Ключови фрази
Нищожност * установителен иск в заповедно производство * недопустимост на иск


4
Решение по т.д.№ 469/2012 год. на ВКС-ТК, І т.о.
Р Е Ш Е Н И Е

№ 129

София, 09.01.2015 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в публичното заседание на двадесет и пети септември през две хиляди и четиринадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова

при участието на секретаря Елеонора Стоянова, като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 469 по описа за 2012 год. за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.290 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] (сега [фирма]) срещу Решение № 58 от 21.02.2012 год. по т.д.№ 1005/2011 год. на Пловдивския апелативен съд.
С обжалвания акт, въззивният съд е потвърдил Решение № 366 от 06.07.2011 год. по т.д.№ 459/2010 год. на Пловдивския окръжен съд. С него са били уважени предявените от В. Н. Ш. срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.26 ал.2 ЗЗД.
Касаторът се позовава на основанието по чл.281 г.2 ГПК – недопустимост на въззивния акт, поради произнасянето по същество от страна на П. по недопустими искове.
Ответницата по касация В. Ш., чрез процесуалния си представител изразява становище, че исковете са допустими, въззивното решение – законосъобразно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК – наличие на противоречива практика по въпроса за предметните предели на установителния иск в заповедното производство, предявен по реда на чл.422 ГПК.
Като взе предвид становищата на страните и на основание чл.290 ал.2 ГПК извърши проверка по заявените основания за касиране на въззивния акт, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о. приема следното:
Жалбата е основателна.
Производството по делото е по предявени от В. Ш. срещу [фирма] обективно съединени искове с правно основание чл.26 ал.2 ЗЗД за установяване нищожността, поради липса на съгласие, на клаузи по договор за банков кредит и договор за поръчителство, както и за установяване липсата на задължения на Ш. към банката, произтичащи от тези договори. Исковете са обусловени от твърдението на ищцата, че не е давала съгласие и не е подписвала договора за кредит и договора за поръчителство
И двете съдебни инстанции са приели, че са сезирани с два положителни установителни иска с правно основание чл.26 ал.2 ЗЗД и отрицателен установителен иск за недължимост на вземания на банката по тези договори, които искове са допустими, въпреки направеното от ответника по тях възражение за липса на правен интерес. Въз основа на събраните по делото доказателства и по-конкретно – заключението на графологичната експертиза, съдилищата са уважили предявените искове. Производството по предявеният иск за установяване на недължимост на суми по приложение към договора е бил прекратено с първоинстанционното решение (имащо характер на определение в тази част) и то е влязло в сила.
Последователно подържаната от [фирма] теза за липса на правен интерес, се основава на обстоятелството, че произнасяйки се по възражение на Ш. в рамките на друго съдебно производство по реда на чл.422 ал.1 ГПК, съдът е приел недължимост на вземанията срещу Ш. за които е била издадена заповед за незабавно изпълнение, именно поради липсата на съгласие – подписите върху документите не са били нейни.
Както бе посочено по-горе, касационен контрол е допуснат на основание чл.280 ал.1 т.2 ГПК – наличие на противоречива практика по въпроса за предметните предели на установителния иск в заповедното производство, предявен по реда на чл.422 ГПК, като производството по делото е спряно до приемането на тълкувателно решение, включващо произнасяне и по този въпрос и е възобновено след обявяването на ТР № 4/2013 год.
Становището на настоящия съдебен състав, че исковете са недопустими, поради липса на правен интерес, произтича от следното:
С т.17 на ТР № 4/2013 год. на ОСГТК, Върховният касационен съд е разяснил предмета на установяване в рамките на производството, протекло по реда на чл.422 ГПК. В рамките на този процес, страната следва да изчерпа възраженията си. В случай, че пропусне да стори това, правото и да ги въведе в нов процес се преклудира. В случай, че такъв пропуск не е налице, въведени са валидно и съдът се е произнесъл по тях в рамките на производството по чл.422 ал.1 ГПК (както е в случая), произнасянето по тях създава сила на пресъдено нещо. Без значение е, кое от паралелните производства – това по чл.124 ал.1 вр.чл.26 ал.2 ЗЗД или това по реда на чл.422 ГПК е инициирано първо. След като имат за предмет един и същи спор между същите страни, производството по едното от делата би следвало да бъде спряно, ако не са налице предпоставките за присъединяване. В конкретния случай, макар и по-късно започнало, производството по чл.422 ГПК е приключило първо. Упражненото в това производство възражение на В. Ш., има правната характеристика на инцидентен иск/искове за установяване нищожността на договорите и оттам – съществуването или несъществуването на вземането на банката. В случай, че такива инцидентни установителни искове на ответника в производството по чл.422 ал.1 ГПК са били приети за допустими, били са разгледани и приети за основателни, това обстоятелство преклудира предявяването и разглеждането им в отделно производство. Ако това производство е започнало по-рано, настъпилата в хода на процеса преклузия следва да бъде зачетена. В. Ш. е получила търсената защита за установяване недължимост на вземане на [фирма] към нея, произтичащо от оспорените договори, поради което самостоятелно предявените искове са лишени от правен интерес и поради това – недопустими.
Произнасянето по недопустими искове име за последица недопустимост на постановените съдебни решения по тях, поради което те следва да бъдат обезсилени на основание чл.270 ал.3 ГПК, а производството по исковете – прекратено. С оглед изхода на спора, на ответника по касация се държат направените пред трите съдебни разноски. Списък по чл.80 ГПК не е представен, поради което задължението за разноски следва да бъде формирано на базата на платените държавни такси - 2430 лв., както и юрисконсултско възнаграждение, съобразно минимума по Тарифа № 1/2004 год. за адв. възнаграждения – 1240 лв. или общо 3670 лв.
Поради изложените съображения, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.
Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА Решение № 58 от 21.02.2012 год. по т.д.№ 1005/2011 год. на Пловдивския апелативен съд и потвърденото с него Решение № 366 от 06.07.2011 год. по т.д.№ 459/2010 год. на Пловдивския окръжен съд.
ПРЕКРАТЯВА производството по предявените от В. Н. Ш. срещу [фирма] (сега [фирма]) обективно съединени искове с правно основание чл.26 ал.2 ЗЗД.
ОСЪЖДА В. Н. Ш. да заплати на [фирма] сумата 3670 лв. (три хиляди шестстотин и седемдесет лева), представляваща направени по делото разноски пред трите съдебни инстанции.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:


ЧЛЕНОВЕ: 1.



2.