8 Р Е Ш Е Н И Е № 60150 Гр. София, 21 октомври 2021 година В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември две хиляди и двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СПАС ИВАНЧЕВ ЧЛЕНОВЕ: ХРИСТИНА МИХОВА ТАТЯНА ГРОЗДАНОВА при секретаря МИРА НЕДЕВА с участието на прокурора ГАЛИНА СТОЯНОВА като разгледа докладваното от съдия Грозданова к.д. № 523/2021 година по описа за 2021 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл. 346, т. 1 НПК. Образувано е по касационната жалба на защитника на подс. Д. С. Т. – адв. Р. К., срещу въззивно решение № 42/17.03.2021 година, постановено по в.н.о.х.д. № 282/2020 година на Апелативен съд – гр. Бургас, с което е потвърдена присъда № 78/14.07.2020 година на Бургаски окръжен съд по н.о.х.д. № 1290/2019 година. С жалбата са релевирани всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. Към върховната инстанция се отправят алтернативни искания – за отмяна на присъдата и на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК подсъдимият да бъде оправдан, присъдата да бъде отменена и делото да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения или съдебният акт да бъде изменен с приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление, като се намали наложеното наказание и да се приложи чл. 66 НК. В съдебно заседание подсъдимият не се явява и се представлява от друг защитник – адв. К., който поддържа касационната жалба, изложените в нея оплаквания и направените искания. Сочи, че според заключението на последната автотехническа експертиза би могло да има съприкосновение между автомобилите на подсъдимия и пострадалия, но по делото не съществувало нито едно материално доказателство за това. Пледира за липса на причинно-следствена връзка между поведението на подзащитния му и настъпването на вредоносния резултат. Частните обвинители Д. М. и Т. Г. не се явяват. Повереникът им – адв. В., счита касационната жалба за неоснователна по изложените във възражението по чл. 351, ал. 4 НПК доводи и моли да се потвърди атакуваното решение като правилно и законосъобразно. Частният обвинител Р. И. и повереникът й – адв. Г., не се явяват и не изразяват становище по касационната жалба. Според прокурора от ВКП касационната жалба е неоснователна и не са налице сочените от защитата касационни основания – решението на Бургаския апелативен съд е правилно и законосъобразно, а наложеното на подсъдимия Т. – справедливо. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери обжалвания съдебен акт в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 350, ал. 2 НПК, от надлежно легитимирана страна, срещу акт по чл. 346, т. 1 НПК, подлежащ на касационен контрол. С обжалваното решение е потвърдена присъда № 78/14.07.2020 година, постановена по НОХД № 1290/2019 година по описа на ОС Бургас, с която след проведено съкратено съдебно следствие по реда на чл. 371, т. 1 НПК подс. Д. С. Т. е признат за виновен и наказан по чл. 343, ал. 3, б. „б“, пр. 1, вр. чл. 343, ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК с 4 години лишаване от свобода при първоначален „Общ“ режим и лишаване от право да управлява МПС за срок от 4 години, затова че на 11.11.2014 година в [населено място], на [улица]в участък от пътя между кръстовището с [улица]и пътен възел „Юг“, при управление на МПС – л.а. „М.“ с рег. [рег.номер на МПС] , нарушил правилата за движение по чл. 21, ал. 2 ЗДвП, чл. 47, ал. 3 ППЗДвП, чл. 23, ал. 1 ЗДвП и чл. 75, ал. 1 ППЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на М. Н. М., като след извършване на деянието избягал от местопроизшествието. Изложените в касационната жалба и в пледоариите доводи в подкрепа на оплакванията за наличие на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК и искането, отправено към ВКС, да оправдае подсъдимия Т. на основание чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, налагат няколко принципни бележки относно обхвата на касационната проверка и правомощията на върховната инстанция. Посочването пред ВКС на факти, различни от приетите по делото, основаващи се на самостоятелния анализ от страна на защитата на доказателствената съвкупност, са доводи за необоснованост на съдебния акт. Необосноваността не е самостоятелно касационно основание и не фигурира измежду изрично посочените в чл. 348, ал. 1 НПК основания. Извън случаите на чл. 354, ал. 5 НПК, какъвто настоящият не е, касационната инстанция не може да прави собствена оценка на доказателствените материали, относими към предмета на доказване по конкретното наказателно дело. Въззивната инстанция е последната по установяване и приемане на правно релевантните факти. Когато при събирането и преценката на доказателствата не са допуснати нарушения на процесуалните правила, а вътрешното убеждение на съда е основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, за касационната инстанция фактите са такива, каквито са приети от въззивния съд. ВКС е инстанция по правото и проверката за правилното приложение на закона е свързано с преценката дали установените от решаващите инстанции факти правилно са подведени към съответстващата им материалноправна норма. По тази причина (пак извън случаите на чл. 354, ал. 5 НПК), оправдаването на подсъдимия в касационното производство е възможно само, когато установените от въззивната инстанция факти сочат на основанието по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК – деянието не е извършено или не съставлява престъпление. При така очертаните предели на касационния контрол, върховната инстанция намира, че не е налице касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК. Не се констатират нарушения на чл. 13, чл. 14, чл. 303, ал. 2, чл. 305, ал. 3 НПК. Бургаският апелативен съд е изпълнил в пълен обем задължението си по чл. 314, ал. 1 НПК и е проверил изцяло правилността на присъдата по н.о.х.д. № 1290/2019 година. Удовлетворено е доказателственото искане на защитата да бъдат изслушани и всички заключения на назначаваните в хода на досъдебното производство автотехнически експертизи (с изключение на една, изготвена от лице, което не притежава необходимите специални знания), но които не са послужили на прокурора за изграждане на обвинителната теза пред първата инстанция. Решаващият съд е назначил и съдебно-техническа експертиза на звуковите файлове от представените записи от телефон 112, чието съдържание е снето на хартиен носител. Неоснователно е оплакването за нарушение на чл. 13 НПК, аргументирано с твърдението, че съдът немотивирано е отказал да назначи „арбитражна“ експертиза, чрез която да се разрешат „съществените противоречия“ между отделните автотехнически експертизи по две съществени към предмета на доказване обстоятелства – имало ли е съприкосновение между управляваните от подсъдимия и пострадалия автомобили и каква би била тогава траекторията на управлявания от М. лек автомобил. Действително, когато са налице конкуриращи се експертни мнения по основни за предмета на доказване фактически въпроси, въззивният съд разполага с възможност да прибегне в изпълнение на задължението по чл. 13 НПК до подобен вид, непосочена в закона, комисионна експертиза, чрез която да бъдат преодолени наличните несъответствия в предлаганите от вещите лица научни мнения. Същественото, обаче е, че заключенията на експертите следва да почиват на всички събрани доказателства по делото, да са пълни, ясни и обосновани, а противоречията помежду им - сериозни. В конкретния случай това не е така. Съобразно изискването на чл. 154, ал. 2 НПК въззивният съд убедително се е аргументирал защо не се съгласява със заключенията на тройната и допълнителна тройна АТЕ на вещите лица Д., И. и Т. и повторната тройна и допълнителна тройна АТЕ на вещите лица П., Д. и Я., въз основа на които касаторите обосновават претенцията си, че обективната истина по делото не е разкрита и е основал решението си, така както и първоинстанционният съд, на заключението на повторната тройна АТЕ, изготвена от вещите лица С. К., Х. У. и В. Ш.. Отчел е, че експертите са взели предвид всички събрани по делото материали, а механизмът на настъпване на пътно-транспортното произшествие е установен убедително въз основа на обективните находки, отразени в протокола за оглед на местопроизшествие, чрез прилагане на методите на механоматематичното моделиране и компютърната симулация, каквито методи не са били използвани при изготвяне на предходните експертизи. Изводите – че е налице съприкосновение между предната дясна част на лекия автомобил „Мерцедес“ и задната лява част на лекия автомобил „А. Р.“, че то е осъществено от подсъдимия със скорост на движение 134 км/ч и при този контакт скоростта на движение на пострадалия М. се е увеличила от 126 км/ч на около 132 км/ч, с придаване на ъглова скорост от 0,92 s⁻№ на л.а А. Р., довела до загуба на напречната му устойчивост, завъртане под ъгъл до 60є спрямо оста на пътя, навлизане в дясната пътна лента с последващ удар ляво странично в задната дясна част на застигнатия товарен сметоизвозващ автомобил О., са убедително защитени в изследователската част на експертното заключение и онагледени чрез снимки, графики и скици на симулациите. Дадено е и научно обяснение защо по контактувалите части на двата автомобила не са настъпили видими пластични деформации. Затова доводите на касаторите за липса на материални доказателства за осъщественото съприкосновение между двете моторни превозни средства, а от там – за липса на причинно-следствена връзка между поведението на подс. Т. на пътя и настъпилия съставомерен престъпен резултат – смъртта на водача М., са оплаквания за необоснованост на съдебния акт. Апелативен съд Бургас не е нарушил и принципа, закрепен в чл. 14, ал. 1 НПК, да постанови решението си по вътрешно убеждение, след обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, които имат значение за правилното му решаване. Коректният прочит на въззивния акт сочи, че всички налични доказателствени източници, които са достатъчни по обем, за да бъде разкрита обективната истина по делото, са подложени от контролираната инстанция на внимателен и детайлен анализ и са обсъдени както поотделно, така и в тяхната взаимовръзка, без съдържанието им да е интерпретирано превратно и в нарушение на правилата на формалната логика. Това се отнася включително и до показанията на свидетелите Р. И., Г. А. и Е. А., чиято субективна увереност като очевидци на пътния инцидент, че подсъдимият при импровизираната „гонка“ е ударил отзад автомобила на пострадалия М., е несъмнено подкрепена от заключението на кредитираната по делото тройна АТЕ. Спазено е и изискването на чл. 339, ал. 2 НПК и в проверявания съдебен акт Апелативен съд - Бургас ясно е изложил защо не приема възраженията и доводите на подс. Т. и неговия защитник, релевирани във въззивната жалба, включително и по въпроса дали подсъдимият е възприел контакта между двата автомобила, респективно – дали е съзнавал, че напуска местопроизшествието и с това свое поведение осъществява квалифициращия признак по чл. 343, ал. 3 НК – „избягал от местопроизшествието“. В обобщение – оплакванията за наличие на нарушение на процесуалните правила от категорията на абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2 НПК – липса на мотиви, както и че решението е постановено в противоречие с чл. 303, ал. 2 НПК и чл. 305, ал. 3 НПК, не могат да бъдат споделени. При установената от въззивния съд фактическа обстановка деянието на подсъдимия Т. правилно е квалифицирано като престъпление по чл. 343, ал. 3, б. „б“, вр. ал. 1, б. „в“, вр. чл. 342, ал. 1 НК. Причините за настъпването на пътния инцидент са две и те са установени несъмнено по експертен път - управлението от подсъдимия на лекия автомобил „Мерцедес“ в нарушение на чл. 21, ал. 2 ЗДвП с много висока скорост - 134 км/ч при ограничение на скоростта със знак „В-26“ – 80 км/ч и в нарушение на чл. 23, ал. 1 ЗДвП и чл. 75, ал. 1 ППЗДвП - при липсата практически на каквато й да е дистанция от движещия се пред него също с превишена скорост от 126 км/ч лек автомобил „А. Р.“, управляван от пострадалия М.. Настъпилият контакт между двете моторни превозни средства, който изцяло се дължи на поведението на подсъдимия на пътя, осъществен в условията на много висока скорост на движение, е поставил пострадалия М. в невъзможност да овладее автомобила си посредством уредите за управление и да предотврати удара в движещия се в съседната пътна лента товарен автомобил за сметоизвозване, при който е настъпила смъртта му. Обстоятелството, че подсъдимият Т. е продължил движението си, независимо че инцидентът е настъпил пред очите му и е установен като участник в пътно-транспортното произшествие поради активното поведение на свидетелите-очевидци Е. А., Г. А. и Р. И., изцяло отговаря от обективна и субективна страна на квалифициращият деянието признак – бягство от местопроизшествието. Резонно е обаче, оплакването на касаторите, че разпоредбата на чл. 47, ал. 3 ППЗДвП не предписва правило за движение по пътищата и не може да запълни бланкета на чл. 343, ал. 1, вр. чл. 342, ал. 1 НК. Цитираната правна норма конкретизира изображението и наименованието на различните пътни знаци от група „В“, с които се въвеждат забрани или се отменят въведени такива и в частност – че ограничение на разрешената съгласно чл. 21, ал. 1 ЗДвП скорост на движение се въвежда със знак В 26 „Забранено е движение със скорост, по-висока от означената“. Правилото за движение се съдържа в хипотезиса на чл. 21, ал. 2 ЗДвП, за чието нарушение подсъдимият е признат за виновен и наказан. С включването на разпоредбата на чл. 47, ал. 3 ППЗДвП сред нарушените правила за движение, решаващите съдилища неправилно са приложили материалния закон. Това е отстранимо от касационния съд, тъй като се касае за въпрос по правото, а не по фактите. Наложеното на подс. Т. наказание от четири години лишаване от свобода и лишаване от право да управлява МПС за същия срок не е явно несправедливо. При законово определените параметри на наказанието – от три до петнадесет години лишаване от свобода, инстанциите по фактите са го индивидуализирали в съответствие с чл. 54 НК в размер близък към минимума и чувствително под средния размер за подобен вид престъпления от 9 години лишаване от свобода. Отчетени са не само степента на обществена опасност на обичайните престъпления по транспорта, тяхната честота и тежки последици, но и особено високата степен на обществена опасност на конкретното деяние, както и личната степен на обществена опасност на дееца поради санкционирането му и по административен ред за нарушения на правилата за движение, свързани с режима на скорост и дистанция. Всички смекчаващи отговорността обстоятелства, включително и поведението на самия пострадал на пътя, преценено като съпричиняващ фактор, са взети предвид. Изводите на решаващите инстанции, че не са налице нито многобройни смекчаващи отговорността обстоятелства, нито поне едно, което да е изключително по своя характер, са верни. Такова не представлява и продължителността на наказателното производство, на което се позовават касаторите. Не може да се коментира в полза на подсъдимия каквато и да е прекомерност на продължителността на наказателния процес по смисъла на чл. 22 НПК. Досъдебното производство е започнало на 11.11.2014 година и на същата дата подсъдимият Т. е бил разпитан като свидетел благодарение на активната гражданска позиция на свидетелите Е. А., Г. А. и Р. И.. Привличането към наказателна отговорност с определяне мярка за неотклонение „Подписка“ е близо 5 години след датата на деянието - на 22.05.2019 година, като до тогава подсъдимият не е търпял каквито и да е било ограничения. Наказателното производство от този момент нататък, включително и в съдебната фаза, е протекло бързо – след прецизиране на обвинението, разпити и предявяване на материалите по делото обвинителният акт е внесен в ОС Бургас на 09.12.2019 година, а първоинстанционната присъда е постановена на 14.07.2020 година. Проявата на по-голяма снизходителност към подсъдимия Т. и смекчаване на продължителността на наложеното му наказание, включително с обмисляне след това на приложението на чл. 66, ал. 1 НК, каквото е искането на касаторите, би компрометирало целите на наказанието по чл. 36 НК. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 4 НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И : ИЗМЕНЯ решение № 42/17.03.2021 година, постановено по в.н.о.х.д. № 282/2020 година на Апелативен съд – гр. Бургас като оправдава подс. Д. С. Т. за нарушението по чл. 47, ал. 3 ППЗДвП. ОСТАВЯ решението в сила в останалата част. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: 1. 2.