1 Р Е Ш Е Н И Е № 1 гр. София, 14 март 2018 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети януари две хиляди и осемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Костова ЧЛЕНОВЕ: Евелина Стоянова Ружена Керанова при участието на секретаря Марияна Петрова и на прокурора Божидар Джамбазов, изслуша докладваното от съдия Капка Костова наказателно дело № 1056 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по саморъчно изготвена от подсъдимия К. А. В. жалба срещу решение № 232 от 13 септември 2017 година на Апелативен съд – гр. Варна, НО, по внохд № 264 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 41 от 13 юни 2017 година Окръжен съд –гр. Варна, постановена по нохд № 548 / 2017 година по описа на този съд. Единственият повод за недоволството на подсъдимия В. от постановената и потвърдена присъда, е тежестта на наложеното му наказание, което намира за явно несправедливо, а това сочи на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. Твърди в жалбата, че предходните съдебни инстанции не са отчели като смекчаващи отговорността му обстоятелства изразеното от него искрено съжаление и разкаяние, направеното самопризнание още на досъдебното производство и оказаното пълно съдействие за разкриване на престъплението. Претендира намаляване на размера на наказанието му до минимално предвиденото в закона. По делото е постъпила и молба от адвокат Е. Е., назначен за служебен защитник на подсъдимия В., с която моли делото да бъде разгледано от ВКС в негово отсъствие, изразява становище по съществото на делото, при сходни на заявените в касационната жалба доводи за явна несправедливост на наложеното на К. В. наказание и в подкрепа на претендираното намаляване на същото. В допълнение сочи, че вън от вниманието на предходните съдебни инстанции е останал фактът, че два от отнетите общо три телефонни апарата, предмет на продължаваното престъпление, са възстановени на собствениците им. Намира за справедливо определяне на наказанието в размер не повече от четири години лишаване от свобода. Подсъдимият К. А. В., редовно призован чрез администрацията на затвора, не участва лично в съдебното заседание пред ВКС, като в изготвена декларация до съда заявява, че не желае да присъства при разглеждането делото. Представлява се от назначения по искане на ВКС за негов служебен защитник адвокат Б. М. от САК, който изразява становище за основателност на касационната жалба и поддържа искането за намаляване на наказанието до минимално предвиденото в закона. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата и оставяне в сила на атакувания въззивен съдебен акт. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди становищата и доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, установи следното: Първоинстанционното разглеждане на делото е проведено по реда на глава двадесет и седма от НПК, в хипотезата на чл. 371, т. 2 от НПК – при признаване изцяло от подсъдимия К. В. на фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт и изразено от него съгласие да не се събират доказателства за тези факти. След надлежна преценка на обстоятелствата по чл. 372, ал. 4 от НПК, съдът е провел процедурата на съкратеното съдебно следствие и е постановил присъда, с която е признал подсъдимия К. А. В. за виновен в това, че за времето от 12. 06. 2016 година до 23. 06. с. г., в [населено място], при условията на продължавано престъпление и при опасен рецидив, отнел чужди движими вещи – мобилни телефони, на обща стойност 2397. 22 лева, от владението на М. П. Д., на А. К. Е. и на Д. Д. Х., с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила, поради което и на основание чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК и при условията на чл. 58а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК, го е осъдил на шест години лишаване от свобода, които да изтърпи при първоначален „строг” режим. На основание чл. 59, ал. 1 от НК е приспаднал времето, през което подсъдимият В. е задържан в условията на мярка за неотклонение „задържане под стража”, считано от 01. 08. 2016 година до 11. 08. с. г. Съдът се е разпоредил надлежно с веществените доказателства по делото и е присъдил направените разноски, като ги е възложил в тежест на подсъдимия В.. Във въззивното производство пред Варненския апелативен съд, инициирано по жалба на подсъдимия В., е постановено атакуваното сега по реда на касационното обжалване въззивно решение, с което присъдата е потвърдена изцяло. Жалбата на подсъдимия В. срещу въззивното решение е процесуално допустима, тъй като е подадена от лице, което има право на това, в предвидения в закона срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационен контрол. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Подсъдимият възразява тежестта на ангажираната му наказателна отговорност, като твърди, че предходните инстанции са игнорирали редица обстоятелства, относими към индивидуализацията на наказанието му, а именно: сам се е предал на полицията, оказал е съдействие на разследването, направил е самопризнание още на досъдебното производство, изразил е съжаление за стореното, възстановил е два от общо отнетите три мобилни телефона и пр., поради което оценката на съда за висока степен на неговата лична обществена опасност е несъответна на данните по делото. Необходимо е да се отрази констатацията, която ВКС прави, че съдържанието на касационната жалба е напълно идентично с това на въззивната, като оплакванията и доводите в нея вече са били предмет на проверката на въззивния съд и са получили надлежни, макар и лаконични отговори. Очевидно обстоятелството, че те не удовлетворяват защитната теза, е дало повод на подсъдимия да упражни и правото си на касационно обжалване. Твърдението на защитата, че подсъдимият сам се е предал на полицейските органи, не се подкрепя от данните по делото. В резултат на проведените процесуално-следствени действия (изискани справки от трите мобилни оператора, надлежно разрешени от съда по реда на ЗЕС, относно местонахождението на отнетите мобилни телефони и лицата, които ги ползват, разпити на същите и пр.) е установено местопребиваването на подсъдимия на адреса на негови родственици, където е намерен и отведен в Трето РУП- В.. На следващо място, не намира опора в доказателствата по делото и заявеното от подсъдимия В. съдействие за връщането на собствениците на два от трите мобилни телефона, предмет на престъплението. Последните са предадени на разследващите от св. Й. М. и св. Я. Ч., за което са съставени протоколи за доброволно предаване от 29. 07. 2016 година (на л. 104 и л. 105, т. 1 от ДП). Това е станало след проведените разпити на свидетелите и след като те са разбрали, че мобилните телефони са предмет на престъпление. Към този момент подс. В. все още не е бил установен и задържан, а водените първоначално три отделни досъдебни производства за трите извършени отделни деяния още не са били свързани и обединени, което е станало няколко дни по-късно. Така че, подсъдимият очевидно не е оказал каквото и да е съдействие за възстановяването на отнетите вещи. Настоящият състав преценява като неоснователно и възражението за игнориране от предходните съдебни инстанции на оказаното от подсъдимия съдействие за разкриване на обективната истина още в рамките на досъдебното производство. От съдържанието на мотивите на присъдата се установява, че първоинстанционният съд е съобразил и ценил като смекчаващо отговорността му соченото обстоятелство (л. 5 от мотивите). Въззивната инстанция обаче е достигнала до различен извод, като е приела, че подсъдимият е направил самопризнания за трите деяния от продължаваното престъпление след като вече е бил установен и задържан, като фактически с нищо не е подпомогнал разследването. Настоящата инстанция намира, че данните по делото дават основание да бъде споделен този извод, макар и съвсем лаконично изложен в решението на въззивния съд. В рамките на индивидуализацията на наказанието при проведената диференцирана процедура по глава двадесет и седма от НПК, процесуалното поведение на подсъдимия в хода на цялото наказателно производство несъмнено подлежи на преценка като част от данните за личността му. Това поведение се обективира и от направеното от подсъдимия самопризнание, което се цени с оглед съдържанието му като форма на съдействие за установяване на обективната истина по делото. От значение е това самопризнание да е спомогнало своевременно и съществено за разкриване на престъплението и неговия автор още в хода на досъдебното производство и да не е резултат от ефективната дейност на разследващите органи (в този смисъл ТР № 1 / 2009 година на ОСНК на ВКС, т. 7). Само при тези условия процесуалното поведение на подсъдимия, в частност направеното самопризнание и изразено съжаление за стореното, могат да се третират като смекчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства. В конкретния случай обаче тези изисквания не са налице. Първият разпит на подсъдимия В. в рамките на досъдебното производство е проведен на 30. 07. 2016 година, след привличането му като обвиняем за извършения грабеж на мобилния телефон, собственост на свид. Е. (протокол на л. 48, т. 1 от ДП). Подсъдимият е признал извършването на деянието, но към този момент разследващите органи вече са били извършили съответните следствени действия и издирвателни мероприятия (справки, разпити, проверки и пр.), двата телефона са били доброволно предадени от посочените по-горе свидетели и подсъдимият е бил вече установен. Въпреки това същият не е съобщил и признал цялостната си престъпна дейност, като е сторил това след повторното му привличане като обвиняем с постановление от 03. 08. 2016 година (л. 53, т. 1 от ДП). Изложеното позволява извода, че процесуалното поведение на подсъдимия, вкл. направеното самопризнание, обслужва единствено проведената процедура по глава двадесет и седма от НПК и не би могло да бъде ценено отделно при индивидуализацията на наложеното му наказание. Установената по делото наркотична зависимост на подсъдимия В. не е игнорирана, а е отчетена от съда на плоскостта на мотивите за извършване на престъплението и в рамките на задължението на съда да изследва всички обстоятелства от кръга на тези по чл. 54 от НК. На следващо място, правилно е отчетена от съдилищата високата степен на обществена опасност на извършеното от подсъдимия продължавано престъпление. Деянията са извършени в кратък период от време, всички в тъмните часове на денонощието, пострадалите са млади жени с ограничени възможности за оказване на съпротива, поради което не е било необходимо и прилагането на сила с особен интензитет за отнемане на вещите, предмет на престъплението. Съвсем не е пренебрежима и стойността на отнетите движими вещи – общо в размер на 2 397. 22 лева. В рамките на преценката за степента на обществена опасност на подсъдимия В. съдилищата правилно са оценили и отчели обстоятелствата относно трайно изградената у подсъдимия склонност към неправомерен начин на живот, проявената упорита престъпна активност при осъществяване на инкриминираните деяния, съставляващи продължаваното престъпление, както и фактът, че същото е извършено само няколко месеца след изтърпяване на определено общо наказание лишаване от свобода, при това отново за извършени от подсъдимия престъпления против собствеността. Съобразено е и обстоятелството, че няколко дни след изменяване на мярката му за неотклонение на подс. В. по настоящето наказателно производство от „задържане под стража“ в „подписка“, същият е извършил ново престъпление против собствеността, за което, по одобрено от съда споразумение, му е наложено наказание лишаване от свобода, което да търпи ефективно. Надлежно са отчетени от съдилищата, като отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, предходните негови осъждания за извършени престъпления от общ характер, извън обуславящите квалификацията на настоящото продължавано престъпление като „опасен рецидив”. Тези обстоятелства позволяват извода, че наложените до момента на подсъдимия В. и изтърпени от него наказания лишаване от свобода, не са оказали положително си въздействие за възпирането му от извършване на престъпления и мотивирането му към спазване на закона и добрите нрави и обуславят необходимостта от изолиране за по-продължителен срок и препятстване на възможността за извършване на други противообществени прояви. За извършеното от подсъдимия В. престъпление законът предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода. Определеното му наказание от девет години лишаване от свобода е под средния размер на предвиденото, а редуцирано при условията на чл. 58а, ал. 1 от НК до размера на шест години лишаване от свобода, то се приближава до предвидения в закона минимум. Наказанието правилно е определено при условията на чл. 54 от НК, тъй като данните по делото не дават основание за приложение на разпоредбата на чл. 55 от НК - не са налице обстоятелства, които да могат да бъдат оценени като изключителни или многобройни смекчаващи наказателната му отговорност. Правилата на чл. 55 от НК се прилагат по изключение, когато случаят е значително по-лек от типичните, обхванати от престъпния състав и справедливостта на отговорността би била компрометирана дори и с най-лекото, предвидено в закона наказание. Настоящият случай не попада в посочената хипотеза и изводите за това намират опора в данните по делото за обстоятелствата, относими по чл. 36 и чл. 54 НК. С оглед изложеното, възраженията в касационната жалба за игнориране от съдилищата на посочените от подсъдимия обстоятелства, които, според него, смекчават отговорността му, следва да бъдат преценени като неоснователни. Така определено, наказанието удовлетворява изискванията на чл. 54 от НК и изпълнява целите на личната и генералната превенция за подсъдимия и за другите членове на обществото по чл. 36 от НК, поради което не се явява явно несправедливо по смисъла на чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. При касационната проверка не бяха установени нарушения, за които настоящата инстанция може да следи служебно, каквито са абсолютните процесуални нарушения по чл. 348, ал. 3, т. 2 – 4 от НПК и нарушенията на материалния закон, накърняващи съществено интересите на подсъдимия. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 232 от 13 септември 2017 година на Апелативен съд – гр. Варна, НО, по внохд № 264 / 2017 година, с което е потвърдена изцяло присъда № 41 от 13 юни 2017 година Окръжен съд – гр. Варна, постановена по нохд № 548 / 2017 година. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.