6 Р Е Ш Е Н И Е № 189 гр. София, 20 октомври 2017 година В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в открито съдебно заседание на двадесети септември две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВЕЛИНА СТОЯНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ХРИСТИНА МИХОВА при участието на секретаря МАРИЯНА ПЕТРОВА и прокурора от ВКП ЛЮБЕНОВ изслуша докладваното от съдия ХРИСТИНА МИХОВА н. д. № 600 / 2017 година и за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по подадена жалба от подсъдимия В. Б. Д., чрез служебния защитник- адвокат К., срещу въззивна присъда, постановена на 16.01.2017 г. по ВНОХД № 4367/2016 г. по описа на СГС, НО, 5 - ти възз. състав. В допълнение към жалбата се сочат доводи относно наличието на всички касационни основания по чл. 348, алр.1, т.1- 3 от НПК. Алтернативно се иска оправдаване на подсъдимия, връщане на делото за ново разглеждане или намаляване размера на наложеното наказание. В съдебно заседание пред Върховния касационен съд защитникът поддържа жалбата и пледира за нейното уважаване. Представителят на Върховна касационна прокуратура изразява становище, че жалбата е неоснователна и не следва да бъде уважена. Частният обвинител С. К., редовно призована, не се явява. Подсъдимият Д. моли съда да отмени въззивната присъда. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт в пределите на чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното: Жалбата е допустима, тъй като е подадена срещу съдебен акт от кръга на посочените в чл. 346 от НПК и от лице, което има право на това. Разгледана по същество, е неоснователна. С присъда, постановена на 19.05.2015 год. по НОХД № 5854/2014 год. по описа на Софийски районен съд, НО, 4- ти състав, подсъдимият В. Б. Д. е признат за виновен в това, че на 10.08.2013 год., в [населено място], до надлез „Н.“, се съвъкупил с лице от женски пол - С. З. К., като я принудил към това със сила и заплашване, поради което и на основание чл. 152, ал.1, т.2, пр. 1 и пр.2 вр. с чл. 54 от НК е осъден на четири години и шест месеца лишаване от свобода, при „строг“ режим за изтърпяване, като е оправдан по обвинението да е извършил деянието при опасен рецидив по чл. 152, ал.3, т.5, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК. По протест на Софийска районна прокуратура срещу присъдата на СРС с искане за осъждане на подсъдимия и по обвинението за извършено деяние при условията на опасен рецидив, както и по жалба от защитника с искане за оправдаване на Д., в Софийски градски съд е образувано въззивно производство. С въззивна присъда, постановена на 16.01.2017 г. по ВНОХД № 4367/2016 г., СГС, НО, 5- ти възз. състав отменил първоинстанционната присъда в оправдателната й част и признал подс. Д. за виновен по обвинението по чл. 152, ал.3, т.5, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК, като му наложил наказание „лишаване от свобода“ за срок от шест години и потвърдил обжалвания съдебен акт в останалата му част. ВКС намира, че при постановяване на така посочената въззивна присъда, не са били допуснати релевираните от защитата нарушения. Първото оплакване, изложено в касационната жалба е за нарушение на материалния закон. По същество доводите в подкрепа на това касационно основание реално са за необоснованост на въззивната присъда. Необосноваността на съдебните актове не е сред касационните основания, визирани в чл. 348, ал.1 от НПК, като в правомощията на ВКС е единствено да провери дали са допуснати нарушения на процесуалните правила, свързани със събирането и оценката на доказателствата и формирането на вътрешното убеждение на съда въз основа на тях. При извършената касационна проверка, настоящият съдебен състав не констатира такива нарушения, които да водят до отмяна на обжалвания въззивен съдебен акт. Неоснователни са твърденията, изложени в касационната жалба, че неправилно въззивният съд е кредитирал единствено доказателствата подкрепящи обвинението, като е игнорирал оправдателните такива. Въззивната съдебна инстанция е положила максимални по обем усилия за анализиране на всички събрани по делото доказателства, като в мотивите на въззивната присъда е обсъдила доказателствената съвкупност в нейната цялост, без да игнорира един или друг доказателствен източник. Въззивният съд е изложил убедителни съображения относно приетите за установени фактически обстоятелства, като е посочил доказателствата, от които е извел своите изводи. Най-значимите за установяване на обективната истина гласни доказателства - показанията на пострадалата и обясненията на подсъдимия, са анализирани при съпоставянето им с останалите доказателства. При преценката на достоверността и обективността на показанията на частния обвинител К., въззивният съд се е позовал на експертното мнение на вещите лица, изготвили СППЕ относно свидетелската й годност, от което се установява, че нейният интелект е в рамките на нормата за възрастта й, без наличието на психично заболяване или други отклонения. Правилно е интерпретирано от предходната инстанция посоченото заключение относно характеризирането на пострадалата като чувствителна и по-затворена личност, склонна да затаява мислите и преживяванията си. Позовавайки се на това заключение относно характеровите особености на К., въззивният съд е дал обоснован отговор на поставения от защитата въпрос защо тя не е съобщила веднага за извършеното спрямо нея престъпление. Обстойният анализ на показанията на пострадалата К. е осъществен от въззивният съд и на плоскостта на обективно установените по делото факти относно нараняванията й, констатирани при изготвяне на заключението на СМЕ – прясна дефлорация и травматични увреждания по външните полови органи и по гърба, кореспондиращи изцяло с показанията й за начина на осъществяване на престъпното посегателство спрямо нея. От вниманието на въззивната инстанция не е убягнала и съществуващата корелация между сведенията, изнесени от пострадалата и показанията на свидетелите Б., А., В. и Й. за физическото и емоционално състоянието, в което се е намирала тя непосредствено след деянието. Това съвпадение е още едно основание за кредитиране на показанията й като достоверни. Във въззивният съдебен акт са изложени подробни съображения относно обстоятелствата, на които акцентира касатора - за това, че при изследването на св. К. по нея не са намерени биологични следи от подсъдимия и че тя не е споменала в показанията си важни отличителни белези на същия като липсата на части от пръсти и татуировки по ръцете. Въззивната инстанция не само, че не е пренебрегнала посочените възражения, но им е дала обоснован отговор в мотивите на присъдата, който изцяло се възприема от настоящия съдебен състав. Неспоменаването на посочените отличителни белези на подсъдимия може да бъде обяснено с паметовите възможности на пострадалата, със състоянието на изненада и стрес от внезапното нападение спрямо нея от човек, представил се за полицейски служител, заплахата с оръжие, което е държано от нападателя именно с ръката, на два от пръстите на която липсват крайните фаланги- положение, в което физическият недостатък може да не бъде забелязан. В тази връзка въззивният съд правилно е отбелязал, че и св. В., който твърди, че познава подсъдимия от около десет години, също не е могъл да каже дали има татуировки или не. При това положение, неприемливо е да се поставят завишени критерии за изчерпателност при посочване на отличителните белези на подсъдимия, за да се кредитират показанията на пострадалата. К. е разпознала подс. Д., като описанието, което му е дала предварително, изцяло съвпада с действителния му изглед, а това е достатъчно, за де се приеме за установено по несъмнен начин авторството на деянието. Обстоятелството, че подсъдимият е еякулирал извън тялото на пострадалата, а тя след деянието се е изкъпала, обяснява липсата на биологични следи от извършителя по тялото й. Действията на св. К. след случилото се са напълно обясними като се има предвид стресът, който е преживяла след посегателството върху нея, сравнително ниският й интелект / несъобразяване на възможността да запази следите по нея от нападателя, с цел неговото идентифициране/, както и факта, че е била девствена към момента на деянието и едва е била преминала възрастта на непълнолетието, т.е. била е все още житейски недостатъчно зряла, за да прецени правилно ситуацията. Изводите на въззивния съд в този смисъл не са произволни, а са резултат на задълбочен и достатъчно критичен анализ на показанията на пострадалата и съпоставянето им с други обективно установени обстоятелства. Едно такова е намирането на мобилния телефон на св. К., отнет й при осъществяване на деянието, в майката на подсъдимия, активиран с използваната от нея СИМ – карта. Фактът, че телефонът е активиран в клетка на мобилния оператор, обхващаща района, в който живее и самият подсъдим, правилно е интерпретиран от решаващия съд като даващ още едно основание за кредитиране на показанията на пострадалата. Въззивната инстанция последователно и изключително задълбочено е анализирала и обясненията на подсъдимия Д., като напълно обосновано ги е счела за израз на възприетата от него защитна позиция. Опитът на дееца да гради алиби е намерил подкрепа единствено в показанията на неговия баща - св. Б. Д., които правилно въззивният съд е игнорирал като недостатъчно обективни, поради наличието на близката родствена връзка между двамата. Законосъобразно предходният съдебен състав е счел за защитни обясненията на подсъдимия Д., че изобщо не е ходил на мястото, където е извършено изнасилването, тъй като те се опровергават от събраните по делото доказателства за проведените с неговата СИМ- карта разговори, в обхвата на клетката на мобилния оператор, обслужваща района, в който е извършено изнасилването. Същата СИМ-карта е иззета от подс. Д. при задържането му, заедно с мобилния му телефон и слушалките към него. Това обстоятелство, както и факта, че от него са били иззети шапка и чантичка, за каквито показания е дала пострадалата при описание на извършителя, правилно са интерпретирани от въззивния съд като подкрепящи версията на К. и опровергаващи обясненията на подсъдимия. Изложеното налага извода, че въззивният съд при постановяване на обжалваната присъда е изпълнил задълженията си за всестранно и пълно установяване на всички факти от значение за правилното решаване на делото, чрез задълбочено изследване на доказателствената съвкупност, при което не е допуснато игнориране на едни доказателствени източници за сметка на други или изопачаване на тяхното съдържание. Не са допуснати нарушения на правилата за изграждане на вътрешното убеждение на съда и за разкриване на обективната истина, поради което не е налице касационното основание по чл. 348, ал.1, т.2 от НПК. Правилно е приложен и материалният закон, чрез субсумиране на престъпното деяние под нормата на чл. 152, ал.3, т.5, вр. с ал.1, т.2, вр. с чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК. Въззивният съдебен състав законосъобразно е преценил, че подсъдимият следва да бъде признат за виновен по повдигнатото му с обвинителния акт обвинение за изнасилване при условията на опасен рецидив по смисъла на чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК. Вярно е, че в обвинителния акт, за да обоснове наличието на предпоставки за квалифициране на деянието като такова извършено при условията на опасен рецидив, прокурорът е посочил присъда, с която подсъдимият е бил признат за виновен в извършване на деяние, което не е тежко умишлено по смисъла на чл. 93, т.7 от НК и чл. 29, ал.1, б. „а“ от НК. В същото време Д. е осъден с друга присъда за деяние, което е тежко умишлено, като му е наложено наказание лишаване от свобода за повече от една година, което да бъде изтърпяно ефективно. Тази присъда не е била посочена в обвинителния акт, но това не е основание да се приеме, че подсъдимият е осъден по обвинение, което не му е било предявено. Професионално и правилно въззивният съд е преценил, позовавайки се и на практиката на ВКС / реш. № 20 от 19.02.2009 г. по н.д. № 636/2008 г. на ВКС, ІІ н.о./, че подсъдимият Д. се е защитавал срещу обвинение за извършено престъпление при условията на опасен рецидив, то не е изненада за него и не са били необходими допълнителни усилия за упражняване на правото му на защита. Липсва какъвто и да било елемент на изненада, като се има предвид и че с посочената в обвинителния акт присъда на основание чл. 25 от НК е определено общо наказание между наложеното с нея и това, определено с присъдата, на която се е позовал въззивният съд, за да квалифицира деянието като такова, осъществено при опасен рецидив. Това обстоятелство е било известно на подсъдимия и неговия защитник, поради което те не са били затруднени в упражняването на защитата. Следователно, дори да се приеме, че е допуснато нарушение на процесуалните правила чрез неправилно посочване на осъждането, определящо последващото деяние като извършено при условията на опасен рецидив, то не е от категорията на съществените и не може да бъде основание за отмяна на въззивната присъда. В подкрепа на касационното основание по чл. 348, ал.1, т.3 от НПК в касационната жалба не се сочат никакви доводи. Санкцията е определена от въззивния съд в рамките на предвидената в закона, под средния размер, не са нарушени правилата, свързани с налагане на наказанието и при липсата на конкретни оплаквания, въззивната присъда следва да бъде потвърдена и в тази й част. Воден от изложените съображения и на основание чл. 354, ал.1, т.1 от НПК, Върховният касационен съд, І – во наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда, постановена на 16.01.2017 г. по ВНОХД № 4367/2016 г. по описа на СГС, НО, 5 - ти възз. състав. РЕШЕНИЕТО е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:.1 2.