1 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 234 гр. София, 20.04.2022 година ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА ЧЛЕНОВЕ: АННА БАЕВА ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 1503 по описа за 2021 г. Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищцата А. Н. Г. чрез процесуален представител адв. Г. П. Ч. срещу решение № 297 от 30.03.2021 г. по в. гр. дело № 149/2021 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав, с което е потвърдено решение № 261180 от 13.11.2020 г. по гр. д. № 1475/2019 г. на Софийски градски съд и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК ищцата е осъдена да заплати на ответника „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място] сума в размер на 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен акт са отхвърлени предявените от А. Н. Г. срещу „Застрахователна компания Лев Инс“ АД искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за сумите от 70 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, и 3 423,47 лв. - обезщетение за имуществени вреди, причинени от ПТП, настъпило на 15.06.2018 г. по вина на лице, застраховано по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответника. Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че решението не кореспондира с доказателствения материал по делото. Счита, че съдът е възприел заключението на допълнителната съдебна автотехническа експертиза /ДСАТЕ/, като е игнорирал противоречащото му заключение на първоначалната съдебна автотехническа експертиза /САТЕ/, без да обсъди двете съвкупно и без да отстрани противоречието между тях. Навежда, че съдът не е взел предвид, че страните не са оспорвали заключението на САТЕ, не е изследвал въпроса дали автобусът не е хибриден и не е обсъдил устойчивостта на ищцата, предвид нейните възраст и здравословно състояние. Счита, че водачът е нарушил чл. 25, ал. 1 ЗДвП. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. В изпълнение на императивното изискване на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: 1. „Дали решението на САС относно претърпените от ищцата неимуществени вреди е съобразено с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и в каква степен решаващият състав на САС е осъществил законовата разпоредба, че като въззивна инстанция следва да осъществи контрол за правилност и законосъобразност по отношение на решението на първоинстанционното съдебно решение?“ – противорение с ППВС № 4/23.12.1968 г. 2. „Правилно и законосъобразно ли е решението на въззивния САС, което се основава избирателно само върху част от приетите доказателства?“ 3. „С оглед на постановеното въззивно решение може ли да се приеме, че въззивният съд е осъществил контрол за правилност и законосъобразност върху първоинстанционното решение?“ 4. Следвало ли е въззивният съд да подложи на анализ цялата съвкупност от събраните доказателства по делото – вкл. двете АТЕ и тогава, ако има основание да приеме евентуално съпричиняване от страна на пострадалата ищца, вместо да постанови отхвърлително решение само на основание на допълнителната АТЕ? Правилно и законосъобразно ли е това решение и обосновано ли е то?“ 5. „Налице ли е необоснованост на постановеното въззивно решение при игнориране на част от доказателствата – основната АТЕ, която позиционира процесния автобус спрямо другите участници в движението и анализира взаимодействието на автобуса с другите участници в движението?“ 6. „Свързани ли са маневрите на процесния автобус като МПС и като участник в движението с евентуално причиняване и проявяване на нарушения в хоризонталната устойчивост на пътниците?“ Поддържа, че относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивното решение противоречи на съдебната практика, обективирана в решение от 11.04.2011 г. по гр. д. № 1852/2009 г. на СГС, г. о., 7 състав, решение № 1209/11.07.2011 г. по гр. д. № 1394/2011 г. на САС, г. о., 4 състав и решение № 2042/30.12.2012 г. по в. г. д. № 2205/2011 г. на САС, г. о., 4 състав. Ответникът „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, [населено място], чрез процесуален представител юрисконсулт К. А. оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по съображения, изложени в писмен отговор. Излага доводи за правилност на обжалвания въззивен съдебен акт, като поддържа, че изводите на въззивния съд са съобразени с всички доказателства по делото. Счита, че липсата на виновно противоправно поведение на застрахования водач освобождава от отговорност и неговия застраховател. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и провери данните по делото, приема следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от процесуалнолегитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт и отговаря на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в нея се излагат касационни основания по чл. 281 ГПК, а в приложеното към нея изложение се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въззивният съд е констатирал, че на 15.06.2018 г. ищцата А. Н. Г. била пътник в автобус, марка „БМЦ“, модел 320 Просити, собственост на „МТК Гроуп“ ООД и при неговото потегляне тя паднала и претърпяла травми. Към този момент гражданската отговорност на водача била застрахована при ответника. Въз основа на основното и допълнителното заключения на съдебната автотехническа експертиза /САТЕ/, изготвени от вещо лице инж. И. А. Т., съдебният състав е установил, че водачът на автобуса е потеглил от спирка на МГТ № 1562 след като е изчакал пътниците да се качат в автобуса, като ускорението при потегляне било нормално. След анализ на заключенията на САТЕ и преценка на останалите доказателства въззивната инстанция е приела, че по делото липсват доказателства преди настъпването на ПТП водачът на автобуса да е задействал спирачната система и да е предизвикал аварийно спиране. Изложила е, че след като потеглил от спирката, водачът отнел газта, което предизвикало действието на инерционни сили, обратни на тези при потеглянето, и разклащане на автобуса, което било в рамките на нормалното му движение и при нормални условия било преодолимо от пътниците. Съдът е приел, че ищцата е паднала поради загуба на равновесие, предизвикана от разклащането на автобуса, което не е причинено от противоправно поведение на водача, тъй като отнемането на газта не е в нарушение на правилата за движение по пътищата, защото отрицателното ускорение е било 0,63м./сек., т. е. в съответствие с правилата за спиране на превозните средства, в които пътуват пътници. Аргументирал се е и с липсата на противоправност в поведението на водача, която да се изрази в нарушение на чл. 132 ЗДвП или въобще на правилата за движение по пътищата. Съдебният състав е посочил, че според двете заключения отнемането на газта само по себе си не е създало достатъчно силна инерционна сила, която да предизвика падането на пътник, и е приел, че падането на ищцата е причинено от нейната неустойчивост и недоброто ѝ хващане за дръжките в автобуса с лявата ръка, в която държала и бастуна си. По изложените съображения въззивният съд е направил извод, че ищцата е загубила равновесие поради отнемане на газта на автобуса, но увреждането ѝ не е в причинна връзка с противоправно поведение на водача, поради което не са налице основания за ангажиране на деликтната му отговорност и следователно за отговорност на застрахователя по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване по първия формулиран правен въпрос е неоснователен поради това, че не е осъществено основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не съответства на мотивите на въззивното решение и същият не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Съдебният състав не се е произнесъл относно размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявения пряк иск срещу застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ съобразно принципа на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, тъй като е отхвърлил иска поради липса на противоправно поведение от страна на водача. Поради липсата на произнасяне относно размера на обезщетението не е налице и противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968г. Първият въпрос в частта относно степента, в която въззивният съд е следвало да осъществи контрол за правилност и законосъобразност по отношение на първоинстанционното решение и третият въпрос не могат да обосноват допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността ѝ беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. Дейността на въззивния съд се характеризира като решаваща и мотивите на въззивното решение трябва да отразяват решаваща, а не контролна дейност. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика на ВКС при упражняване на своите правомощия спрямо първоинстанционното съдебно решение, поради което по тези въпроси липсва основание за допускане на касационно обжалване. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по формулираните от касатора въпроси по т. 2, т. 4, т. 5 и т. 6. Те представляват оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение и не обуславят допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен съдебен акт, тъй като са относими към правилността на решението, която не е предмет на разглеждане в селективната фаза на касационното производство. Съгласно константната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК и множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи /например неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства/, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В настоящия случай при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от съдебната практика на ВКС, като в изпълнение на служебното начало и правомощията си по чл. 269 ГПК, разяснени в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 г., ОСГТК, е обсъдил изложените във въззивната жалба и отговора възражения и оплаквания, анализирал е преценените като релевантни за спора доказателства. Въззивният съд подробно е обсъдил заключенията на първоначалната и допълнителната автотехнически експертизи, посочил е, че противоречието между тях се дължи на това, че заключението на САТЕ е изготвено с оглед на предположението за наличието на евентуално аварийно натискане на спирачната система, като впоследствие това предположение е отхвърлено, тъй като според заключението на ДСАТЕ по делото липсват данни спирачната система да е била задействана. Правилността на извършената от въззивната инстанция преценка не се обхваща от приложното поле на разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК и не е предмет на контрол в производството по чл. 288 ГПК, доколкото евентуалната опороченост на приетите за установени факти и обстоятелства може да се отрази на обосноваността на постановения съдебен акт и направените в тази насока оплаквания представляват касационни основания по чл. 281 ГПК, но не и основания по чл. 288, ал. 1 ГПК. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /редакция преди изменението със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86/2017г./ - противоречиво разрешаваните въпроси от различни съдилища, към момента на подаване на касационната жалба на 11.05.2021 г., не е основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Разпоредбата на чл. 280 ГПК е изменена и допълнена със ЗИДГПК, обн. ДВ, бр. 86/2017г. Съгласно действащата към настоящия момент редакция, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК включва противоречие на разрешения от въззивния съд правен въпрос с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, като касаторът не е изложил такива доводи. Соченото противоречие с практика на Софийски градски съд и на Софийски апелативен съд не може да се приеме, че обуславя приложението на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК към настоящия момент. Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК също е неоснователен поради това, че една част от посочените от касатора въпроса са ирелевантни, а относно релевантните правни въпроси е формирана константна практика на ВКС, която не следва да бъде променяна. Предвид изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че не са налице твърдените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на спора разноски на касатора не се дължат. Касаторът трябва да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение в размер 100 лв. за касационното производство. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение О П Р Е Д Е Л И : НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 297 от 30.03.2021 г. по в. гр. дело № 149/2021 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 1 състав. ОСЪЖДА А. Н. Г. с ЕГН [ЕГН] да заплати на „Застрахователна компания Лев Инс“ АД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сума в размер 100 лв. /сто лева/, представляваща юрисконсултско възнаграждение за касационното производство. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.