Ключови фрази

7

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 117

София, 14.07.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА

Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и двадесета година в състав:

Председател: ДИЯНА ЦЕНЕВА
Членове: ГЪЛЪБИНА ГЕНЧЕВА
ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА


като разгледа докладваното от съдия Генчева по ч. гр. д. № 1509 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 278, вр. чл. 274, ал. 3, пр. 1 ГПК.
С определение № 709 от 04.03.2020 г. по ч. гр. д. № 728/2020 г. на Софийския апелативен съд е потвърдено определение от 04.12.2019 г. по гр. д. № 14692/2019 г. на Софийски градски съд, I-17 с-в, с което е било прекратено производството по предявения от „Алпиец“ ЕООД срещу ТД на НАП София и „Здравец 2007“ ЕАД иск по чл.269, ал.1 ДОПК за признаване за установено по отношение на ответниците, че ищецът е собственик на туристическа база /хижа Бор/, находяща се в Н.П. „В.“, местност „Б.“, състояща се от двуетажна сграда с идентификатор .... със застроена площ от 259 кв. м. и триетажна сграда с идентификатор .... със застроена площ от 113 кв. м., заедно с правото на строеж върху поземления имот – публична държавна собственост.
Въззивният съд е направил сравнение между исковете по чл.440 ГПК и чл.269, ал.1 ДОПК, като е разгледал техния предмет, цели и предпоставки за предявяване. Приел е, че и двата иска предоставят възможност за защита на трето за изпълнителното производство лице, когато негова вещ е предмет на принудително изпълнение за събиране на парично вземане. За разлика от иска по чл.440 ГПК, който се предявява при висящ изпълнителен процес, но без предпоставки и срок за подаване на исковата молба, предявяването на иска по чл.269, ал.1 ДОПК е обвързано с 30-дневен преклузивен срок, който съгласно чл.267, ал.2, т.4 ДОПК започва да тече от получаване на препис от решението, с което се отхвърля подадената от третото лице жалба по чл.266, ал.1 ДОПК. Прието е, че подобно на чл.435, ал.4 ГПК, правото на жалба по чл.266, ал.4 ДОПК се поражда от момента на извършване на първото действие по насочване на изпълнението върху вещта, а срокът за третото лице започва да тече от първото узнаване на насочването на изпълнението. Недопустимо е всяко следващо изпълнително действие да поражда право на нова жалба по чл.266, ал.4 ДОПК и съответно – нов 30 дневен срок за предявяване на иска по чл.269, ал.1 ДОПК, тъй като това напълно би блокирало изпълнителното производство по ДОПК. В случай, че 30-дневният срок за предявяване на иска по чл.269, ал.1 ГПК бъде пропуснат, третото лице, което заявява собственически права върху недвижимата вещ, може да предяви правата си по реда на чл.239, ал.2 ДОПК, като в 1-годишен срок от обнародване в ДВ на постановлението за възлагане предяви иск за собственост. Ако и този иск не бъде предявен в срок, правата на купувача от публичната продан се стабилизират.
В конкретния случай искът по чл.269, ал.1 ДОПК е предявен след изтичането на преклузивния 30-дневен срок, поради което правилно първоинстанционният съд е прекратил производството по него. Срокът за предявяване на иска тече не от 10.10.2019 г., както счита ищецът /когато му е връчено решение № ПИ-388/01.10.2019 г. на директора на ТД на НАП София, с което е оставена без разглеждане негова жалба от 20.09.2020 г. срещу насрочена публична продан/, а от 2016 г., когато той за първи път е узнал за насочването на принудително изпълнение върху вещта, подал е жалба по чл.266, ал.4 ДОПК, която е отхвърлена с решение № ПИ-246/08.11.2016 г. на директора на ТД на НАП София, а по повод втора жалба от 10.10.2017 г. срещу предходно съобщение за продажба на търг с явно наддаване е било образувано гр. д. № 367/2017 г. на СГС, което е било прекратено.
Частна касационна жалба срещу въззивното определение е подадена от ищеца „Алпиец“ ЕООД.
Жалбоподателят счита за неправилен извода на съда, че правото на жалба по чл.266, ал.4 ДОПК се поражда с извършване на първото действие по насочване на принудително изпълнение върху вещта, а срокът за третото лице започва да тече от първото узнаване на насочването на изпълнението върху вещта. Това тълкуване ограничавало правото на защита на собствеността, което било гарантирано от чл.17, ал.3 на Конституцията. Позовава се на обстоятелството, че макар възбраната, наложена в изпълнителното производство по ДОПК, да е била вписана преди вписване на особения залог, дал основание за извършване на покупко-продажбата по чл.46, вр. чл.37 ЗОЗ, от която жалбоподателят черпи права, депозитарят е отчел привилегия на НАП, предхождаща учредяването на особения залог, включил е НАП в списъка по чл.39, ал.2 ЗОЗ и с изготвеното разпределение по чл.41 ЗОЗ е изплатил цялата сума, дължима на НАП. Затова счита, че след като е удовлетворена, НАП няма правото да извършва публична продан по ДОПК и по този начин да застрашава правото му на собственост върху имота. Насочването през 2019 г. на изпълнение по ДОПК върху имота създава правен интерес на жалбоподателя да предяви иска по чл.269, ал.1 ДОПК. Целта на този иск била да се отрече със сила на пресъдено нещо правото на НАП да насочи изпълнение по ДОПК върху имот, който не е собственост на длъжника. Уважаването на този иск щяло да има същия правен ефект като уважаването на иск по чл.440 ГПК. Счита, че при тълкуването на чл.269 ДОПК следва да се приемат разрешенията на ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС и по-конкретно онези мотиви, според които предпоставките за възникването на право на иск по чл.440 ГПК са предвидени с изрична правна норма и затова не могат да бъдат разширявани по пътя на тълкуването. Затова според жалбоподателя срокът по чл.267, ал.2, т.4 ДОПК за предявяване на иска по чл.269, ал.1 ДОПК не е преклузивен, а инструктивен. Освен това – искът по чл.269, ал.1 ДОПК е разновидност на иска по чл.124, ал.1 ГПК, за който не е предвиден срок за предявяване. И на последно място - жалбоподателят счита, че действието на възбраната по чл.453, ал.1 ГПК е неприложимо в случая, тъй като се отнася за прехвърляне или учредяване на вещни права от длъжника, по негова воля, с цел да осуети успешното принудително изпълнение върху имуществото му, докато в случая длъжникът е бил лишен от това имущество по пътя на принудителното изпълнение по ЗОЗ.
В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК по следните въпроси:
1. Какъв е по своя характер срокът за предявяване на иск по чл.269, ал.1 ДОПК, предвиден в чл.267, ал.2, т.4 in fine ДОПК – преклузивен или инструктивен;
2. Разпоредбата на чл.269, ал.1 ДОПК, вр. чл.267, ал.2, т.4 ДОПК ограничава ли със срок възможността на всяко трето незадължено лице, чието субективно право е засегнато от изпълнението на публичния изпълнител, да търси защита на правото си на собственост по исков ред;
3. Ограничено ли е предявяването на иска по чл.269, ал.1 ДОПК до първото действие по насочване на продажба на имота, върху който третото незадължено лице претендира самостоятелни права и може ли то да го упражни и при повторно действие на публичния изпълнител;
4. Доколкото в ДОПК е предвидена възможност за защита на третото незадължено лице, което претендира самостоятелни права върху продаден имот чрез иск по чл.239, ал.2 ДОПК, това ограничава ли правата му да предяви иск по чл.269, ал.1 ДОПК в рамките на обявена, но все още неизвършена продан.
По тези въпроси въззивното определение влизало в противоречие с ТР № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС; определение № 281/18.05.2010 г. по т.д. № 37/2010 г. на II-ро т.о.; определение № 260/07.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1622/2014 г. на III-то г.о.; определение № 347 от 11.06.2014 г. по т.д. № 3532/2013 г. на II-ро т.о.; и определение № 543/20.08.2013 г. по т. д. № 2524/2013 г. на II-ро т.о.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема, че частната касационна жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, има необходимото съдържание и не е налице пречката на чл.274, ал.4 ГПК за разглеждането ѝ от ВКС.
Не е налице обаче противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване, тъй като посочената практика на ВКС няма отношение към спора по настоящото дело. Тълкувателно решение № 3/10.07.2017 г. по тълк. д. № 3/2015 г. на ОСГТК на ВКС не намира приложение в настоящия случай, тъй като дадените разрешения, свързани с иска по чл.440 ГПК, не могат да се приложат механично спрямо иска по чл.269, ал.1 ДОПК поради различната правна уредба. Разликите между двата иска са разгледани подробно в обжалваното определение на въззивния съд. Законодателят е ограничил със срокове исковата защита на третото лице със самостоятелни права върху вещ, предмет на принудително изпълнение по ДОПК – както защитата в рамките на висящия изпълнителен процес – чл.269, ал.1, вр. чл.267, ал.2, т.4 ДОПК, така и защитата след извършване на публичната продан – чл.239, ал.2 ДОПК. Такива ограничения ГПК не предвижда. Освен това – защитата на третото лице може да бъде само по линията на установяване на собственическите му права. Третото лице не разполага с право на иск за установяване несъществуване на вземането на взискателя. Ето защо няма правен способ, чрез който третото лице да възрази пред съд, че имуществото на длъжника, върху което е насочено принудително изпълнение по реда на ДОПК, вече е било продадено - било по реда на изпълнителното производство по ГПК, било по реда на ЗОЗ, и НАП е получила при разпределението дължимата сума за публичното вземане. По същество това възражение представлява оспорване на изпълнението въз основа на факти, настъпили след издаване на изпълнителното основание и съгласно чл.292 и чл.293 ДОПК право на такова оспорване принадлежи само на длъжника, а не и на третото лице, закупило по реда на ЗОЗ недвижимия имот, върху който е насочено изпълнение по реда на ДОПК. Останалата практика на ВКС, на която се позовава жалбоподателят, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване. Определение № 281/18.05.2010 г. по т.д. № 37/2010 г. на II-ро т.о., е постановено в производство по чл.288 ГПК и съгласно приетото в ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Освен това при него е разглеждана съвсем различна хипотеза - искът е бил предявен от трето задължено лице по чл.230 ДОПК / в определението на ВКС неточно е посочено чл.203 ДОПК/ за установяване спрямо длъжника и взискателя, че не съществува вземане на длъжника срещу него. Не се касае на иск по чл.269, ал.1 ДОПК на трето лице, чиято вещ е предмет на принудително изпълнение по ДОПК за събиране на публично вземане. Определение № 347 от 11.06.2014 г. по т.д. № 3532/2013 г. на II-ро т.о., също е постановено в производство по чл.288 ГПК и не може да бъде взето предвид при допускане на касационно обжалване. Определение № 260/07.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1622/2014 г. на III-то г.о. е постановено в производство по чл.247, ал.3, т.1 ГПК и представлява практика на ВКС, която принципно би могла да послужи като основание за допускане на касационно обжалване, но в конкретния случай не засяга правен въпрос, който се поставя в производството по настоящото дело и затова не възниква противоречие между това определение на ВКС и обжалваното в настоящото производство определение на САС. Предмет на делото пред ВКС е бил иск по чл.269, ал.1 ГПК, правният интерес от който е обоснован с наложена като предварителна обезпечителна мярка възбрана по чл.121, ал.1 и ал.2 ДОПК. Съставът на ВКС е приел, че с иска по чл.269, ал.1 ДОПК се бранят само права, засегнати от същинското принудително изпълнение, а не и права, засегнати от предварителните обезпечителни мерки. По тази причина искът по чл.269, ал.1 ДОПК е приет за недопустим поради липса на правен интерес. Правният проблем, разрешен от ВКС в посоченото определение, е различен от проблемите, които се поставят по настоящото дело, затова не съществува противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване. Определение № 543/20.08.2013 г. по т. д. № 2524/2013 г. на II-ро т.о., макар и постановено в производство по чл.274, ал.1, т.3 ГПК, не представлява практика по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като с него не е допуснато касационно обжалване и не е разрешен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК. Освен това основният проблем, който е бил поставен по това дело, е дали е допустим иск по чл.269, ал.1 ДОПК като защита срещу отпаднал интерес от обезпечителна мярка поради погасяване по давност на публичното задължение. Този проблем не е разрешаван от въззивния съд по настоящото дело.
В частната касационна жалба се поддържа и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Настоящият състав приема, че по въпроси 1, 2 и 4 това основание за допускане на касационно обжалване не е налице, тъй като има практика на ВКС в производство по чл.274, ал.3, т.1 ГПК, която е приложима и към спора по настоящото дело. В определение № 106 от 21.06.2019 г. на ВКС по ч. гр. д. № 2236/2019 г., I г. о., изрично се приема следното: ако трето лице със самостоятелни права върху недвижимия имот, върху който е насочено принудително изпълнение по ДОПК, е обжалвало действията на публичния изпълнител по насрочване на продажба чрез търг с тайно наддаване на този имот по реда на чл. 266, ал. 4 ДОПК пред директора на компетентната териториална дирекция, и жалбата му е била отхвърлена, решението на този административен орган не може да се обжалва пред административния съд, тъй като спорът за материално право не може да бъде разрешен по реда на АПК. Искът за установяване на правото на собственост в подобна хипотеза следва да бъде предявен по общия исков ред в предвидения в чл. 267, ал. 2, т. 4, изречение второ ДОПК 30-дневен срок. Ако искът бъде предявен в този срок, изпълнителното производство може да бъде спряно. Ако третото лице не предяви иск за установяване на правото си в предвидения в ДОПК преклузивен срок, действията на публичния изпълнител по насрочване на продажба чрез търг с явно наддаване се стабилизират и изпълнителното производство може да продължи. В подобна хипотеза, ако е пропуснало 30-дневния срок, третото лице може да защити правата си по реда на чл. 239, ал. 2 ДОПК след приключване на публичната продан.
Въззивният съд е приел същото в определението, предмет на обжалване по настоящото дело.
Липсва изрична практика на ВКС по въпрос № 3, който се състои в това дали искът по чл.269, ал.1 ДОПК може да се упражни еднократно, след приключване на обжалването на първото изпълнително действие, с което се насочва принудително изпълнение по ДОПК върху имота на третото лице, или всяко ново изпълнително действие поражда право на нова жалба и съответно – на нов иск по чл.269, ал.1 ДОПК. Въпросът е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
По поставения въпрос настоящият състав намира следното:
Защитата на третото лице със самостоятелни права върху вещ, върху която е насочено принудително изпълнение за събиране на парично вземане по реда на ДОПК е по-ограничена, в сравнение с аналогичната защита на третото лице при изпълнение по реда на ГПК. С въвеждането на едномесечния срок за предявяване на иска по чл.269, ал.1 ДОПК, вр. чл.267, ал.2, т.4 ГПК и едногодишния срок за предявяване на иска по чл.239, ал.2 ДОПК се цели да се дисциплинира изпълнителния процес за събиране на публични вземания и да се придаде в един по-ранен момент стабилност на правата на купувача при извършената публична продан върху чужд имот. Макар и ограничени със срок, предвидени са достатъчни гаранции за третото лице да защити правата си върху имота, върху който е насочено принудителното изпълнение. Да се приеме, че всяко изпълнително действие създава нов срок за обжалване по чл.267, ал.2, т.4 ДОПК и съответно – право на нов иск по чл.269, ал.1 ДОПК, обезсмисля въвеждането на срок за предявяването на иска по чл.269, ал.1 ДОПК. Затова следва да се приеме, че искът по чл.269, ал.1 ДОПК се упражнява еднократно – в 30-дневен срок по чл.267, ал.2, т.4 ДОПК от получаване преписа на решението, с което не се уважава жалбата на третото лице със самостоятелни права върху вещта, насочена срещу първото изпълнително действие, с което се насочва изпълнение по реда на ДОПК върху тази вещ.
Тъй като въззивният съд е дал същия отговор на поставения въпрос в обжалваното определение и тъй като това определение съответства на практиката на ВКС по останалите правни въпроси, поставени от жалбоподателя, чактната касационна жалба следва да се остави без уважение.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 709 от 04.03.2020 г. по ч. гр. д. № 728/2020 г. на Софийския апелативен съд.
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 709 от 04.03.2020 г. по ч. гр. д. № 728/2020 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.


ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: