Р Е Ш Е Н И Е № 97 София, 21 февруари 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, трето наказателно отделение, в съдебно заседание на четиринадесети февруари 2013 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТИНКА ПАШКУНОВА ПАВЛИНА ПАНОВА при секретаря ............Ив. ИЛИЕВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Ат. ГЕБРЕВ................, като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 51/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитниците на подсъдимия О. А. Ю. и на частните обвинители и граждански ищци А. А. П., Ю. З. П. и А. А. П. срещу въззивно решение № 207, постановено на 03.12.2012 г. от Пловдивския апелативен съд по ВНОХД № 393/2012 г. , с което е била потвърдена първоинстанционната присъда по делото. С първоинстанционна присъда № 42, постановена от Пазарджишкия окръжен съд на 02.11.2011 г. по НОХД № 490/2011 г., подс.Ю. e бил признат за виновен за това, че на 16.02.2011г. в [населено място] общ. В. причинил по непредпазливост смъртта на З. М. П. вследствие на умишлено причинена средна телесна повреда на 06.02.2011 г., поради което и на осн. чл. 124 ал.1 пр.2 вр. чл. 129 ал.2 от НК е бил осъден на лишаване от свобода за срок от три години и шест месеца, което да изтърпи в затворническо общежитие от открит тип при първоначален общ режим. Осъден е да заплати на всеки от гражданските ищци обезщетения за претърпени неимуществени вреди в размер на по 70 000 лева. Касационната жалба на подсъдимия релевира касационен довод по чл. 348 ал.1 т.1 от НПК - неправилно приложение на материалния закон предвид на това, че въззивният съд не е извършил обстоен и правилен анализ на заключенията по експертизите, като се е предоверил на това по тройната съдебно-психолого-психиатрична експертиза, а е игнорирал заключението на вещото лица В.. Вследствие на това е направил неверен правен извод за приложимия материален закон, който би следвало да бъде този по чл. 124 ал.2 от НК. Прави се искане касационната инстанция да приложи закон за по-леко наказуемо престъпление, като вследствие на това намали наложеното наказание на подсъдимия и отложи изпълнението му по реда на чл. 66 от НК. Иска се намаляване на обезщетенията по гражданските искове по справедливост. Жалбата на гражданските ищци и частни обвинители съдържа твърдение за касационното основание по чл. 348 ал.1 т.3 от НК, като счита, че наказанието лишаване от свобода е явно несправедливо и с нея се иска увеличаването му без връщане на делото на въззивната инстанция /каквото правомощие касационният съд няма/. Пред касационната инстанция защитата на подс. Ю. поддържа жалбата по изложения довод и искането за приложение на закон за по-леко наказуемо престъпление и намаляване на размера на наказанието. Повереникът на частните обвинители и граждански ищци поддържа жалбата им и моли за увеличение на наказанието. Намира жалбата на подсъдимия за неоснователна. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за основателност на жалбата на частните обвинители и за неоснователност на жалбата на подсъдимия. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия Ю. е неоснователна. Жалбата на частните обвинители П. е неоснователна. Проверката на съдопроизводствените действия на въззивния съд и съдържанието на въззивния съдебен акт не насочват към извод за основателност на твърдението на защитата на подсъдимия за неправилно формирано вътрешно убеждение в съдебния състав относно наличието или липсата на състояние на „физиологичен афект” у подсъдимия. На първо място, този съд е бил задължен по силата на указанията, дадени от ВКС в отменително решение № 233/29.08.2012г. – І н.о., да уважи искането на прокурора, направено при предходното въззивно разглеждане на делото, за назначаването на „арбитражна” експертиза. Това се е налагало поради наличното по делото противоречие между две експертни заключения – по съдебно-психолого-психиатричната експертиза /изготвена от експертите Д. и Д./ и по съдебната психологическа експертиза /изготвена от експерта В./. Характерът на новата експертиза, както и вида експерти, които се назначават, за да дадат отговор на въпроси, интересуващи процеса, се определя винаги от решаващия орган – в случая въззивния съд. При възникнал спор относно въпрос, свързан с човешката психика и с човешките изживявания, правилен е бил подходът на въззивния съд да назначи комплексна по своя характер експертиза, която да включва в състава си както експерти-психолози, така и експерт-психиатър. В този смисъл не почива на обективното съдържание на съдебния акт, с който е била назначена експертизата, доводът на защитата, че не е ясно кой от експертите с какви специални знания разполага. Видно от определението, постановено в съдебно заседание на 11.10.2012г /л.35 от въззивното производство/, в състава на експертизата са назначени вещото лице Д. К. – психиатър и вещите лица проф. Р. С. и доц. М. П. – психолози. По този начин за страните не е била изненада научната подготовка и професионален опит на експертите, които са имали възможност да я оспорят, в случай че са имали аргументи за това. На второ място, не се констатира порок в процесуалната дейност на въззивния съд при изграждане на убеждението му относно необходимостта от кредитиране на заключенията по комплексните експертизи – на експертите Д. и Д. и на експертите К., С. и П.. Съгласно чл. 154 от НПК заключението на вещите лица не е задължително за съда. В случай, че той не се съгласи с него, е длъжен да изложи съображенията си за това. По този начин съдът прави достояние на страните начина на формиране на своето убеждение по фактите и пътя, по който е стигнал при направата на правните си изводи. Оценката на заключенията на експертите зависи от преценяването на редица фактори, но в крайна сметка съдът е длъжен да даде отговор дали може да се счита, че в действителността фактите са настъпили по начина, по който експертите сочат в заключенията си. Поради това заключението не следва да се оценява само по себе си изолирано, а във връзка с всички събрани по делото доказателствени материали. За да бъде кредитирано то и да послужи на съда за обосноваване на фактически и правни изводи, е необходимо изводите на експерта да се съпоставят с всички доказателствени източници, за да се прецени дали намират подкрепа в тях. Ето защо ако съдът е приел, че не дава вяра на обясненията на подсъдимия и/или на свидетел/и, то очевидно не би могъл да кредитира и заключение, което е обосновано с факти, установени в процеса чрез тези доказателствени средства. В конкретния случай съдът е анализирал всяко от експертните заключения, съпоставил е изводите с установените факти и е обосновал решението си да кредитира изводите си със заключенията по комплексната тройна психолого-психиатрична експертиза и на двойната психолого-психиатрична експертиза. По този начин не е нарушен реда за проверка и оценка на доказателствата по делото и не може да се приеме, че апелативният съд необосновано е игнорирал едно от експертните заключения. Не без значение е обстоятелството, че в състава на кредитираните експертизи са участвали освен специалисти - психолози и психиатри, които с познанията и опита си са допринесли за задълбочено изследване и отговор на поставените въпроси. Освен това, поставените въпроси на тези експертизи са не само цифрово по-многобройни, но и от такова естество, че комплексно да изследват личността на подсъдимия Ю. и неговите емоционално-психически изживявания по време на деянието, като отговорите по тези въпроси дават най-всеобхватен отговор от едни известни факти за други, които не са известни, изискват специални знания и интересуват наказателния процес. По този начин при пълно и прецизно съблюдаване на правилата за събиране и оценка на доказателствата съдебните инстанции са установили фактическа обстановка, по която страните принципно не спорят. Единственото противоречие между тях касае приложимия материален закон към установените фактически положения. Искането за квалификация на престъплението по чл. 124 ал.2 пр.2 вр. ал.1 от НК е правено пред всички предходни инстанции и обосновано е оставено без уважение от последната въззивна инстанция. За преценката на основателността му е възприет подход от инстанциите, който напълно съответства на закона и на установената съдебна практика. Професионално обоснована и юридически издържана е преценката на апелативния съд на кредитираните от него психолого-психиатрични експертизи относно психофизиологическото състояние на подс. О. Ю. в момента на деянието и причините за него. С процесуален усет и опит този въпрос за поред път е изследван обстойно от въззивната инстанция въз основа на комплексния анализ на доказателствения материал. Експертните заключения на психологичните и психиатрични характеристики на личността на подсъдимия Ю. го характеризират като личност с нормален интелект и когнитивно функциониране, без особености в темперамента или акцентуация на характера, ценностната му система е традиционна за общността, в която живее – доминирана от значимостта на колективистичните ценности. Констатираната у подсъдимия сензитивност и чувствителност, проявена на фона на употребения от него алкохол, без да е довела до състояние на опиянение, е понижила прага на неговата чувствителност и обидчивост. Тези характеристики на Ю. го правят по-уязвим в случаи на вербална атака. На този фон развитието на междуличностния конфликт между него и пострадалия П., макар и да е довело до неприятни лични усещания и негативни емоции – обида, нанесена публично чрез псувня в присъствие на племенника му, е предизвикало раздраза, но не е достигнало нивото на силно раздразнение, което да дава основание за приемане на медицинския критерий за приложимостта на чл. 124 ал.2 от НК. Емоциите, които са движели подсъдимия непосредствено преди и по време на деянието, са били от категорията на обикновената раздраза, без да преминават в „силно раздразнено състояние”. За наличие на такова душевно състояние у подсъдимия по делото също липсват каквито и да е доказателства. Дори собствените му обяснения не съдържат фактически данни за състояние на бурна нервна реакция, при която съзнанието му да е било значително стеснено, овладяно от чувства, а възможността му за адекватни, разумни преценки на собствените му действия на създалата се ситуация да е била значително намалена. Отношенията между подсъдимия и пострадалия са се развили на фона на достатъчно продължителен престой в заведението, като именно подсъдимият с отправената към пострадалия реплика „тези тираджии една сметка не могат да си платят”, е поставил началото на неприязанта между двамата участници в инцидента. Доколкото пострадалият е бил международен шофьор, а подсъдимият – водач на автомобил по почистването, донякъде е обяснима и негативната реакция, която П. е проявил, псувайки подсъдимия. Безспорно е било установено, че първоначално пострадалият е отправил неопределено 3-4 псувни към масата на подсъдимия, на която не е седял само той, впоследствие ставал и излизал от заведението, връщал се, седнал и отново напсувал този път само подс. Ю.. В този момент последният станал и нанесъл удар с табуретка в главата на пострадалия. По този начин конфликтната ситуация е била лишена от внезапност, тъй като е „тлеела” значителен период от време. Мотивацията на подсъдимия за нанасянето на удара е била обусловена от отправените псувни от пострадалия, но те са били възприети от него много преди това и според експертите „когнитивно обработени.” По този начин липсват елементите на внезапност на възникване на афекта, което всецяло да завладее съзнанието на дееца и да го подтикне към действието по нанасяне на удара. Не са установени и последващите прояви на физиологичния афект – бързо изчерпване на дееца, доколкото той е имал напълно адекватно поведение след нанасяне на удара, продължил е да пие и да разговаря в заведението, като не е давал признаци случилото се да е било особено значимо за него. В случая, поведението на пострадалия, както е установено по делото, е било достатъчно провокативно и без съмнение може да се квалифицира като „тежка обида” по смисъла на чл. 124 ал.2 от НК, т.е. налице е юридическият критерий за приложението на тази квалификация. Въпреки това обаче, поведението на подсъдимия Ю. правилно е преценено от въззивния съд като добре премислено и сочещо на желание за демонстрация на превъзходство в ситуацията, а не като резултат от силно раздразнение, довело до невъзможност за правилна преценка и контролиране на постъпките. Затова и крайният извод за липса на съставомерност на деянието по привилегирования състав по чл. 124 ал.2 пр.2 вр. ал.1 пр.2 от НК е правилен и законосъобразен, а оплакването за нарушение на материалния закон не се възприема от касационната инстанция. Подробно е обсъден и доводът на защитата за наличието на „кумулиран афект” и правилно е прието, че в конкретната ситуация липсват основания и за неговото възприемане. За да е налице такъв афект, следва да се констатира, че личността на дееца е такава със субективна уязвимост, като темата, предизвикваща негативна реакция у него, е доминантна в съзнанието му за продължително време, но подтиска емоцията си, има пасивно поведение до момент, когато повече не може да я контролира и отключва агресията внезапно по изненадващ и неочакван начин. Фактите по делото не дават основание за възприемане на такъв тип афект у подс. Ю.. Изследването на личността му не го характеризира като пасивно-агресивен и не е имал такъв модел на поведение в създалата си ситуация – той е реагирал на обидите, отправял е предупреждение на пострадалия, а не е подтискал раздразнението си. Друг е въпросът, че нито пострадалият, нито подсъдимият са използвали социалния си опит, за да преодолеят критичната точка на конфликтната ситуация. Неоснователно е и оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание. То е аргументирано преди всичко отново с доводите за неправилно приложение на закона, на които вече бе даден отговор. При липса на основание за касационна намеса във въззивното решение относно приложимия материален закон, липсват основания за намаляване на наложеното на подсъдимия наказание. Въззивният съд е приел наличие на превес на смекчаващите отговорността обстоятелства и е потвърдил наложеното от първоинстанционния съд наказание, индивидуализирано под средния размер на предвиденото в закона. В полза на подсъдимия са взети предвид както данните за личността, семейното му положение и направените самопризнания, така и провокативното поведение на пострадалия, довело до ескалация на конфликта. Така определено, наказанието е съобразено с обществената опасност на деянието и дееца, както и на целите по специалната и генерална превенция. Законосъобразно са определени по размер и обезщетенията, които подсъдимият следва да изплати на пострадалите. Те са съобразени с понесените от наследниците на починалия П. болки и страдания и съответстват на принципа за справедливост, заложен в чл. 52 от ЗЗД. Не са налице основания за ревизията им. С жалбата на частните обвинители се претендира заниженост на наложеното наказание, като са изложени бланкетни съображения за неправилна оценка на обстоятелствата от значение за индивидуализацията му. Както вече бе посочено, настоящият касационен състав намира, че наказанието е справедливо и няма основания нито за намаляването, нито за увеличаването му. Пострадалият П., макар и с поведението си да не е предизвикал състояние на силно раздразнение, което да позволи преквалификация на деянието по чл. 124 ал.2 пр.2 вр. ал.1 пр.2 от НК, все пак е предизвикал раздразата на подсъдимия и неговото отреагиране чрез нанасяне на ударите. Това поведение на пострадалия правилно е отчетено като обстоятелство значително смекчаващо наказателната отговорност на подсъдимия и обективно не може да бъде пренебрегнато, независимо от субективното усещане на частните обвинители за несправедливост на наложената санкция. Предвид на тези съображения касационният съд не намира, че е налице основание за неговата намеса във въззивното решение, тъй като не констатира наличие на твърдените с жалбите касационни основания. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК , Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 207/03.12.2012 г. на Пловдивския апелативен съд, постановено по ВНОХД № 393/2012 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: