О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 414
гр. София, 25.10.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети октомври две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Н. ч. гр. д. № 346/2010 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК, образувано по частната жалба на адвокат Ст. Д., като пълномощник на Л. А., адвокат Р. Д., като пълномощник на М. Ш. и Н. Т., против определението от 19.02.2010 год. по ч. гр. д. № 1738/2010 год. на Софийски градски съд. С него е оставено в сила определението от 7.12.2009 год. на съдията по вписванията при РС – гр. С., с което е отказано вписване на договор за продажба на наследство с нотариално удостоверяване на подписите рег. № 1675 от 25.03.2009 год. на нотариус Кс. Б., № 043 по регистъра на Н. камара.
Жалбоподателите поддържат становище за незаконосъобразност на определението с молба за отмяната му.
Преди да разгледа по същество частната жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се обжалва въззивно определение, с което е дадено разрешение по същество на производството по вписване на договор за продажба на наследство, т. е. налице е хипотезата на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК. В приложеното изложение на основанията за касационното обжалване, жалбоподателите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Считат, че релевантните за изхода на спора въпроси, по които съдът се е произнесъл в обжалваното определение, а именно: следва ли страните по договор за продажба на наследство да знаят дали то включва недвижими имоти, кои са те и къде се намират и следва ли да декларират това обстоятелство в производството по вписването, както и да представят удостоверение за данъчната им оценка, имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Приложното поле на това основание за допускане на касацията аргументират с новата уредба в Глава ХІ ГПК „Процесуални действия на страните”.
Върховният касационен съд, като взе предвид доводите на жалбоподателите и данните по делото, намира следното:
Молбата за вписване на сключения на 25.03.2009 год. договор за продажба на наследство, с нотариална заверка на подписите на продавача Л. /Л./ А., чрез пълномощника й адв. Ст. Д., и М. Ш. и Н. Т., като купувачи, последната чрез пълномощника й адвокат Р. Д., е подадена от нотариуса, заверил подписите – Кс. Б..
С определение от същата дата – 25.03.2009 год. съдията по вписванията при СРС отказал вписването на договора за продажба на наследство, по съображения, че не е представена декларация от продавача за обстоятелствата, свързани с вещните права, предмет на договора, с оглед определяне на материалния интерес по извършената сделка, а оттук и определяне дължимата такса за вписването, и с оглед преценка допустимостта на исканото вписване - чл. 4, б. „б” ПВп, нотариално заверена декларация по чл. 264, ал. 1 ДОПК на продавача и удостоверения за данъчна оценка на недвижимите имоти, включени в предмета на договора.
Горният отказ е отменен с определение от 21.07.2009 год. по ч. гр. д. № 3577/2009 год. на СГС и преписката е върната на съдията по вписванията да даде указания за представяне на посочените документи и определи срок за представянето им, съгласно чл. 540, вр. с чл. 129, ал. 1 ГПК.
Въпреки указанията за представяне на посочените доказателства, такива не са представени, видно и от съдържанието на молбата - отговор от адв. С. Д., пълномощник на Л. А., поради което и съдията по вписванията е постановил отново отказ на 7.12.2009 год. Това определение е потвърдено с обжалваното в настоящето производство определение на Софийски градски съд от 19.02.2010 год.
Съображенията на въззивния съд са, че доколкото на вписване подлежат договорите, с които се прехвърля наследство /чл. 212 ЗЗД/, в което има недвижими имоти, съгласно разпоредбата на чл. 4, б. „б” ПВп, то за да се прецени дали актът подлежи на вписване, следва да се декларира от молителя наличието на такива имоти в наследството, предмет на договора за продажба. То е необходимо и с оглед определяне на местната компетентност на съдията по вписванията, съгласно чл. 10, ал. 3 ПВп, както и за определяне на следващата се такса за вписването. Съдът приел, че не е изпълнено и императивното изискване на чл. 264 ДОПК , за което съдията по вписванията следи служебно, с оглед санкцията по чл. 265 ДОПК, поради което и като не са изпълнени указанията за представяне на сочените доказателства, постановеният отказ за вписване е правилен.
Формулираните от жалбоподателите въпроси за съдържанието на наследството и в частност дали следва страните, респ. молителят да посочи недвижимите имоти, които то включва, да представи данъчни оценки за тях и декларацията от продавача за липса на задължения, са обусловили направения от съда извод за отказ за вписване на договора за продажба на наследството. Тези въпроси, макар и да не се намират в сочената от жалбоподателите връзка с Глава ХІ ГПК, послужила им за обосноваване нааличието на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване, имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото доколкото липсва съдебна практика по тях, а и се налага тълкуване на разпоредбите на чл. 212 ЗЗД, чл. 112, б. „б” ЗС, чл. 4, б. „б” ПВп, чл. 264 ДОПК.
Затова и следва да се приеме наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
По същество, настоящият състав намира следното:
Вписването има за цел да се даде гласност на актовете, подлежащи на вписване. В чл. 112, б. „б” ЗС и чл. 4, б. „б” ПВп е предвидено вписване на договорите, с които се прехвърля наследство / чл. 212 ЗЗД/, в което има недвижими имоти. Това изискване кореспондира и с разпоредбата на чл. 212, ал. 3 ЗЗД, предвиждаща противопоставимост на този договор на трети лица, само ако е бил вписан.
Договорът за продажба на наследство е двустранен възмезден договор, с който продавачът прехвърля на купувача наследствените си права и задължения, т. е. цялата съвкупност на наследството, като в съдържанието му не следва да се описват недвижимите имоти, които се включват в него. При удостоверяването на подписите на страните продавачът удостоверява само качеството си на наследник на лицето, чието наследство продава. За действителността му се изисква писмена форма с нотариална заверка на подписите на страните – чл. 212 ЗЗД, докато вписването не е изискване за действителността на договора. Със спазване на предвидената от закона форма, договорът е действителен.
За да се иска вписване на договор за продажба на наследство, с оглед възможността същият да се противопостави на трети лица в случаите, в които в наследството има недвижими имоти, следва молителят да удостовери това обстоятелство - включените в наследството недвижими имоти, за да се обоснове вписването на този договор, съгласно закона – чл. 112, б. „б” ЗС и чл. 4, б. „б” ПВп предвиждат вписване само на такива договори за прехвърляне на наследство, в което има недвижими имоти. По аргумент за противното, договорите за продажба на наследство, което не включва недвижими имоти, няма да подлежат на вписване.
Установяването на това обстоятелство е в тежест на молителя, тъй като той има интерес от вписването на такъв договор с цел оповестяването му, а и с оглед определяне на местната подсъдност по чл. 10, ал. 3 ПВп. В настоящия случай исканото вписване на процесния договор от съдията по вписванията при СРС е без установен интерес, с оглед липсата на данни, че продаденото наследство включва недвижим имот в гр. С.. Само на това основание следва да се постанови отказ за вписване.
Поради горните съображения, ирелевантно в производството по вписване е обстоятелството, че купувачът на наследството придобива не отделни имоти, а съвкупност от права и задължения, тъй като то няма отношение към вписването на този договор.
Известността на недвижимите имоти, включени в наследството, както и необходимостта от представяне на удостоверения за данъчните им оценки, имат значение и за въпроса за определяне на таксата за вписването, съобразно материалния интерес /чл. 97, ал. 1, т. 4, чл. 97, ал. 3 ЗННД и параграф 2 ДР от същия закон, във вр. с чл. 33 ЗМДТ/.
Изискването на чл. 264, ал. 1, изр. 1 ДОПК е императивно – прехвърляне на наследствени права, включващи недвижими имоти, се допуска след представяне на писмена декларация от прехвърлителя, че няма непогасени подлежащи на принудително изпълнение задължения за данъци, мита и задължителни осигурителни вноски. За представяне на декларацията по образец /ал. 3/ съдията по вписванията следи служебно, с оглед и предвидената в чл. 265 ДОПК солидарна отговорност за задълженията на прехвърлителя. Неоснователен е доводът на жалбоподателите за изпълнение на това изискване с представяне на удостоверение по чл. 87, ал. 6 ДОПК, тъй като то не дерогира предвиденото в чл. 264 ДОПК задължение, както и отговорността по чл. 265 ДОПК.
В заключение, като е изискал представяне на тези доказателства в производството по вписването на договора, съдията по вписванията е процедирал правилно, поради което и след неизпълнение на дадените от него указания в тази насока /с оглед определението от 21.07.2009 год. по ч. гр. д. № 3577/2009 год. на СГС/, правилно е отказал да впише договора за продажба на наследство. Потвърждавайки този отказ, въззивният съд е постановил правилно определение, което следва да се остави в сила.
Водим от горното и на основание чл. 278 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ В СИЛА определение с № 2706 от 19.02.2010 год. по ч. гр. д. № 1738/2010 год. на Софийски градски съд, с което е потвърден отказа на съдията по вписванията при Софийския районен съд от 7.12.2009 год.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: |