1 Р Е Ш Е Н И Е № 259 София, 05 юли 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на .. двадесет и трети юни …........... 2015 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: .. Красимир Харалампиев ................... ЧЛЕНОВЕ: .. Севдалин Мавров ............................... .. Красимир Шекерджиев .................... при секретар .. Илияна Петкова .................................... и в присъствието на прокурора от ВКП .. Пенка Маринова .............., като изслуша докладваното от съдията .. С. Мавров .......................... КНОХД № .. 471 .. / .. 2015 .. г. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадени в срок жалби от страна на подсъдимите М. В. К., Д. А. Д., Е. К. В. и К. И. Д.. Обжалва се решение № 463 от 22.12.14 г., постановено по ВНОХД № 256/14 г. по описа на Софийски апелативен съд. С последното е изменена присъда № 5059 от 16.12.13 г. по НОХД № 451/12 г. на Благоевградския окръжен съд, с която е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимите по чл. 242, ал. 4 от НК. В жалбата от страна на М. К. са посочени всички касационни основания. Иска се решението да се измени, като се намали наложеното на подсъдимия наказание. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Иска се отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане, респективно намаляване на наложеното наказание лишаване от свобода. В жалбата от страна на Д. Д. са визирани всички касационни основания. Иска се цялостна отмяна на въззивния акт и връщане на делото за ново разглеждане. Алтернативно се прави искане да се измени същия, като се намали наложеното на подсъдимия наказание и се приложи института на условното осъждане. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. От страна на подсъдимия Е.. В. решението се обжалва като незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и явно несправедливо. Иска се отмяната му с оправдаване на В. или изменяването му с намаляване размера на наложеното наказание лишаване от свобода. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Иска се при условията на алтернативност оправдаване на подсъдимия, отмяна на решението и връщане на делото за ново разглеждане или намаляване на наказанието. Представят се писмени бележки. От страна на подсъдимия К. Д. решението се обжалва като незаконосъобразно, постановено при допуснати съществени процесуални нарушения и явно несправедливо. Иска се при условията на алтернативност ВКС да приложи правомощията си по чл. 354, ал. 1, т. т. 2, 3 и 4 от НПК. Жалбата се поддържа в съдебно заседание. Прокурорът счита жалбите за неоснователни. Пледира решението да се остави в сила. Върховният касационен съд, като взе предвид постановените съдебни актове, постъпилите жалби и развитите в тях основания и доводи и становищата на страните в съдебно заседание, намира следното: С цитираната присъда подсъдимите М. К., като извършител, Е. В., като подбудител и помагач и Д. Д., К. Д. и Г. Т., като помагачи, са признати за виновни в това, че на 17.02.12 г. в съучастие помежду си, без надлежно разрешение с л.а.м./марка/, модел //, с рег. [рег.номер на МПС] са пренесли през ГКПП П. - К. наркотично вещество – кокаин с общо нетно тегло 980.12 гр. на обща стойност 94 593.50 лв., погълнато от К. в специално приготвени капсули, като предмета на престъплението е в особено големи размери и случаят е особено тежък, поради което и на осн. чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2, съответно вр. ал. 3 и ал. 4, съответно вр. чл. 20, ал. 4 , вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК са осъдени както следва: 1. К. на ДЕСЕТ години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип; 2. В. на СЕДЕМ години лишаване от свобода, търпими при първоначален строг режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип; 3. Д. на ЧЕТИРИ години лишаване от свобода, търпими при първоначален ОБЩ режим в затвор или затворническо общежитие от открит тип и глоба в размер на 25 000.00 лв.; 4. Д. на ЧЕТИРИ години лишаване от свобода, търпими при първоначален ОБЩ режим в затвор или затворническо общежитие от открит тип и глоба в размер на 25 000.00 лв.; 5. Т. на ПЕТ години лишаване от свобода, търпими при първоначален ОБЩ режим в затвор или затворническо общежитие от открит тип. Съдът е отнел на осн. чл. 242, ал. 7 от НК в полза на държавата предмета на престъплението, а на осн. чл. 242, ал. 8 и чл. 53, ал. 1, б. „а“ от НК – лекия автомобил, собственост на подсъдимия Е. В.. По протест на прокурора и жалби от страна на подсъдимите М. К., Е. В., Д. Д., К. Д. и Г. Т. с обжалваното пред настоящата инстанция решение присъдата е изменена, като е намалено наказанието на К. от десет на осем години лишаване от свобода и е отменено отнемането на л.а.м. /марка/. В останалата и част присъдата е потвърдена. В жалбите са развити доводи за необоснованост и непълнота на доказателствата, които не са касационни основания, поради което настоящата инстанция не дължи отговор по тях. Не се дължи и отговор на твърдения, свързани с касационните основания, но неподкрепени с конкретни доводи. Във връзка с това, практиката на ВКС е последователна и развита в множество касационни решения, поради което не е необходимо да се преповтаря. Обобщено за всички жалбоподатели се сочат нарушения на закона и процесуалните правила, независимо към кое от тях са структурирани доводите в тяхна подкрепа. В жалбите от страна на К. и Д. се сочи, като съществено процесуално нарушение, оставените без уважение искания от страна на защитата да се изслушат във въззивното производство вещите лица, изготвили СППЕ на К. и назначаване на допълнителна такава, като незаконосъобразно съдебният състав, разгледал и решил делото по същество, е отменил определение от разпоредително заседание, с което е допуснато такова искане. Посоченото не е процесуално нарушение, водещо до накърняване правата на тези жалбоподатели и останалите подсъдими, доколкото всеки съдебен състав е суверенен да направи преценка необходимо ли е повторно изслушване на вещите лица и назначаване на допълнителна експертиза, стига въпросите към експертите и тяхното заключение в предходната инстанция да са изяснили обстоятелствата по чл. 144, ал. 2 от НПК, в това число и способността на обвиняемия с оглед на неговото физическо и психическо състояние правилно да възприема фактите, които имат значение за делото, и да дава достоверни обяснения за тях. За извършеното от К. деяние е без значение от субективна страна как се е държал при осъществяването на митническата проверка, дали е лесно манипулируем и нивото на интелектуалния му праг за въвеждането му в заблуждение, че пренася пари, а не наркотик, доколкото субстанцията и плътността им е коренно различна във връзка с поглъщането им по инкриминирания начин, като се има предвид, че и пренасянето на пари по този начин също е престъпление. Определението, с което е допуснато такова доказателствено искане в разпоредително заседание, не обвързва със задължителна сила нито постановилия го състав на съда, нито друг такъв, независимо от това, че част от съдиите са същите. Отмяната на такова определение е формално и не накърнява правата на страните. В жалбата от страна на В. и допълнението към нея (последното изцяло преповтаря жалбата) като касационно основание е посочено допуснати съществени процесуални нарушения. Не са изложени конкретни доводи, а единствено неаргументирани твърдения, че „обвинението не се обосновава по несъмнен и безспорен начин“, „липсват достатъчно доказателства за вината“, „обосновават предположения за вина“, по които настоящата инстанция не е длъжна да вземе отношение. Доколкото е загатната някаква конкретика, по същата инстанциите по фактите са развили своите доводи. Така, те са взели отношение по взаимоотношенията и контактите между В. и В., съвместния им живот на семейни начала и роденото им дете, но са ги противопоставили на последвалата раздяла и местоживеенето им в различни населени места. Подложили са на подробен анализ обясненията на К. и В., в това число и твърденията за „оказан натиск върху първия“, посочили са от кои доказателства извеждат „тренировката с кренвиршите“ и по какъв начин се извежда прекия умисъл на В., че участва в трафик на наркотици. В това отношение няма никакво значение, установяването на „вида на кренвиршите, дали са били с опаковка или без опаковка, дали са били нарязани или цели“. В жалбата от страна на подсъдимия Д. като конкретен довод, свързан с касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, се изтъква, че капсулите, съдържащи кокаина, не са събрани по предвиден в НПК способ за събиране на доказателства, поради което следва да се изключат от доказателтвения материал. Доводът не може да бъде споделен. След задържането на К. и споделеното от него, че е погълнал капсулите, за което служителите на ГД БОП на МВР са били предварително предупредени от германските си колеги, той е бил настанен в МБАЛ „Р.“, [населено място]. Установени са по съответния ред, обосновано от медицинска гледна точка е преценено, че съществува реална опасност за живота и здравето на К. и е взето правилното решение, че е необходимо естественото им изхвърляне от организма. По този начин, за времето от 4.40 ч. на 17.02.12 г. до 18.02.12 г., К. по естествен начин се е освободил от 90 броя капсули, които с протоколи за доброволно предаване от съответните дежурни лекари – д-р К., д-р П., д-р П. и д-р Г. са предоставени на органите на полицията. На 19.02.12 г. в присъствието на поемни лица и технически помощник е извършен оглед на веществени доказателства и тестване на представителна проба от по една капсула от всяка група, като е установило наличието на кокаин хидрохлорид (л. л. 111 – 117, т. 1, ДП). Съгласно изготвената по делото физико-химическа експертиза се установява, че съдържанието на наркотичното вещество във всичките деветдесет броя капсули е кокаин хидрохлорид. В случая, осъщественото доброволно предаване от съответните длъжностни лица, разпитани и като свидетели в производството, на инкриминираните капсули е в съответствие с разпоредбата на чл. 159 от НПК, поради което не е допуснато процесуално нарушение. В жалбата от страна на Д. недостатъчно ясно е формулирано като процесуално нарушение, накърнило правата на К. и косвено засегнало правата на Д., изразило се в това, че по едно е също време първият е привлечен в качеството на обвиняем, докато по същото време е праведен и разпит на свидетелката В.. Такъв развой на досъдебното производство не се констатира. К. е привлечен в качеството на обвиняем на 18.02.12 г., като постановлението му е предявено в 15.30 часа от разследващ полицай К. ( л. 1 – 2, т. 2, ДП). Разпитан е пред съдия Х. от ОС – гр.Благоевград в присъствието на служебен защитник на същата дата, като разпитът е протекъл от 15.35 ч. до 17.35 ч. (л. 3 – 8, т. 2, ДП) Разпитът на В. пред съдия Б. от същия съд е осъществен на 18.02.12 г. от 13.30 ч. до 15.30 ч. (л. 2 – 6, т. 3, ДП), т.е. преди К. да е привлечен в качеството на обвиняем, поради което не е нарушен чл. 223, ал. 3 от НПК. От защитата на Д. отново се повдига въпроса за процесуалното качество на В.. Излагат се доводи, свързани с нейното дейно участие в извършеното престъпление, за което не и е повдигнато обвинение, а е използвана за свидетел по делото и от това се извежда извод за нейната заинтересованост. Настоящата инстанция следва да повтори, че единствено прокуратурата решава кои лица да обвини в едно наказателно производство и това решение не зависи от съда. Със ЗИДНПК (ДВ, бр 84/94 г.) разпоредбата на чл. 286 от НПК (отм.) е отменена и от тогава законодателят последователно развива позицията си, че по дела от общ характер господар на досъдебното производство е единствено прокурорът. От неговата суверенна преценка зависи кои лица ще бъдат привлечени към наказателна отговорност и за какви престъпления – принципно положение регламентирано в чл. 127, т. 3 от КРБ и доразвито в чл. 144, ал. 1 от ЗСВ и чл. 46, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от НПК. В това отношение прокурорът не може да получава задължителни указания от съда. След като прокурорът е преценил, че не следва да се повдигне обвинение срещу В., по реда на институционалния контрол е невъзможно корекция на постановените съдебни актове. Обстоятелството, че В. е само свидетел по делото, не изключва реализирането на наказателната отговорност на участниците в престъплението, породи което не е допуснато от предходните инстанции съществено процесуално нарушение. От друга страна, нейните показания за участието на подсъдимите в извършеното престъпление правилно са възприети и интерпретирани от съда съгласно истинското им съдържание и другите доказателства по делото, в това число и във връзка с участието на Д. като помагач. Следва да се подчертае, че помагачът е този участник, който умишлено улеснява извършването на престъплението, а не един или друг участник (в случая В.). В жалбата от страна на К. се развива доводът, че незаконосъобразно САС е приел, че извършеното престъпление е по 242, ал. 4 от НК и не е останало във фазата на опита, както и не се е съобразил със съдебната практика във връзка с легалната дефиниция на квалифициращия деянието признак „особено тежък случай“ по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК, поради което е следвало да оправдае подсъдимия по това обвинение. Законът е приложен правилно след преценката, че квалифициращото обстоятелство „особено тежък случай“ е реализирано с оглед високата степен на обществената опасност на деянието, създадената организация и участващите в осъществяването му подсъдими. Отчетено е, че се касае до пренос на високорисково наркотично вещество с висок процент на активен компонент, избран механизъм за пренасянето му, чрез поглъщане на голям брой капсули, създаващ завишена потенциална опасност за живота и здравето на К. и трудно разкриваем с оглед необходимостта от проверка чрез специален рентген, който не се използва обичайно при проверка на пътниците по въздушните линии. В достатъчна степен е взета предвид и създадената организация за реализиране на деянието, чрез участието на много лица от различни държави и трудно проследяване на комуникацията между тях. За К. са отчетени, като отегчаващи отговорността обстоятелства, многократните му осъждания (л. л. 74 – 92, т. 2, ДП – осъждан 13 пъти) и упоритостта му да преодолее наложената му ограничителна мярка да пътува извън пределите на страната. Реализирана е и втората кумулативна предпоставка – „особено големи размери“, доколкото към датата на извършване на деянието 17.02.12 г. определената равностойност на предмета на престъплението от 94 593,50 лв. е надвишавала значително възприетия критерий с ТР № 1 от 30.10.98 г. на ВКС по т.д. № 1/98 г. на ОСНК – сто и четиридесет пъти установената в страната минимална работна заплата от 270.00 лв. (ПМС № 180/30.06.11 г.). Престъплението е довършено с преминаването на ГКПП от българска страна и навлизането на територията на Република България, където всички са задържани. По отношение на посоченото основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК в жалбата от страна на В. не се сочат никакви доводи, поради което настоящата инстанция не дължи коментар. Този подсъдим с действията си умишлено е реализирал и двете квалифициращи обстоятелства по чл. 242, ал. 4 от НК – „особено големите размери“ на предмета на контрабандата на наркотичното вещество и „особената тежест на случая“. Съгласно събраните по делото доказателства, той е взел най-активно участие в изграждането на мотивация у К. да извърши престъплението, под негово ръководство е проведена „тренировката“ с поглъщане на парчета кренвирши и тяхното количество пред К. с изразена готовност и увереност за по-високо заплащане, ако се погълнат и пренесат и повече от 90 капсули с наркотик. Водеща е и неговата роля в самата организация по пътуването с осъзнато обстоятелство за забраната К. да напуска пределите на страната и преодоляването на тази забрана, чрез намиране друг начин на излизане на К. от територията на страната. Водещ е и при организацията по завръщането на К. и В. в страната. При решаване на въпроса по чл. 301, ал. 1, т. 2 от НПК относно правната квалификация на извършеното от Д. и Д. престъпление съдът не се е съобразил с разпоредбата на чл. 21, ал. 4 от НК и постоянната и задължителна практика на ВС и ВКС по нейното приложение. Съгласно цитираната разпоредба особените обстоятелства, поради които законът изключва, намалява или увеличава наказанието на някой от съучастниците, не се вземат предвид за останалите съучастници, по отношение на които тези обстоятелства не са налице. Във връзка с тази разпоредба Пленума на ВС с Постановление № 3 от 25-27.06.70 г., изм. и доп. с Постановление № 9 от 10.12.75 г. и Постановление № 7 от 26.07.87 г. по н. д. № 7/87 г. в т. ІІІ, изрично е обърнал внимание, че „…ако деянието е опасен рецидив само за някой от съучастниците, другите не следва да отговарят по чл. 202, ал. 2, т. 2 НК. За това престъпление съгласно чл. 21, ал. 4 от НК отговарят само онези съучастници, чието престъпление е опасен рецидив по смисъла на чл. 29 от НК.“(постановлението изчерпателно решава въпросите, отнасящи се до длъжностното присвояване). По същия начин е решен въпроса и по отношение на квалифицираните кражби с ТР № 54 от 16.09.89 г. по н. д. № 49/89 г. на ОСНК. В т. 6 от същото е прието, че когато особеното качество длъжностно лице, което улеснява извършването на кражбата, не е налице по отношение на останалите съучастници, то не може да се вземе предвид по отношение на тях и да се реализира наказателната им отговорност по по-тежко квалифицирания състав на престъплението кражба. ОСНК е имал възможност в свои решения да постанови, че фактът, че другите съучастници предварително са знаели за особените обстоятелства, засягащи някои от съучастниците, е без правно значение и не може да доведе до еднаква квалификация на деянията на всички съучастници (Р № 2 от 18.01.74 г. по н. д. № 48/73 г., ОСНК). В по-новата съдебна практика, касаеща разисквания въпрос и правната квалификация на извършеното от Д. и Д. престъпление, следва да се сподели решение № 90 от 25.02.10 г. на ВКС по н. д. № 565/2009 г., ІІІ н. о. В същото е отразено, че деянието по чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1 от НК, включващо в квалификационните си признаци кумулативна наличност на критериите предметът на престъплението да е в „особено големи размери“ по смисъла на ТР № 1 от 30.10.98 г. на ВКС по тълк. д. № 1/98 г. на ОСНК и „случаят да е особено тежък“ по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК, която норма изисква извършеното престъпление, с оглед на настъпилите вредни последици и на други отегчаващи отговорността обстоятелства, да разкрива изключително висока степен на обществената опасност на деянието и дееца. От правната норма следва, че стойността на предмета на престъплението, който и в настоящия случай отговаря на критерия „особено големи размери“, не е единствената предпоставка обуславяща приложението на по-тежко квалифицирания състав по чл. 242, ал. 4 от НК. Изисква се и обществената опасност на дееца да е изключително висока. По отношение на жалбоподателите Д. и Д. от данните по делото е видно, че степента на обществената им опасност не е изключително висока и не разкрива степен на обществена опасност по-висока от обичайната, а напротив. Те не са осъждани, с добри характеристични данни са, полагат общественополезен труд, семейни са с деца, за които се грижат. Взели са участие в извършеното престъпление единствено като помагачи. Деянието е разкрито непосредствено след довършването му, поради което „вредните последици“ по смисъла на чл. 93, т. 8 от НК не са настъпили. Посоченото обуславя извод, че извършеното от двамата деяние не изпълва признаците на чл. 242, ал. 4 от НК, тъй като не представлява „особено тежък случай“, което налага неговата преквалификация в престъпление по чл. 242, ал. 2, пр. 1 от НК и оправдаването на Д. и Д. по по-тежката квалификация. В жалбата от страна на подсъдимия К. изрично е отразено, че въззивната инстанция правилно е отчела и анализирала всички смекчаващи вината му обстоятелства, намалявайки размера на наложеното му наказание лишаване от свобода от десет на осем години. Акцентира се на влошено здравословно състояние при условията на арест и местата за изпълнение на наказанията, като основание за намаляване на отмереното му наказание от апелативната инстанция, каквото искане се отправя до настоящата инстанция. Към жалбата е приложено писмо, изходящо от МП – ГД „ИН“, в които липсват такива данни, доколкото същото може да се обсъжда в настоящата инстанция. Не се сочат смекчаващи отговорността обстоятелства, имащи значение за допълнително занижаване на наложената санкция, които не са взети предвид или са недооценени. Посоченото в жалбата „влошено здравословно състояние на К.“ е от значение за изтърпяване на наказанието и реализиране на задълженията на затворническата администрация в местата за лишаване от свобода, в това число и тези по чл. 255 от ЗИНЗС. В жалбата на В. се претендира за явна несправедливост на наказанието, като се прави съпоставка с наложените наказания при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 на част от другите подсъдими и се изтъква чистото му съдебно минало. Първото обстоятелство не е основание за намаляване на наказанието на В., доколкото е взето предвид конкретното му по-активно участие в извършеното престъпление, с осъществени от него две форми на съучастие – подбудител и помагач във всички етапи по реализиране на изпълнителното деяние от К.. Отчетени са чистото му съдебно минало, добрите характеристични данни и полаганите от него бащини грижи за малолетното му дете, оказаното от него частично съдействие на органите по разследването и здравословното му състояние. Спрямо него наказанието е определено също при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. В рамките на възприетата правна квалификация на извършеното, посочените обстоятелства, сами по себе си, са справедливо отчетени. Прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление спрямо Д. и Д. по необходимост поставя въпроса за съответното на престъплението наказание. Предходните инстанции са счели, че целите на чл. 36 от НК биха се постигнали с наказание, определено при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, който извод се споделя и от настоящата инстанция. Прилагането на закон за по-леко квалифицирано престъпление, за което се предвижда наказание с минимален размер от десет години лишаване от свобода в конкретния случай с оглед конкретното участие на двамата подсъдими, отразено в обвинителния акт, добрите им характеристични данни, трудовата им ангажираност, семейното им положение и чистото съдебно минало, безукорното им процесуално поведение и лисата на съответен протест по отношение на приложението на чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, водят до извод, че целите на наказанието спрямо Д. и Д. могат да бъдат постигнати с наказание от по две години лишаване от свобода, в какъвто смисъл следва да се измени въззивното решение. Настоящата инстанция не споделя изводите на предходните инстанции, че като отегчаващи отговорността обстоятелства следва да се вземат предвид фактите, че Д. и Д. са подбудили В. да осигури човек за пренасянето на наркотика и преводач, осигурили са средства за заплащането им, самолетните билети и престоя на К. и В. извън страната и са комуникирали с лица от Доминиканската република. Предложили са на В. пари, за да не ги издава. Такива фактически действия не са залегнали в обвинителния акт, поради което те не могат да послужат като отегчаващи отговорността обстоятелства и да утежнят положението на двамата подсъдими, без да са им повдигнати и предявени такива действия във връзка с извършеното престъпление, видно от обвинителния акт. В същия на л. 8 единствено е отразено, че „за пренасянето на високорисковото наркотично вещество (от Д. република, чрез поглъщане на 90 броя капсули с кокаин от обв. К. и датата на преминаване на границата) са знаели обв. Д. и обв. Д., които е следвало да осигурят средствата за заплащане на преводач, безпрепятствено завръщане през ГКПП – И. и придружаването им при преминаване на границата“. Реализацията на посоченото подробно е описано на л. 9 и л. 10 от обвинителния акт, но и там не са отразени обстоятелствата, приети от въззивната инстанция като отегчаващи спрямо двамата жалбоподатели. В тази насока съдът е обвързан с повдигнатото обвинение и фактите, срещу които е осигурена защита и не може фактически обстоятелства, свързани с изпълнителното деяние и съучастието по чл. 20, ал. 3 и ал. 4 от НК, да се възприемат като отегчаващи отговорността обстоятелства и по този начин да се надхвърлят пределите на обвинението като се включат нова форма на съучастие (подбудителство) и нови елементи на помагачество, без неговото изменение по реда на чл. 287 от НПК. Отразеното по отношение на наказанието на Д. и Д. поставя и въпроса за приложението на чл. 66, ал. 1 от НК. Институтът на условното осъждане е изключение от правилото за ефективно изтърпяване на наказанието за постигане на целите по чл. 36 от НК. С редукцията на наказанията на Д. и Д., съгласно преценената спрямо тях правна квалификация, на по две години лишаване от свобода е реализирана първата предпоставка по чл. 66, ал. 1 от НК. Налице е и втората предпоставка – те не са осъждани на лишаване от свобода за престъпление от общ характер. Преценката за постигане на целите на наказанието, без ефективно изтърпяване на наложената санкция, зависи преди всичко конкретната обществена опасност на дееца и след това и на извършеното престъпление, доколкото и най-добрия, примерен, обществено ангажиран човек, безукорен съпруг и родител и т. н. при дадено стечение на различни негативни обстоятелства от различно естество, в това число и лошо социално-икономическо състояние на икономиката на страната, може да извърши тежко престъпление. В тази ситуация, ефективното изтърпяване на дадено наказание лишаване от свобода не би било най-подходящия юридически инструмент за постигане на индивидуалната превенция, доколкото престъпната проява е изолиран факт в живота му. От друга страна, обаче, в множество решения ВКС е указал, че за тази преценка, макар водещо решение да има индивидуалната превенция, не трябва да бъде игнорирана генералната превенция и щом бъде преценено, че тя няма да се постигне, наказанието не следва да се отлага (Р. 423/03, ІІ, н. о., Р. 401/02, ІІ н. о., Р. 539/02, І н. о., Р. 36/00, ІІ н. о., Р. 317/08, ІІ н. о. и др.). В случая, настоящият състав на ВКС е изправен точно пред тази колизия – отчетените, спрямо Д. и Д., смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства съпоставени с динамиката и ръста на този вид престъпления, източник на значителни финансови средства, изключително вредните последици за живота и здравето на населението и най-вече на подрастващите, финансовите средства, заделени от държавата и гражданите за преодоляване на последиците от употребата на наркотични вещества и др. Посочената преценка е водеща за решението на настоящия съдебен състав да откаже приложението на института на условното осъждане. Във връзка с посоченото, ВКС прецени, че жалбите от страна на подсъдимите М. К. и Е. В. са неоснователни, а жалбите на подсъдимите Д. Д. и К. Д. са частично основателни. Водим от горното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 3, вр. ал. 2, т. 1 и т. 2 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, Р Е Ш И : ИЗМЕНЯВА решение № 463 от 22.12.14 г., постановено по ВНОХД № 256/14 г. по описа на Софийски апелативен съд, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от подсъдимите Д. А. Д. и К. И. Д. престъпление по чл. чл. 242, ал. 4, пр. 1, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4 , вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК в такова по чл. 242, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК, като ги ОПРАВДАВА по първоначалното обвинение и НАМАЛЯВА наложените им наказания на по ДВЕ години лишаване от свобода. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ:.............................................. ЧЛЕНОВЕ:................................................. ..................................................