Ключови фрази
Договор за заем * инцидентен установителен иск * прогласяване на нищожност * представителна власт * частичен иск * неизпълнение на договорни отношения


8

Р Е Ш Е Н И Е

№.179

София,12.01.2016 година

В ИМЕТО НА НАРОДА


Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в съдебно заседание на първи декември две хиляди и петнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ


при участието на секретаря Лилия Златкова
в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията М.Славчева
т.дело № 353/2014 година

Производство по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу въззивно решение № 193 от 29.11.2013 г. по в.гр.дело № 164/2013 г. на Варненски апелативен съд. С последното е потвърдено решение № 263/12.12.2012 г. по т.дело № 414/2011 г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която е уважен предявеният от Л. К. К. иск срещу [фирма] за сумата 85000 лв., предявен като частичен от 180 914,28 лв. по договор за заем, сключен с ответника на 01.02.2011 г. и анекс към него от 02.03.2011 г., в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора срещу ищцата в условията на евентуалност инцидентни установителни искове по чл.26 ал.2 пр.5 във вр. с чл.17 ал.1 ЗЗД за обявяване нищожността на сключения договор за заем поради наличие на симулация, евентуално съединения иск по чл.26 ал.2 пр.2 ЗЗД по отношение на анекса към договора за заем –за обявяването му за нищожен поради липса на съгласие за сключването му и евентуално съединения установителен иск по чл.26 ал.1 пр.3 ЗЗД за обявяване на нищожността на анекса поради противоречие с добрите нрави, както и в частта, с която е отменено осъдителното решение по обратния иск на касатора срещу бившия управител на дружеството К. П. Г. и при условията на чл.271 и сл.ГПК е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.145 ТЗ.
В касационната жалба касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради постановяването му при наличие на всички отменителни основания по чл.281, т.3 ГПК, а в частта относно инцидентния установителен иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД е недопустимо като постановено на непредявено основание .
Ответниците Л. К. и К. П. Г. оспорват исканията за достъп до касация, а по същество счита въззивното решение за правилно. Съображения в подкрепа на становището им са развити в писмени отговори.
С определение № 283 от 02.06.2015 г. касационното обжалване е допуснато по следните въпроси: 1./ Наличието на свързаност по смисъла на § 1, ал.1, т.1 от ДР на ТЗ между физическото лице -заемодател и управителя на търговското дружество преодолява ли презумпцията, че с предаването на сумата на управителя същата е получена от самото търговско дружество; 2./ Годишният финансов отчет /ГФО/ на дружеството в частта, в която са отразени задълженията на търговеца ползва ли се със самостоятелна доказателствена стойност отделно от тази на първичните счетоводни документи за тези задължения; 3./ С одобряването на ГФО от новия управител на дружеството считат ли се потвърдени действията на предишния управител, извършени без представителна власт, когато те не са отразени в ГФО и 4./ Налице ли е освобождаване от отговорност на управител на дружество с ограничена отговорност, когато липсва изрично взето решение на ОС по чл.137, ал.1, т.5 ТЗ, взето при спазване на процедурата по чл.138 и чл.139 ТЗ и допустимо ли е от ТЗ изразяването на такава воля да бъде извлечена от декларация, подписана от съдружниците.
По въпроси № 1 и № 3 е прието, че е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по въпроси № 2 и № 4 решението е допуснато до касация на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка на съответствието на разрешенията на въззивния съд по тях с разрешенията, дадени в Решение № 380 от 30.06.2009 г. на ВКС по гр.д.№ 1446/2008 г., ГК, ІV г.о. и Решение № 41 от 29.04.2009 г. на ВКС по т.д.№ 669/2008 г., ТК, І т.о., имащи характера на задължителна съдебна като постановени по реда на чл.290 ГПК.
К. състав е намерил освен това, че съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е частично недопустимо с оглед въведената от съда промяна в предмета на инцидентния установителен иск по чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД.
Настоящият състав на Второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи, във връзка с наведените оплаквания и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК, приема следното:
За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд приел от фактическа страна, че на 01.02.2011 г. между ищцата Л. К. К. и [фирма], представлявано от управителя К. П. Г. е сключен договор за заем в размер на 92 500 евро. Съгласно клаузите на договора заемателят се задължил да върне сумата в срок до 01.02.2015 г. на части според възможностите си. С анекс от 02.03.2011 г. договорът е изменен само по отношение срока за връщане на заетата сума, който е уговорен в едномесечен срок от поканата. Между страните не било спорно, че управителят Г. е имал мандат за сключване на договора за заем по силата на решение на общото събрание на съдружниците, както и че същият е баща на заемодателката-ищца К..
Прието е, че получаването на сумата 180 914.28 лв., представляваща левовата равностойност на 92 500 евро в касата на дружеството е установено с квитанция от приходен касов ордер № 2/01.02.2011 г., подписан от управителя. Същата сума е отразена като задължение в годишния финансов отчет на дружеството към 31.12.2011 г., изготвен от новоизбрания управител и заверен от одитора. В т. 10 и 11 от приложението към отчета е посочено, че дружеството се е финансирало чрез заеми от своите съдружници и от други свързани с тях лица, а в т.17 от приложението е записано задължение по предоставен заем от Л. К. в размер на 181 000 лв. с начислени лихви към 31.12.2011 г. в размер на 13 000 лв.
С оглед направените констатации съдът приел, че с получаването на заемната сума от ответника фактическият състав на договора за заем е изпълнен, от което е направен и извода, че инцидентният установителен иск за недействителност на договора поради липса на реално предаване на сумата е неоснователен. Изложени са съображения, че съгласно чл.23 ал.2 от Закона за счетоводството, финансовият отчет трябва вярно и честно да представя имущественото и финансовото състояние на предприятието, отчетения финансов резултат, промените в паричните потоци и в собствения капитал, с оглед на което е прието, че записванията в отчета служат като доказателство за настъпването на фактите, отразени в него.
По отношение на инцидентния установителен иск за прогласяване недействителността на анекса от 02.03.2011 г. на основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД, съдът приел за безспорно установено, че бившият управител не е разполагал с представителна власт поради липса на решение на общото събрание на съдружниците за изменение на договора, доколкото то касае изменение на срока за погасяване на заема и като съществен елемент от сделката, за това му изменение според чл. 24, б.”м” от дружествения договор общото събрание също е следвало да даде съгласие.
Като се позовал обаче на разпоредбата на чл.301 ТЗ, съдът приел, че установената в нея презумпция не е опровергана в хода на делото. Счетено е, че вземането е потвърдено от търговеца чрез записването му в годишния счетоводен отчет, изготвен от новия управител на 23.02.2012 г., т.е. след завеждането на иска и връчване на преписа от исковата молба и поради липса на доказателства за по-ранно узнаване, следвало да се приеме, че тогава за първи път дружеството е узнало за съществуването на анекса. Противопоставянето, заявено едва с отговора на исковата молба е възприето като формално и като такова според съда не е могло да породи действие, тъй като преди това вземането вече е било признато.
Предявеният от ответното дружество при условията на евентуалност инцидентен установителен иск за нищожност на анекса към договора като сключен в противоречие с добрите нрави – чл.26 ал.1, пр.3 ЗЗД с твърдението, че съкращавайки срока за връщане на заетата сума е нарушен принципът на справедливост и добросъвестност в търговските отношения, довело до несправедливо облагодетелстване на кредитора и злоупотреба с права е приет от решаващият състав също за неоснователен. След извършен анализ на финансовото състояние на дружеството-заемател съдът е приел, че поради настъпилата неплатежоспособност в резултат на влошаването му, ответникът е изгубил предимството на срока така, както е уговорен в договора за заем от 01.02.2011 г., т.е. налице е хипотезата на чл. 71 ЗЗД, при която кредиторът има право да потърси вземането си и преди настъпване на уговорения срок, което той е направил с нотариалната покана, връчена на длъжника на 19.10.2011 г.
С оглед горното съдът приел, че главният иск за връщане на дадената в заем сума е основателен и доказан, а постановеното решение в тази му осъдителна част като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено.
Въззивният съд посочил, че макар и с различни мотиви, изводът му за неоснователност на инцидентния установителен иск за прогласяване нищожността на анекса към договора съвпада с този на първата инстанция, поради което и в тази част решението следва да бъде потвърдено.
По обратния иск, предявен от ответника [фирма] срещу третото лице-помагач К. Г. и квалифициран като такъв по чл.145 ТЗ съдът приел, че ищецът черпи основанието си от представената по делото декларация от 09.03.2011 г. (погрешно изписана 2010), но заверена нотариално на 10.03.2011 г., с която всички съдружници, включително ответникът и бивш управител, са констатирали нулева наличност в касата на дружеството. От този факт се навеждал довод, че исковата сума, получена от управителя по ПКО № 2/01.02.2011 г. не е била отчетена или е била присвоена от него, с което е нанесена вреда на дружеството. След извършена от съда служебна справка с данните от търговския регистър по партидата на [фирма] е прието, че декларацията, изготвена с участието на всички съдружници и подписана от тях, отразява резултатите от извършена проверка на касата с цел установяване наличността й с оглед предстоящото освобождаване на управителя К. Г., с която при проверката същите единодушно са констатирали, че в резултат от извършени различни плащания реалната касова наличност е нулева, като едновременно с това са приели, че нямат претенции за състоянието на касата към настоящия към този момент управител Г.. От това е направен извод, че заявявайки това, съдружниците са освободили управителя от отговорност по отношение касовата наличност към 09.03.2011 г. Изтъкнато е, че вземането на такова решение е от изключителната компетентност на ОС, което на посочената дата е заседавало в пълния си състав. Решенията на общото събрание не се подчиняват на някакви особени изисквания за форма, за да бъдат действителни. Достатъчно било те да са в писмен вид, да са взети с необходимото мнозинство и да отразяват действителната воля на съдружниците. Въз основа на тези си съждения съдът приел, че тази воля, изразена недвусмислено и единодушно в съставената за целта декларация, следва да бъде зачетена. Освобождаването от отговорност на управителя съдържало в себе си изявление на управителното тяло на дружеството за опрощаване на задълженията му, ако той е имал такива. С оглед на изложеното е счетено за правноирелевантно за спора наличието или отсъствието на документи, които да установяват изразходването на сумата от касата в процесния период, тъй като по силата на чл. 108 ЗЗД опрощаването имало погасителен ефект върху вземането, ако кредиторът се откаже от него чрез договор с длъжника. Подписаната от всички съдружници и от бившия управител декларация имала характера именно на такъв договор и следователно било налице изключващо отговорността обстоятелство, поради което обратния иск срещу бившия управител по чл. 145 ТЗ е отхвърлен като неоснователен.
По същество на касационната жалба:
Предмет на доказване в случая е получаване от дружеството на предоставените му в заем средства, тъй като основанието на плащането се съдържа в сключения договор за заем, който не се оспорва. Представените по делото ПКО и квитанция представляват първични счетоводни документи, които съгласно чл. 8, ал. 1, т. 8 ЗСч трябва да съдържат като задължителен реквизит подписа на лицето, отговарящо за осъществяване на стопанската операция. Този реквизит се счита са спазен с полагане на подписа от касиер, тъй като задълженията по оформяне на плащанията по заема са негова дейност. Не се отразява на редовността на ПКО подписването му от управителя на дружеството, вместо от касиера, доколкото той е негов законен представител. Когато обаче в това си качество той е оформил документ за плащане по заем, сключен със собствената си дъщеря и е взета съответната счетоводна операция, подписаният от управителя ПКО не съставлява достатъчно доказателство за предаването от заемодателката на заемната сума, доколкото същият удостоверява изгоден за подписалите го страни факт с оглед на тяхната свързаност по смисъла на § 1, ал.1, т.1 от ДР на ТЗ. Предаването на заемната сума и получаването й от дружеството в такъв случай следва да се установи и с други надлежни доказателства, вкл. чрез изследване движението на паричните му средства.
Предвид отговора на първия правен въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, настоящият състав намира за основателни касационните оплаквания за нарушения на материалния и процесуалния закон относно приетото разрешение от въззивния съд.
Неправилно апелативният съд е приел, че собственоръчно съставеният и подписан за получател от управителя ПКО № 2/01.02.2011 г. установява получаването в касата на дружеството на предоставената в заем от дъщеря му сума в размер на 92 500 евро, с левова равностойност 180 914.28 лв. Действително въз основа на този ПКО е регистрирана и съответната счетоводна операция, но вместо във валутната, е отразена в левовата сметка на касатора. Доказателственото значение на този първичен счетоводен документ за удостоверения факт на плащане на заетата сума обаче съдът е следвало да преценява с оглед на всички доказателства по делото, вкл. заявената от оспорващият липса на осчетоводени суми като разход в лева или във валута по касов или безкасов път и същевременно нулевата наличност в касата към 09.03.2011 г. Незаконосъобразно в случая решаващият състав е игнорирал събраните в тази насока доказателства, вкл. чрез заключенията на счетоводния експерт, според които през периода от датата на оформянето на ПКО на 01.02.2011 г. до констатираната от съдружниците на 09.03.2011 г. нулева касова наличност, не са били осчетоводени като постъпили каквито и да било парични средства в касата и по разплащателните сметки на ответното дружество, като същевременно не са осчетоводени и разплащателни операции, с изключение на разходвани 5000 евро за банкови такси. Отсъствието на разходни документи, които да оправдаят липсата на осчетоводената като постъпила в заем, при това в левовата, а не във валутната сметка сума в размер на 92 500 евро налага да се приеме, че частният свидетелстващ документ – ПКО № 2/01.02.2011 г. не удостоверява реалното предаване на сумата и получаването й от дружеството, тъй като документът се ползва с доказателствена сила, само когато удостоверява неизгодни за издателя си факти, какъвто не е разглежданият случай с оглед качеството свързани лица, което имат подписалите го страни. Отразяването на исковата сума като задължение в годишния финансов отчет на дружеството към 31.12.2011 г., изготвен от новоизбрания управител и заверен от одитора е ирелевантно относно спорния по делото факт на получаване на спорната сума в заем, доколкото разпоредбата на чл.301 ТЗ не намира приложение в случая, след като лицето, подписало се в ПКО за неин получател, е законният представител на дружеството, а не лице без представителна власт, в която хипотеза намира приложение цитираната разпоредба.
С оглед на всичко изложено следва да се приеме, че неправилно апелативният съд е приел за доказан от ищцата факта на предаването на договорената сума от 92 500 евро по реалния по своята същност договор за заем от 01.02.2011 г. Между страните по него не е възникнало валидно заемно правоотношение и за ответното дружество, сега касатор не се е породило задължението за връщане на посочената в този договор заемна сума. Като е уважил частичният иск по чл.240, ал.1 ЗЗД, апелативният съд е постановил неправилно решение, което на основание чл.293, ал.1 ГПК следва да се отмени в тази му част, а в останалата, с която се е произнесъл по същество по приетите за съвместно разглеждане евентуални инцидентни установителни искове по чл.26 ЗЗД и по обратния иск по чл.145 ТЗ то следва да се обезсили поради несбъдване на вътрешно процесуалното условие, под което те са предявени. Тъй като не се налага извършването на нови съдопроизводствени действия, вместо отмененото решение следва да бъде постановено друго от ВКС, с което да се отхвърли предявения срещу касатора иск за връщане на сумата 85000 лв., предявен като частичен от 180 914,28 лв. по договор за заем, сключен с ответника на 01.02.2011 г. и анекс към него от 02.03.2011 г.
Предвид изхода на спора и своевременно претендираните разноски от процесуалния представител на касатора, ответната страна Л. К. следва да му заплати направените разноски за всички инстанции, вкл. по предявените инцидентни искове по чл.26 ЗЗД и внесена държавна такса по обратния иск в общ размер на сумата 58 594.54 лв. съобразно представените списъци по чл.80 ГПК и доказателствата за тяхното извършване.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ въззивно решение № 193 от 29.11.2013 г. по в.гр.дело № 164/2013 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 263/12.12.2012 г. по т.дело № 414/2011 г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която е уважен предявеният от Л. К. К. иск срещу [фирма] за сумата 85000 лв., предявен като частичен от 180 914,28 лв. по договор за заем, сключен с ответника на 01.02.2011 г. и анекс към него от 02.03.2011 г., вместо което ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на Л. К. К. иск срещу [фирма] за сумата 85000 лв., предявен като частичен от 180 914,28 лв. по договор за заем, сключен с ответника на 01.02.2011 г. и анекс към него от 02.03.2011 г.
ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 193 от 29.11.2013 г. по в.гр.дело № 164/2013 г. на Варненски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 263/12.12.2012 г. по т.дело № 414/2011 г. на Окръжен съд Добрич в частта, с която са отхвърлени предявените при условията на евентуалност от [фирма] срещу Л. К. К. искове за прогласяване на основание чл.26 ЗЗД нищожността на анекс от 02.03.2011 г. към договор за заем от 01.02.2011 г., както и в частта, с която е отменено осъдителното решение по обратния иск на касатора срещу К. П. Г. за сумата 85000 лв. и при условията на чл.271 и сл.ГПК е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл.145 ТЗ.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от [фирма] срещу Л. К. К. евентуални искове по чл.26 ЗЗД за прогласяване нищожността на анекс от 02.03.2011 г. към договор за заем от 01.02.2011 г., както и обратния му иск срещу К. П. Г. с правно основание чл.145 ТЗ за сумата 85000 лв.
ОСЪЖДА Л. К. К. да заплати на [фирма] разноски по делото общо в размер на сумата 58 594.54 /петдесет и осем хиляди, петстотин деветдесет и четири лева и петдесет и четири стотинки/ лева.
Решението е окончателно.



ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: