Р Е Ш Е Н И Е № 293 гр. София, 28.10.2011 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховен касационен съд на Република България, Второ наказателно отделение, в публично заседание на тринадесети юни две хиляди и единадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИЛЯНА МЕТОДИЕВА ЧЛЕНОВЕ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА при секретаря Кр. Павлова в присъствието на прокурора Д. Генчев изслуша докладваното от съдия ЧОЧЕВА касационно дело № 1636 по описа за 2011 г. и за да се произнесе взе пред вид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия Е. Т. И. против въззивно решение № 107/21.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, НК, 5-ти състав, постановено по ВНОХД № 162/2011 г., с което е била изменена присъда № 344/04.11.2010 г. на Софийски градски съд, НО, 6-ти състав по НОХД № 1171/2010 г. С първоинстанционната присъда СГС е признал подсъдимия Е. Т. И. за виновен в това, че на 05.08.2009 г., около 12 ч., в Благоевград, на автомагистрала „Хемус” в посока – София, при управление на товарен автомобил м. „Мерцедес” 2450 с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил чл. 25 ал. 2 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на повече от едно лице – на К. Г. К. и М. Д. П., поради което и на основание чл. 343 ал. 3, пр. 4, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3, вр. чл. 58а от НК му е наложил наказание 3 години лишаване от свобода, чието изпълнение е отложил по чл. 66 ал. 1 от НК за срок от 5 години. На основание чл. 343г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от 3 години, както и го е осъдил да заплати направените по делото разноски. Сезиран с жалба единствено от частните обвинители (Д. П. и Д. П. с искане за увеличаване на наказанието и отмяна на чл. 66 от НК), с въззивното си решение Софийският апелативен съд е изменил присъдата, като е намалил наказанието лишаване от свобода от 3 на 2 години и 8 месеца, отменил е приложението на чл. 66 от НК и е постановил изтърпяване на наказанието при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип. Потвърдил е присъдата в останалата й част. В касационната жалба се излагат доводи за нарушение на материалния закон поради неприлагане на по-благоприятната редакция на чл. 58а от НК (ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г.) при определяне на наказанието по чл. 373 ал. 2 от НПК в производство по глава 27 от НПК, както и за явна несправедливост на същото с оглед отмяната на чл. 66 от НК и неправилно съобразяване като отегчаващо обстоятелство на допуснато от водача нарушение по чл. 16 от ЗДвП, което не му е било инкриминирано. Претендира се изменение на въззивното решение и прилагане на чл. 66 от НК. Подсъдимият лично и чрез защитника си поддържа касационната жалба, като се представят и писмени бележки. Прокурорът от ВКП намира жалбата за неоснователна. Същото становище изразяват явилите се частни обвинители и техните повереници. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347 ал. 1 от НПК, намери следното: Касационната жалба е неоснователна. В принципен план ВКС споделя възраженията, изложени в касационната жалба, относно неправилното отчитане на сега действащата редакцията на чл. 58а в (ДВ. Бр. 26/06.04.2010 г.), приложима съобразно чл. 373 ал. 2 от НПК в производството по глава 27 от НПК като по-благоприятния закон по чл. 2 ал. 2 от НК. От материалите по делото е видно, че предварителното изслушване, при което по реда на чл. 371, т. 2 от НПК подсъдимият е признал изцяло фактите по обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях, като съответно съдът е постановил определението си по чл. 372 ал. 4 от НПК, е било проведено на 04.11.2010 г. Съгласно новата редакция на чл. 373 ал. 2 от НПК (ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г., в сила от 14.04.2009 г. – вж. пар. 64 от ПЗР), като последица от това е предвидено наказанието да се определя „при условията на чл. 58а от НК”. Тази материалноправна норма е претърпяла промени между момента на извършване на деянието и постановяване на присъдата, респ. решението на апелативния съд. Първоначалният текст на чл. 58а от НК (в редакция ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г.), действал към момента на извършване на деянието – 05.08.2009 г., е предвиждал, че „...наказанието се определя при условията на чл. 55 от НК”. Същият чл. 58а от НК е бил изменен с ДВ. Бр. 26/06.04.2010 г. и в тази сега действаща редакция са въведени различни техники за определяне на наказанието в случаите по чл. 373 ал. 2 от НК, между които относимите за казуса по ал. 1 и ал. 4. След като е повече от безспорно, че чл. 58а от НК е материалноправна норма, то в контекста на чл. 2 ал. 2 от НК е било необходимо да се прецени при наличието на влезли в сила различни закони, кой е по-благоприятния за дееца. Апелативният съд се е постарал да стори това, но на принципно погрешна основа, а именно като е сравнявал от една страна определимото наказание съобразно техниката по сега действащия чл. 58а ал. 1 от НК, която макар и не изрично изисква индивидуализация чрез прилагане на чл. 54 от НК и последваща редукция с 1/3 (като по този начин е получил размер от 2 години и 8 месеца) и от друга страна – наказанието, което би било определимо при условията на чл. 55 от НК, отчитайки, че под минимума означава задължително размер от 2 години и 11 месеца. Затова е било прието, че това е по-неблагоприятния закон. ВКС намира, че последното отразява твърде стеснено разбиране за прилагането на чл. 55 от НК и не държи сметка за действителни обем и тежест на установените от съдилищата смекчаващи обстоятелства, които ориентират дали то да бъде към възможния минимален или максимален размер. Процесуалният подход по определянето на наказанието при условията на чл. 55 от НК предполага индивидуализацията да бъде проведена в лимитирани предели (като с оглед конкретната хипотеза 2 години и 11 месеца се явява максимума на възможното наказание, което може да се наложи), в рамките на които обаче да бъдат съобразени и оценени всички обстоятелства, имащи тежест и значение за постигането на нужното съответствие между извършеното деяние и следващото се за него наказание, което по вид и размер да е достатъчно за комплексното реализиране на целите по чл. 36 от НК, които принципни положения повлияват и преценката за неговата справедливост. В конкретния случай и въз основа на установените по делото множество смекчаващи обстоятелства е сигурно, че наказанието на подсъдимия, определимо при условията на чл. 55 от НК не би могло да бъде в максималния предел от 2 години и 11 месеца, поради което и приемането на чл. 55 като по-неблагоприятен закон не е аргументирано. От друга страна, определянето на наказанието при условията на чл. 54 от НК, като минимума е 3 години, а то е било индивидуализирано на 4 години, след което е редуцирано с 1/3, очевидно не държи сметка за комплекса от смекчаващи обстоятелства, за съществуването на които и самия апелативен съд се е произнесъл. По тези причини ВКС намира, че приложимия по-благоприятен закон е по чл. 58а от НК в редакция ДВ. Бр. 27/10.04.2009 г., налагал определяне на наказанието при условията на чл. 55 от НК и конкретно на ал. 1, т. 1, респ. под минимума от 3 години лишаване от свобода, предвиден в чл. 343 ал. 3, пр. 4, б. „б”, пр. 1, вр. чл. 343 ал. 1, б. „в”, вр. чл. 342 ал. 1, пр. 3 от НК, като оттук насетне, за да го индивидуализира правилно съдът е бил длъжен да отчита обема и тежестта на смекчаващите по делото обстоятелства и да ги съпоставя с отегчаващите. В тази дейност, макар и извършвана в контекста на чл. 58а ал. 1 от НК (ДВ. Бр. 26/06.04.2010 г.) въззивният съд не е допуснал пропуски, нито е реализирал нарушение като е приел за отегчаващо обстоятелство констатираното от него нарушение по чл. 16 от ЗДвП. В обвинителния акт такова не му е било инкриминирано, макар фактите съвсем недвусмислено да са сочели, че съставомерния резултат – смъртта на двамата младежи, е в пряка връзка с поведението на водача на товарния автомобил, който след първия инициален удар (за което е прието нарушение по чл. 25 ал. 2 от ЗДвП) е допуснал безконтролно насочване и навлизане в насрещното пътно платно, където е бил реализиран удара с автомобила на пострадалите. По делото няма данни отклонението на автокомпозицията наляво и разрушаването на мантинелата в продължение на 64 метра, респ. навлизането в насрещното платно да е резултат на първия удар. Затова, след като на подсъдимия не е било инкриминарано въпросното нарушение, не е имало пречка то да бъде съобразено като отегчаващо обстоятелство, както правилно го е оценил апелативния съд. При тези съображения и независимо от изложените констатации за методиката за определяне на наказанието и преценката за приложимия по-благоприятен закон, липсва основание за ревизия на наказанието лишаване от свобода. По отношение на втория релевиран довод за явна несправедливост на наказанието поради отмяната на чл. 66 ал. 1 от НК, ВКС отчита и него за неоснователен. Само размерът на наказанието лишаване от свобода, което се изисква да е до 3 години и чистото съдебно минало не обуславят приложение на чл. 66 ал. 1 от НК. Необходимо е съдебна констатация, че целите на наказанието и преди всичко за поправянето на подсъдимия могат да бъдат постигнати по този начин. В този аспект въззивният съд е изложил подробни и мотивирани съображения, които ВКС споделя. Правилно е отчетена както тежестта на конкретния резултат, така и на нарушението на правилата за движение, останало извън обхвата на обвинението, но вследствие на което реално се е стигнало до настъпването му, които разгледани в своя комплекс определят обществената опасност и укоримост на деянието и дееца в по-висока норма. Затова разумно е било прието, че поправителната цел по-добре би се съчетала с целта за превенция, както би се постигнало и по-пълно съответствие между извършеното и следващото се за него наказание, ако подсъдимият изтърпи наложеното му наказание ефективно. С оглед изложеното и на основание чл. 354 ал. 1, т. 1 от НК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 107/21.03.2011 г. на Софийски апелативен съд, НК, 5-ти състав, постановено по ВНОХД № 162/2011 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.