1 Р Е Ш Е Н И Е № 119 гр.София, 12 юли 2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ - трето наказателно отделение в открито съдебно заседание на шести юни през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ : КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ ЧЛЕНОВЕ :МАЯ ЦОНЕВА НЕВЕНА ГРОЗЕВА при секретаря Невена Пелова и с участието на прокурора Божидар Джамбазов, като разгледа докладваното от съдия Грозева кнох дело № 484/17 г. по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на частните обвинители Б. Н. Н. и Т. Ю. Н. и по жалба на подс. Г. И. Д. чрез защитника му адв. Хр. Б. срещу решение № 458 от 14.11.2016 г. по внохд № 578/16 г. на Апелативен съд - София. В жалбата на подс. Д. са релевирани касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 , т. 2 и т. 3 от НПК. Направено е искане за отмята на въззивното решение и за връщане на делото за ново разглеждане от въззивната инстанция, алтернативно за изменение на решението, като се намали размера на наложеното наказание. Аргументите в жалбата се свеждат до допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд в производството по чл. 371 т. 2 от НПК, които въззивният съд не е отстранил. Съдът не бил направил разграничение между признание на вина и признание на факти. Спорен момент в доказателствата било наличието на кокаин в кръвта на подсъдимия преди ПТП и съдът не е направил необходимото да го изясни. На следващо място съдът не е дал отговор на въпроса дали смъртта на пострадалия не се дължи и на поведението на неустановен водач на друго МПС, преминало през тялото му, за което са налице показанията на св. Б. и св. С.. Не е обсъдено наличието на алкохол в кръвта на жертвата и довода за съпричиняване на резултата. Възразява се срещу извода на съдилищата , че правото на пострадалия при пресичане на пътното платно е абсолютно и за него не е съществувало задължения да извърши пресичането безопасно. Въззивният съд е игнорирал представените пред него доказателства относно личността на подс. Д. – трудовата му ангажираност, съдебното решение, с което е осъден да заплаща издръжка на детето си , безукорното му процесуално поведение по време на целия наказателен процес, което установява по ниска степен на обществена опасност на дееца, която не е отчетена при определяне на наказанието. В жалбата на частните обвинители, изготвена лично от тях могат да бъдат изведени касационни основания по чл. 348 ал. 1 т. 1 и т. 3 от НПК. В нея се съдържа недоволство срещу оправдаването на подс. Д. за нарушението по чл. 5 ал. 2 т. 3 от ЗДП и се настоява за налагането на по- строго наказание, ориентирано към максимума в закона за този вид престъпление, с което е заявено касационното основание по чл. 348 ал.1 т. 3 от НПК. В съдебно заседание пред ВКС защитникът на подс. Д. поддържа жалбата с релевираните в нея касационни основания. Подс. Д. изразява съжаление за случилото се и моли за по- ниско наказание. Частните обвинители и техните повереници пледират за налагане на по- сурово наказание на подс. Д.. ВКС –Трето наказателно отделение, след като изслуша доводите на страните в пределите на правомощията си по чл. 347 ал. 1 от НПК намери следното : Жалбата на подс. Г. Д. е неоснователна. Жалбата на частните обвинители Т. Н. и Б. Н. е неоснователна. С присъда № 113 от 18.04.2016 г. постановена по нохд № 1040/2016 г. СГС е признал подс. Г. И. Д. за виновен в това, че на 7.12.2014 г. около 05,20 ч. в [населено място] при управление на МПС л. а. О. с ДК [рег.номер на МПС] по [улица]с посока от [улица]към [улица], в района на № 36 е нарушил правилата за движение по пътищата по чл. 21 ал. 1 от ЗДП , чл. 119 ал. 1 от ЗДП , като не пропуснал преминаващия по пешеходната пътека пешеходец, управлявайки МПС със скорост не по- малка от 114 км. ч. и след употреба на наркотично вещество и по непредпазливост причинил смъртта на Н. Б. Н., след което избягал от местопроизшествието, поради което и на основание чл. 343 ал. 3 б. Б вр. ал. 1 б. В вр. чл. 342 ал. 1 от НК и чл. 58 а от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от шест години и шест месеца, което да изтърпи при първоначален общ режим в затворническо общежитие от открит тип , като го е оправдал за това да е нарушил чл. 5 ал. 2 т. 3 от ЗДП. На основание чл. 343 Г от НК е лишил подсъдимия от право да управлява МПС за срок от девет години. Със същата присъда подс. Д. е признат за виновен в това, че на 7.12.2014 г. в 9,20 в сградата на СДВР в [населено място] , [улица], държал високорисково наркотично вещество- кокаин 0,39 гр. на стойност 48,75 лв. и случаят е маловажен, поради което и на основание чл. 354 а ал. 5 вр. ал. 3 т. 1 от НК му е наложил наказание глоба в размер на 800 лв. На основание чл. 23 от НК е присъединил изцяло наказанието глоба към наказанието лишаване от свобода. В тежест на подс. Д. са възложени направените по делото разноски в размер на 1 743,73 лв. В САС по жалба на подс. Д. и жалба на частните обвинители Т. и Б. Н. е образувано внохд № 578/2016 г. С решение № 458 от 14.11.2016 г. присъдата е потвърдена. При определяне обхвата на касационната проверка ВКС констатира следното : Недоволството на подсъдимия Д. касае частта от въззивното решение, с което е потвърдена първоинстанционната присъда по обвинението по чл. 343 ал. 3 от НК, поради което касационната инстанция ще спре вниманието си именно на него. Въззивият акт не е атакуван в частта по чл. 354 а ал. 5 от НК, поради което в тази част присъдата на СГС е влязла в сила. На следващо място, касационната инстанция не извършва проверка на правилността на първоинстанционния съдебен акт, нито на процесуалната дейност на първоинстанционния съд, независимо че значителна част от оплакванията на подсъдимия касаят именно тях. ВКС контролира дейността на въззивния съд за начина, по който е формирано вътрешното му убеждение и за това дали при оценката на доказателствения материал са били спазени разпоредбите на НПК и правилата на формалната логика. Въззивният съдебен състав е изпълнил задълженията си произтичащи от чл. 107 ал. 5 от НПК и чл. 339 ал. 2 от НПК, като е обсъдил доводите и възраженията на страните, обективирал е по ясен и недвусмислен начин волята си, която е формирал въз основа на обективен и пълноценен доказателствен анализ, в съответствие с процесуалните правила. Контролираният въззивен съд е спрял вниманието си на осъществената от първата инстанция процесуална дейност, на изведените от нея факти, които са били съобразени с диференцираната процедура по глава 27 от НПК. Изложил е убедителни съображения по отношение характера, последиците и спецификата на правилата, по които е протекло първоинстанционното производство и е приел, че проверяваната от него инстанция е спазила предписанията в закона и задължителните указания в ТР № 1 /2009 г. на ОСНК на ВКС, поради което постановеният въззивен съдебен акт не страда от поддържаните от касатора пороци и липсват основания за отмяната му. Лишени от основание са релевираните от защитата оплаквания за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по смисъла на чл. 348 ал. 1 т. 2 от НПК. Подсъдимият е признал изцяло фактите описани в обстоятелствената част на обвинителния акт и се е съгласил да не се събират доказателства за тях. Направеното от него самопризнание е обективирано в протокола от проведеното съдебно заседание на 18.04.2016 г. и то обхваща само фактите по обвинението. Съдът е приел, че самопризнанието му се подкрепя от доказателствата по делото, поради което се е съгласил да не се събират доказателства за фактите изложени в обвинителния акт. Възражението на защитата, че подсъдимият не е признал вина не държи сметка на характера на производството на глава 27 от НПК. Самопризнанието в процедурата по чл. 371 т. 2 от НПК е доброволен и съзнателен акт, с който подсъдимият инициира провеждането на съкратено следствие, отказвайки се от състезателното начало и свързаните с него възможности за събиране на нови доказателства, с които да установява факти, различни от описаните в обвинителния акт. С провеждане на съкратено следствие подсъдимият получава облекчена процедура на разглеждане на делото, в резултат на която, при постановяване на осъдителна присъда, по силата на закона, постига смекчаване на определеното наказание с една трета. На следващо място следва да се посочи, че за провеждане на съкратеното съдебно следствие не е достатъчно подсъдимият да направи искане, а е необходимо съдът да извърши проверка дали в хода на досъдебното производство са събрани доказателства, които подкрепят самопризнанието. Съдът е изпълнил задълженията си произтичащи от нормите на чл. 372 ал. 4 от НПК и чл. 301 ал. 1 т. 1 и т. 2 от НПК и е дал позитивен отговор на въпросите – има ли извършено деяние, извършено ли е от подсъдимия виновно, съставлява ли то престъпление и каква е правната му квалификация. Внимателният прочит на съдържанието на обвинителния акт налага извода, че в него са намерили място всички обективни и субективни признаци от състава на престъплението по чл. 343 ал. 3 от НК– времето, мястото и механизма на осъществяване на ПТП, поведението на подс. Д. по време на ПТП. В него е възпроизведена хронологията на събитията преди ПТП - от обяд на 6.12.2014 г. до 9,20 ч. на 7.12.2014 г. Отделено е място на поведението на подс. Д. и употребата на кокаин в дискотека „Син сити“ в 04,30 ч. Посочена е скоростта от 114 км. ч., с която е управлявал МПС и мястото, на което е настъпил инцидента – на пешеходната пътека. Описано е поведението на подсъдимия след удара с жертвата и последвалото бягство от местопроизшествието. Именно тези съставомерни факти са били признати от подсъдимия. Следователно, вън от всякакво съмнение е, че признанието на фактите в обвинителния акт, обхваща и употребата на кокаин преди деянието. То е подкрепено от обясненията му и от химическата експертиза, поради което възражението, че този факт е спорен е неоснователно. На следващо място, като пряка последица от спецификата на процедурата, по която се е развило съдебното производство се явява невъзможността съда да обсъжда факти, които не са били включени в обвинителния акт и които не са били признати от подсъдимия. В касационната жалба процесуалният представител на подс. Д. е поставил значителен акцент върху обстоятелства, които според него са останали неизяснени от съда , а именно: - участието на друго лице в пътния инцидент, причинило с управлявания от него лек автомобил, част от телесните повреди на жертвата - употребата на алкохол от пострадалия и влиянието му върху поведението и преценката му при предприемане на пресичането на пътното платно - различен механизъм на ПТП и -различна причина за настъпване на смъртта на жертвата, от тази описана в обвинителния акт. Следва изрично да се посочи, че в конкретния случай подсъдимият доброволно е избрал линията на защитата, като е поискал провеждането на съкратено съдебно следствие по диференцирана процедура по чл. 371 т. 2 от НПК, което предопределя ограничението за установяване на нови факти. Допустимата защита в такъв случай е именно тази, очертана от фактическите рамки на обвинителния акт. Следователно, въззивният съд не е разполагал с процесуална възможност да установява нова фактическа обстановка и да решава делото при факти, несъвместими с описаните в обвинителния акт и обхванати от направеното самопризнание. Въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, потвърждавайки присъдата в частта, с която подс. Д. е оправдан за нарушение по чл. 5 ал. 2 т. 3 от ЗДвП. Цитираната норма съдържа обща забрана за водачите да не управляват МПС след употреба на наркотични вещества. Употребата на кокаин е факт, признат от подсъдимия, като последният се явява елемент от обективния състав на престъплението, обуславящ по- тежка правна квалификация на деянието по чл. 343 ал. 3 от НК. Съдебната практика на ВКС е последователна в позицията си, че в такъв случай не е било необходимо бланкета на нормата на чл. 343 ал. 3 от НК да се запълва с нарушение, което се явява елемент от състава му/ по чл. 5 ал. 2 т. 3 от ЗДвП/, тогава когато то е намерило своето фактическо и правно отразяване в обстоятелствената част на обвинение. / Р №253/15 г. по н.д. № 443/15 г. 1 НО, Р № 198/09 г. по н.д. №169/09 г. , Р № 46/14 г. н.д. № 2372/13 г. и др. / На практика не е следвало това нарушение по ЗДвП да бъде инкриминирано, при положение, че се явява квалифициращ елемент от състава на престъплението, по който е внесен обвинителен акт и по който е постигнато осъждането на дееца. По жалбата на подс. Д. и по жалбата на частните обвинители Н.– за явна несправедливост на наказанието - касационно основание по чл. 348 ал.1, т. 3 от НПК. Страните изразяват неудволетворението си от размера на определеното от съда наказание, като според подсъдимия - то е прекомерно завишено, а според частните обвинителни е изключително снизходително, тъй като не съответства на тежкия резултат от престъплението. Аргументите изложени в подкрепа на исканията, както за намаляване, така също и за увеличаване на наказанието, не се споделят от настоящия съдебен състав. Наложеното наказание на подс. Д. е справедливо - съответства на степента на обществена опасност и на деянието и на дееца, поради което не се налага то да бъде коригирано. Съображенията на ВКС за това са следните: Подсъдимият е извършил деянието на 7.12.2014 г. Санкцията, която законът предвижда за този вид престъпление по чл. 343 ал. 3 от НК в редакцията и в ДВ бр.60/12 г., действала към момента на деянието е от три до десет години лишаване от свобода. Наказанието на подс. Д. е било индивидуализирано на девет години и девет месеца лишаване от свобода, което е до максимума от десет години предвиден в закона. По правилата на чл. 58 а ал. 1 НК, поради проведеното съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371 т. 2 от НПК, наказанието правилно е било намалено с една трета, тъй като това е бонус, за деец, който е признал фактите в обвинителния акт и той не се поставя в зависимост от волята на съда, а следва по силата на правната норма, която съдът следва да приложи. Ето защо искането на частните обвинители за връщане на делото на въззивната инстанция за увеличаване на наказанието на двадесет години лишаване от свобода, не намира основание в закона и не може да бъде удволетворено. Посочените в жалбата им препратки към материалния закон, предвиждащи завишаване на предвидената за този вид престъпление санкция, са настъпили след извършване на деянието с изм. от ДВ бр. 74/15 година и са неприложими към настоящия казус. При определяне на размера на наказанието на подс. Д. съдът е обсъдил в пълнота всички доказателства имащи значение при преценката по глава Пета от НК. Не са подценени смекчаващите отговорността обстоятелства, нито са надценени отегчаващите такива. Като смекчаващи са били отчетени изразеното съжаление, трудовата ангажираност, родителските задължения, оказаното съдействие за изясняване на фактическата обстановка в хода на ДП. Срещу изброените обстоятелства съдът е противопоставил тежестта на отегчаващите, сред които се открояват данните за обремененото съдебно минало –влязло в сила споразумение от 22.04.2014 г. за престъпление по чл. 343 б от НК с наложено наказание - пробация/, като следва да се отчете, че с деянието си подсъдимият е осъществил всички квалифициращи елементи от състава на престъплението по чл. 343 ал. 3 от НК, което от своя страна разкрива по- висока степен на обществена опасност на деянието, в сравнение с другите престъпления от същия вид. Неоснователен е упрека на защитата, че от вниманието на въззивния съд са убягнали представените писмени доказателства - удостоверения за раждане на дете, съдебно решение за прекратяване на брак и трудова книжка. Същите са били обсъдени, като правилно е преценено, че те не променят констатацията за значителния превес на отегчаващите отговорността обстоятелства,пред смекчаващите, поради което искането на подс. Д. за редуциране на размера на наказанието не може да бъде споделено от настоящия съдебен състав. Мотивиран от изложеното и на основание чл. 354 ал.1 т. 1 от НПК Върховният Касационен съд- трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 458 от 14.11.2016 г. на Софийски Апелативен съд постановено по внохд № 578/16 г. Решението е окончателно. Председател : Членове : 1. 2.