Ключови фрази
Неоснователно обогатяване * погасителна давност


5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 194/2010 год.
Р Е Ш Е Н И Е
№ 100

гр.София, 20.06.2011 година

В ИМЕТО НА НАРОДА

В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в съдебно заседание на седми юни две хиляди и единадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Е. В.
Б. Б.

със секретар С. С.
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ ИВАНОВА
търговско дело под № 194/2010 година

Производството е по чл.290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. А. Н. от [населено място] срещу решението на Варненския апелативен съд № 210/30.10.2009 год., постановено по в.т.дело № 373/2009 год. С това решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Шуменския окръжен съд от 16.05.2009 год. по т.дело № 740/2008 год., с което е уважен предявеният от [фирма], [населено място] частичен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД във вр. с чл.348 ТЗ и чл.284, ал.2 ТЗ и е осъден ответника-касатор да възстанови сумата 26 000 лева като част от обща сума в размер на 185 000 лева, получени от него за изпълнение на сключен между страните договор за поръчка от 01.05.2001 год., по който договор липсва изпълнение от страна на довереника.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и незаконосъобразност. Излагат се съображения, че съдът неправилно е тълкувал и приложил материалния закон, като е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност по съображение, че е налице прекъсване на давността по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД с признание на вземането от страна на длъжника. Наведени са доводи, че в обясненията си пред органите на досъдебното производство ответникът е потвърдил единствено факта на получаване на сумата 125 000 лева, но никога не е заявявал дължимостта на посочената сума, нито е декларирал задължението си за връщането й на ищеца. Позовава се на противоречие на обжалваното решение с установената съдебна практика по приложението на давността.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] излага становище, че обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С определение № 166/21.03.2011 год. на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение за произнасяне по обуславящият крайния изход на делото материалноправен въпрос по приложението на чл.116, б.”а” ЗЗД, а именно: налице ли е прекъсване на давността, когато признанието касае фактическия състав, от който произтича задължението, а не дължимостта на самото вземане.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и след проверка правилността на обжалваното решение във връзка с поставения материалноправен въпрос, на основание чл.290, ал.2 ГПК приема следното:
Касационната жалба е основателна.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е оставил в сила първоинстанционното осъдително решение, с което е уважен на основание чл.55, ал.1, пр.първо ЗЗД предявеният от [фирма] частичен иск и е осъден ответника-касатор да възстанови на ищеца сумата 26 000 лева, представляваща част от получените общо 125 000 лева в изпълнение на сключения между страните договор за поръчка от 01.05.2002 год., който е обявен от съда за нищожен поради липса на съгласие и на предписаната от закона форма – чл.26, ал.2 ЗЗД. Прието е, че даденото по нищожен договор подлежи на връщане съгласно чл.55, ал.1, пр.първо във връзка с чл.34 ЗЗД поради начална липса на основание. Потвърждавайки осъдителното решение въззивният съд е счел за неоснователно направеното от ответника възражение за погасяване на вземането по давност, като е приел, че давността е прекъсната на основание чл.116, б.”а” ЗЗД, тъй като ответникът е признал пред следствените органи получаването на сумите по двете разписки, с което е прекъснал давността относно вземането за тях.
По поставения материалноправен въпрос трайната и непротиворечива съдебна практика, която се споделя и от настоящия състав на ВКС е в смисъл, че признание по смисъла на закона е налице, когато се признава съществуване на задължението, което кореспондира на признатото право. Признаването е едностранно волеизявление, с което длъжникът пряко и недвусмислено заявява, че е задължен към кредитора. За да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116, б.”а” ЗЗД, същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора или негов представител и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не само до наличието на фактите, от които произхожда. Това е така, защото признаването на фактическия състав все още не означава признаване на последиците от този фактически състав към момента на признаването. Признаването на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, стига същите да манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди съществуването на конкретния дълг към кредитора. В случая, видно от изявлението направено в хода на досъдебното производство /стр.91 от д.п.№ 61/2006 год. по описа на ОДП [населено място], съдържащо се в материалите по н.о.х.д. № 182/2008 год. на ОС-Шумен, приложено към настоящото дело/ ответникът П. Н. не е признал задължението си за връщане на сумата от 125 000 лева по представените две нотариално заверени разписки от 23 и 27 юли 2002 год., а само получаването й, като изрично е посочил, че тази сума представлява полагащото му се комисионно възнаграждение съгласно клаузата на чл.7, ал.3 от сключения с ищеца договор за поръчка от 01.05.2002 год., което доверителят му дължи при оттегляне на поръчката. В тази връзка, предвид отговора на поставения материалноправен въпрос и с оглед конкретните данни по делото настоящият състав счита за незаконосъобразен и необоснован извода на апелативния съд, че давността относно процесното вземане се счита прекъсната, тъй като липсва изявление от страна на ответника за съществуващо негово задължение към ищеца във връзка с получените суми-предмет на предявения иск. Това е довело до неправилност на обжалваното решение, с което прилагайки погрешно нормата на чл.116, б.”а” ГПК съдът е отхвърлил като неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по отношение на предявената претенция по чл.55, ал.1, пр.първо ЗЗД, като го е осъдил да възстанови на ищеца сумата 26 000 лева, като част от общо получените от него 125 000 лева.
С оглед на изложеното обжалваното решение следва да бъде отменено на основание чл.293, ал.1, пр.второ ГПК и делото решено по същество от ВКС, тъй като не се налага извършване на нови съдопроизводствени действия.
Решавайки спора по същество настоящият състав на ВКС приема,че поначало правилно с оглед данните по делото, апелативният съд е обявил за нищожен сключения между страните договор за поръчка от 01.05.2002 год. поради липса на предвидената от закона форма – чл.26, ал.2 във вр. с чл.37 и чл.292, ал.3 ЗЗД. Налице е нищожност по смисъла на закона, поради което даденото от страните в изпълнение на този договор подлежи на връщане съгласно чл.55, ал.1, пр.първо във вр. с чл.34 ЗЗД поради начална липса на основание. С оглед на това, че при първия фактически състав на чл.55, ал.1 ЗЗД основанието не е налице при самото извършване на престацията, давностният срок започва да тече от деня на получаването й, от който момент вземането на ищеца по цитирания текст става изискуемо – в случая това е датата 23.07.2002 год. когато ответникът е получил сумата от 100 000 лева по първата разписка, съответно датата 27.07.2002 год. по отношение на получената от него сума от 25 000 лева по втората разписка. При това положение към датата на предявяване на иска пред Окръжен съд-Шумен – 21.11.2008 год. /видно от пощенското клеймо на плика, с който е била изпратена исковата молба/, петгодишният давностен срок по чл.110 ЗЗД вече е бил изтекъл по отношение и на двете вземания. Както вече беше посочено, не е налице хипотезата на чл.116, б.”а” ЗЗД за прекъсване на давността, тъй като по делото липсват данни за признаване на вземането от страна на длъжника. При тези фактически данни, основателно се явява направеното от ответника възражение за изтекла погасителна давност, поради което предявеният частичен иск следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. При този изход на спора в полза на ответника следва да бъдат присъдени направените от него съдебни разноски в размер на сумата 10 070 лева за всички инстанции.
Мотивиран от горното и на основание чл.293, ал.1, пр.второ ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ решението на Варненския апелативен съд № 210/30.10.2009 год., постановено по в.т.дело № 373/2009 год. и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на [фирма] със седалище и адрес на управление в [населено място] срещу П. А. Н. от [населено място], предявен частично за сумата 26 000 лева /като част от обща сума 185 000 лева/, получена в изпълнение на сключен договор за поръчка от 01.05.2001 год.
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на П. А. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.ІV, ап.11 сумата 10 070/десет хиляди и седемдесет/лева, съдебни разноски.
Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: /п/
ЧЛЕНОВЕ: /п/



/СЛ