произнесъл по съществото на делото – обсъдил е въпросите дали е извършено деянието, дали е осъществено виновно и каква е точната му правна квалификация. Едва след това се прави преценката дали е изтекла погасителната давност за преследване на престъплението, в случая за по-леко наказуемото по чл. 209, ал. 3 от НПК. Водим от изложеното и на основание чл. 354, ал. 3, т. 3, вр. ал. 1, т. 5 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОТМЕНЯ въззивно решение № 2176 от 18.04.2017 г., постановено по ВНОХД № 460/2016 г. по описа на Благоевградския окръжен съд, и ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд от стадия на съдебното заседание. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.