Р Е Ш Е Н И Е № 96/2018 г. гр.София, 18.07.2019 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Второ гражданско отделение, в открито съдебно заседание на седемнадесети септември през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА ГЕРГАНА НИКОВА при участието на секретаря Ина Андонова, изслуша докладвано от съдия Гергана Никова гражданско дело № 1115 по описа за 2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 157 от 26.03.2018 г. на ВКС, ІІ г.о. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивно решение № 6277 от 03.09.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 483/2005 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ „в” състав, с което е упражнен въззивен контрол по отношение на решение от 03.06.2003 г. по гр.д.№ 2605/1995 г. на Софийски районен съд, 47 състав. С атакуваното въззивно решение, в правомощията на въззивна инстанция по § 2, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 197 – 211 ГПК /отм./, Софийският градски съд е постановил следното: (1) обезсилено е решението на СРС в частта, с която е отхвърлен иск по чл. 109, ал. 2 ЗС, предявен от О. С. Т. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК К. Д. Т.), К. Д. Т. и И. К. А. срещу ГПК „Наркооп“, гр. София и производството по делото е прекратено в тази част; (2) обезсилено е решението на СРС и в частта, с която е признато за установено по иска с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К., Е. П. М. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.), че Й. Б. А. не е собственик на : „имот с площ от 11,8 дка, м. „Г. л.” в НП В., заедно с построения в дворното място ресторант – мотел „Т. к.” (уточнен с молба от 18.07.2012 г. като терен с площ от 11,8 дка в м. „Г. л.”, НП В., разположен изцяло в по-голям имот – ливада с кория от около 40 дка при съседи на имота: северозапад и север – имот № * в землището на К. с ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; североизток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; изток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; югоизток – имот с № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., юг - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; запад - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., заедно с построените в имота сгради: 1. Ресторант-дискотека - сграда монолитна на две нива; 2. Мотел-група А; 3. Мотел-група Б; 4. Мотел-група В; 5. Мотел-група Г; 6. Складове 1 и 2; 7. Склад № 3; 8. Склад № 4” (по-долу в текста обозначаван като „имотът, съгласно индивидуализацията по претенцията на главно встъпилите лица”), като е прекратено производството по отношение на посоченото лице както и (3) обезсилено е решението на СРС и в частта, с която е отхвърлен насрещния иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./., предявен от ГПК „Наркооп” – София, срещу Й. Б. А. и е прекратено производството и по този иск по отношение на посоченото лице, във връзка с което е постановено, че се (3.а.) отхвърля насрещният иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК (отм.) на ГПК „Наркооп“ – София срещу Л. Б. Ж. (с конституирани наследници С. Ж. Б. и А. Ж. Г.), Г. К. Г. (починал, с конституирани наследници М. Й. Д. и К. Й. Т.), М. Й. Д., К. Й. Т., А. В. П., Л. В. П., В. В. А., Г. В. А., В. Р. А., К. Б. А., Р. Б. А., А. И. Х., М. И. Н. (всички - като правоприемници на починалата преди постановяване на първоинстанционното решение Й. Б. А.) за признаване за установено, че ГПК „Наркооп“ – София, е собственик на имотът, съгласно индивидуализацията по насрещния иск на основание отстъпено му право на строеж и придобивна давност, като неоснователен. (4) Решението на СРС е оставено в сила в частта, с която са отхвърлени исковете, предявени от О. С. Т. (с правоприемник по чл. 120 ГПК К. Д. Т.), К. Д. Т. и И. К. А. с правно основание чл. 108 ЗС срещу ГПК „Наркооп”, гр. София за имот: парцел в м. „П.” от 34,9 дка с граници: изток – М. л., запад – път С. – З. м., север сем. В., юг – сем. А. (по-долу в текста обозначаван като „имотът, съгласно индивидуализацията по претенцията на първоначалните ищци”). (5) Решението на СРС е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен насрещния иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от ГПК „Наркооп” – София срещу О. С. Т. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК К. Д. Т.), К. Д. Т., Н. Б. Н., Г. Б. А. (с конституирани правоприемници по чл. 120 ГПК /отм./ Д. С. А. и М. Г. Ц.), И. К. А. и Р. К. А. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Л. С.) за установяване правото на собственост върху постройките в комплекса мотел-ресторант „Т. к.“ и прилежащия му терен, находящ се в ПП „В.“, както следва: цялата площ от 12 дка и сгради: 1. Ресторант-дискотека - сграда монолитна на две нива; 2. Мотел-група А-двуетажна сграда-хотелска част; 3. Мотел-група Б – едноетажна сграда – мотелска част; 4. Мотел – група В – двуетажна монолитна сграда от административна и хотелска част; 5. Мотел група Г – двуетажна сграда, мотелска част; 6. Складове 1 и 2; 7. Склад № 3; 8. Склад № 4 (по-горе и по-долу в текста обозначаван като „имотът, съгласно индивидуализацията по насрещния иск”); (6) Решението на СРС е оставено в сила в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС, предявен от главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Б. Р. У., К. М. А., Ф. Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К. и Е. П. М. (с конституиран правоприеник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.) за „имотът, съгласно индивидуализацията по претенцията на главно встъпилите лица” срещу ГПК „Наркооп” – София, както и (7) Решението на СРС е оставено в сила в частта, с която е уважен отрицателния установителен иск на главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Б. Р. У., К. М. А., Ф. Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К. и Е. П. М. (с конституиран правоприеник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.) за „имотът, съгласно индивидуализацията по претенцията на главно встъпилите лица” срещу О. С. Т. (с правоприемник К. Д. Т.), К. Д. Т., Н. Б. Н., Г. Б. А. (с конституирани правоприемници по чл. 120 ГПК /отм./ Д. С. А. и М. Г. Ц., И. К. А.) и Р. К. А. (с конституиран правоприемник К. Л. С.), че ответниците по този иск не са собственици на посочения имот. Касационното обжалване е допуснато по касационните жалби, както следва: * по жалбата на К. Д. Т. чрез адвокат К. Д. от САК – срещу частите от решението, в които е оставено в сила решението на СРС, с което е отхвърлен предявения от К. Д. Т. срещу ГПК „Наркооп” иск по чл. 108 ЗС (по-горе – пункт 4) и е уважен отрицателния установителен иск на главно встъпилите лица, че К. Д. Т. не е собственик на процесния имот (пункт 7); * по жалбата на ГПК „Наркооп” – София чрез адвокат Н. Г. от САК - срещу частите от решението, в които е оставено в сила решението на СРС, с което са отхвърлени предявените от ГПК „Наркооп” насрещни искове по чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) за установяване правото на собственост върху постройките в комплекса мотел-ресторант „Т. к.” и прилежащия му терен в ПП „В.” (пункт 5), респ. – СГС е постановил отхвърляне на насрещния иск срещу наследниците на Й. Б. А. (пункт 3.а.); * по жалба на главно встъпилите лица А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К., К. М. А., Б. Р. У., Д. Ан А., С. Д. А. и Ф. Е. Ш. (последните петима - граждани на САЩ) чрез адвокат В. К. от САК и * по жалба на главно встъпилите лица А. С. М. - П., А. П. М., Д. Е. Г. и К. Г. Ф. чрез адвокат В. Б. от САК - срещу частта от решението, в която е оставено в сила решението на СРС, с което е отхвърлен предявения от главно встъпилите лица срещу ГПК „Наркооп” иск по чл. 108 ЗС за терена и построения в него мотел-ресторант „Т. к.” (пункт 6), както и в частта, с която е обезсилено решението на СРС и е прекратено производството по отношение на предявения от главно встъпилите лица срещу Й. Б. А., респ. нейните наследници, отрицателен установителен иск за собствеността на процесния имот (пункт 2), като е заявено искане последните две касационни жалби да се разглеждат кумулативно. Жалбата на К. Д. Т. съдържа следните оплаквания: Още в хода на производството пред СРС е посочила, че процесният имот е придобит на основание наследство и давностно владение, които основания са поддържани и с въззивната жалба. Установено е, че К. Д. Т. е наследник на Д. Т. А. (починал на 29.12.1995 г.), а последният – на Х. А. С. (починал на 12.05.1944 г., наследник на А. С., починал през 1912 г.). По документи от 1912 г. и 1946 г. Х. А. С. е притежавал ливада от 3,301 дка, но както той, така и наследника му Д. Т. А. са владеели процесните 34,900 дка, което несмущавано състояние е продължило до завеждане на настоящото дело (исковата молба е депозирана на 11.08.1994 г.) с изключение на тези около 11,900 дка, върху които през 1958 г. са изградени държавни постройки, а през 1969 г. - мотел-ресторант „Т. к.”. Така по силата на наследяване и давностно владение (с присъединена придобивна давност от наследодателите й) К. Д. Т. е придобила собствеността върху процесната ливада с площ 34,900 дка. Счита, че това се установява от показанията на свид. А. К., З. К. и Г. Н.. Поддържа, че незаконосъобразно СГС не е разгледал заявеното от нея още пред СРС придобивно основание – давност. Свидетелските показания установяват и идентичността на владяния с процесния имот; посочените от тях граници съвпадат с тези по „скицата на инж. К.” и инж. Г. Д.; до това заключение са достигнали и експертите от тройната СТЕ от 13.11.2002 г., от 07.06.2008 г. /л. 313/ и приетата в о.с.з. на 10.06.2015 г. В този смисъл изводът, че имотът на ищците не можел да се идентифицира, е необоснован. Напротив – посочените доказателства установяват, че имотът с мотела е част от притежавания от ищцата терен, като е ситуиран в неговата югоизточна част. Няма данни имотът да е включван в ТКЗС, да е актуван като държавна (вкл. – публична) собственост, владението върху площта от около 11,900 дка е отнето без основание през 1969 г. и не е подлежал на възстановяване по ЗСПЗЗ или ЗВСГЗГФ. Ответникът ГПК „Наркооп” – София упражнява фактическата власт без правно основание, тъй като липсва документ за надлежно прехвърляне на правото на собственост от ЦКС към ГПК „Наркооп”. Правото на строеж не е реализирано в рамките на посочените в позволителния билет срокове и обем, като въобще е спорно дали в полза на ЦКС е учредено право на строеж. В АДС № 6863 от 25.03.1969 г. като ползвател е указан СГНС – СРГП „Лесопаркове”, считано от 22.02.1969 г. за терен от 12 000 кв.м., а не за 34 дка. Представеният КНА № 28 от 22.11.2000 г. не удостоверява прехвърлителна сделка с транслативен ефект. Събрани са доказателства, че за собственик се сочи Държавно лесничейство, респ. – публична държавна собственост, а не ГПК „Наркооп” – София. Заявено е искане за отменяване на решението в атакуваната от К. Д. Т. част и решаване на спора по същество. Жалбата на ГПК „Наркооп” – София съдържа следните оплаквания: Неправилно СГС се е позовал на чл. 38 и чл. 40 от Правилника за държавните имоти /отм./, тъй като приложими са разпоредбите на чл. 15 вр. чл. 13 от Закона за собствеността (ред. към 06.09.1965 г.), съгласно които правото на строеж подлежи на учредяване от ИК на ОНС, съответно – ИК на СГНС, както е процедирано в случая. С Протокол № 22 от 06.09.1965 г. е отреден терен на ЦКС за строителството на мотел-ресторант „Т. к.” в м. „Г. л.” в НП „В.”, като от Предприятие „Лесопаркове” е издаден Позволителен билет за отреждане на терен на 22.09.1965 г. на основание чл. 6 от Наредбата за реда и начина на строителство в НП „В.”. Независимо, че не се съхранява скицата към Позволителния билет за отреждане, местоположението на терена е установимо, доколкото в Позволителния билет за извършване на строителството № 337 от 06.03.1968 г. на СРГП „Лесопаркове” е посочено, че се касае за предварително ограничено място в м. „Т. к.", отдел 95 на парка. Обстоятелството, че сградата е построена в определения от Закона срок, не е било предмет на оспорване – нито една от страните не е твърдяла сградата да не е построена в срок, нито е представила доказателства в тази връзка. Напротив – доказателствата установяват, че срокът е спазен. Собствеността е прехвърлена от ЦКС на РПК „Наркооп” съгласно Протокол № 14/4 от 26.11.1970 г. на ИК на ЦКС (т. 6), което означава, че започналото през м. март 1968 г. строителство е завършено към 26.11.1970 г. Неправилен е и изводът, че имотът не е придобит и по давност. ГПК „Наркооп” – София е упражнявало владение от 26.11.1970 г. и до настоящия момент, което твърдят и двете групи насрещни страни – както наследниците на Х. А. С., така и тези на И. К.. Подчертава, че никоя от страните не е оспорила изрично представения от ГПК „Наркооп” – София КНА № 28 от 22.11.2000 г. Заявено е искане за отменяване на решението в атакуваната от този касатор част и решаване на спора по същество с уважаване на насрещния иск, евентуално – делото да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на СГС. Жалбите на главно встъпилите лица съдържат следните оплаквания: Неправилно е постановено обезсилване на решението по отношение наследниците на Й. Б. А., тъй като и по отношение и тях следва да бъде уважен предявеният по реда на чл. 181 ГПК /отм./ отрицателен установителен иск. Наследниците на Й. Б. А. не са обжалвали решението на СРС, което по тази причина е влязло в сила по отношение на тях. По съществото на предявения по реда на чл. 181 ГПК /отм./ иск по чл. 108 ЗС поддържат, че анализът на доказателствата (писмени; картен материал – в частност „Скица – Снимка … по гр.д.№ 43/1919 г.” на САС; СТЕ на в.л. Ем. Й., П. П. и П. М.; свид. З.. К.) обоснова извод за идентичност между процесния имот и част от имота, предмет на кр. акт № 269/1903 г. През 1949 г. имотите на наследниците на И. К. са отчуждени по ЗОЕГПНС, а през 1996-1997 г. са деактувани предвид реституирането им ex lege по силата на ЗВСОНИ, като няма заповед, която да изключва терена на мотел-ресторанта „Т. к.” от съвкупността на деактуване. По този начин Държавата е удостоверила, че се съобразява с последиците на ЗВСОНИ. Тезата, че реституция не е настъпила поради застрояването на терена след одържавяването му, е незаконосъобразна от гл.т. чл. 2, ал. 6 ЗОСОИ и разясненията по т. 1 от ТР № 6/2006 г. на ВКС, тъй като строежът е незаконен, а само законно строителство би представлявало пречка пред реституцията. Той е осъществен без разрешение, тъй като не са спазени изискванията на чл. 38 и чл. 40 ПДИ (ДВ, бр. 59/1952 г., отм., ДВ, бр. 79/1975 г.). Правото за построяване на сграда върху държавна земя може да бъде отстъпено на кооперации /в случая – ЦКС/ по решение на МС въз основа на доклад на съответния министър, а за земи, предоставени на народните съвети на депутатите на трудещите се – по доклад на министъра на комуналното стопанство и благоустройството, като доказателства за такова решение няма. Строежът не е извършен в 2-годишен срок – следвало е да започне до 01.11.1966 г., а видно от позволителния билет за строителство то е започнало след 01.03.1968 г., когато правото на строеж вече е било погасено (чл. 40 ПДИ /отм./). Тези касатори поддържат, че не е налице пречка за реституцията по смисъла на чл. 7, ал. 4 ЗДС. Съгласно чл. 8, ал. 2 от Закона за защитените територии (ДВ, бр. 133 от 11.11.1998 г.) обявяването на защитените територии /извън хипотезите на поименно посочените в Закона паркове с национално значение и природни резервати – изключителна държавна собственост/ не променя собствеността на горите, земите и водните площи в тях. В случая обявяването на защитените територии е станало след настъпване на реституцията, като при това Законът не предвижда това да има за последица промяна в титулярството на заварената собственост. По тези причини процесният имот не е публична държавна собственост. Нормата на чл. 7, ал. 4 ЗДС е нова (ДВ, бр. 17 от 2009 г.) и е неотносима към случая. Наред с това фактическото положение е, че към 2015 г. в ПП „В.”, в землището на К. (освен държавната собственост – изключителна, публична и частна) 59,27% от имотите са частна собственост, включително такава на самите главно встъпили лица (съгласно скиците, заверени от ОСЗ – Овча купел). Законът за защитените територии допуска частна собственост в защитените територии (чл. 11), разпоредителни сделки (чл. 12) и придобиване на собственост от чужденци по наследяване (чл. 10, ал. 4), което ползва частта от главно встъпилите лица, които са граждани на САЩ и Германия. Претендират отменяване на решението в атакуваната от тях част с постановяване на решение по същество, с което да бъдат уважени претенциите им по чл. 108 ЗС срещу ГПК „Наркооп” – София и отрицателния установителен иск срещу наследниците на Й. Б. А., а в атакуваната от останалите страни част – въззивното решение да бъде потвърдено. В подадени по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК отговори страните взаимно си оспорват касационните жалби. Състав на ВКС, Второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за отмяна и в правомощията си по чл. 290, ал. 2 ГПК и чл. 293 ГПК, намира следното: Производството по делото е започнало пред първоинстанционния съд по искове с правно основание чл. 108 ЗС, предявени от Д. Т. А., С. А. А., П. А. А., В. Г. А., Н. Б. Н., Г. Б. А., Б. А. С., В. А. Г., Й. Б. А., И. К. А. и Р. К. А. (в хода на процеса заместени съответно от техните правоприемници) срещу „Наркооп”, гр. София за собственост въз основа на наследство и делба на имот, находящ се в Н. п. „В.“, м. „П.“ с площ от 34,9 дка, описан по-горе. Въззивният съд е констатирал, че СРС се е произнесъл и по иск с правно основание чл. 109, ал. 2 ЗС, като е прието, че в тази част първоинстанционното решение следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено, тъй като такъв иск не е бил предявяван. В тази част въззивният акт е влязъл в сила като необжалван. За да отхвърли първоначалния иск по чл. 108 ЗС, съдът е приел, че ищците не са провели пълно доказване на правото си на собственост върху имота на посочените придобивни основания – наследство и делба. Документите, на които се позовават те се отнасят до имоти, чиято площ е многократно по-малка от претендирания, поради което не може да се приеме, че са придобили собствеността върху процесния имот. Представената скица, изготвена от в.л. К., не е титул за собственост. Видно от представения АДС № 6836/2720 от 25.03.1969 г., имотът е бил одържавен от ТКЗС „Г. Кирков“ – Горна баня, поради което в полза на ищците е следвало да се реализира процедура по възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, каквито твърдения и доказателства по делото не са ангажирани. Съдът не е разгледал заявеното с молба от 08.08.2014 г. едва във въззивната инстанция от ищцата К. Д. Т. основание по първоначалния иск - придобивна давност, тъй като с въвеждането му се прави опит за недопустимо изменение на иска пред въззивния съд (т. 9 от ТР № 1 от 04.01.2000 г. на ВКС, ОСГК). Не може да се приеме, че позоваването на това основание е в изпълнение на дадените от въззивния съд с определение от 21.06.2012 г. указания, тъй като исковата молба е оставена без движение само за индивидуализиране на процесния имот, не и за посочване на придобивното основание, на което се позовават ищците. Посочено е, че искът по чл.108 ЗС е бил индивидуализиран по площ, местонахождение и граници още с първоначалната искова молба и уточнителната молба от 21.09.2001 г., поради което СГС не съобразява уточнителните молби на К. Д. Т., представени пред въззивната инстанция. С посочените молби ищците по първоначалния иск са включили и постройките върху имота, които са нови обекти на собственост, каквито не са били заявени с първоначалната искова молба и е недопустимо под формата на уточнение да се включват нови имоти.Следва да се добави, че указанията, даден с определението от 21.06.12 г, касаят излагане на фактически твърдения по отношение на пълната индивидуализация на имота по местонахождение и граници, а не и на евентуално съществуващи постройки върху него, тъй като такива не са били въведени с исковата и уточнителната молба от 21.09.01 г. като предмет на иска. По предявения от ответника ГПК „Наркооп” насрещен иск срещу ищците по първоначалния иск по чл. 97 ГПК /отм./ за признаване на установено, че кооперацията е собственик на постройките в комплекса мотел-ресторант „Т. к.” и прилежащия му терен, находящ се в ПП „В.“, на площ от 12 дка, е съобразено, че ГПК „Наркооп” се е позовал на извършено с протоколно решение на ИК на ЦКС от 1970 г. прехвърляне на собствеността на описания имот по неговата фактическа стойност от 566 527 лв. на основание Закона за кооперациите и Правилника за кооперативните организации, а също и на позволителен билет № 337 от 06.03.1968 г. и упражнявано владение върху имота непрекъснато и безпрепятствено от 1970 г. По тези искове въззивният съд е счел, че не е доказана материалноправната легитимация на ищеца. Съгласно чл. 38 от Правилника за държавните имоти (ДВ, бр. 59/1952 г., отм. с ДВ бр. 79/1975 г.) правото за построяване на сграда върху държавна земя може да бъде отстъпено на кооперации, други обществени организации и частни лица по решение на МС, взето по доклад на съответния министър, а за земи, предоставени на народните съвети на депутатите на трудещите се – по доклад на министъра на комуналното стопанство и благоустройство. В случая по делото не са представени доказателства за решение на МС за отстъпване право на строеж върху имота, предмет на насрещния иск в полза на праводателя на ГПК „Наркооп”. Не е доказано и правото на строеж да е реализирано в срока по чл. 40 от цитирания Правилник, нито срокът за това да е бил продължен по доклад на компетентния орган. Ето защо, дори да се приеме, че решението за отстъпване право на строеж в полза на кооперацията е било в правомощията на ИК на СГНС, ищецът по насрещния иск не е провел пълно доказване, че строителството е извършено в рамките на обема и сроковете по позволителния билет за отреждане на терен от 22.09.1965 г. Поради липса на скица, не е могло да се установи от вещите лица дали мотел-ресторантът е построен на определеното в позволителния билет място. С оглед тези данни, не е била оборена презумпцията на чл. 92 ЗС, а праводателят на ищеца по насрещния иск не е могъл да прехвърли право, което не притежава. Като несъстоятелен е отхвърлен и доводът за придобиване на имота по давност с начален момент 1970 г., тъй като през посочения период е действала забраната на чл. 86 ЗС. При условията на главно встъпване са предявени (1) иск по чл. 97 ГПК /отм./ от А. С. А., М. А., С. А., Б. Р. У., К. А., Ф. Ш., Д. А., А. С. П. и П. С. М. против първоначалните ищци с изключение на Й. Б. А., че те не са собственици на имот с площ от 11,8 дка, м. „Г. л.” в НП „В.”, част от по-голям имот – ливада с кория от около 40 дка, заедно с построения в дворното място ресторант-мотел „Т. к.”, както и (2) иск с правно основание чл. 108 ЗС срещу ответника по първоначалните искове за предаване владението на същия имот. Главно встъпилите лица са се позовали на реституция по ЗВСОНИ и наследство от И. К., който е придобил имота с крепостен акт № 269 от 26.04.1903 г. – ливада от около 40 дка в м. „П.”. Въззивният съд е приел, че мотел-ресторантът „Т. к.” е разположен върху имота, закупен с крепостен акт № 269/1903 г. от И. К.. Същевременно е изложено, че от събраните доказателства не е установено категорично, че именно този имот е бил отчужден с АДС № 5460 от 11.09.1949 г., тъй като в него е посочено, че имотът представлява 1/6 ид.ч. от гора с площ 183 дка в [населено място], м. „Л. д.”, „Ц.”, „Я. р.”, „Г. л.” – В. и „Б.”, а имотът, описан в крепостен акт № 269/1903 г. представлява ливада с кория в м. „П.” от около 40 дка. Посочено е, че доколкото главно встъпилите лица твърдят, че имотът е бил одържавен по реда на Закона за отчуждаване на едрата градска покрита недвижима собственост /ЗОЕГПНС/, приложимият по отношение на техните претенции реституционен закон е ЗВСОНИ, тъй като одържавяването не е извършено по изчерпателно изброените в чл. 2, ал. 1 ЗВСГЗГФ нормативни актове, нито попада под някоя от хипотезите на чл. 2, ал. 2 и ал. 3 от същия закон. Дори да се приеме, че имотът, претендиран от главно встъпилите лица, е идентичен с имота, одържавен с акт за държавна собственост, не е установено, че отчужденият имот съществува реално до размерите, в които е отчужден съгласно изискването на чл. 1 ЗВСОНИ и че е останала незастроена част, която да отговаря на изискванията за обособяване като самостоятелен обект на собственост. Това е обосновано с обстоятелството, че имотът е бил отчужден като незастроен, а понастоящем върху него е извършено строителство на мотел – ресторант. Освен това, реституционният ефект не е настъпил поради наличие на пречките, визирани в чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ. От писмените доказателства (удостоверение изх.№ 132 от 21.11.2002 г. на Дирекция на Природен парк Витоша, удостоверение изх.№ 11534/02 г. на председателя на ОДЗГ - Витоша, протокол № 14/4 от 26.11.1970 г. ИК на ЦКС) и от заключението на СТЕ на в.л. П.П. от 12.03.2003 г. е установено, че претендираният от главно встъпилите лица имот е публична държавна собственост на основание чл. 11 от Закона за защитените територии, тъй като попада на територията на природен парк „Витоша”.С ПМС № 621 от 01.08.1952 г. е постановено планината Витоша да се устрои и стопанисва като народен парк. Със заповед № РД-349 от 14.07.2000 г. (ДВ, бр.66 от 11.08.2000 г.) на министерство на околната среда и водите на основание чл. 42, ал. 5 във връзка с чл. 41, т. 4, чл. 29 и & 3 от Закона за защитените територии народен парк „Витоша” (обявен с Постановление № IIIа от 27.10.1934 г. на министъра на народното стопанство) е прекатегоризиран в природен парк със същото име. Съгласно чл. 5, т. 5 природните паркове са защитени територии. В чл. 10, ал. 1 е предвидено, че собствеността на Държавата, която не е изключителна държавна собственост, и на общините върху горите, земите и водните площи, включени в защитените територии по този закон, е публична. Съгласно чл. 2, ал. 2, т. 2 от ЗДС публична държавна собственост са обектите и имотите, определени със закон или акт на МС за такива. Собствеността върху имоти - публична държавна собственост, не подлежи на възстановяване (чл. 7, ал. 4 ЗДС). В този смисъл е и разпоредбата на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ, която предвижда възможност за обезщетяване на лицата, на които одържавените имоти не могат да бъдат върнати реално, защото са станали публична собственост на държавата или общините. Като се е позовал на практика на ВКС (Р № 142 от 06.01.2015 г. по гр.д.№ 3121/2014 г., II г.о.; Р № 168 от 30.03.2011 г. по гр.д.№ 529/2002 г., IV г.о., Р 663 от 12.06.2003 г. по гр.д.№ 529/2002 г., IV ГО), въззивният съд е приел, че въпросът дали към момента на влизане в сила на реституционния закон имотът е публична или частна собственост на държавата не стои, тъй като реституцията е обусловена от неговото фактическо състояние. Разпоредбите на чл. 2, ал. 1 ЗОСОИ и чл. 7, ал. 4 ЗДС са императивни и са израз на засилена защита на публичната държавна собственост, която е защитена от Конституцията на РБ. Непредставянето на акт за публична държавна собственост е ирелевантно, тъй като той няма правопораждащо действие. Нормите, които изключват реституцията на публичната собственост, имат тълкувателен характер и се прилагат от влизане в сила на реституционните закони. Преди да пристъпи към произнасяне по съществото на спора, касационната инстанция следва да се произнесе по допустимостта на въззивния акт в частта, по отношение на която касационното обжалване е допуснато при условията на т. 1, изр. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, а именно - по жалбата на главно встъпилите лица срещу частта от решението, в която е обезсилено решението на СРС и е прекратено производството по отношение на предявения от главно встъпилите лица срещу Й. Б. А., респ. нейните наследници, отрицателен установителен иск за собствеността на процесния имот. Съдържащата се в постановеното по настоящото дело определение по чл. 288 ГПК констатация, че в кориците на делото отсъства въззивна жалба от наследниците на Й. Б. А., се потвърждава и при извършената проверка при условията на чл. 290, ал. 2 ГПК. Това обосновава извод за отсъствие на надлежно сезиране на въззивния съд да извърши инстанционен контрол спрямо частта от първоинстанционното решение, с която по предявения от главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К., Е. П. М. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.) иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./ е признато за установено, че Й. Б. А. не е собственик на „имот с площ от 11,8 дка, м. „Г. л.” в НП В., заедно с построения в дворното място ресторант – мотел „Т. к.” (имотът, съгласно индивидуализацията по претенцията на главно встъпилите лица). Това означава, че в тази му част въззивното решение е процесуално недопустимо като постановено при отсъствие на упражнено право на въззивна жалба, поради което следва да бъде обезсилено, без да се налага извършването на други процесуални действия в тази връзка. Пристъпвайки към произнасяне по основанието за допускане на обжалването по касационната жалба на К. Д. Т., съставляващо едновременно с това и оплакване за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила с оглед разясненията на т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, съставът на ВКС, ІІ г.о. намира следното: С предявената от наследниците на Х. А. С. (починал на 12.05.1944 г., наследник на А. С., починал през 1912 г.) искова молба, въз основа на която е образувано първоинстанционното производство като придобивно основание е заявено „наследство и делба на имот” с позоваване на протокол за делба от 22.04.1912 г. на оставеното от А. С. наследство и договор за делба от 20.06.1946 г. В производството пред първоинстанционния съд, в отговор на указания от 17.08.2001 г., дадени по реда на чл. 100, ал. 1 ГПК /отм./, с молба от 21.09.2001 г. К. Д. Т. е заявила уточнения относно индивидуализацията на спорния терен, които в съответствие с процесуалните правила въззивният съд е приел за обвързващи го при произнасянето по претенцията на първоначалните ищци. Указания по реда на чл. 100, ал. 1 ГПК /отм./ не са постановявани във връзка с обстоятелствата, от които първоначалните ищци (в частност - К. Д. Т.) извеждат претендираното право на собственост. Не е постановявано и определение по реда на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./, с което в предмета на делото да е включено придобивно основание извън първоначално заявените такива „наследство и делба на имот”. При така удостоверените процесуални действия на страните и първоинстанционния съд, застъпеното от въззивния съд разбиране, че не дължи произнасяне по съществото на заявеното едва във въззивната инстанция основание по първоначалния иск - придобивна давност, съставлява точно приложение на разпоредбата на чл. 116, ал. 1 ГПК /отм./ в светлината на разясненията по т. 9 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК. Съдържанието на въззивната жалба на К. Д. Т. недвусмислено свидетелства, че твърдението за изтекла придобивна давност е заявено именно като основание за признаване правото на собственост по предявения първоначален иск по чл. 108 ЗС, а не под формата на ново защитно средство срещу предявения от главно встъпилите лица отрицателен установителен иск или срещу насрещния иск. Изрични изявления за противното не се съдържат в текста на въззивната жалба на К. Д. Т. и последващо депозираните от нея пред въззивния съд молби от л. 757-758 (отговор на указанията от 21.06.2012 г.), вх.№ 47627 от 15.04.2014 г. и вх.№ 96183 от 08.08.2014 г. Напротив – видно е, че според подателката им същите съставляват „уточнения на исковата претенция” (а не възражения срещу предявените насрещен или отрицателен установителен иск). Следва да се подчертае, че изложеното в самата касационна жалба предоставя аргумент срещу тезата на касаторката, че позоваването на придобивна давност съставлява възражение срещу отрицателния установителен иск. Тя изрично заявява, че съгласно документите от 1912 г. и 1946 г. Х. А. С. е притежавал ливада от 3,301 дка, но както той, така и наследника му Д. Т. А. са владеели процесните 34,900 дка „с изключение на около 11,8 дка, върху които през 1958 г. са изградени държавни постройки, … а през 1969 г. … мотел-ресторант „Т. к.”. Така обективираното становище ясно свидетелства, че според касаторката придобивната давност като придобивно основание касае територията извън тази, предмет на насрещния и отрицателния установителен иск на лицата по чл. 181, ал. 1 ГПК /отм./. Поради изложеното не е налице основание да се приеме, че в производството пред въззивния съд касаторката е заявила възражения за изтекла придобивна давност като средство за защита срещу предявените насрещен или отрицателен установителен иск. Това от своя страна означава, че не може да се сподели оплакването за допуснато от въззивния съд процесуално нарушение поради произнасяне в противоречие с т. 6 от ТР № 1 от 04.01.2001 г. по гр.д.№ 1/2000 г. на ВКС, ОСГК. На следващо място - касационната жалба на К. Д. Т. съдържа оплакване за допуснати от съда процесуални нарушения при обсъждането на доказателствата, довели до необоснованост на извода за отсъствие на идентичност между имота, притежаван от праводателите й, и застроения със сградите на мотел-ресторант „Т. к.”. Оплакването е неоснователно. Въззивният съд подробно е обсъдил и е анализирал събраните по делото доказателства, като установеното фактическо положение изцяло съответства на резултата от този анализ. Констатациите, че документите, на които се позовава К. Д. Т., касаят имоти, чиято площ е многократно по-малка от претендирания, както и че представената скица, изготвена от в.л. К. не е титул за собственост, са обосновани. Следва да се подчертае, че не само съвкупният анализ на събраните по делото доказателства дава основание за кредитиране на заключението на тройната СТЕ на в.л. Ем. Й., П. П. и П. М., депозирано на 22.06.2001 г. и прието в о.с.з. 29.06.2001 г. (съгласно което идентичност е налице между имота, претендиран от главно встъпилите лица и имота, върху който е построен мотел-ресторант „Т. к.”, закупен от И. К. през 1903 г.; съгласно протокола от 22.04.1912 г. имотът на ищците е бил в съседство със закупените от К. имоти, тъй като преди публичната продажба процесният имот е бил собственост на В. А. - съсед на ищците по протокола), както и допълнителните заключения на същите експерти, депозирани на 23.09.2002 г. и на 07.11.2002 г. и приети в о.с.з. 29.01.2003 г. (съгласно които от справка в ПК „Витоша” е установено, че на наследниците на Х. А. са възстановени имоти с обща площ от 7,990 дка. Нанесен по координати на ПК „В.”, възстановеният имот не попада в застроения от ГПК „Наркооп” терен, както е показано на скица № 1 към допълнителната тройна ТЕ от 23.09.2002 г.). Причина за това е и разпоредбата на чл. 222 ГПК /отм./ предвид задължителната за гражданския съд сила на влязлата в сила на 24.06.2013 г. присъда, с която в.л. Ем. Й. и П. П. са признати за невинни и са оправдани по повдигнатото им обвинение за извършено престъпление по чл. 291, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 26 НК във връзка с дадените пред СРС заключения. В обобщение – не е налице основание за касиране на въззивното решение в частите, атакувани с жалбата на К. Д. Т.. По жалбите на главно встъпилите лица, както и на ГПК „Наркооп”: Както вече се посочи, въззивният съд обосновано е приел, че мотел-ресторант „Т. к.” е разположен върху имота, закупен от И. К. с крепостен акт № 269 от 1903 г. Основателно е оплакването на касаторите – главно встъпили лица, за необоснованост на извода, че не е установено категорично този имот да попада в обхвата на територията, актувана през 1949 г. като одържавена на основание ЗОЕГПНС. Аргумент за противното представляват именно издадените през 1996-1997 г. заповеди за деактуване, никоя от които не изключва терена на мотел-ресторанта „Т. к.” от границите на земната повърхност, подлежаща на реституиране по силата на чл. 1 ЗВСОНИ. Както актуването, така и деактуването, макар да са действия без вещно-транслативен ефект, съставляват актове на длъжностно лице в кръга на службата му и частично почиват на констатации на това длъжностно лице относно едно и също обстоятелство (че към 1949 г. процесният имот е попадал в приложното поле на ЗОЕГПНС), макар и обективиращи коренно противоположни становища относно правните последици от това обстоятелство (при актуването – обявявайки имотът за собственост на Държавата, при деактуването – обявявайки, че имотът престава да се счита за собствен на Държавата). След като е постановено отписване от актовите книги за държавни и общински недвижими имоти на процесния терен, това означава, че е констатирано наличието на вписване в същите тези книги, извършено (както е удостоверено в заповедите за деактуване) през 1949 г. на основание ЗОЕГПНС. Всякакво съмнение в тази връзка е елиминирано предвид съдържанието на Протокол от 20.03.1997 г., с който нарочно назначена комисия от Главния архитект на София е констатирала липсата на пречки за възстановяване на собствеността, одържавена през 1949 г. от наследниците на И. К.. Преценявайки дали действително към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ са отсъствали пречки за възстановяването на собствеността, съдът на първо място констатира, че към 25.02.1992 г. процесният терен се е намирал в собственост на Държавата, с което е осъществен първият елемент от фактическия състав на реституционното основание по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ в смисъла на разясненията по т. А от ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ВС, ОСГК. На следващо място следва да се обсъди оплакването за неправилно приложение на забраната за реституция, предвидена с чл. 7, ал. 4 ЗДС във връзка с чл. 11 от Закона за защитените територии (ЗЗТ). Страните не спорят, а и от събраните по делото доказателства се установява, че имотът, претендиран от главно встъпилите лица, попада на територията на природен парк „Витоша”, чийто статут произтича от заповед № РД-349 от 14.07.2000 г. (ДВ, бр. 66 от 11.08.2000 г., стр. 51) на министерство на околната среда и водите, издадена на основание чл. 42, ал. 5 вр. чл. 41, т. 4, чл. 29 и § 3 ЗЗТ. По тази причина правилно е съобразено, че съгласно чл. 5, т. 5 ЗЗТ имотът попада в границите на защитена територия. Неправилно, обаче, е прието, че статутът на природен парк „Витоша” предопределя извод за принадлежност на процесната част от парка към патримониума на Държавата и то - в качеството на публична държавна собственост. Съгласно чл. 6, ал. 1 ЗЗТ, в защитените територии се включват гори, земи и водни площи, по отношение на които, съгласно чл. 7, ал. 1 ЗЗТ разпоредбите на ЗЗТ се прилагат независимо от собствеността върху тях. В този смисъл редакцията на чл. 7, ал. 1 ЗЗТ не оставя съмнение, че Законът допуска различни видове собственост върху земната повърхност, включена в защитените територии. Още по-категоричен аргумент в тази насока предоставят разпоредбите на чл. 25, ал. 1 и ал. 2 от Закона за защита на природата (ред. към ДВ, бр. 86 от 18.10.1991 г.) и чл. 9, ал. 2 ЗЗТ, съгласно който „извън случаите по ал. 1 (т.е. извън хипотезите на разширяване на територии, представляващи изключителна държавна собственост в качеството им на паркове с национално значение по приложение № 1 или природни резервати по приложение № 2, в които случаи се провежда отчуждаване по реда на ЗДС), обявяването на защитените територии не променя собствеността на горите, земите и водните площи в тях”. Няма спор, че процесният имот не попада в границите на парк с национално значение по приложение № 1 или природен резерват по приложение № 2 към чл. 8, ал. 1 ЗЗТ. По тази причина по отношение на него не е приложимо правилото на чл. 7, ал. 4 ЗДС и реституцията се явява допустима от Закона. Аргумент за противното не представлява разпоредбата на чл. 10, ал. 1 ЗЗТ („Собствеността на държавата, която не е изключителна държавна собственост, и на общините върху горите, земите и водните площи, включени в защитените територии по този закон, е публична.”), тъй като текстът е призван да регламентира формата на държавна/общинска собственост в защитените територии (по правило публична, освен в случаите на изключителна държавна собственост по чл. 8, ал. 1 ЗЗТ), а не да елиминира възможността за съществуване на собственост на частно-правни субекти - физически и юридически лица. Това ясно личи и от разпоредбата на чл. 10, ал. 4 ЗЗТ, допускаща дори чужденци да могат да придобиват право на собственост върху гори и земи в защитени територии, които не са изключителна държавна собственост - при наследяване по закон (какъвто е и настоящия случай за част от главно встъпилите лица, съгласно изявленията в молбата от 13.12.2006 г. – л. 205 от делото на СГС). Отбелязаното в удостоверения изх.№ 132 от 21.11.2002 г. на Дирекция на ПП „Витоша” и изх.№ 11534 от 11.11.2002 г. на ОД „ЗГ” – Витоша, че теренът, зает от мотел-ресторант „Т. к.” е публична държавна собственост, не почива нито на съставен в тази връзка АДС, нито (което е същественото) на позитивно-правно законово правило. На следващо място, предвид извършеното върху терена строителство, поставя се въпросът дали е осъществен вторият елемент от фактическия състав на реституционното основание по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ във връзка с т. А от ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ВС, ОСГК, а именно – дали към 25.02.1992 г. имотът е съществувал реално до размерите, в които е отчужден. Събраните по делото писмени доказателства и заключения на СТЕ установяват, че сградите на комплекса мотел-ресторант „Т. к.” представляват ново строителство - построени са след одържавяването на отчуждения от наследниците на И. К. като незастроен имот. Тези постройки са изградени от ЦКС в имот, отреден за строителството на ресторант-мотел с протоколно решение на ИК на СГНС № 22 от 06.09.1965 г., ст. 49 на основание чл. 27 от Наредбата за реда и начина на строителството в народния парк „Витоша” (какъвто е статутът на парка до прекатегоризирането му със заповед № РД-349 от 14.07.2000 г. на МОСВ /ДВ, бр. 66 от 11.08.2000 г., стр. 51/). Наредбата съставлява подзаконов нормативен акт, приета от ИК на СГНС, съгласувана с ДКСА при МС и одобрена от Министерството на комуналното стопанство и благоустройството със заповед № 5654 от 23.11.1956 г. (чл. 30 от Наредбата). Доколкото се касае за имот, предоставен на СГНС – СРГП „Лесопаркове”, на основание чл. 15, ал. 1 ЗС във връзка с чл. 13 ЗС (ред. към ДВ, бр. 99 от 20.12.1963 г.) така издадената от ИК на СГНС Наредба съставлява „специален закон”, изключващ приложението на Правилника за държавните имоти (обн., Изв., бр. 59 от 15.07.1952 г., отм., ДВ, бр. 79 от 14.10.1975 г., в сила от 01.11.1975 г.) в качеството му на „общ закон”. Наредбата на СГНС установява правилата за провеждане на строителство в НП „Витоша”, като регламентира то да се извършва на база на утвърден генерален план (чл. 1), ограничава зоните на строителство (чл. 2), сочи възможните инвеститори (чл. 3) и процедурата при заявено съобразно чл. 5 искане за построяването на хижа, почивен дом, заслон, физкултурно съоръжение и др. Съгласно чл. 6 от Наредбата, въз основа на отправено искане по чл. 5, се издава разрешение за отреждане на терен, придружено със скица. В случая това нормативно изискване е удовлетворено, като въз основа на протоколното решение на ИК на СГНС № 22 от 06.09.1965 г. е издаден позволителен билет от 22.09.1965 г. на основание чл. 6. Данните по делото са, че е била издадена и скица, която не е приобщена към доказателствата по делото, доколкото не се открива в архивите на ЦКС, ГПК „Наркооп”, „Софгео”, ОФ „Озеленяване”, УАГ. Съгласно позволителния билет от 22.09.1965 г., срокът за проектирането е до 01.04.1966 г., а за започване на строителството - до 01.11.1966 г., като при неспазването им ще се счита, че отреждането на терена е отпаднало и мястото се разпределя наново (чл. 6, б. „в”). Съгласно чл. 11 от Наредбата разрешението за строеж се издава на името на субекта, който ще инвестира или стопанисва сградата. В случая и това нормативно изискване е удовлетворено - представен е позволителен билет за извършване на строителството № 337 от 06.03.1968 г., с който на основание чл. 3 от Наредбата на ЦКС е разрешено да построи сграда на предварително отреденото и ограничено на терена място в м. „Т. к.”, отдел 95 на парка върху 1 430 кв.м. площ, която ще се състои от: 1.Мотел-ресторант с 15 бр. помещения; 2. Три комплекса от спални помещения и гаражи с обща кубатура на постройките 8 200 куб.м. Датата на позволителния билет за извършване на строителството (06.03.1968 г.) макар да следва във времето изтичането на определените с позволителния билет за отреждане на терен от 22.09.1965 г. срокове, свидетелства за точно съобразяване на нормативно установения такъв по чл. 6, б. „в” от Наредбата, възлизащ на две години и половина. Съставът на ВКС намира, че релевантен от гледна точка преценката за спазване на изискванията за законност на строителството, е именно нормативно установеният срок от две години и половина съгласно чл. 6, б. „в” от Наредбата. Този извод почива на обстоятелството, че решението за отреждане на терена е взето от компетентния за случая орган при условията на чл. 27 от Наредбата – ИК на СГНС, който не е постановил ограничение в продължителността на сроковете за проектиране и започване на строителството, отклоняващо се от разпоредбата на чл. 6, б. „в” от Наредбата. Ето защо несъобразяването с поставените в позволителния билет от 22.09.1965 г. ограничения в продължителността на сроковете не водят до последицата по чл. 6, б. „в” от Наредбата (отпадане на разрешителното и ново разпределяне на терена). Категорично доказателство за последното съставлява издаденият позволителен билет за извършване на строителството № 337 от 06.03.1968 г. при отсъствието на каквито и да е данни за предприемано ново разпределяне на терена. На следващо място - спазено е и изискването на чл. 10 от Наредбата взаимоотношенията между инвеститора ЦКС и управлението на парка да се уредят с договор (сключването на такъв на 01.03.1968 г. е удостоверено в позволителния билет за извършване на строителството). Определеният срок за привършване на строежа (31.12.1969 г.) не просто е спазен – видно от Протокол обр. 16 от 15.10.1969 г. обектът мотел-ресторант „Т. к.” е въведен в екплоатация предсрочно, при спазване изискванията на чл. 26 от Наредбата и при удостоверено наличие на надлежната строителна документация. В неговата съвкупност изложеното мотивира касационната инстанция да приеме, че строителството на мотел-ресторант „Т. к.” е извършено въз основа на надлежни строителни книжа, с което е удовлетворено изискването за законност на строежа от гл.т. на разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 6 от 10.05.2006 г. по тълк.д.№ 6/2005 г. на ВКС, ОСГК. Доколкото имотът е законно застроен след одържавяването му и с оглед разясненията по т. А.2. от ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ВС, ОСГК, съдът приема, че не са налице предпоставките на ЗВСОНИ за възстановяване правото на собственост на наследниците на И. К. относно територията, заета от построените до 25.02.1992 г. сгради. Спрямо последните възниква суперфициарна собственост в полза на ГПК „Наркооп” – София (при съобразяване на осъщественото с протокол № 14/4 от 26.11.1970 г. от ИК на ЦКС прехвърляне на собствеността на мотел-ресторанта „Т. к.” по неговата фактическа стойност на РПК „Наркооп”, която /видно от удостоверението от л. 173 от делото на СРС/ е променила наименованието си на ГПК „Наркооп”). Построените след отчуждаването сгради имат правното положение на строеж в чужд имот, при което отношенията със собственика на терена следва да бъдат уредени по правилата на чл. 63 ЗС. Тук е мястото да бъде обсъден довода на главно встъпилите лица, че съгласно позволителния билет за извършване на строителството е разрешено застрояването на 1 430 кв.м., като преди това с позволителния билет за отреждането на терена са определени дворно място от 2 дка и прилежащ терен от 2 дка, а се осъществява фактическа власт върху територия от 12 дка. В тази връзка ВКС намира следното: С т. А.2. от ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ВС, ОСГК се прие, че е възможна хипотеза на частично застрояване на отчужден незастроен имот. В такъв случай, ако от останалата незастроена част може да се обособи самостоятелен имот (респективно при имот в регулация, тази част да е достатъчна за образуване на самостоятелен дворищнорегулационен парцел) така отделената част ще отговаря на законното изискване имотът да съществува реално до размерите, в които е бил отчужден. В този случай се възстановява собствеността върху останалата незастроена част от имота. В настоящия случай тази възможност не е изследвана в хода на разглеждане на спора от инстанциите по същество. По тази причина касационната инстанция не е в състояние да се произнесе по съществото на спора, доколкото не са събрани доказателства, позволяващи да бъде съобразено правото на суперфициарно ползване на лицето, построило сградите, което обхваща както пространството, застроено със сгради, така и пространството около тях, необходимо за обслужването им. Ето защо и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК въззивното решение следва да бъде отменено в частта, с която са отхвърлени иска на главно встъпилите лица по чл. 108 ЗС срещу ГПК „Наркооп” – София и насрещния иск на ГПК „Наркооп” – София срещу първоначалните ищци, като делото следва да бъде върнато за ново разглеждане на въззивната инстанция за назначаване и изслушване на съдебно-техническа експертиза, която да даде заключение за пространството, необходимо за обслужването на сградите от мотел-ресторант „Т. к.”, построени до 25.02.1992 г. При новото произнасяне по посочените искове СГС ще следва да съобрази и разпоредбите на чл. 12, ал. 1 от Наредбата за реда и начина на строителството в народния парк „Витоша”, приета от ИК на СГНС, като изследва налице ли са на терена ясни и видни знаци относно определено към 1968 г. окончателно дворно място, както и прилежащи към сградите терени за благоустрояване (чл. 12, ал. 3) в рамките на ограниченията по чл. 13 (от 5 до 30 дка в зависимост от големината на постройката, предназначението й, терена и възможностите за устрояването й). Въззивната инстанция ще следва също така да даде възможност на ГПК „Наркооп” – София изрично да заяви поддържа ли претенцията по насрещния иск срещу тези от първоначалните ищци, които са заявили отказ от иска при разглеждане на спора пред СРС и СГС и ако да – как обосновава правния си интерес от произнасяне срещу тези лица. В жалбата на ГПК „Наркооп” – София се поддържа оплакване за незаконосъобразност на извода, че процесния терен от 12 дка не е придобит по давност в резултат от упражнявано владение от 26.11.1970 г. и до настоящия момент. Оплакването е неоснователно. Разпоредбата на чл. 86 ЗС съставлява нормативна пречка за придобиване на собствеността върху терена за времето до влизане в сила на ЗВСОНИ. Пречката продължава да съществува и след този момент по отношение частта от терена, по отношение на която реституцията не настъпва по причина на законно извършеното строителство (тъй като при отсъствието на завършен за тази част фактически състав по чл. 1 ЗВСОНИ, собствеността се запазва в патримониума на Държавата), а по отношение на частта, за която би било възможно да се отдели и реституира на наследниците на И. К. не е изтекъл срока по чл. 79, ал. 1 ЗС в периода от 25.02.1992 г. до смущаване на владението с предявяването на иска по чл. 108 ЗС по реда на чл. 181 ГПК /отм./. Воден от изложеното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение Р Е Ш И : ОБЕЗСИЛВА въззивно решение № 6277 от 03.09.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 483/2005 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ „в” състав в частта, с която е обезсилено решението от 03.06.2003 г. по гр.д.№ 2605/1995 г. на Софийски районен съд, 47 състав в частта, с която е признато за установено по иска с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К., Е. П. М. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.), че Й. Б. А. не е собственик на : „имот с площ от 11,8 дка, м. „Г. л.” в НП В., заедно с построения в дворното място ресторант – мотел „Т. к.” (уточнен с молба от 18.07.2012 г. като терен с площ от 11,8 дка в м. „Г. л.”, НП В., разположен изцяло в по-голям имот – ливада с кория от около 40 дка при съседи на имота: северозапад и север – имот № * в землището на К. с ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; североизток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; изток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; югоизток – имот с № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., юг - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; запад - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., заедно с построените в имота сгради: 1. Ресторант-дискотека - сграда монолитна на две нива; 2. Мотел-група А; 3. Мотел-група Б; 4. Мотел-група В; 5. Мотел-група Г; 6. Складове 1 и 2; 7. Склад № 3; 8. Склад № 4”. ПОТВЪРЖДАВА въззивно решение № 6277 от 03.09.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 483/2005 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ „в” състав в следните части: в частта, с която е потвърдено решението на СРС, 47 състав за отхвърляне на исковете, предявени от О. С. Т. (с правоприемник по чл. 120 ГПК К. Д. Т.) и К. Д. Т. с правно основание чл. 108 ЗС срещу ГПК „Наркооп”, гр. София за имот: парцел в м. „П.” от 34,9 дка с граници: изток – М. л., запад – път С. – З. м., север сем. В., юг – сем. А. както и в частта, с която е оставено в сила решението на СРС в частта, с която е уважен отрицателния установителен иск на главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Б. Р. У., К. М. А., Ф. Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К. и Е. П. М. (с конституиран правоприеник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.) за „имот с площ от 11,8 дка, м. „Г. л.” в НП В., заедно с построения в дворното място ресторант – мотел „Т. к.” (уточнен с молба от 18.07.2012 г. като терен с площ от 11,8 дка в м. „Г. л.”, НП В., разположен изцяло в по-голям имот – ливада с кория от около 40 дка при съседи на имота: северозапад и север – имот № * в землището на К. с ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; североизток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; изток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; югоизток – имот с № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., юг - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; запад - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., заедно с построените в имота сгради: 1. Ресторант-дискотека - сграда монолитна на две нива; 2. Мотел-група А; 3. Мотел-група Б; 4. Мотел-група В; 5. Мотел-група Г; 6. Складове 1 и 2; 7. Склад № 3; 8. Склад № 4”, предявени срещу О. С. Т. (с правоприемник К. Д. Т.) и К. Д. Т., че ответниците по този иск не са собственици на посочения имот, както и в частта, с която е потвърдено решението на СРС, 47 състав за отхвърляне на насрещния иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от ГПК „Наркооп” – София срещу О. С. Т. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК К. Д. Т.), К. Д. Т., Н. Б. Н., Г. Б. А. (с конституирани правоприемници по чл. 120 ГПК /отм./ Д. С. А. и М. Г. Ц.), И. К. А. и Р. К. А. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Л. С.), както и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК (отм.) на ГПК „Наркооп“ – София срещу Л. Б. Ж. (с конституирани наследници С. Ж. Б. и А. Ж. Г.), Г. К. Г. (починал, с конституирани наследници М. Й. Д. и К. Й. Т.), М. Й. Д., К. Й. Т., А. В. П., Л. В. П., В. В. А., Г. В. А., В. Р. А., К. Б. А., Р. Б. А., А. И. Х., М. И. Н. (всички - като правоприемници на починалата преди постановяване на първоинстанционното решение Й. Б. А.) за установяване правото на собственост върху терена с площ от 12 дка, прилежащ към постройките в комплекса мотел-ресторант „Т. к.“, находящ се в ПП „В.“. ОТМЕНЯВА въззивно решение № 6277 от 03.09.2015 г., постановено по в.гр.д.№ 483/2005 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІ „в” състав в следните части: в частта, в която е потвърдено решението на СРС, 47 състав за отхвърляне на насрещния иск с правно основание чл. 97, ал. 1 ГПК /отм./, предявен от ГПК „Наркооп” – София срещу О. С. Т. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК К. Д. Т.), К. Д. Т., Н. Б. Н., Г. Б. А. (с конституирани правоприемници по чл. 120 ГПК /отм./ Д. С. А. и М. Г. Ц.), И. К. А. и Р. К. А. (с конституиран правоприемник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Л. С.), както и е отхвърлен насрещният иск с правно основание чл. 97, ал.1 ГПК (отм.) на ГПК „Наркооп“ – София срещу Л. Б. Ж. (с конституирани наследници С. Ж. Б. и А. Ж. Г.), Г. К. Г. (починал, с конституирани наследници М. Й. Д. и К. Й. Т.), М. Й. Д., К. Й. Т., А. В. П., Л. В. П., В. В. А., Г. В. А., В. Р. А., К. Б. А., Р. Б. А., А. И. Х., М. И. Н. (всички - като правоприемници на починалата преди постановяване на първоинстанционното решение Й. Б. А.) за установяване правото на собственост върху постройките в комплекса мотел-ресторант „Т. к.”, изградени върху терен с площ от 12 дка, находящ се в ПП „В.“, както следва: 1. Ресторант-дискотека - сграда монолитна на две нива; 2. Мотел-група А-двуетажна сграда-хотелска част; 3. Мотел-група Б – едноетажна сграда – мотелска част; 4. Мотел – група В – двуетажна монолитна сграда от административна и хотелска част; 5. Мотел група Г – двуетажна сграда, мотелска част; 6. Складове 1 и 2; 7. Склад № 3; 8. Склад № 4; както и в частта, в която е оставено в сила решението на СРС в частта, с която е отхвърлен иска по чл. 108 ЗС, предявен от главно встъпилите лица А. С. А. (с наследници С. /С./ Д. А., Б. Р. У. /А./, К. М. А., Ф. Е. Ш. /А./, Д. А. А.), М. Д. А., С. /С./ Д. А., Б. Р. У., К. М. А., Ф. Е. Ш., Д. А. А., А. С. П., Д. Е. Г., А. П. К. и Е. П. М. (с конституиран правоприеник по чл. 120 ГПК /отм./ К. Г. Ф.) относно „имот с площ от 11,8 дка, м. „Г. л.” в НП В., заедно с построения в дворното място ресторант – мотел „Т. к.” (уточнен с молба от 18.07.2012 г. като терен с площ от 11,8 дка в м. „Г. л.”, НП В., разположен изцяло в по-голям имот – ливада с кория от около 40 дка при съседи на имота: северозапад и север – имот № * в землището на К. с ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; североизток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; изток – имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; югоизток – имот с № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., юг - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К.; запад - имот № * в землището на К., ЕКАТТЕ *, собственост на наследниците на И. К., заедно с построените в имота сгради: 1. Ресторант-дискотека - сграда монолитна на две нива; 2. Мотел-група А; 3. Мотел-група Б; 4. Мотел-група В; 5. Мотел-група Г; 6. Складове 1 и 2; 7. Склад № 3; 8. Склад № 4”, предявени срещу ГПК „Наркооп” – София. В отменената част ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд при спазване изискванията на чл. 294, ал. 1 и ал. 2 ГПК. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: