Р Е Ш Е Н И Е № 160 гр. София, 03.12.2021 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, НАКАЗАТЕЛНА КОЛЕГИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на тридесети октомври през две хиляди и двадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ЖАНИНА НАЧЕВА ПЕТЯ ШИШКОВА при секретар ..………...………… ГАЛИНА ИВАНОВА …...…......…… и с участието на прокурор ………….. КАЛИН СОФИЯНСКИ .......……… разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 702/2020 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по жалби, подадени лично от подсъдимия Л. И. З. и от защитника му адв. Н., както и от адв. Х. Я., повереник на гражданските ищци и частни обвинители Д. Г. Ж. и К. Д. Ж., против присъда № 25 от 04.12.2019 г. на Софийския апелативен съд (САС), НО, постановена по ВНОХД № 502/2019 г. по описа на същия съд. В жалбата на адв. Н., са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, като към ВКС е отправено искане да отмени атакуваната въззивна присъда и да оправдае подсъдимия, алтернативно да я измени, като определи наказание, изпълнението на което да бъде отложено при условията на чл. 66 от НК. С жалбата, подадена лично от подсъдимия З., са възведени основания за касационна проверка по чл. 348, ал. 1, т. 1 и 2 от НПК. Към ВКС е отправено искане за отмяна на оспорвания въззивен съдебен акт и оправдаване на подсъдимия. Наведеното касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК се аргументира с твърдения за недоказаност на обвинението, както и на всички елементи от състава на деянието по чл. 115 от НК, като в частност се оспорва наличието на пряк умисъл като форма на вината. В подкрепа на заявената претенция за допуснато съществено процесуално нарушение се сочи липсата на мотиви, тъй като към момента на подаване на жалбата все още не били изготвени мотивите към атакуваната присъда, което възпрепятствало мотивирането й. В допълнение към касационната жалба, подадено лично от подсъдимия, регистрирано с вх. № 4322 от 09.03.2020 г. на САС, са развити доводи в подкрепа на инвокирания повод за нарушение на материалния закон, като се сочи, че въззивният съд неправилно признал подсъдимия за виновен по чл. 115, вр. чл. 18 от НК и неправилно приел, че от субективна страна било целено нанасянето на смъртоносни удари. Нанесените такива в областта на главата били само два на брой, съгласно съдебномедицинската експертиза имали характеристиките на лека телесна повреда и, разгледани на фона на всички други удари, нанесени по други части на тялото, не биха могли да причинят смърт, като пострадалият дори не загубил съзнание. Поради това бил незаконосъобразен изводът, че смъртта на пострадалия била целен и възможен резултат, който не настъпил само и единствено по независещи от дееца причини. Акцентира се върху обстоятелството, че пострадалият предизвикал подсъдимия, като хвърлил камък по колата му, поради което действията на подсъдимия Л. З. били мотивирани от провокираното силно раздразнение. Изложени са съображения за липсата на всички елементи от състава на субективната страна на деянието. Неправилно било прието, че е налице алтернативност на прекия умисъл, т. е. че подсъдимият пряко е целял или да причини смъртта на пострадалия или да му причини някакво нараняване, като за него е било без значение кой от двата вредоносни резултата ще настъпи. Според касатора по делото не били събрани безспорни и категорични доказателства в насока, че пряко е целял смъртта на пострадалия, а точно обратното – доказателствената съвкупност сочела, че деецът е целял единствено причиняване на телесна повреда, като дори и предвид силното си раздразнение да е допускал причиняването на по-тежки увреждания, не било доказано, че е целял летален изход. Претендира се липса на умисъл по отношение на причиняването на смъртта на пострадалия, но би могло и да се направи извод за наличие на евентуален умисъл, в която хипотеза деецът следвало да отговаря единствено за реално причинените вреди. Възражението за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила бланкетно е мотивирано със съображения за неправилно кредитиране на показанията на крайно заинтересовани свидетели (без посочване на конкретни имена), които явно били в дълго съществуващ конфликт с подсъдимия, което опорочавало много от правните изводи. С жалбата, подадена от гражданските ищци и частни обвинители чрез повереника им адв. Х. Я., са релевирани касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК, като към ВКС е отправено искане да измени атакуваната въззивна присъда и да определи по отношение на подсъдимия наказание при условията на чл. 54 от НК, както и да увеличи размера на определеното обезщетение на по 10 000 лева за всеки от двамата граждански ищци. Неправилното приложение на материалния закон е обосновано с доводи, че у подсъдимия бил налице умисъл за извършване на убийство. Самото деяние било осъществено по начин и със средство, годни да причинят смъртта на пострадалия, като опитът останал недовършен само по причини, независещи от дееца – намесата на свидетелите Д. Р. и В. Р., които успели да отблъснат подсъдимия. Заявената явна несправедливост на наложеното на подсъдимия наказание е аргументирана с липсата на смекчаващи отговорността обстоятелства изобщо, още по-малко на изключителни такива. Твърди се, че наказанието било явно занижено, като дори чистото съдебно минало на подсъдимия не можело да обуслови налагането на толкова ниско наказание за извършен опит за убийство. Във връзка с гражданските искове се претендира присъждане на по-голямо обезщетение предвид променената квалификация на деянието в наказателната част. В съдебно заседание на касационната инстанция представителят на ВКП изразява становище за основателност на жалбата на подсъдимия и частично на жалбата на гражданските ищци и частни обвинители. Пледира за отмяна на въззивната присъда и връщане на делото за ново разглеждане. Частните обвинители и граждански ищци К. Д. Ж. и Д. Г. Ж. и техният повереник адв. Х. Я. поддържат касационната жалба и претендират увеличаване на наложеното на подсъдимия наказание и на присъдените обезщетения, а по отношение на касационната жалба на подсъдимия изразяват становище за неоснователност. Подсъдимият Л. З. и защитниците му адв. Н. и адв. В. поддържат жалбата си по залегналите в нея съображения и излагат аргументи в тяхна подкрепа, като адв. Н. представя подробно мотивирано допълнение към жалбата. Правят искане за отмяна на присъдата на апелативния съд и при условията на евентуалност: връщане на делото за ново разглеждане и разкриване на психичното състояние на дееца и всички други релевантни за правилното решаване на делото факти, или изменение на присъдата на САС чрез преквалификация на извършеното от подсъдимия деяние. Считат жалбата на частните обвинители и граждански ищци за неоснователна и пледират за отхвърлянето й. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347, ал. 1 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 31 от 11.07.2018 г., постановена по НОХД № 384/2015 г., Софийският окръжен съд (СОС), НО, е признал подсъдимия Л. И. З. за виновен в това, че на 29.09.2013 г. в [населено място], обл. С., е причинил телесни повреди на повече от едно лице, а именно: на К. Д. Ж. – средна телесна повреда, изразяваща се в счупване в долната трета на лявата лакътна кост, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник (за срок от около три месеца); на Д. Н. Ж. – средна телесна повреда, изразяваща се в счупване в дисталния край на проксималната фаланга на пети пръст на лявата ръка, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник (за срок по-голям от тридесет дни) и на Д. Г. Ж. – две средни телесни повреди, изразяващи се в счупване на пета предкиткова кост на лявата ръка, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник (за срок от 1-1,5 месеца) и счупване на средна фаланга на четвърти пръст на същата ръка, довело до трайно затрудняване на движението на левия горен крайник (за срок по-голям от тридесет дни), поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 НК и чл. 54 НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от три години, изпълнението на което е отложил на основание чл. 66 от НК за срок от пет години. Със същата присъда СОС е признал подсъдимия за невиновен и на основание чл. 304 от НПК го е оправдал по повдигнатото му обвинение за престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК – за това, че е направил опит умишлено да умъртви К. Д. Ж., както и по обвинението, че е осъществил две отделни престъпления по чл. 131, ал. 1, т. 6, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК срещу личността на Д. Н. Ж. и Д. Г. Ж.. На основание чл. 45 от ЗЗД съдът е осъдил подсъдимия З. да заплати на гражданските ищци обезщетения за претърпени от деянието неимуществени вреди, както следва: на К. Д. Ж. сумата от 3000 лв., на К. Д. Ж. и на Д. Г. Ж., в качеството им на правоприемници на починалия граждански ищец Д. Н. Ж. сумата от 1500 лв. и на Д. Г. Ж. сумата от 5000 лв., ведно със законните лихви върху посочените суми, считано от деня на увредата 29.09.2013 г. до окончателното им изплащане, като гражданските искове са били отхвърлени до пълните им предявени размери като неоснователни. С допълнителна присъда, постановена на 17.01.2019 г., СОС е осъдил подсъдимия З. да заплати на Д. Ж. сумата в размер на 1300 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 11.10.2013 г. до окончателното плащане. В тежест на подсъдимия са били възложени държавни такси върху уважените граждански искове, както и направените по делото разноски. По въззивен протест на прокурор в Софийска окръжна прокуратура и по жалба на повереника на частните обвинители и граждански ищци К. Д. Ж. и Д. Г. Ж. срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 502/2019 г. по описа на САС. С атакуваната присъда № 25 от 04.12.2019 г. въззивният съд е отменил присъдата на СОС в частта, в която Л. И. З. е бил признат за виновен в извършването на престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, изразяващо се в причиняване на средна телесна повреда на К. Д. Ж., и вместо това го е признал за виновен в това, че е направил опит умишлено да умъртви К. Д. Ж., като опитът е останал недовършен по независещи от дееца причини – престъпление по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1, за което на основание чл. 58, б. „а“ вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК му е наложил наказание лишаване от свобода за срок от четири години. САС е потвърдил присъдата в останалите й части, както и допълнителната присъда, постановена на 17.01.2019 г. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е наложил на Л. З. най-тежкото измежду определените му наказания за престъпленията по чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 от НК и по чл. 131, ал. 1, т. 4, вр. чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1 от НК, а именно – четири години лишаване от свобода, което да бъде изтърпяно при първоначален общ режим. Касационните жалби са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл. 349, ал. 3, вр. ал. 1, вр. чл. 253, т. 2, т. 3 и т. 4 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 1 от НПК. Разгледани по същество, жалбите на подсъдимия З. и защитниците му са основателни, а жалбата на повереника на частните обвинители и граждански ищци е неоснователна. САС е проверил първоинстанционната присъда в очертаните от чл. 314, ал. 1 от НПК предели, като в резултат на проверката си е декларирал, че се солидаризира с преобладаващата част от установената от първата инстанция фактология. Въз основа на съдържанието на инкорпорираната доказателствена маса въззивният съд е извел основните фактически положения, относими към преценката на обективната и субективна съставомерност на поведението на дееца, а именно че: По повод предхождащи инцидента множеството конфликти, датиращи още от 2012 г., между подсъдимия и неговия брат Б., и пострадалия К. Ж., отношенията между семействата им били влошени. Дори при случайни срещи на публични места в града между тях имало пререкания, при които те взаимно си отправяли заплахи и обидни думи. На 29.09.2013 г., около 14:30 ч. подсъдимият З. се придвижвал със собствения си лек автомобил м. „Ауди А4“ по [улица]в [населено място], като се движил по посока изхода на града към [населено място]. В това време в близост до кръстовището на [улица]с [улица]в[жк]се намирал пострадалият К. Ж.. Забелязвайки преминаващия покрай него автомобил на подсъдимия, той хвърлил камък срещу колата, който ударил шофьорската врата под стъклото, като от удара върху вратата останала вдлъбнатина. Когато подсъдимият спрял, пострадалият К. Ж. силно изритал вратата. Подсъдимият З. слязъл от автомобила, извадил от багажника дървена бухалка и подгонил пострадалия. Настигнал го малко по-нагоре по [улица](пред дома на сем. Р. на № 9), като му нанесъл удар по гърба с дървената бухалка. Въпреки че пострадалият паднал, подсъдимият продължил да го удря, нанасяйки му в бърза последователност множество наслагващи се удари с бухалката по тялото – по гърба, двете рамена, в дясната поясна област и по главата, крещейки, че ще го убие. В теменно-тилната област на пострадалия попаднали два удара, които му причинили наранявания, съставляващи леки телесни повреди – една разкъсно-контузна рана в лявата теменно-тилна област (с дължина 4 см. и зона на охлузване и кръвонасядане около нея с ширина 2 см.) и охлузване в дясната теменно-тилна област, съчетано с петнисто кръвонасядане с размери 4/3 см. При опит на пострадалия да прикрие главата си, по лявата му ръка бил нанесен удар, довел до счупване в долната трета на лакътната кост, което увреждане отговаряло на медико-биологичните характеристики на средна телесна повреда. Семейство Р. от дом № 9 забелязали сбиването, като свидетелите В. Р. и Д. Р. излезли на улицата, разтървали подсъдимия З. и св. К. Ж. и оказали помощ на пострадалия. Той се обадил по телефона на майка си и я информирал, че подсъдимият З. го е пребил, а подсъдимият З. се отдалечил към [улица], където бил оставен автомобилът му. След проведения телефонен разговор родителите на пострадалия К. Ж. – свидетелите Д. и Д. Ж., веднага потеглили с лекия си автомобил към мястото на инцидента. На кръстовището между улиците „Ю. Г.“ и „В. з.“ видяли подсъдимия пред колата му. Свидетелят Д. Ж. слязъл от автомобила си и попитал къде се намира синът му. Подсъдимият, който все още държал дървената бухалка в ръце, започнал да го удря с нея по областта на тялото, като с един от ударите му причинил счупване в дисталния край на проксималната фаланга на пети пръст на лявата ръка, представляващо по своя медико-биологичен характер средна телесна повреда. Виждайки случващото се, свидетелката Д. Ж. извикала към подсъдимия: „Момче, какво правиш?“ и го предупредила, че ще извика полиция. Докато се опитвала да набере тел. 112, подсъдимият я ударил в областта на лявата ръка, причинявайки й счупване на пета предкиткова кост и счупване на средната фаланга на четвърти пръст на същата ръка. Св. Ж. се привела от болка, като подсъдимият я ударил още два пъти с бухалката в лявата поясна област и дясната седалищна половина. Междувременно на мястото на произшествието пристигнал братът на подсъдимия – св. Б. З., който също се включил в разправията. Между двете страни се разразил словесен конфликт – ругаели се взаимно, разменяли си обидни думи и закани, нанасяли си и удари. Пострадалият Д. Ж. също успял да удари подсъдимия, като му причинил охлузвания, кръвонасядания, съчетани с травматичен оток на главата и на горните крайници. Пристигналите на местопроизшествието полицейски служители преустановили скандала. Така изложената фактология е еднопосочно установена и от двете предходни инстанции, като разликите в крайния резултат се дължат на различната правна оценка на фактите, релевантни за правилното дефиниране на субективната страна на извършеното от подсъдимия З. деяние. В случая спорът се свежда до дадената от съдилищата интерпретация на доказателствената съвкупност. При идентично установени обективни обстоятелства за поведението на подсъдимия, СОС и САС са направили различни изводи за субективните факти – психическите преживявания на дееца към момента на извършване на деянието. Въпросът за действителното представно съдържание на подсъдимия при извършването на деянието е основен за преценката дали в настоящия казус е осъществен опит за убийство на пострадалия св. К. Ж.. Престъпните последици от деянието могат да не настъпят поради различни причини, например противодействие на пострадалия, на трети лица, прекъсване на процеса на причинното развитие от действието на привходящи фактори, погрешно насочване на въздействието от страна на дееца, отказ на последния и т. н. Тъй като при указаните в съответния състав условия опитът по принцип създава опасност за довършване на престъплението (за засягане на обекта му), той поначало се и наказва. При хипотезата на “опита” обаче субективната страна е от съществено значение, тъй като е необходимо съществуването на пряк умисъл за извършване и довършване на престъплението. Текстът на чл. 18, ал. 1 от НК изрично подчертава, че при опита се касае до липса на “предвидените в закона и искани от дееца общественоопасни последици”, която формулировка недвусмислено очертава изискването за наличие на пряк умисъл. От характера на опита следва, че такъв обособен стадий със собствено наказателноправно значение е възможен само при престъпления, извършени при пряк умисъл. Като неюридическо свойство на престъплението вината се извлича във всеки отделен случай от конкретно установените факти за поведението на дееца. Практиката на ВКС се придържа последователно към постановката, че като част от психическите преживявания на дееца, вината е субективен факт, който се разкрива в наказателния процес „по линия на фактическите констатации и тяхното установяване”. Утвърдено е разбирането, че изводите досежно субективната страна на престъплението се извличат от установените по делото факти за поведението на дееца, които обективират формираните в съзнанието му представи. Затова, когато съдът разкрива психическото отношение на дееца към деянието и настъпилия резултат, е необходимо да преценява съвкупно всички факти и обстоятелства, които предшествуват, съпровождат и следват настъпването на престъпния резултат, а също така следва да се има предвид и каква преценка на тези обстоятелства е дал самият деец. Самото определяне на психическото отношение на дееца като пряк или евентуален умисъл, респ. непредпазливост в двете й форми, е правна деятелност, основана на конкретно установените факти от субективната реалност (психическите преживявания на дееца). В този контекст настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд незаконосъобразно е разкрил субективната страна на извършеното срещу личността на пострадалия К. Ж. престъпление. Макар че е основал крайната си оценка за вината на подсъдимия, отчитайки всички установени факти и обстоятелства, значението на някои от тях е надценено, на други – подценено, а трети – са тълкувани изолирано сами за себе си, извън цялостната съвкупност от психични моменти, изразяващи субективното отношение на подсъдимия З. към извършеното от него деяние и резултата от него. От изложените в мотивите към въззивната присъда съображения се изяснява, че в подкрепа на извода си за субективна съставомерност на деянието на подсъдимия З. по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК съставът на САС е съобразил обстоятелството, че средството, с което са били причинени телесните увреждания в областта на главата и по тялото на пострадалия К. Ж. – дървената бухалка – с оглед характеристиките си е в състояние да причини смърт при нанасяне на удар със значителна сила. Като нанесени със значителна сила са определени множеството наслагващи се удари в областта на двете рамене на пострадалия, като и този, с който му е причинено телесното увреждане с медико-биологичните характеристики на средна телесна повреда (счупването на лявата лакътна кост). Въззивният съд се е позовал също така на механизма на причиняване на телесните увреждания в тяхната цялост – че подсъдимият е гонил пострадалия; след като го е настигнал, го ударил по гърба и го повалил на земята; че в това положение – паднал на земята, след сломяване на съпротивата му, му е нанесъл останалите удари – множество на брой, наслагващи се, в бърза последователност; че ударът, реализирал медико-биологичните признаци на средната телесна повреда, е бил причинен при опита на пострадалия да защити главата си с ръка; че подсъдимият е преустановил действията си едва след намесата на св. В. Р.. Според САС, първоинстанционният съд подценил значението на предходните лоши отношения между подсъдимия и пострадалия и провокацията на пострадалия (хвърлянето на камък и ритането по вратата на колата му) и в този смисъл – и психическото отношение на дееца в момента на деянието, изводимо от отправената към пострадалия реплика „Ще те убия“. Тези обстоятелства не представлявали надеждна основа да се сподели извода, че подсъдимият съзнателно е нанасял по-леки удари в главата на пострадалия, защото е искал само и единствено да го увреди телесно. Напротив, те обуславяли заключение, че той е действал при пряк неопределен умисъл, тъй като от обективна страна направил всичко, което обикновено е необходимо, за да се причини смъртен резултат, като по причини извън неговото поведение (намесата на св. Р.) смъртта не е настъпила. При разкриването на конкретното представно съдържание на подсъдимия действително е необходимо категорично да се отграничи неговата пряка, непосредствена цел при извършване на деянието, както и обстоятелствата дали той е осъзнавал, че като резултат съществува възможност за настъпването на смъртта на пострадалия К. Ж. и е искал, респ. отчитал неизбежността на настъпването на смъртта му (с оглед приетото от ВКС като общо правило положение, че съзнаването на неизбежността на резултата е равносилно на неговото искане). В тази насока от съществено значение са броят, насочеността на ударите, силата, продължителността и интензитетът на въздействие върху пострадалия, броят, тежестта и локализацията на нараняванията, както и използваните средства, разстоянието, от което се посяга на жертвата и др. САС поначало вярно е оценил установените по делото обстоятелства за използваното от подсъдимия опасно оръдие, по принцип годно да причини смърт – дървена бухалка, както и насочеността на два от ударите в чувствителна област от човешкото тяло – главата на пострадалия. Средството на престъплението и принципната му годност да причини смърт обаче не следва да се абсолютизират извън контекста на останалите конкретни факти и обстоятелства по делото. Използваното оръдие – дървена бухалка – поначало не е от категорията предмети, абсолютно годни да причинят смърт. Този предмет, както и всеки друг твърд предмет с подобни характеристики, може да причини смърт само в съчетание с упражняването на съответна значителна сила на ударите и насочването им в жизненоважна, уязвима част от човешкото тяло. В този именно смисъл защитникът с основание е отбелязал, че не всеки удар с бухалка следва да се интерпретира като опит за убийство. Безспорно главата е жизненоважна, уязвима част от човешкото тяло. Но в случая силата и на двата удара, попаднали в теменната област на пострадалия Ж., обективно не е била с достатъчен интензитет, че да застраши живота му. Реалният резултат и от двата удара в главата са леки телесни повреди, които обстоятелства несъмнено са от значение за разкриване на действителното представно съдържание на подсъдимия З.. Това означава, че силата, употребена от подсъдимия, е била контролирана в рамките на причиняването на нетежки увреждания, каквито са разкъсно-контузната рана в лявата теменно-тилна област (с дължина 4 см. и зона на охлузване и кръвонасядане около нея с ширина 2 см.) и охлузване в дясната теменно-тилна област, съчетано с петнисто кръвонасядане с размери 4/3 см. Значението на факта за относително ниския интензитет на нанесените в главата на пострадалия удари се закрепва и от обстоятелството, че с оглед локализацията им – в теменно-тилната област на главата, в хронологичен план тези удари са били нанесени още в началото на побоя, в положение, когато пострадалият е паднал на земята след първия удар с бухалката по гърба. Това е била най-безпомощната позиция на пострадалия К. Ж. (озовал се с лице към земята, с незащитена глава), като за подсъдимия не е имало никакви пречки още към този момент да реализира замисъла си за причиняване на смърт, ако такъв в действителност е съществувал. Настоящият съдебен състав не се съгласява и със заключението на въззивния съд, че нанасянето в бърза последователност на множество наслагващи се удари илюстрира намерение за убийство. По отношение на първия, нанесен от подсъдимия удар с бухалката в гърба на пострадалия след догонването му, както и на останалите наслагващи се удари, нанесени след падането му, следва да се отчете, че те също не са били осъществени с особена сила – дори при наслагването им, техните последици обективно са се ограничили до телесни увреждания от категорията на леките. Всички установени удари (с изключение на нанесените в тилната част на главата, отчетливо обособени като два отделни) са били насочени в не толкова анатомично уязвими различни части на тялото на св. К. Ж. – гърба (горната трета – раменете, дясна поясна област, лявата ръка). В този смисъл е показателно обстоятелството, че първият удар с бухалката, който е бил нанесен с по-значителен интензитет, доколкото е свалил пострадалия на земята, не е бил насочен в главата му, а в гърба. Също и най-тежкият удар, причинил счупването в долната трета на лакътната кост на лявата ръка на пострадалия, обективно е бил насочен към ръката, с която той е прикривал главата си. В тази насока е съществено изтъкнатото от защитника на касатора З. обстоятелство, че към момента на нанасянето на удара установеното положение на пострадалия К. Ж. е било свит на земята, с лява ръка, предпазваща главата му, като подсъдимият е възприел това положение и целенасочено го е ударил по ръката. Да се счита, че ако пострадалият не се е бил предпазил с ръка, то ударът е щял да бъде насочен към главата му и би му причинил по-тежко увреждане, би означавало да се формулира хипотетично предположение в нарушение на забраната на чл. 303, ал. 1 от НПК. Тези обстоятелства са съществени за правилното решаване на делото и не могат да бъдат игнорирани при разкриването на субективната страна на инкриминираното престъпление. Щом въздействието на нанесените удари с бухалката не е било достатъчно интензивно, за да създаде възможност за постигане на летален изход, а причинените на пострадалия увреждания по своя характер обективно не са застрашили живота му, не може да се заключи, че подсъдимият е целял неговата смърт, нито че е осъзнавал неизбежността на такъв резултат. Установеният факт за отправените от подсъдимия към пострадалия по време на побоя думи („Ще те убия!“) не променя горните изводи. Обстоятелствата относно непосредствения повод за възникването на инцидента – осъществената от пострадалия К. Ж. провокация, конкретната обстановка, емоционално нестабилното състояние на подсъдимия при произнасяне на репликата – обзет от яд и порив за отмъщение, не обуславят категорични изводи за убедителността и сериозността на заканата към адресата, още повече, че поведението на подсъдимия преди деянието реално не е включвало каквото и да е предизвикателство към св. К. Ж., за да предизвика от негова страна реакции като хвърляне на камък по преминаващата му кола и ритане на шофьорската врата. Обсъжданото изявление на подсъдимия не може да се преценява като безусловно обективиращо представното му съдържание, тъй като съдържанието на прекия умисъл се запълва от реализираното в действителност от дееца поведение, а не от неговите буквално тълкувани реплики, при това изречени в момент на гняв. Според касационната инстанция не следва да се акцентира прекомерно и върху установените трайно влошени отношения между подсъдимия З. и пострадалия К. Ж.. Сложилите се враждебни отношения между двамата и техните семейства нюансират емоционалния фон, на който се е разиграл инцидента, но от тях не може да се черпят аргументи за намерението на подсъдимия да причини смърт на пострадалия. Извън взаимната неприязън, по делото не е установен нито един факт, който да насочва към изпитвана от подсъдимия непримирима омраза, от естество и до степен да обуслови искане за лишаването на пострадалия от живот. По тези съображения ВКС счита, че решаващите правни изводи на въззивната инстанция относно формата на вината и квалификацията на извършеното престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК са незаконосъобразни. Въпреки че подсъдимият З. безспорно е разполагал с възможността да упражни по-голяма сила при нанасянето на ударите, особено в областта на главата, която поради анатомичната си уязвимост може лесно да бъде фатално увредена, той се е задоволил с действия, чийто интензитет не е надхвърлял причиняването на разстройство на здравето, неопасно за живота. В крайна сметка, в този казус реално причиненото на пострадалия К. Ж. най-тежко нараняване – счупването в долната трета на лакътната кост на лявия горен крайник, покрива медико-биологическите характеристики на средната телесна повреда, което увреждане обективно не застрашава живота. Упражненото от него въздействие с дървената бухалка е било недостатъчно интензивно, не защото деецът не е знаел каква точно сила да употреби, за да постигне летален изход, а тъкмо, за да не се стигне до такъв, поради което не може да се заключи, нито че е целял смъртта на пострадалия, нито че е осъзнавал неизбежността на такъв резултат. Тъй като опит за убийство е възможен само при пряк умисъл, ВКС прие от правна страна, че осъщественото от подсъдимия Л. З. деяние се субсумира под състава на престъплението по чл. 129, ал. 1 от НК, в какъвто смисъл на основание чл. 354, ал. 2, т. 2 от НПК следва да бъде изменена въззивната присъда в атакуваната част. ВКС намира за неоснователно възражението на защитника на подсъдимия за наличие на състояние на силно раздразнение при причиняването на телесната повреда на пострадалия К. Ж.. Действителното състояние на силно душевно вълнение, стесняващо разсъдъчната дейност на дееца, е фактически въпрос, който се разрешава на основата на цялостната доказателствена съвкупност, а не изолирано само въз основа на твърденията на подсъдимия или на част от доказателствата. Макар и лаконично, в атакувания съдебен акт хипотезата за наличие на афектно състояние е отхвърлена въз основа на заключението по назначената и изслушана СППЕ, в което експертът д-р Р. е потвърдила, че при нападението срещу пострадалия К. Ж. подсъдимият е бил ядосан, но не в пределите на състояние на афект. Без основание заключението на вещото лице е критикувано като формално и повърхностно поради факта, че експертът е коментирала психичното състояние на подсъдимия в момента на „деянието“, въпреки че деянията били три на брой. Тъй като единствено побоят над пострадалия К. Ж. е бил провокиран от противоправното поведение на последния, само при това деяние би могло да се обсъжда състояние на силно раздразнение. Отговорите на материалноправни въпроси са от компетентността на съда, а не на експерта, от който не следва да се очакват правни коментари. Силно раздразненото състояние по смисъла на чл. 118, респ. чл. 132, ал. 1 от НК се разграничава от обикновеното раздразнение по стеснението на възможността на дееца да ръководи постъпките си, като този въпрос има и медицински аспект. Именно в тази насока са били необходими специалните знания на вещото лице психиатър д-р Р., която е формулирала своите изводи стриктно в рамките на квалификацията си. На следващо място, трябва да се съобрази и принципното положение, че съгласно чл. 347, ал. 1 от НПК касационната проверка се ограничава до обжалваната част на присъдата или решението и по отношение на обжалвалите лица. При внимателния прочит на допълнението към касационната жалба на подсъдимия З. се установява, че релевираните оплаквания се отнасят единствено до частта на присъдата, с която подсъдимият З. е бил признат за виновен и осъден за извършено престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК (по отношение на пострадалия К. Ж.). Въззивната присъда в частта относно престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК (по отношение на пострадалите Д. Ж. и Д. Ж.) не е била обжалвана в срока по чл. 350, ал. 1 вр. чл. 319, ал. 1 от НПК, като възражения в тази насока са заявени едва с изготвеното от адв. Н. допълнение към касационната жалба, вх. № 8223 от 26.10.2020 г. на ВКС, далеч извън срока за обжалване. Посочването на конкретната обжалвана част от постановения съдебен акт е задължителен реквизит от касационната жалба съгласно чл. 351, ал. 1 от НПК, като с допълнението към нея могат само да се конкретизират и детайлизират наведените касационни основания в рамките на обжалваната част, но не и да се въвеждат нови такива и да се разширява обема на обжалваните части. По тези съображения настоящата инстанция няма как да разгледа възраженията на защитника във връзка с престъплението по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК и оправдателната част на първоинстанционната присъда по отношение на обвинението по чл.131, ал. 1, т. 6 вр. чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК. 4. Настоящият съдебен състав извърши проверка на атакувания съдебен акт и в контекста на релевирания касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. ВКС прецени като неоснователно възражението на повереника на частните обвинители К. Ж. и Д. Ж. за допуснато нарушение на закона при определянето на наказанието на подсъдимия З. с оглед твърдяната необходимост от отмяна на приложението на чл. 58, б. „а” вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Този довод на касаторите частни обвинители, както и възражението на защитника на подсъдимия З. за наличие на касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, са мотивирани единствено в контекста на упражнените от САС правомощия по чл. 336, ал. 1, т. 1 от НПК във връзка с преквалификацията на извършеното от подсъдимия деяние спрямо пострадалия К. Ж. от престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 1 от НК в такова по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК. Прилагането на закон за по-леко наказуемо престъпление от настоящата инстанция логично предопределя необходимост от корекция на проверявания съдебен акт и в частта за наказанието, което следва да бъде индивидуализирано в законоустановените предели на престъплението, за което подсъдимият следва да носи наказателна отговорност. Отбелязаните и от въззивния съд (макар при индивидуализацията на наказанието при квалификация на деянието по чл. 115, вр. чл. 18, ал. от НК смекчаващи отговорността обстоятелства – чистото съдебно минало на подсъдимия, активната му трудова ангажираност (полага общественополезен труд на две места), семейното му положение – баща на две деца, положителните характеристични данни, провокативното поведение на пострадалия, продължителния период от време, изтекъл от момента на деянието – 29.09.2013 г. , от една страна, не са нито многобройни, нито изключителни по смисъла на чл. 55 от НК, а от друга – не водят до правен извод, че и най-лекото, предвидено наказание, би се явило несъразмерно тежко, като обуславят индивидуализация на наказанието при превес на смекчаващите обстоятелства. Следва да се отчете също така, че разпоредбата на чл. 55 от НК е била приложена от състава на САС при условията на чл. 58, б. „а“ от НК с оглед приетата квалификация по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, което основание не е автоматично приложимо след предприетата от настоящата инстанция преквалификация на деянието в престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК. Съществено е да се отбележи, че доказателствата по делото очертават завишена обществена опасност на извършеното деяние с оглед неговите индивидуализиращи особености – че нанесеният на пострадалия побой с дървената бухалка се е отличавал с бруталност и агресивност, като освен счупването на лакътната кост на лявата ръка на св. К. Ж. са били причинени множество други увреждания; че деянието е било осъществено без задръжки посред бял ден, на публично място – на улицата, пред дома на семейство Р.. Така установеното своеобразие на деянието сочи на безцеремонност и дързост на престъпното поведение на дееца, които характеристики, проявени в самото деяние, придават негативна окраска и на личността на подсъдимия. По изложените съображения настоящият състав на ВКС индивидуализира наказанието на подсъдимия З. съобразно изискванията по чл. 54 от НК при превес на смекчаващите отговорността обстоятелства в размер, ориентиран под средния на предвидената в разпоредбата на чл. 129, ал. 1 от НК санкция лишаване от свобода, а именно – две години лишаване от свобода. Така определеният обем на наказателната принуда съответства на конкретната обществена опасност на дееца и на извършеното от него деяние, като успешно би допринесло за осъществяване на целите на чл. 36 от НК. В разглеждания случай наказанието за престъплението по чл. 129, ал. 1 от НК се явява по-леко от определеното за извършеното от подсъдимия З. престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 4 вр. чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК (спрямо пострадалите Д. Ж. и Д. Ж.), поради което последното следва да бъде наложено като общо наказание за съвкупността на основание чл. 23, ал. 1 от НК. В този смисъл атакуваният съдебен акт подлежи на корекция, като на основание чл. 354, ал. 2, т. 1 от НПК определеното по реда на чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание лишаване от свобода за срок от четири години следва да бъде намалено на три години. Конкретният размер на общото наказание и чистото съдебно минало на подсъдимия З. дават основание да се обсъжда въпросът дали за постигане на целите на наказанието и преди всичко за поправянето на подсъдимия е наложително той да го изтърпи ефективно с оглед възможността за отлагане на изтърпяването на общото наказание на основание чл. 66, ал. 1 от НК. ВКС намира, че обжалваният съдебен акт следва да бъде изменен и в частта, с която е постановено ефективно изтърпяване на наложеното на касатора общо наказание лишаване от свобода. Принудителното му изолиране от нормалната му семейна, трудова и социална среда не е нито необходимо, нито оправдано, тъй като не би допринесло с нищо за поправянето и превъзпитаването му. По делото няма данни в течение на продължителния период на наказателното производство касаторът З. да е осъществил друга общественоопасна проява, който факт красноречиво свидетелства за започнал процес на поправяне, което се явява основна цел на наказанието. В същото време приложението на чл. 66, ал. 1 от НК не игнорира генералната превенция. Целите й могат да се реализират успешно и чрез прилагане на института на условното осъждане, което също оказва предупредителен и възпиращ ефект чрез определения изпитателен срок, както и чрез възможността наказанието да бъде приведено в изпълнение. По тези съображения настоящият касационен състав счита, че с отлагането на наложеното на подсъдимия З. общо наказание три години лишаване от свобода за изпитателен срок от четири години ще бъдат постигнати целите на наказанието и преди всичко поправянето на дееца. 4. Не са налице твърдяните от касаторите Д. Ж. и К. Ж. пороци в гражданската част на атакувания съдебен акт. Гражданските искове за репариране на претърпените неимуществени вреди от ищците лично за себе си и в качеството на наследници на починалия граждански ищец Д. Ж. са уважени, както следва: за сумата от 3000 лева в полза на гражданския ищец К. Ж.; за сумата от 5000 лева за гражданския ищец Д. Ж.; за сумата от 1500 лева в полза на Д. Ж. и К. Ж. в качеството им на наследници на починалия граждански ищец Д. Ж. ведно със законните лихви върху сумите, считано от 29.09.2013 г. Обезщетение се дължи за действително понесените болки и страдания, поради което и първостепенният, и въззивният съдебни състави законосъобразно са изследвали въпросите за обема и интензитета на реално претърпените следствие деянията на подсъдимия З. морални вреди, като са им дали верен и справедлив отговор. Настоящата инстанция е затруднена да изложи други доводи, тъй като в касационната жалба на гражданските ищци не са посочени конкретни обстоятелства от значение за размера на обезщетенията, които да са били пропуснати или неправилно отчетени при преценката на предходните инстанции. Не е основателно възражението, че съдилищата са пропуснали да се произнесат по предявената от гражданската ищца Д. Ж. претенция за обезщетяване на претърпени от деянието имуществени вреди, тъй като това е било сторено с допълнителна присъда, постановена от СОС на 17.01.2019 г., с която подсъдимият З. е осъден да заплати на Д. Ж. и обезщетение за претърпени имуществени вреди в размер на 1300 лева ведно със законната лихва, считано от 11.10.2013 г. до окончателното изплащане. Водим от изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 2, т. 1, 2 и 3 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ присъда № 25 от 4.12.2019 г., постановена по ВНОХД № 502/2019 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 5 състав, в частта, с която подсъдимият Л. И. З. е осъден на четири години лишаване от свобода за престъпление по чл. 115 вр. чл. 18, ал. 1 от НК, като ПРЕКВАЛИФИЦИРА извършеното от него деяние в престъпление по чл. 129, ал. 1 вр. ал. 2 от НК, за което му ОПРЕДЕЛЯ наказание две години лишаване от свобода. НАМАЛЯВА наложеното на подсъдимия Л. И. З. на основание чл. 23, ал. 1 от НК общо наказание на три години лишаване от свобода. ОТЛАГА на основание чл. 66, ал. 1 от НК изтърпяването на наложеното на подсъдимия Л. И. З. общо наказание три години лишаване от свобода за изпитателен срок от четири години. Настоящото решение не подлежи на обжалване и протестиране. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.