8 Р Е Ш Е Н И Е № 376 гр.София , 04 януари 2016 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на трети ноември две хиляди и петнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МАЯ ЦОНЕВА при участието на секретаря Иванка Илиева и в присъствието на прокурора от ВКП ПЕТЯ МАРИНОВА като изслуша докладваното от съдия ПАУНОВА наказателно дело № 1228/2015г., за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е инициирано по жалба от подс. Д. Р. Р. чрез служебния му защитник – адв. В. Н., срещу въззивно решение № 79 от 15.06.2015г. по внохд № 186/2015г. на Апелативен съд – Пловдив, първи наказателен състав, с посочени всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - т. 3 НПК. С присъда № 20 от 23.02.2015г., постановена по нохд № 38/2015г. по описа на Пловдивски окръжен съд подсъдимият Д. Р. Р. е признат за виновен в това, че на 13.05.2012г. в [населено място] умишлено е умъртвил А. Р. Р. поради което и на основание чл. 115 от НК, вр. чл. 373, ал. 2 от НПК, вр. чл. 58 а, ал. 1, вр. чл. 54 от НК е осъден на дванадесет години лишаване от свобода, като на основание чл. 60, ал. 1, вр. чл. 61, т. 2 от ЗИНЗС е определен първоначален строг режим за изтърпяване в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип. Извършено е приспадане на основание чл. 59 от НК. Съдът се е произнесъл по възлагане на разноските и по разпореждането с веществените доказателства. Присъдата е била предмет на въззивна проверка по жалба от защитника на подсъдимия и по протест от прокурор в Окръжна прокуратура. С решение № 79 от 15.06.2015г. по внохд № 186/2015г. на Пловдивски апелативен съд, първи наказателен състав присъдата е била потвърдена. В касационната жалба срещу въззивното решение се посочват всички касационни основания по чл. 348, ал. 1 от НПК. Излагат се подробно съображения за неправилно приложение на материалния закон, като се изтъкват доводи в подкрепа на тезата за липса на умисъл за умъртвяване. Посочва се, че конфликтът е бил иницииран от брата на подсъдимия, че подсъдимият е бил ядосан от отношението на брат си. Развива се теза, че подс. Р. е целял причиняване на телесна повреда на брат си, като не е предвиждал възможността да настъпи смъртта му. Твърди се, че въззивният съд, за да приеме наличие на пряк умисъл у подс. Р., е проявил избирателен подход при оценка на доказателствата и не е изпълнил задължението си за тяхното обективно, всестранно и пълно обсъждане, което е опорочило формирането на вътрешното му убеждение. Излагат се доводи за завишеност на наложеното на подсъдимия наказание, като се сочи, че не са отчетени като смекчаващи вината обстоятелства направеното признание, изразеното критично отношение от подсъдимия, неговото тежко материално и социално положение, обстоятелството, че конфликтът е иницииран от починалия. Прави се искане за отмяна на постановената присъда и връщане на делото за ново разглеждане, алтернативно - за намаляване на размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред касационната инстанция служебният защитник на подс. Р. – адв. Н., поддържа жалбата по изложените в нея съображения. Подробно развива доводите, посочени в жалбата, за неправилно приложение на материалния закон, като счита за неправилни изводите в атакуваното решение за това, че подсъдимият е извършил деянието при пряк умисъл. Поддържа направените алтернативно искания. Представителят на ВКП изразява мотивирано становище за неоснователност на касационната жалба. Излага съображения за това, че материалният закон е приложен правилно и не е налице явна несправедливост на наложеното на подс. Р. наказание. Подс. Д. Р. моли да бъде намалено наложеното му наказание. Върховният касационен съд, след като обсъди доводите на страните и провери обжалваната присъда в пределите на правомощията си по чл. 347, ал. 1 от НПК, за да се произнесе, взе предвид следното: Извършената от ВКС проверка за наличието на сочените в жалбата от защитника на подсъдимия касационни основания, сочи на извод за НЕОСНОВАТЕЛНОСТ на касационната жалба. Развитите в касационната жалба оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила от категорията на съществените, са лишени от основание. Съдебното следствие е протекло по реда на диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 от НПК. Подс. Р. доброволно, съзнателно и при яснота за последиците от това, е признал изцяло фактите, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт. Не са допуснати нарушения при провеждане на съкратеното съдебно следствие. Преценката, която са дължали решаващите съдилища, е за подкрепеност на направеното от подсъдимия признание на фактите, от доказателствата, надлежно събрани на досъдебната фаза на производството и тази преценка е правилно и обосновано извършена. Както първоинстанционният, така и въззивният съд значително са надхвърлили дължимия стандарт за доказателствена оценка в тази процедура, като са извършили обстоятелствен анализ на доказателствата и средствата за тяхното установяване. В рамките на признатите от подс. Р. и доказателствено подкрепени фактически обстоятелства въззивният съд е обективирал по ясен и видим начин вътрешното си убеждение по приложение на материалния закон. Направен е прецизен и задълбочен анализ на значимите фактически обстоятелства за преценка на съставомерността на деянието, като е отговорено на всички възражения, направени от защитата. В решението въззивният съд е извършил комплексна и правилна оценка на относимите обстоятелства, включително и анализирайки подробно доказателствените източници, без да подценява или надценява някои от тях. Всички обстоятелства, значими за преценката на субективната страна на деянието, извършено от Р., са били съобразени - както тези, свързани с предхождащите деянието конфликти между двамата братя, така и тези, за конкретното развитие на конфликта, за поведението както на починалия, така и на подсъдимия. Изложеното сочи на извод за неоснователност на оплакванията за допуснати нарушения на процесуалните правила – не са допуснати такива нарушения от категорията на чл. 348, ал. 3 от НПК, нито са налице пороци в доказателствената дейност и при формиране на вътрешното убеждение на съда при постановяване на атакувания съдебен акт. Оплакването за неправилно приложение на материалния закон, поради осъждането на Д. Р. за убийство на А. Р. при пряк умисъл, касационният съд също намира за неоснователно. При установената фактическа обстановка въззивната съдебна инстанция е приложила точният материален закон, като е приела, че с действията си подс. Д. Р. е реализирал състава на престъпление по чл. 115 от НК, като на инкриминираната дата и място умишлено е умъртвил брат си А. Р.. Идентични доводи, свързани с претенцията, че подсъдимият не е целял причиняване на смъртта на брат си, че нито е искал, нито е допускал смъртта му, а е целял единствено нанасяне на телесна повреда, както и че е бил ядосан от поведението на брат си и че конфликтът е бил предизвикан от пострадалия, са били правени и пред въззивната инстанция и са намерили законосъобразен отговор. Претенцията на защитата, макар и не изрично формулирана в жалбата, следва да се приеме като такава, за квалифициране на деянието, извършено от подсъдимото лице, като умишлено нанесена телесна повреда и настъпила смърт по непредпазливост. В подкрепа на тази претенция се сочи, че между двамата братя е имало множество предходни конфликти и побои, че подсъдимият е бил ядосан от поведението на брат си спрямо гостите и е целял само да го „накаже“, че не е разбрал, че е причинил смърт след като е преустановил ударите. В принципен план, е необходимо да се посочи, че за да е реализиран съставът на престъпление по чл. 124 от НК, от обективна страна е необходимо деецът да е причинил на пострадалия телесна повреда и в причинно-следствена връзка с това увреждане, да е настъпила смърт на пострадалия. От субективна страна престъплението се характеризира със смесена форма на вината, като деецът действа умишлено за причиняване на телесна повреда и едновременно с това по отношение на по-тежкия резултат – смъртта на пострадалия, се изисква непредпазливост. Разликата между умишленото убийство и престъплението по чл. 124 от НК е както в обективните действия, с които се причинява като резултат смъртта на пострадалия, така и в субективното психическо отношение на дееца към този резултат. При умишленото убийство смъртта е общественоопасна последица, желана или допускана от извършителя, докато при престъплението по чл. 124 от НК смъртният изход не е целена последица, но възможна и предвидима в съзнанието на дееца, като той обективно не е допускал този резултат, но е могъл и е бил длъжен да го предвиди. Съдебната практика константно приема, че за субективното отношение на дееца към резултата се съди от обективираните му действия, като решаващо значение за преценката за това, какво е било отношението на дееца към настъпилия резултат – смъртта на пострадалия, имат обстоятелствата с какво оръжие е действал извършителят, каква е била насочеността и силата на ударите, продължителността на нанасянето им. В настоящия казус, в атакувания съдебен акт въззивният съд е направил внимателна преценка на обстоятелствата, значими за изводите за това, дали поведението на подс. Д. Р. е било насочено към причиняване на телесна повреда или към причиняване на смърт на брат му А. Р., както и дали смъртта на пострадалия е била желан от подсъдимия резултат, или по отношение на този резултат той е проявил непредпазливост. Фактическите обстоятелства за това, че предизвикан от поведението на брат си А. Р., подсъдимият Д. Р. в помещението е нанесъл удари на А. Р. с дървен сап, отнел му е мотиката, изгонил го е на двора, където го е последвал, нанасяйки му удари с мотиката по гърба, а след като пострадалият е бил повален по гръб на земята, е продължил да нанася удари с мотиката в областта на гърдите и на главата му, че в резултат на тези удари на А. Р. са причинени множество травматични увреждания, включващи тежка гръдна травма, черепно-мозъчна травма, като смъртта на пострадалия се дължи на тежката гръдна травма – на сърдечна тампонада в резултат на двойното травматично разкъсване на сърдечната мускулатура на дясната камера и в основата на белодробната артерия, правилно са били подведени под престъпния състав на чл. 115 от НК. Подсъдимият е осъществил изпълнителното деяние на престъплението, като чрез нанасянето на множество удари на А. Р., включително и с мотика, е причинил травматични увреждания, несъвместими с живота и по този начин е лишил от живот жертвата. Правилно и аргументирано съставът на Пловдивски апелативен съд е обосновал, че подсъдимият е извършил деянието при пряк умисъл. Конкретните фактически обстоятелства за това, че подс. Д. Р. е нанесъл на брат си А. Р. множество удари с мотика, със значителен интензитет, насочени в главата и в гръдната област, че подсъдимият е започнал да удря брат си в помещението, а после го е погнал по двора, удряйки го в гърба, че е продължил да нанася силни удари с мотиката в областта на гърдите и на главата, когато е повалил брат си на земята, че е казвал, че ще го „утрепе“, са обосновали верният извод, че подсъдимият е извършил деянието при форма на вината пряк умисъл. Правилно изводите за субективната страна на деянието са изградени върху установените реални действия на подсъдимия, които обективират и материализират формираните в съзнанието му представи. Когато се касае до множество интензивни удари, при това с мотика, и са причинени множество телесни увреждания на жертвата чрез нанасяне на удари върху жизнено важни центрове на тялото – гръдна област и глава, е налице умисъл за убийство, а не за причиняване на телесна повреда. Твърденията в касационната жалба, че подс. Д. Р. нито е искал, нито е допускал настъпването на смъртта на брат си, са голословни. Това, че между двамата братя е имало и други предходни сбивания, при които са си нанасяли телесни увреждания, че е двамата са с нисък социален статус, не изключва умисъл в конкретния случай, защото конкретното поведение на подсъдимия – нанасяне на множество, интензивни удари с мотика, в части от тялото с жизнено важни органи, както и изказаното устно намерение да го убие, не само обективират съзнаването, че така нанесените удари като насоченост, интензитет и средства, могат да доведат до смърт, но и желанието на подсъдимия за настъпване на този резултат. Обстоятелството, че подс. Р. е бил алкохолно повлиян, съобразно заключението на СППЕ, не е било пречка да възприема фактите и обстоятелствата и да разбира свойството и значението на извършеното, включително и последиците от поведението си. Тезата на защитата, развивана в хода на наказателното производство, включително и пред касационната инстанция за това, че подсъдимият само е искал да „накаже“ брат си заради конкретното му поведение – изгонване на гостите и агресивното му поведение - нанасяне на удар с мотика на св. А. и счупване на стъклото на секцията в стаята, обосновано не е била възприета от инстанциите по същество. Действително, конфликтът между двамата братя е бил провокиран от пострадалия А. Р., като това поведение на пострадалия е било подбудата за подсъдимия да предприеме действията спрямо брат си. Също така, при подсъдимия са налице завишени нива на импулсивност, раздразнителна слабост, лесна податливост на провокации, на фона на емоционална незрялост, дисхармонична личност и ниски граници на нормата на интелектуално-мнестичното ниво. Тези характеристики на подсъдимия, както и и алкохолното му опиване са основа за извод, че провокацията на поведението му е било именно поведението на брат му, че действията на пострадалия са предизвикали поведението и реакцията му. Само че това, че причината за поведението на подсъдимия са били действията на брат му, че тези действия са оключили реакцията му при завишената му афектност, провокирали са го, изобщо не изключват умисъл за причиняване на смърт, защото обективно проявеното от Д. Р. е поведение, насочено към умъртвяване на брат му. Не може да се претендира, че подсъдимият е искал да „накаже“ брат си, нанасяйки му само телесна повреда, защото даже и в житейски смисъл, липсва съответност между поведението на А. Р., предизвикало яд и подтикнало подсъдимия да са разправи с него, и ответната реакция на подс. Д. Р., изразяваща се в нанасяне на множество интензивни удари в мотика, включително и след като пострадалият е бил повален на земята. Посоченото в касационната жалба обстоятелство, че подсъдимият, след като е преустановил нанасянето на удари, не е бил осъзнал факта на настъпилата смърт и е позвънил за помощ на тел. 112, не може да се възприеме като изключващо умисъла. Поведението на подсъдимия след осъществяване на деянието, не изключва умисъла, защото са релевантни обстоятелствата към момента на осъществяване на деянието, а те красноречиво сочат на умисъл у подсъдимия за лишаване от живот на жертвата. В допълнение, обаждането на тел. 112 не може еднозначно да се интерпретира като липса на осъзнаване на факта на настъпване на смъртта на жертвата. След като подсъдимият е извършил действия, които в своята цялост са могли да причинят смъртта на брат му, като тези действия характеризират и субективното съзнаване на резултата и желанието той да настъпи, е без значение дали подсъдимият след като е преустановил побоя, е знаел или не, дали е причинил целеното умъртвяване. Правилно от въззивния съд е отхвърлена квалификацията на деянието като извършено в състояние на силно раздразнение, предизвикано от пострадалия по описания в закона начин – по чл. 118 от НК. Независимо от спецификите в емоционално-волевата сфера на подс. Д. Р., изводими от заключението на СППЕ, независимо от това, че причина за поведението му са били действията на жертвата – брат му А. Р., липсва състояние на физиологичен афект у подсъдимия. Изложените аргументи сочат на неоснователност на претенцията в касационната жалба за неправилно приложение на материалния закон. Не са налице основания за прилагане на закон за по-леко наказуемо престъпление, като материалният закон е приложен правилно, доколкото се касае до умишлено умъртвяване. По-нататък, не се констатира наличието на касационното основание "явна несправедливост" на наложеното на подс. Д. Р. наказание за така извършеното престъпление - дванадесет години лишаване от свобода. Наказанието на подсъдимия правилно е било определено в хипотезата на чл. 54 от НК и съобразно с проведената диференцирана процедура, е било редуцирано с една трета, на основание чл. 58а, ал. 1 от НК. Претенцията на защитата за намаляване на размера на наложеното на подсъдимия наказание аргументирано е била отхвърлена от въззивния съд /също както искането на прокурора за увеличаване на наказанието/. Решаващите съдилища са обосновали преценката си за превес на отегчаващите вината обстоятелства, и като такива са съобразени преценката за степента на обществена опасност на деянието и на дееца. В допълнените към това, са отчетени лошите характеристични данни за Д. Р., както и предходните му осъждания, като независимо, че е изтърпял ефективно наказание, те не са реализирали поправителна и превъзпитателна роля спрямо подсъдимия към спазване на законовите и социално приети норми на поведение. Не са налице неотчетени смекчаващи вината обстоятелства, защото сочените в касационната жалба тежко материално и социално положение са били обсъдени от въззивната инстанция и правилно не са обосновали смекчаване на наказателно правното положение на подсъдимия. Обстоятелствата, свързани с направеното от него самопризнание, улеснило хода на наказателното производство, изразеното критично отношение към извършеното, а също и това, че пострадалият е бил инициатор на конфликта, са отчетени като смекчаващи отговорността му, без да е подценено тяхното значение. На тези обстоятелства не може да се отдаде допълнителна тежест, защото процесът на определяне на наказанието е единен логически процес, включващ цялостна преценка на обстоятелствата на извършеното престъпление, на смекчаващите и отегчаващи отговорността обстоятелства. Ревизия на размера на наложеното на подсъдимия наказание в хипотезата на чл. 54 от НК, редуцирано по реда на чл. 58а, ал. 1 от НК не се налага, защото така определеният размер не сочи на явна несправедливост. Определеното на подс. Д. Р. наказание е в съответствие с изискването за постигане на целите за поправяне и превъзпитание на дееца, както и на тези, свързани с генералната превенция. Изложените съображения мотивират изводите на касационния съдебен състав за липса на предпоставки за корекция на въззивното решение по отношение на наказанието, наложено на подсъдимия за извършеното от него престъпление по чл. 115 от НК, поради неналичието на касационното основание по чл. 348, ал. 5, т. 1 от НПК. По изложените съображения касационната инстанция намери подадената жалба от защитника на подс. Д. Р. за неоснователна, поради което същата следва да бъде оставена без уважение. Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 79 от 15.06.2015г., постановено по внохд № 186/2015г. на Пловдивски апелативен съд. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.