5 5 Р Е Ш Е Н И Е № 26 С., 04.02. 2015 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд, трето гражданско отделение в съдебно заседание на 28 януари две хиляди и петнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова ЧЛЕНОВЕ: Л. Богданова С. Димитрова при участието на секретаря Райна Стоименова и в присъствието на прокурора изслуша докладваното от съдията Капка Юстиниянова гр. д. № 4038/2014 година за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК, образувано по молба на Х. Х. Т. чрез пълномощник адв. Н. А. Пловдивска адвокатска колегия за отмяна на влязлото в сила решение № 1876 от 22.11.2013г. по гр. дело № 2347/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2083 от 20.05.2013г. по гр. дело № 82/2013г. на Пловдивски районен съд за отхвърляне иска на Х. Х. Т. против Община [населено място] с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване на право на ползване върху самостоятелен обект в [населено място], [улица], ет. 1, находящ се в сграда № 2 с предназначение гараж с площ 18 кв. м и върху масивна едноетажна постройка, представляваща баня - тоалетна с площ 4 кв. м, долепена до североизточната фасада на жилищната сграда с вход откъм двора, разположени в ПИ № 56784.524.352 по КК на [населено място] с площ от 482 кв. м при посочени съседи. В молбата за отмяна молителката поддържа, че решението по гр. дело № 82/2013г. на Пловдивски районен съд, с което е отхвърлен иска й за признаване право на ползване (в диспозитива е посочено за собственост) върху гараж и баня - тоалетна против Община [населено място] противоречи на влязлото в сила решение по гр. дело № 8772/2013г. на Пловдивски районен съд, с което на основание чл. 32, ал. 2 ЗС е допуснато разпределение на съсобствения между нея и Община [населено място] поземления имот № 56784.524.352, като в дял на молителката е предоставена за самостоятелно ползване площ от 156,68 кв. м, оцветена в син цвят, върху която твърди, че се намират двата обекта, по отношение на които е отхвърлен иск й за признаване право на ползване, което решение молителката намира за неправилно и прави искане да бъде отменено на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК. Решението, с което е уважен иска с правно основание чл. 32, ал. 2 ЗС, молителката навежда й като ново обстоятелство от съществено значение за делото, по което е отхвърлен иска за ползване. Ответникът Община [населено място] по съображения подробно изложени в писмено становище оспорват молбата за отмяна на посочените отменителни основания. Върховният касационен съд, състав на трето г. о., разгледа молбата за отмяна и провери решенията, чиято отмяна се иска с оглед на изложените отменителни основания. Молбата за отмяна е подадена в срока по чл. 305, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК. За да е осъществен състава на чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК е необходимо по две отделни производства, тъждествени по предмет и страни да са постановени влезли в сила решения, които по противоречив начин разрешават по същество правния спор. Противоречието следва да е между диспозитивите на двете решения, които със сила на присъдено нещо са разрешели по несъвместим начин, идентичен от обективна и субективна страна правен спор, а не между съобразителната част (мотивите) на двете решения. Случаят не покрива посочения състав на отмяна. Предмет на спора по гр. дело № 82/2013 г. на Пловдивски районен съд, образувано по иск на молителката, е да се признае за установено по отношение на ответника, че като носител на право на собственост на 1/2 идеална част от дворното място, молителката притежава право на ползване върху 1/2 идеална част върху обектите гараж и баня-тоалетна (незаконни строежи извършени от трето неучастващо в процеса лице). Искът е отхвърлен с решение влязло в сила на 22.11.2013г., което молителката поддържа, че е неправилно и следва да бъде отменено, като противоречащо на решението постановено по гр. дело № 8772/2013г. на Пловдивски районен съд, образувано по иск на молителката на основание чл. 32, ал. 3 ЗС за разпределяне ползването на незастроената част от поземлен имот с идентификатор № 56784.524.352, по което искът е уважен. Решението е влязло в сила на 22.01.2014г. Молителката се позовава на съдебна практика - решение по гр. дело № 257/98г. на 5 чл. с-в на ВС, според което обективно тъждество на производствата, по които са постановени решения, с които е разрешен противоречиво съдебен спор, има не само при идентитет на основанието и петитума на исковете, по които са образувани, но и когато разрешаването на спора по единият иск имплицитно се съдържа в произнасянето по другия, въпреки различието в спорния предмет между тях. В молбата за отмяна поддържа, че след като съдът е допуснал разпределение на ползването върху дворното място между страните е признал наличието на съсобственост между тях, признал е, че извън жилищната сграда няма други съсобственици, като е приел, че намиращите се в съсобственото дворно място постройки са собственост на съсобствениците на терена, чието ползване е разпределил между тях. Предметът на този спор имплицитно се съдържал в предмета на спора по отхвърления иск за признаване на право на ползване върху два от застроените обекти. Между разрешените спорове по двете дела липсва предметно тъждество. Предметът на едното дело не се включва в предмета на другото. Спорът за признаване правото на молителката на самостоятелно вещно право на ползване върху двата застроени обекта, извън жилищната сграда, не е включен в предмета на спора по чл. 32, ал. 2 ЗС за разпределяне правото на ползване върху съсобствения терен. Не е налице хипотезата визирана в цитираната съдебна практика. Посоченото съдебно решение визира случай на противоречие между две решение, между които няма предметно тъждество (едното решение е постановено по иск с правно основание чл. 19, ал. 3 ЗЗД, а другото по установителен иск за собственост), но с които по противоречив начин са разрешени правата им на собственост върху наследствен между страните имот. Правото на ползване е самостоятелно ограничено вещно право върху чужда вещ. Неговото съдържание обхваща правомощието да се използва вещта съгласно нейното предназначение, и ако тя дава добиви, те да се придобиват, без да се засяга същността на веща. Макар да има сходство между правото на собственост и правото на ползване, между тях няма тъждество. Правото на ползване е само едно правомощие, елемент от единното субективно право на собственост и не е самостоятелно вещно право. За разлика от право на ползване като правомощие на собственика, вещното право на ползване е самостоятелно вещно право и може да съществува независимо и наред с това правомощие. Поради това собствеността върху вещ, обременена с право на ползване, се окачествява като „гола собственост”. Тези характеристики на вещното право на ползване са застъпени в решението по гр. дело № 82/2013г. на Пловдивския РС, респ. в решението за неговото потвърждаване по гр. дело № 2347/2013г. на Пловдивски ОС, чиято отмяна се иска на основание чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК като неправилно. Съдът не е признал на молителката правото на ползване върху двата обекта, като самостоятелно вещно право, независимо че е приел, че процесните постройки по приращение съобразно чл. 92 ЗС се явяват собственост на двете страни по делото като собственици на земята, в условията на съсобственост върху дворното място, върху което постройки са застроени, при равни права. Посочил е, че възможността за ползване на съответния имот е едно от основните правомощия в обема на правото на собственост, което правомощие на собственика не е идентично с правото на самостоятелно ползване на вещта, учредимо като ограничено вещно право на ползване във форма и ред съгласно чл. 18 ЗЗД, а с оглед характера на собствеността като общинска - при смесения фактически състав на чл. 31, ал. 2 ЗОС. Такова самостоятелно право на ползване по делото не е доказано и не може да бъде признато на молителката, за която остава правото като съсобственик да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на другите съсобственици (чл. 31, ал. 1 ЗС). Производството за разпределяне на ползването на съсобствен имот по чл. 32, ал. 2 ЗС е производство за спорна съдебна администрация на граждански правоотношения. Съдебното решение не се ползва със сила на присъдено нещо и чрез постановяването му съдът замества решението на мнозинството при разпределяне на правото на ползване, което следва да е съобразено в най - пълна степен с действителните права на страните в съсобствеността и да дава възможност на страните за най-целесъобразно използване на веща. С решението по гр. дело № 8772/2013г., Пловдивският районен съд като е съобразил характера на производството по чл. 32, ал. 2 ЗС, в което съдът не решава спорове за собственост между страните, а замества липсващото мнозинство от съсобственици, като оказва съдействие за определяне начина на ползване на общата вещ, е разпределил ползването върху терена, съобразно правата на двете страни по 1/2 идеална част от дворното място. Искът по чл. 32, ал. 2 ЗС, както се посочи, по своята правна природа е правно средство за осъществяване на съдебна администрация на гражданско отношение между съсобственици за създаване на промяна в използването и служенето с общата вещ. При разпределяне на ползването по чл. 32, ал. 2 ЗС, съдът изхожда от правата в собствеността, такива каквито са установени от страните, в случая по 1/2 идеална част от терена, по което страните не спорят. Допуснатото разпределение в ползването на дворното място, не създава на молителката право на самостоятелно ползване върху двата съсобствени между страните по приращение застроени обекта, както се поддържа в молбата за отмяна, за да се твърди (неоснователно), че решението с което е отхвърлен иска по чл. 124 ГПК за признаване на такова право е неправилно, тъй като противоречало на решението по чл. 32, ал. 2 ЗС. Предвид изложеното, липсата на обективно (предметно) тъждество между решенията по двете дела, води до неоснователност на молбата за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 4 ГПК, която следва да се отхвърли. Не е налице й основание за отмяна по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК. Молителката отново се позовава на решението по гр. дело № 8772/2013г. на Пловдивският районен съд по чл. 32, ал. 2 ЗС, като ново обстоятелство от съществено значение за изхода на спора разрешен по гр. дело № 83/2013г. на Пловдивски районен съд. Основанието е посочено формално, без развити съображения. С оглед изхода на делото молителката ще следва да заплати съдебни разноски на другата страна, поискани с писменото становище, в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение по чл. 9, ал. 4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждение. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на трето г. о. Р Е Ш И ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Х. Х. Т. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 и т. 4 ГПК на влязлото в сила решение № 1876 от 22.11.2013г. по гр. дело № 2347/2013г. на Пловдивски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 2083 от 20.05.2013г. по гр. дело № 82/2013г. на Пловдивски районен съд. ОСЪЖДА Х. Х. Т. да заплати на Община [населено място] съдебни разноски за настоящето производство в размер на 300 лв. адвокатско възнаграждение. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ ЧЛЕНОВЕ