Р Е Ш Е Н И Е № 275 Гр. София,08.08.2019 год. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ-ро отделение, в публично съдебно заседание на деветнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ВЪРБАНОВА ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ ПЕТЯ ХОРОЗОВА при участието на секретаря Ирена Велчева, изслуша докладваното от съдия П. Хорозова т.д. № 1603/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид: Производството е по реда на чл.290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ХОЛДИНГ ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните му пълномощници, срещу решение № 875/12.04.2017 г. на АС – София по т.д.№ 1391/2016 г. С обжалваното решение е потвърдено решение № 328/09.02.2016 г. по т.д.№ 1201/2015 г. на СОС, VІ ТО, 7 състав, с което са отхвърлени предявените от касатора против ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД искове за заплащане на сумата 2 972 125.92 лв., дължима съгласно споразумение от 26.03.2010 г. и погасителния план към него от 31.07.2011 г., на основание чл.79 ал.1 ЗЗД, както и за заплащане на сумата 366 396.25 лв. – договорена лихва за забава за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., съгласно същото споразумение, като погасени по давност; и в полза на ответника са присъдени сторените от него разноски. В жалбата са изложени подробни доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати нарушения на материалния закон във връзка с характера на споразумението и приложимите спрямо поетите по него задължения правила относно погасителната давност. Според касатора, незаконосъобразно и необосновано въззивният съд е приел, че със споразумението от 2010 г. не е извършена новация по смисъла на чл.107 ЗЗД на периодичните задължения на ответника за заплащане цената на доставения му природен газ, поради което същите се погасяват с кратката погасителна давност, както и че давността не е прекъсната по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД с протокола от 29.02.2012 г. за прихващане на насрещно дължими суми. В подкрепа на защитната си теза касаторът излага подробни съображения, въз основа на които моли обжалваното решение да бъде отменено и вместо него да се постанови друго по същество, с което предявените искове да бъдат уважени, с присъждане на съдебно-деловодните разноски. В проведеното публично съдебно заседание жалбата се поддържа и се моли за нейното уважаване. Ответникът по касационната жалба ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД [населено място] с ЕИК[ЕИК], чрез процесуалните си пълномощници, с мотивиран писмен отговор оспорва основателността на касационната жалба. Претендира разноски за настоящата инстанция. Касационно обжалване е допуснато по правния въпрос - Представлява ли признание по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД изричното изявление на длъжника в двустранен протокол за прихващане, с което той заявява, че цели намаляване на задълженията си по конкретно споразумение между страните, установяващо тяхното основание и размер. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, с оглед поддържаните основания за касационно обжалване, приема следното: За да достигне до обжалвания краен резултат, съставът на въззивния съд е съобразил следното: По делото е безспорно установено, че исковата сума от 2 972 125.92 лв. представлява първа вноска с падеж на погасяване до 31.07.2011 г., съгласно погасителния план към споразумение № 149, сключено между страните на 26.03.2010 г. /част от вземане за главница в размер на 213 966 375.92 лв./, което касаторът е придобил с цесионен договор, сключен на 17.03.2009 г. с цедент - БУЛГАРГАЗ ЕАД. Вземането произтича от неплатена цена на доставен от цедента на длъжника – ответник по касация, природен газ по договор от 29.12.1998 г., като задължението за плащането й в констатирания между продавача и купувача размер от 150 760 905.66 лв. със споразумение, сключено на 21.09.2007 г., е било разсрочено, съобразно погасителен график, след което е било цедирано. Като е съобразил задължителните указания, дадени с ТР № 3/2011 г. на ОСГТК на ВКС, съставът на въззивния съд е приел, че задължението за заплащане цената на доставения природен газ по договора от 29.12.1998 г. представлява периодично плащане, доколкото е относно периодични доставки и се дължи съобразно действително доставеното количество газ за съответния месец, като окончателното изравняване и плащане следва да стане до 7-мо число на следващия месец. От това е изведен изводът, че сумата по иска за реално изпълнение е формирана като сбор от множество повтарящи се периодични парични задължения, произтичащи от единен правопораждащ факт - договор, чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми. Поради това съдът е приел, че това вземане се погасява със специалната 3-годишна давност по чл.111 б.В ЗЗД. За неоснователен е счетен доводът на въззивника – настоящ касатор, че със споразумението от 26.03.2010 г. задълженията за заплащане цената на доставения природен газ са новирани, с което са загубили характера си на периодични плащания и са заместени от задължение с кредитен характер, с предмет - заплащането на една глобална сума, доколкото чрез разсрочване на изпълнението длъжникът се кредитира с тази сума, а той я използва за осъществяване на търговската си дейност. Въззивният съд е приел, че за да е налице обективна новация по смисъла на чл.107 ЗЗД, е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: валидно възникнало старо задължение; възникване на действително ново задължение; разлика между старото и новото задължение, която може да засяга техния предмет или правното основание, като старото задължение не се погасява по право, а само ако страните са постигнали съгласие то да се замести от новото. Намерението за погасяването на старото задължение и за заместването му с ново не се предполага, а следва да е изразено по несъмнен начин. Затова не е налице обективна новация, когато старото задължение не се погасява, а е уговорено само разсрочване на неговото изпълнение, чрез уговаряне на нов срок за плащане, доколкото от една страна, срокът е само модалитет на задължението, а от друга - подновяването е насочено към погасяване на старото задължение, а не представлява негово изпълнение. Съдът се е позовал на трайната практика на ВКС в този смисъл, вкл. по реда на чл.290 от ГПК, според която разсрочването и преструктурирането на парично задължение, чрез уговаряне на гратисен период или изменение в размера на вноските, не представлява договор за новация, т.к. не води до погасяване на старото задължение чрез замяната му с ново, а е насочено към уговаряне на облекчен способ за изпълнението му, чрез отстъпки от страна на кредитора. С оглед изложеното съдът е формирал извод, че със споразумението от 26.03.2010 г. не е уговорено ново, различно по предмет задължение; липсва и обективирано волеизявление на страните за изменение на основанието, от което произтича задължението за заплащане на дължимите суми, респективно такова за погасяване на периодичното задължение за заплащане на цената по договора за доставка на природен газ и за заместването му с ново задължение, произтичащо от кредитно отношение, аналогично на такова по договор за заем. При липса на изрично изразена воля за погасяването на старото задължение и заместването му с ново съдът е приел, че споразумението не притежава новативно действие по отношение задълженията на ответника. За неоснователен е счетен и доводът за прекъсване на давността по реда на чл.116 б.А ЗЗД с признаване на вземането от длъжника, обективирано в протокол от 29.02.2012 г., с който е уговорено, с вземането за сумата от 9 403.01 лева, дължима от касатора като цена на доставена топлинна енергия по фактура от м. 01.2012 г., да се погаси задължението на ответника по споразумението от 26.03.2010 г. до размера на същата сума. Съдът е приел, че правото на прихващане се упражнява с едностранно изявление на носителя на активното вземане, включително и когато то е обективирано в писмен акт, съставен с участието на длъжника - кредитор по пасивното вземане. Инкорпорирането на компенсаторното изявление в такъв акт представлява доказателство за ликвидността на активното вземане, но само до размера на насрещното пасивно вземане. В случая протоколът от 29.02.2012 г. съдържа признание на ответника на активното вземане на ищеца, само до размера на сумата от 9 403.01 лв., в който е заявено прихващането. Протоколът не съдържа признание на вземането в претендирания по делото размер, поради което не прекъсва давността с последиците по чл.117 ал.1 ЗЗД. С оглед изложеното и като е съобразил, че изискуемостта на процесното вземане е настъпила на 31.07.2011 г., съдът е преценил, че давностният срок по чл.111 б.В ЗЗД е изтекъл преди предявяване на иска по делото на 27.02.2015 г., поради което главната искова претенция е погасена по давност, а на основание чл.119 ЗЗД е погасено и акцесорното вземане за сумата 366 396,25 лв. - договорна лихва за забава за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г. І. По отношение отговора на материалноправния въпрос, по който е допуснато обжалването, съдебният състав изхожда от следното: По приложението на чл.116 б.А ЗЗД е формирана практика на ВКС, ТК по реда на чл.290 ГПК, която е относима към настоящото дело и е обусловила касационната проверка, а именно решенията по т.д.№ 194/10 г. на ІІ т.о. и по т.д.№ 1934/14 г. на І т.о. С решение № 100 от 20.06.2011 г. по т.д.№ 194/2010 г. състав на ВКС, ТК, ІІ отделение се е произнесъл по въпроса, налице ли е прекъсване на давността на посоченото основание, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане. Съдът се е основал на трайната и непротиворечива практика на ВКС, според която признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, кореспондиращо на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.А ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. При горното принципно становище, в решение № 161 от 03.02.2016 г. по т.д.№ 1934/2014 г. на ВКС, ТК., І т.о. са обсъдени и хипотезите, предмет на решение № 98/26.07.2013 г. по т.д.№ 851/2012 г. на ВКС, І т.о. - че плащането към кредитор на ДДС по конкретни фактури с посочен в тях определен размер на задължението представлява признание на длъжника по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД за пълния размер на дълга, ако е посочено, че сумата, която се плаща, представлява данък добавена стойност, начислен по конкретната фактура; че счетоводното записване на размера на задължението към конкретен кредитор във воденото от предприятието - длъжник счетоводство и извършените частични плащания на вземания по конкретни фактури /извън горната хипотеза на плащане на ДДС/ не са признание на длъжника по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД за непогасената част от дълга, доколкото не представляват адресирано до кредитора волеизявление; че извършеното прихващане с вземания по конкретни фактури е признание относно пълния размер на вземането по съответната фактура, само ако той е обхванат от волеизявлението на длъжника; както и че не е налице признание за целия размер на вземането по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД в случаите, когато при прихващането волеизявлението обхваща единствено тази част от вземането по фактурата, по отношение на която настъпва компенсируемия ефект на прихващането като погасителен способ. Въз основа на цитираната практика съставът на ВКС е заключил, че частичното плащане от длъжника по издадена от кредитора фактура само по себе си не презумира признание на вземането. Извод, че е налице признание на вземането от длъжника би следвало да се обосновава с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай. Следователно, посочената практика отдава значение на съществото на волеизявлението за прихващане, извън рамките на неговия погасителен ефект, и дали чрез него длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е конкретно задължен към кредитора. Предвид това следва да се отговори, че изричното изявление на длъжника в двустранен протокол за прихващане, с което той заявява, че цели намаляване на задълженията си по конкретно споразумение между страните, с установителен характер относно тяхното основание и размер, може да се цени като признание по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД. ІІ. По основателността на касационната жалба. С оглед гореизложеното, касационната жалба се преценява като основателна. При постановяване на решението си въззивният съд не е отчел обстоятелства, указващи именно конкретността на направеното от длъжника признание на дълга, като в противоречие с цитираната по-горе съдебна практика изисква признанието по смисъла на чл.116 б.А ЗЗД да се изразява единствено чрез посочване на признатата като дължима сума, вместо да съобрази по всички допустими способи, дали същото достатъчно ясно и недвусмислено индивидуализира задължението. В случая двустранният протокол за прихващане от 29.02.2012 г. е съставен въз основа на споразумение между страните от 02.08.2011 г., с което те се съгласяват БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ХОЛДИНГ ЕАД да не заплаща дължимите в полза на ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД суми, представляващи цената на доставената му топлинна енергия, за сметка на което със същите суми ще се намаляват задълженията на топлофикационното дружество по чл.1 от споразумение № 149/У-61 от 28.04.2010 г. /регистрационен номер на споразумението от 26.03.2010 г./, а това са всички задължения, признати и уредени с него. Посочено е, че двустранният протокол за съответния месец ще се изготвя от ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД по приет от страните образец и ще се предоставя на другата страна до 27-мо число на месеца. В протокола за прихващане, представен по делото, са посочени задълженията и на двете страни – на БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ХОЛДИНГ ЕАД по съответната фактура за м. януари 2012 г. в размер на 9 403.01 лв.; и на ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД в размер на сумите, дължими съгласно споразумение № 149/У-61 от 28.04.2010 г. Доколкото прихващането е способ за погасяване на задължения до размер на по-малкото от тях, размерът на по-малкото задължение следва да е задължително посочен, докато размерът на по-голямото може да е определяем, в случая – посредством споразумението от 26.03.2010 г. Този начин на определяне на задължението не означава, че същото не е конкретизирано или че не е признато пряко и безусловно. Неправилно въззивният съд е приел, че от протокола за прихващане не се установявало и дали активното вземане на БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ХОЛДИНГ ЕАД било ликвидно. Както изискуемостта, така и ликвидността са установени по задължителен за страните начин със споразумението от 26.03.2010 г. С оглед изложеното, настоящият съдебен състав приема, че давността по отношение на вземането, представляващо първа вноска от разсрочената главница с падеж – 31.07.2011 г., е прекъсната по реда на чл.116 б.А ЗЗД на 29.02.2012 г., следователно, към момента на предявяване на исковата молба – 27.02.2015 г., тригодишната погасителна давност не е изтекла. При този резултат без значение за спора е дали споразумението от 26.03.2010 г. има характер на договор за обективна новация, с оглед приложимата обща 5-годишна погасителна давност, но все пак следва да се посочи, че изводите на въззивния съд по този въпрос са в съответствие с практиката на ВКС по реда на чл.290 ГПК. Според нея, способите за преструктуриране на едно парично задължение, вкл. разсрочването му и изменението на сроковете за плащане, не променят същността на задължението и не са индиция за наличие на воля у съконтрахентите за подновяването му по смисъла на чл. 107 ЗЗД; новацията по естеството си предполага нов елемент в състава на облигационното отношение, който трябва да засяга някои от съществените му елементи; при обективната новация новият елемент се отнася до предмета на задължението – длъжникът поема по споразумение с кредитора нов дълг с нов предмет или ново основание в замяна на старото задължение; няма новация, ако страните в рамките на общия размер на стария дълг са изменили само размера на отделните вноски, дължимите лихви и сроковете за плащане; когато страните уговарят констатирано изискуемо парично задължение да бъде погасено по нови графици, на траншове на посочени падежи, отсъства основание да се приеме намерение за обективна новация, тъй като съществуващият дълг не е погасен и няма изменение в предмета и основанието му; волята на страните за възникването на новия дълг на мястото на съществуващия, с ново основание или предмет, следва да е ясна и изрично изразена, а не да се извежда по тълкувателен път. За пълнота следва да се отбележи неоснователността на възражението на ответника по касация, че прекъсването на давността не е било надлежно въведено в предмета на спора. Фактите и доказателствата, от които ищецът черпи права, са посочени и представени с исковата молба, а последиците от тях касаят приложението на закона, поради което правните доводи в тази връзка не се обхващат от процесуалната преклузия. По тези съображения, обжалваното въззивно решение се преценява като неправилно и подлежи на касиране. При липсата на необходимост от връщане на делото на въззивната инстанция по смисъла на чл.293 ал.3 ГПК, касационният съд следва да постанови решение по същество, с което предявените искове с правно основание чл.79 ал.1 ЗЗД за заплащане на сумата 2 972 125.92 лв., дължима към 31.07.2011 г. съгласно споразумение от 26.03.2010 г. и погасителен план към него, ведно със законната лихва след предявяване на иска, както и сумата 366 396.25 лв. – договорена лихва за забава за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г. според същото споразумение, следва да бъдат уважени. Съобразно резултата от касационното обжалване, в полза на касатора следва да се присъдят сторените разноски за трите съдебни инстанции, в размер на 569 255.68 лв. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 875/12.04.2017 г. на АС – София, ТО, 3 състав по т.д.№ 1391/2016 г. и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ ЕАД с ЕИК[ЕИК] да заплати на БЪЛГАРСКИ ЕНЕРГИЕН ХОЛДИНГ ЕАД с ЕИК[ЕИК] следните суми: сумата 2 972 125.92 лв., представляваща първа разсрочена вноска с падеж 31.07.2011 г., дължима по споразумение от 26.03.2010 г. и погасителен план към него, ведно със законната лихва върху нея, считано от предявяване на исковата молба в съда – 27.02.2015 г. до окончателното й погасяване; и сумата 366 396.25 лв., представляваща дължима договорна лихва за забава за периода от 27.02.2012 г. до 27.02.2015 г., както и сумата 569 255.68 лв. – съдебно-деловодни разноски за трите съдебни инстанции. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: