6 Р Е Ш Е Н И Е № 234 гр. София, 12.10.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА БОЯН ЦОНЕВ при участието на секретаря Стефка Тодорова, като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 4348 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производство по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищците по делото М. М. Г., С. М. Г. и К. М. Г. срещу решение № 4535/03.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 15602/2015 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение е отменено осъдителното решение № І-118-34/24.08.2015 г. по гр. дело № 52374/2013 г. на Софийския районен съд и са отхвърлени предявени от жалбоподателите срещу [фирма] искове с правно основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за присъждане на всеки един от тях на сума, равняваща се на 1/3 от 12 070 лв., представляваща неустойка по чл. 30 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на дружеството-ответник (ОУ), за периода 07.09.2011 г. – 04.07.2012 г.; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските по делото. В касационната жалба се излагат оплаквания и съображения както за недопустимост на обжалваното решение, като постановено по непредявени субективно съединени искове вместо по предявените искове при условията на активна солидарност, така и за неправилност на същото, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК. Изложеното в жалбата се поддържа в откритото съдебно заседание. Ответното [фирма] не заявява становище по касационната жалба. С определение № 413/10.04.2017 г. по настоящото дело, касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по процесуалноправния въпрос – допустимо ли е при направено от ищците искане за осъждане на ответника при условията на активна солидарност, въззивният съд по свой почин и едва с постановеното от него решение да приеме, че е сезиран и да се произнесе по субективно съединени искове при условията на разделност. Както е прието и в определението по чл. 288 от ГПК, въпросът е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС, намерила израз в определение № 120/06.03.2009 г. по ч. гр. дело № 2350/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК) и решение № 350/20.10.2015 г. по гр. дело № 1730/2014 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС (постановено по реда на чл. 290 от ГПК). С тази задължителна практика на ВКС е разяснено, че когато ищецът/ищците подържат искане за солидарно присъждане, съответно – осъждане, тогава съдът дължи произнасяне с акта по същество, с който ще следва да установи характера на материалното правоотношение, съответно то обуславя ли солидарност, и ако – не, да разгледа доколко всеки един от ищците има право или всеки един от ответниците дължи и в какъв размер – в рамките на общо заявената сума. Когато с исковата молба се претендира солидарност (активна или пасивна), а такава предвид материалното правоотношение, не е налице, за съда съществува задължение по реда на чл. 129, ал. 1 ГПК да изясни размера на търсената сума по всяко едно отделно правоотношение и съответно да се произнесе разделно, в рамките на уточнените субективно съединени искове. Това е така, защото когато е сезиран за нещо повече от действително дължимото, съдът не само има право, но и е длъжен да се произнесе за по-малкото. При солидарността е така – всеки от солидарните кредитори има право, съответно – всеки от солидарните длъжници отговаря за размера на цялото вземане. Ако ищецът/ищците подържат искането си за солидарно осъждане, тогава при липса на солидарност, съдът дължи произнасяне с акта по същество, с което, като установи същността на спорното правоотношение, отхвърля претенцията (искането) за солидарно получаване/плащане на исковата сума и съответно се произнася с отделни диспозитиви по отделните субективно съединени претенции. Въпросът дали е налице солидарност (активна или пасивна), е материалноправен въпрос по основателност, а не процесуалноправен въпрос по допустимост на иска и производството по него. В случая въззивният съд, в съответствие с цитираната практика на ВКС и правилно е приел, че касаторите-ищци извеждат качеството си на страни по облигационното отношение с ответника, и така – легитимацията си да търсят процесното неустоечно обезщетение, от правото си на собственост върху електроснабдения имот, от което притежават равни наследствени квоти от по 1/3 идеална част. Също правилен е и изводът, че тези твърдения изключват възможността процесното вземане за неустойка да им бъде присъдено при условията на активна солидарност, както е уточнено с тяхна молба от 30.06.2014 г. пред първата инстанция. Правилно СГС е приел и че всеки от тримата жалбоподатели-ищци е легитимиран да търси обезщетение до размера на дела си в електроснабдения имот, щом партидата за него не се води само на един от съсобствениците, т.е. – до 1/3 от общата процесна сума 12 070 лв. В противоречие с посочената задължителна практика на ВКС обаче въззивният съд е приел, че въпросът за солидарността е не материалноправен, а процесуалноправен, което в случая е довело и до съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като СГС е приел, че предявените по делото искове, с които е сезиран, са три в субективно съединение, всеки – за сумата от по 4 023.33 лв., а не субективно съединени искове за общо претендираната при условията на активна солидарност сума 12 070 лв., с което се е стигнало до служебно изменение – намаляване – размера на исковете – в нарушение на чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1, във вр. с чл. 6, ал. 2 от ГПК. Доводите на касаторите-ищци за недопустимост на въззивното решение са неоснователни – съдът се е произнесъл с него разделно по материалноправните им претенции срещу ответника („за по-малкото“, което обективно следва от материалноправната им легитимация по делото), но без да отхвърли неоснователната им претенция за осъждането на ответника при условията на активна солидарност за общо претендираната процесна сума, което, както стана ясно от възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, е неправилно, но не и недопустимо. Не е налице поддържаната от касаторите хипотеза на произнасяне по непредявен иск, тъй като СГС не е обосновал решението си на факти, които не се твърдят в обстоятелствената част на исковата молба и уточнението ѝ, и не се е произнесъл по нещо, което не се претендира с петитума ѝ, или в повече от претендираното (свърхпетитум; предвид и допуснатото в първата инстанция увеличение размера на исковете), а изхождайки от фактите и обстоятелствата, посочени в исковата молба и установени по делото, макар правилно да е приложил материалния закон (чл. 121 от ЗЗД) като е приел, че не е налице солидарност, а разделност, съдът е приложил неточно процесуалноправните норми (чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1, във вр. с чл. 6, ал. 2 от ГПК), което в случая е неправилност, а не недопустимост на съдебния акт. В касационната жалба няма оплаквания относно установените от въззивния съд обстоятелства по делото, а именно, – че в течение на процесния по делото период 07.09.2011 г. – 04.07.2012 г. ответното дружество – краен снабдител с електрическа енергия е преустановило електроснабдяването на процесния имот, собственост на ищците-потребители, тъй като е претендирало от тях плащане на стойност (цена) на електрическа енергия за предходен период, както и че с влязло в сила съдебно решение това негово вземане е отречено. Основателни са оплакванията на касаторите-ищци, че при така установените обстоятелства, въззивният съд неправилно – необосновано и в нарушение на материалния закон (чл. 20 от ЗЗД), при тълкуването на неустоечната клауза на чл. 30, ал. 1 от ОУ е приел, че тя не намира приложение в хипотези като процесната, при които прекъсването на електроснабдяването е основано на неизпълнение на задължения на потребителя за заплащане на електрическа енергия. За да достигне до този извод, СГС е посочил, че чл. 42 от ОУ и чл. 123 от ЗЕ, а за процесния период и чл. 123а (отм.) от ЗЕ дават право на крайния снабдител да прекъсне електроснабдяването в тези хипотези, с оглед на което е приел, че прекъсването е регламентирано и че е безпредметно изискването в неустоечната клауза на чл. 30, ал. 1 от ОУ потребителят да уведоми продавача за прекъсването, тъй като то е резултат от волята на последния. Приел е също, че предназначението на тази неустоечна клауза е да уреди (обезпечи) задължението на доставчика на ел. енергия да отстранява повредите по мрежата, за които отговаря, в срок от 24 часа, като смисълът на уведомяването от потребителя е в това, че доставчикът може да не знае за повредата. Настоящият съдебен състав намира, че тези съображения на въззивната инстанция за неприложимост на неустоечната клауза на чл. 30, ал. 1 от ОУ са правилни, но само в случаите, когато е установено, че потребителят е имал задължение за заплащане на стойността на доставена му електроенергия и не я е заплатил в течение на периода, през който е било прекъснато електроснабдяването на имота му съгласно чл. 42 от ОУ и чл. 123 от ЗЕ (преди – и чл. 123а (отм.) от ЗЕ). В хипотези като процесната, обаче, когато със силата на пресъдено нещо на влязло в сила съдебно решение (в случая – постановено по отрицателен установителен иск) е установено, че за крайния снабдител изобщо не е възникнало и не е съществувало (както и когато е възникнало, но е било погасено преди периода на прекъсването), претендираното от него парично вземане към потребителя за заплащане на електрическа енергия, то в тези случаи прекъсването е нерегламентирано и е по вина на крайния снабдител, тъй като той не е имал правото да го извърши на основание чл. 42 от ОУ и чл. 123 от ЗЕ (преди – и чл. 123а (отм.) от ЗЕ). С оглед на това, в тези (последните) случаи дружеството – краен снабдител (продавач) дължи на потребителя неустойката, уговорена в чл. 30, ал. 1 от ОУ, което ясно следва както от заглавието на клаузата: „отговорност на продавача при продължително нерегламентирано прекъсване на електроснабдяването по вина на продавача“, така и от самото ѝ съдържание: „в случай, че потребителите останат без електрическа енергия по вина на продавача повече от 24 часа след получаването от продавача на уведомление от потребителя, продавачът заплаща обезщетение на потребителя в размер 30 лв. и по 20 лв. за всеки следващ период от 12 часа без осигурена електрическа енергия“. В разглежданите случаи уведомяване от потребителя на крайния снабдител (продавача) действително не е необходимо, тъй като прекъсването на електроснабдяването е станало по волята (виновно и нерегламентирано, както беше посочено) на последния; правилни са и изводите на въззивния съд, че ирелевантен за съдебното производство по исковата претенция за процесната неустойка, е уговореният в чл. 30, ал. 2 от ОУ, 90-дневен срок за извънсъдебно ангажиране отговорността на крайния снабдител (продавача). Предвид всичко гореизложено, на основание чл. 293, ал. 2 от ГПК обжалваното въззивно решение следва да се отмени изцяло като неправилно и вместо него следва да се постанови решение на касационната инстанция, с което предявените по делото искове с правно основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД следва да се уважат, но – по изложените по-горе съображения – при условията на разделност, като от общия размер на процесната неустойка по чл. 30, ал. 1 от ОУ за процесния период 07.09.2011 г. – 04.07.2012 г., установен с приетото по делото заключение на вещото лице и възлизащ на сумата 12 070 лв., на всеки един от тримата касатори-ищци следва да се присъди, припадащата се, съобразно наследствените им квоти от по 1/3 идеална част от процесния имот, сума от по 4 023.33 лв., дължима от ответното дружество, като претенцията им за присъждане при условията на активна солидарност на общата сума 12 070 лв. следва да се отхвърли. Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателите-ищци, и претендираните и направени от тях пред трите съдебни инстанции по делото, разноски за заплащане на държавни такси, на възнаграждения на вещите лица и на адвокатски възнаграждения, а именно – на всеки един от тримата жалбоподатели-ищци – сумата от по 1 806.40 лв. (при общ размер на направените разноски 5 419.20 лв.). Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯ решение № 4535/03.06.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 15602/2015 г. на Софийския градски съд, и вместо него ПОСТАНОВЯВА: ОСЪЖДА, на основание чл. 92, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, [фирма] да заплати на М. М. Г., С. М. Г. и К. М. Г. – на всеки един от тях тримата – сумата от по 4 023.33 лв. (четири хиляди двадесет и три лева и тридесет и три стотинки) – неустойка по чл. 30, ал. 1 от Общите условия на договорите за продажба на електрическа енергия на [фирма], дължима за периода 07.09.2011 г. – 04.07.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 14.12.2013 г. до окончателното плащане; като ОТХВЪРЛЯ претенцията им за присъждане при условията на активна солидарност на общата сума 12 070 лв.; ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, [фирма] да заплати на М. М. Г., С. М. Г. и К. М. Г. – на всеки един от тях тримата – сумата от по 1 806.40 лв. (хиляда осемстотин и шест лева и четиридесет стотинки) – разноски по делото. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: