Р Е Ш Е Н И Е № 59 София, 31 януари 2014 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на двадесет и четвърти януари 2014 г. в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПАВЛИНА ПАНОВА ЧЛЕНОВЕ: РУЖЕНА КЕРАНОВА РУМЕН ПЕТРОВ при секретаря ............А. КАРАДЖОВА........................... и в присъствието на прокурора от ВКП .........Р. КАРАГОГОВ................., като изслуша докладваното от съдия П. ПАНОВА наказателно дело № 2179/2013 г. , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия О. М. С. срещу въззивно решение № 238 от 16.07.2013 г., постановено от Софийски апелативен съд по ВНОХД № 119/2013 г., с което е била изменена първоинстанционната присъда, като подсъдимият е бил оправдан по обвинението да е нарушил правилото за движение на чл. 116 от ЗДвП. С първоинстанционната присъда № 286/13.10.2011 г., постановена по НОХД № 3441/2011 г., подс. О. С. e бил признат за виновен по обвинението по чл. 343 ал.1 б.В от НК, за това, че на 03.12.2010 г. в [населено място] при управление на МПС – л.а. „......” с ДК [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение по 20 ал.2 и по чл. 116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Д. Т. П., за което му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от една година, чието изпълнение на осн. чл. 66 от НК е отложено за срок от три години, както и наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от една година. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия, релевира касационно основание за нарушение на материалния закон /чл. 348 ал.1 т.1 от НПК/. Излагат се съображения за липса на виновно нарушение на чл. 20 ал.2 от ЗДвП, тъй като пешеходецът се е появил внезапно на пътното платно, попаднал е в опасната зона за спиране на подсъдимия, пресичайки на място, забранено за това, като нищо от пътната обстановка не е сочело на водача, че на това място има вероятност от поява на пешеходци. Прави се искане за отмяна на въззивното решение и оправдаване на подсъдимия. Пред касационната инстанция защитата на подс. С. поддържа жалбата с всички изложени съображения в нея, както и искането си за отмяна на въззивното решение и постановяване на решение, с което той да бъде оправдан. Повереникът на частните обвинители по делото изразява позиция за оставяне на жалбата на подсъдимия без уважение. Счита, че въззивното решение съдържа достатъчно задълбочен анализ на пътната обстановка по осъществяване на ПТП, скоростта на движение на автомобила, управляван от подсъдимия, осветеността на пътното платно, скоростта на пешеходеца, атмосферните условия, поради което логично и съответно на доказателствата е стигнал до верния извод , че подсъдимият е осъществил виновно ПТП. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава заключение за неоснователност жалбата, като счита, че доводите, с които се иска оправдаването на подсъдимия, не почиват на доказателствата по делото. Намира, че автотехническата експертиза е изчислила движението на пострадалия в максимално благоприятен вариант за подсъдимия, който независимо, че е управлявал с допустима от закона скорост, не се е съобразил с всички обстоятелства, имащи значение за избирането на скорост, при която би могъл да предотврати настъпването на ПТП. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното: Жалбата на подсъдимия е неоснователна. Не е налице основание да се приеме, че настъпилото ПТП, причинило смъртта на Д. П., е резултат от „случайно деяние”, поради което да липсва виновно поведение на подсъдимия и той да следва да бъде оправдан на осн. чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Въз основа на фактите, установени от въззивния съд чрез провеждане на съдебно следствие пред тази инстанция при спазване на процесуалните изисквания и неподлежащи на преоценка от касационната инстанция, Софийският апелативен съд законосъобразно е приел, че съставомерните последици са резултат от допуснатото от подсъдимия нарушение на правилата за движение по чл.20 ал.2 от ЗДвП. Безспорно е установено , че подс. С. е имал обективна възможност да наблюдава случващото се на платното за движение при управление на автомобила със скорост 50 км/ч при движение на къси светлини. Непосредствено пред него в лентата за движение не е имало друго превозно средство, а при конкретните атмосферни условия /валеж на силен дъжд/ късите му светлини са осветявали участък от пътя напред от 40 метра и встрани и вдясно 3 метра. Следва да се има предвид, че експертите са приели, че това е бил най-силно осветеният пътен участък напред и встрани от автомобила при конкретната пътна обстановка, който при нормални атмосферни условия би следвало да е около 75 метра напред и 5-6 метра встрани. При приетата от въззивния съд и неоспорена от подсъдимия скорост на придвижване на пострадалия от 5 км/час той е станал видим за подсъдимия в момент, когато е отстоял на 39-40 метра от автомобила. При конкретните параметри на движение на автомобила опасната зона за спиране е била 38 метра. Подсъдимият е имал техническата възможност да намали скоростта и да спре дори и в последния момент преди настъпването на удара, ако своевременно е реагирал на изникналата опасност на пътя – пресичащия пешеходец. Избраната от него скорост от 50 км/час, която е максимално допустимата от закона за движение в градски условия, очевидно не му е позволила това. Налице са били достатъчно фактори, които е следвало да се вземат предвид от подс. С. и които да го мотивират да избере друга подходяща скорост, съобразена с тях. Движението се е извършвало късно вечерта, в слабоосветен участък на пътя, макар и при наличие на улично осветление, валял е силен дъжд, който е намалявал видимостта на водача, пътната настилка е била мокра. В същото време подсъдимият се е намирал в принципно оживен участък на пътя, който е бил в градски условия с намиращи се в околността жилищни блокове и гара. Макар и да не е имало пешеходна пътека в района на произшествието, внезапна поява на пешеходец не е била абсолютно невъзможна. Всички тези обстоятелства е следвало да мотивират водача С. да избере друга по-подходяща скорост на движение, която би обезпечила безпрепятственото му своевременно спиране при възникване на опасност на пътя. При това положение сам водачът се е поставил в ситуация да не може да избегне удара и макар и да не е първопричината за настъпилия вредоносен резултат, е съпричинил същия. Движението му по правомерен начин в собствената лента на многолентов път не го освобождава от задължението да следи ставащото на пътното платно и в другите успоредни ленти за движение, доколкото Законът за движение по пътищата, макар и да не съдържа изрична норма за това, е подчинен на целта да се охрани живота и здравето на всички участници в движението, дори и когато някои от тях имат неправомерно поведение на пътното платно. Възможността подсъдимият да се възползва от нормата на чл. 15 от НК /на която защитата не се позовава изрично, но която би стояла в основата на липса на виновно поведение, каквото искане се прави/ и да бъде оправдан би съществувала само в случай, че той е управлявал правомерно своя автомобил. След като подсъдимият сам се е поставил в състояние на управление на МПС в нарушение на законовата разпоредба на чл. 20 ал.2 от ЗДвП, не би могъл да претендира, че нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Поради това липсват основания за оправдаването на подс.С., тъй като деянието в никакъв случай не представлява „случайно” такова и няма основания за приложението на чл. 24 ал.1 т.1 от НПК. Като законосъобразно е отказал да приложи чл. 15 от НК и е ангажирал наказателната отговорност на подсъдимия по обвинението по чл. 343 ал.1 б. В от НК вследствие на нарушение на правилото по чл. 20 ал.2 от ЗДвП, въззивният съд не е допуснал нарушение на материалния закон, което да е касационно основание по чл. 348 ал.1 т.1 от НК. Предвид изложените съображения настоящият касационен съдебен състав намери, че в пределите на правомощията на касационната инстанция и с оглед предоставените й процесуални възможности не се налага ВКС да упражни правомощията си за отмяна на постановения въззивен съдебен акт и оправдаване на дееца. С оглед на това и на основание чл. 354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивно решение № 238/16.07.2013 г. на Софийски апелативен съд, постановено по ВНОХД № 119/2013 г. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.