6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 633
гр.. София, 14.07.2022 г.
Върховният касационен съд на Република България, трето гр. отделение, в закрито заседание на 30.03.22 г. в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ТАНЯ ОРЕШАРОВА
Като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. №3710/21 г., намира следното:
Производството е по чл.288, вр. с чл.280 ГПК.
ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Т. К. срещу въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. №2604/20 г. и по допускане на обжалването. С обжалваното въззивно решение са уважени предявените от К. Д. срещу касаторката искове по чл.422 ГПК, като е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 11 000 лв., главница по нотариално заверен договор за заем №3637/16.06.10 г., ведно със законната лихва от 12.03.13 г. и сумата от 50 000 лв./ частичен иск с пълен размер от 108 240 лв./, договорна неустойка по същия договор за периода 2.07.10 – 11.03.13 г., ведно със законната лихва върху сумата, смитано от 12.03.13 г. Присъдени са в полза на ищеца и разноските за въззивното производство в размер на 3019 лв.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК и е допустима.
За допускане на обжалването касаторката се позовава на чл.280, ал.1,т.1 и 3 и ал.2, пр. последно ГПК.
Намира, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №3686/14 г. на първо т.о. и р. по т.д. №2416/15 г. на второ т.о. на ВКС. Във връзка с това допълнително основание по чл.280, ал.1,т.1 ГПК обаче не е поставен правен въпрос, като общо основание за допускане на обжалването – ТР№1/19.02.10 г. Липсата на правен въпрос е достатъчна, за да не се допуска касационното обжалване на посоченото основание.
Касаторът намира, че от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото са правните въпроси: 1.Допустимо ли е въззивният съд да не обсъди дори формално доводите , изложени във въззивната жалба за съществено нарушение на съдопроизводствените правила от първоинстанционния съд?; 2. Дължимо ли е в исковия процес задължението, което е било погасено преди образуването на заповедното производство?
Касаторът не е обосновал допълнителните предпоставки на осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК, както е указано в ТР №1/19.02.10 г. Позовал се е само на дадената в закона квалификация. Въпреки това следва да се посочи, че и двата въпроса са застъпени в практиката на ВКС.
В ТР №1/13 г. ОСГТК и в решения по чл.290 ГПК – напр. по гр.д. №761/10 г. на четвърто г.о, по гр.д. №4423/19 г. на четвърто г.о. и др., е прието, че „съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.” В ТР №4/13 г. ОСГТК, т.9 е прието , че „при съобразяване на събраните суми в изпълнителното производство искът за установяване на съществуването на вземането би се отхвърлил, но длъжникът няма да има право на обратен изпълнителен лист, тъй като вземането на кредитора е съществувало към момента на осъщественото принудително изпълнение. Предвид изричното разпореждане в нормата на чл. 422, ал. 3 ГПК за издаване на обратен изпълнителен лист при отхвърляне на иска, то съдът не следва да съобразява факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес”. В случая плащането на дълга, на което се е позовала ответницата пред първата и въззивната инстанция, е по изпълнителното дело при осъществяване на принудително изпълнение. Затова и в съответствие с указанията в ТР №4/13 г. ОСГТК този факт не е съобразен както от първоинстанционния, така и от въззивния съд. Относно срока по чл.422, вр. с чл.415 ГПК и свързаната с него допустимост на иска подробни съображения са изложени от първоинстанционния съд, към които въззивният съд се е присъединил, намирайки по реда на чл.269 ГПК обжалваното първоинстанционно решение по иска за допустимо.
Или поставените във връзка с осн. по чл.280, ал.1,т.3 ГПК правни въпроси са застъпени в практиката на ВКС, на която въззивното решение съответства.
Очевидната неправилност на въззивното решение касаторът обосновава с цитат от мотивите на въззивното решение / л.5/, в които във връзка с претенцията за неустойка е прието, че: „Намесата на етичните правила следва да бъде крайно ограничена и не може да се свежда единствено до простата калкулация и съпоставка какво би получила една от страните по възмезден договор в резултат на присъдена в нейна полза неустойка.” Изречението е извадено от общия контекст на мотивите, в които във връзка с действителността на клаузата за неустойка и размера й са изложени подробни съображения. Въззивният съд в съответствие с цитираната практика на ВКС е приел, че за нищожността на неустойката поради накърняване на добрите нрави съдът следи и служебно – чл.9 ЗЗД, докато за прекомерност следи само по възражение на длъжника, каквото по делото не е направено.. Преценката за нищожност на неустойката е винаги конкретна. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, с която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции /в този смисъл ТР №1 от 15.06.2010 г. по т.д. №1/09 г., ОСТК/. Добрите нрави са неписани правила за поведение, съществуващи като общи принципи, един от които е принципът на справедливостта. При зачитане на този принцип и на функциите на неустойката, при преценка дали тя е нищожна поради противоречие с добрите нрави трябва да бъдат взети предвид естеството на задължението, неговия размер, дали то е обезпечено с други способи /поръчителство, залог и др. /, видът на неустойката /компенсаторна или мораторна/, съотношението между размера на неустойката и очакваните вреди от неизпълнението. В процесния случай се касае за мораторна неустойка, обезпечаваща изпълнението на задължението за връщане на заетата сума пари, чийто размер зависи от продължителността на забавата на длъжника /1% върху дължимото плащане за всеки ден забава/. Въззивната инстанция е приела, че така уговорена неустойката не нарушава принципа на чл. 9 от ЗЗД и не е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Базата, върху която се начислява 1 % за всеки ден забава на длъжника, е заетата сума пари. Неустойката е съответна на претърпените от кредитора вследствие на забавата на длъжника вреди от неизпълнението на задължението за плащане на сумата, а конкретният й размер е правопорционален на продължителността на забавата на длъжника - заемател. Вредите на заемателя са оценими съобразно уговорената в договора падежна дата, защото докато трае забавата той е лишен от ползването на паричните средства и едновременно с това не получава дължимата по договора цена за ползване на тези средства.
Преценката за нищожност се извършва към момента на сключване на договора, а за прекомерност - към момента на неизпълнението му. ВКС на РБ, в посоченото по-горе ТР е приел още, че не е нищожна неустойка, уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който може да се начислява, а за нищожна следва да се приеме онази неустойка, чиято цел излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. В случая, страните са уговорили неустойка в размер на 1 % от предмета на неизпълненото задължение, което като абсолютна величина не нарушава принципите на справедливостта и забраната на неоснователното обогатяване. Действително, липсва уговорка за крайния срок, до който неустойка ще се начислява, но при конкретно развилите се между страните отношения, липсата на краен предел на акцесорното задължение не е породило задължение в обем, надхвърлящ обезщетителната му функция. Трябва да бъде съобразено, че в договора страните са уговорили изключително кратък срок за изпълнение на задължението от 15 дни. Следва да се посочи още, че периодът, за който се начислява неустойката, е предоставен изцяло на волята и отговорността на неизправния длъжник; да се приеме, че липсата на краен предел за начисляване на неустойката накърнява моралните норми, означава индиректно да се стимулира длъжника към виновното неизпълнение на договорните си задължения, основавайки се на възможността при евентуален съдебен процес да иска клаузата за неустойка да бъде прогласена за нищожна. Самото непосочване в договора на краен срок, до който се дължи неустойката, не нарушава, а в определени случаи би могло в по-голяма степен да обезпечи точното изпълнение на задълженията по договора. Такава клауза за неустойка е в синхрон с общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, поради обстоятелството, че продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката, е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна и съответства на принципната забрана да се черпят права от собственото противоправно поведение. Поради изложеното въззивният съд е приел, че процесната неустойка не е нищожна поради противоречие с добрите нрави.
Подробното мотивиране на въззивното решение с позоваване и на касационна практика по тълкуване на закона изключва очевидната му неправилност като особено тежък и изначален порок / опр. по ч.гр.д. №2696/21 г. на трето г.о., опр. по ч.т.д. №3006/19 г. на второ т.о. на ВКС и др./. Дали изводите на въззивния съд съответстват на фактите по делото и правилно ли е приложен материалният закон във връзка с конкретния спор са въпроси за правилността на въззивното решение, по които ВКС не се произнася в това производство – ТР №1/19.02.10 г.
Обжалване на въззивното решение обаче следва да се допусне в частта, с която е установена дължимостта и на законна лихва, считано от 12.03.13 г., върху дължимата като мораторна неустойка сума от 50 000 лв., за проверка на допустимостта му, за която ВКС следи и служебно, вкл. в това производство – чл.280, ал.2 ГПК.
Поради изложеното ВКС на РБ, трето г.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд по гр.д. №2604/20 г. от 2.06.21 г. в частта, с която е установена дължимостта на сумите 11 000 лв. – главница, ведно със законната лихва от 12.03.13 г., и 50 000 лв.- договорна неустойка /частично предявена от 108 240 лв./ за периода 2.07.10.-11.03.13 г. по договор за заем от 16.06.10 г., по заведения от К. Д. срещу Т. К. установителен иск по чл.422 ГПК.
ДОПУСКА касационно обжалване на посоченото въззивно решение в частта, с която е признато за установено, че се дължи и законна лихва върху сумата за неустойка, считано от 12.03.13 г.
УКАЗВА и дава възможност на касатора Т. К. да внесе държавна такса по сметка на ВКС в размер на 220 лв. в едноседмичен срок и в същия срок да представи вносен документ. В противен случай жалбата подлежи на връщане.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: