5 Р Е Ш Е Н И Е № 98 гр.София, 10 юли 2019 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети май през 2019 г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНТОАНЕТА ДАНОВА ЧЛЕНОВЕ: ЛАДА ПАУНОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Невена Пелова и в присъствието на прокурора Петър Долапчиев разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 364 по описа за 2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по жалба на защитника на подсъдимия П. А. срещу решение по ВНОХД № 1542/2018 г. на Софийския апелативен съд-Наказателно отделение, 2-ри състав. Възразява се срещу справедливостта на наложеното на А. наказание, вкл. и след корекцията му от въззивния съд. Според защитника въззивният съд не се е съобразил с ниската стойност на предмета на извършения грабеж, както и с това, че наказанието би било „много по-ниско“, ако А. бе имал материална възможност да възстанови причинената с престъплението имуществена вреда. Настоява, че съдът не е отчел причините за извършване на престъплението, свързани с липсата на постоянна трудова ангажираност на подсъдимия и предопределената от този факт липса на постоянен доход за него и невъзможност да се грижи за малолетното си дете, което отглежда сам. Моли наложеното на подсъдимия наказание да бъде намалено. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът поддържа жалбата, изложените в нея съображения и направеното искане. В допълнение подчертава, че подсъдимият е признал вината си още в досъдебното производство, че се е съгласил за провеждане на съкратена процедура на съдебното следствие, за да получи по-леко наказание, макар да не е нанесъл побой на пострадалата. Като аргумент излага и твърдение, че в затвора не се оказва грижа за здравето на подсъдимия. Според представителя на Върховната касационна прокуратура жалбата е неоснователна, като съдържащото се в нея възражение и подкрепящите го аргументи са обсъдени от въззивния съд и са взети предвид при осъществената от този съд корекция на размера на наложеното на подсъдимия наказание. Възраженията за допуснати нарушения на процедурата по чл. 371, т. 2 НПК счита, че надхвърлят пределите на касационната проверка, очертани от чл. 347, ал. 1 НПК. Подсъдимият възразява, че не е извършил престъплението, в което е обвинен, а е бил принуден от прокурора да направи признание. В последната си дума моли за смекчаване на наложеното му наказание. Настоящият състав, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на правомощията си по чл. 347 НПК, установи следното: С присъда № 3961 от 23.08.2018 г., постановена по НОХД № 317/2018 г., състав на Благоевградския окръжен съд е признал подсъдимия П. А. А. за виновен в това, че на 12.01.2018 г., около 19:00 часа, в [населено място],[жк], в района на блок № 6 отнел чужди движими вещи на обща стойност 481 лева от владението на Е. П. С. с намерение противозаконно да ги присвои, като употребил за това сила и грабежът представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 199, ал. 1, т. 4 вр. чл. 198, ал. 1 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а“ и б. „б“ НК и чл. 58а, ал. 1 НК го е осъдил на пет години и четири месеца лишаване от свобода. На осн. чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „а“ ЗИНЗС съдът е определил първоначален „строг режим“ за изтърпяване на така наложеното наказание. На осн. чл. 59, ал. 1 и ал. 2 НК съдът е приспаднал и е зачел времето, през което П. А. е бил задържан във връзка с престъплението, за което е осъден. В тежест на подсъдимия е възложено заплащането на направените по воденето на делото разноски. С решение № 17 от 16.01.2019 г., постановено по ВНОХД № 1542/2018 г. състав на Софийския апелативен съд е изменил първоинстанционната присъда, като е намалил срока на лишаването на подсъдимия от свобода от пет години и четири месеца на четири години и четири месеца. В останалата й част е потвърдил присъдата. Доводите, изтъкнати от адв. Б. в съдебното заседание пред настоящия съд, че подсъдимият е бил „накаран да се признае за виновен“ и да признае непричинен от него побой на пострадалата, поставят необходимост от разглеждане с приоритет на въпроса за пределите на касационната проверка. Тези предели, съгл. чл. 347, ал. 1 НПК се фиксират с касационната жалба, съотв. с касационния протест, чрез посочване на поддържаното касационно основание и доводите, които го подкрепят. Законът е предвидил в чл. 351, ал. 4 НПК възможност за допълване на вече изложените в касационната жалба доводи в полза на съответното, изтъкнато в нея касационно основание, като е обвързал упражняването на тази възможност с точно определен краен момент. Но не е предвидил възможност за обосноваване наличието на такова основание за пръв път пред касационния съдебен състав и то в етапа на съдебните прения. В случая като повод за предизвикания с нея инстанционен контрол в касационната жалба е изтъкната единствено претенцията за явна несправедливост на наказанието. Съобразно с този факт, част от пледоарията на адв. Б. по същество се явява ориентирана към постигане на непредвидено в закона допълнително сезиране на касационния съд чрез обосноваване тепърва, едва в съдебното заседание на немотивирано в касационната жалба основание за отмяна на въззивното решение – допуснато съществено процесуално нарушение, свързано с начина на извличане на направено от подсъдимия пред първостепенния съд признание на фактите по обвинението. По този начин се нарушава принципа за лимитиране на касационната проверка от основанията, посочени в касационната жалба. Отклонение от този принцип е допустимо единствено в две хипотези – в тази по чл. 347, ал. 2 НПК и втората, изводима от правомощието на ВКС по чл. 124 от Конституцията на Република България за осъществяване на върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на закона – при констатиране на абсолютни процесуални нарушения или на такова нарушение на материалния закон, което по съществен начин уврежда правата на подсъдимия. В тези случаи намесата на върховната инстанция е легитимна, доколкото те засягат конституционните основи на правосъдието. Към настоящия казус обаче тези хипотези са неприложими, поради което е невъзможно да се разширяват пределите на касационната проверка, извън посоченото в касационната жалба основание. Касационното произнасяне по съществото на възражението за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила е недопустимо и по друга причина. Правото на касационно обжалване поначало възниква като следствие на упражняване на правото на въззивно обжалване, като съответно предмет на касационен контрол са единствено актовете на въззивната инстанция и съдържащите с в тях отговори на поставени на вниманието на тази инстанция възражения. В случая жалба с довод за допуснати при първоинстанционното разглеждане на делото съществени нарушения на процесуалните правила не е подавана пред въззивния съд и не е поддържан пред него такъв довод. При това положение, след като съображенията за съществено нарушаване на процесуалните правила при първоинстанционното разглеждане на делото се заявяват за пръв път едва пред касационната инстанция, тяхното разглеждане по същество от тази инстанция е недопустимо. Претенцията за явна несправедливост на наказанието и след въззивната намеса е лишена от основания. Несъгласието на защитата със съдебните изводи по този въпрос е подкрепено с доводи за ниска материална стойност на предмета на грабежа; липсата на трудова ангажираност на подсъдимия и съответно липсата на легален източник на постоянен доход за него и семейството му; тежко семейно положение; желанието на подсъдимия да възстанови вредите, макар и неизпълнено по обективни причини; недоброто здравословно състояние на А.. Онези от така посочените от защитника обстоятелства, които са потвърдени в процеса, вече са отчетени от въззивния съд, а именно невисоката парична равностойност на отнетите при грабежа вещи и недоброто материално положение на подсъдимия и семейството му. Що се касае до твърдението за здравословни проблеми на подсъдимия и за това, че той е самотен родител, извън споделеното в жалбата в този смисъл, няма обективни данни по делото, които да потвърдят, че А. е с влошено здраве, изискващо медицинска намеса и текущ лекарски контрол. Дори обаче това да е така, то не е от естество да наложи смекчаване на санкцията, доколкото към местата за лишаване от свобода съществуват медицински центрове и специализирани болници за активно лечение, обезпечаващи медицинското обслужване на лишените от свобода, а съгл. чл. 143, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, като лишен от свобода подсъдимият има право да поиска медицински преглед, а ангажимент на съответната администрация е да му осигури такъв преглед. Няма обективни данни по делото и за това, че А. има дете, за чието отглеждане се грижи сам. Напротив, в приложената към делото декларация за семейно и материално положение под диктовката на подсъдимия е вписано, че той има дъщеря, която отглежда заедно с жената, с която живее на семейни начала - М. С. Т.. Невярно е твърдението на защитата, че макар да е била приложена пожеланата от подсъдимия съкратена процедура на съдебното следствие по чл. 371, т. 2 НПК, подсъдимият не е получил гарантираната от закона привилегия, свързана със смекчаване на наложеното му наказание. Тъкмо напротив, и първостепенният, и въззивният съд, след като при условията на чл. 54 НК са отмерили заслуженото чрез престъпното поведение на А. наказание, са редуцирали неговия размер, прилагайки изискването на чл. 58а, ал. 1 НК. Наказанието от четири години и четири месеца лишаване от свобода е пропорционално спрямо конкретно извършеното престъпление и личността на подсъдимия. Съставът на САС е направил обстойна и качествена съпоставка на обстоятелствата с действителна значимост за отмерването на справедливата приложима санкция, отчитайки както смекчаващите, така и отегчаващите отговорността на подсъдимия обстоятелства. Коригираното чрез намесата на този състав наказание е адекватно, както от гледище на горепосочените обстоятелства, така и от гледище на същността му да бъде средство за индивидуално въздействие и за стимулиране на подсъдимия към спазване и на отговорностите, които има като член на обществото. Доколкото това наказание гарантира постигането на нужния баланс между обществения интерес от санкциониране на престъпната проява и индивидуалния интерес на самия подсъдим от налагане на справедливо наказание, не се налагала корекция в размера му. Водим от изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 17 от 16.01.2019 г. на Софийския апелативен съд-Наказателна колегия, 2-ри състав, постановено по ВНОХД № 1542/2018 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.