Р Е Ш Е Н И Е
№ 22
София, 20.06.2016 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, състав на второ отделение на гражданска колегия, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
при участието на секретар Теодора Иванова
изслуша докладваното от съдията БАЛЕВСКА
гр.дело № 4992 /2015 година, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството по чл.290-293 ГПК.
И. Т. И. , Й. Т. И. и Н. Т. И. , и тримата от [населено място] , [община] обжалват и искат да се отмени въззивно Решение No 211 от 04.06.2015 година по гр.възз.д.Nо 153/2015год. на ОС- София, с правна квалификация чл. 109 ЗС. Поддържа се , че това решение е процесуално недопустимо, тъй като въззивният съд е разгледал незаявен иск респ. е неправилно поради нарушение на процесуалните правила и в нарушение на материалния закон, основания за отмяна по см. на 281 т.2 и т.3 ГПК.
Касационното обжалване е допуснато по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите може ли въззивният съд да даде защита на субективното право по начин , различен от искането на ищеца , давайки нова квалификация на иска , различна от заявената от ищеца и некореспондираща със събраните доказателства , при нов доклад, без оплаквания във въззивната жалба и обосновава ли процесуална недопустимост на съдебното решение хипотеза при която въззивният съд, в правомощията на въззивна инстанция , два нова правна квалификация на иск , разгледан на основания , определено от друг състав на въззивния съд в частно гражданско производство , по същото дело.
Ответниците по касация С. Д. и М. Д. не вземат становище по касационната жалба.
Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия след преценка наличие на основания за отмяна и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК , намира :
С посоченото решение , окръжният съд в правомощията по чл. 258 и сл. ГПК е отменил решението на първата инстанция , с което е бил уважен иска на И. Т. И. , Й. Т. И. и Н. Т. И. , с правна квалификация чл. 109а ЗС , и след като на базата на твърденията на ищците е приел, че се касае до иск по чл. 109 ЗС , е отхвърлил същия.
Въззивният съд е приел, че предприетите действия на ответниците С. Д. и съпругата му по заснемане в кадастъра на спорната част, използвана като вътрешен път и осигуряваща достъп до имота на ищците , като част от притежавания от същите недвижим имот от 1200 кв.м. извън регулация, не съставляват неоснователно действие по см. на чл. 109 ЗС и не препятстват ищците да ползват имота си , тъй като има осигурен достъп от друга граница на техния имот, както и по причина , че в титула за собственост на страните има посочена обща граница и няма отразена такава , като път.
По поставените правни въпроси
С ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се дадоха разяснения , че въззивният съд наред с задължението служебно да следи винаги за валидността и процесуалната допустимост на обжалваното първоинстанционно решение , в рамките на проверката правилността на обжалвания съдебен акт , има задължението служебно да следи приложимостта на императивни материално-правни норми, имащи пряко отношение към обществения правопорядък и защита на обществен интерес.
Хипотезите на процесуална недопустимост са в широк спектър - от постановени решения plus petitum, такива при липса на положителни респ. наличие на отрицателни процесуални предпоставки обуславящи правото на иск или по нередовна искова молба , липса на надлежна процесуална легитимация на страните до решения , произнесени по незаявен иск. Последната хипотеза сочи , че сезираният с конкретен правен спор първоинстанционен съд е дал защита на защитимото субективното право в рамките на правна квалификация , по която страните не са имали спор. Ако при разглеждане на делото във въззивния съд , последният счита , че защитата следва да бъде реализирана в рамките на друг фактически състав/ т.е. при друга правна квалификация , различна от заявената от ищеца, то не може да се приеме , че е разгледан незаявен иск след като въззивният съд е действал в правомощията си на въззивна инстанция , очертани още с разясненията на ТР 1/17.07.2001 год. на ОСГК на ВКС.
С т. 2 на ТР 1/2013 год. на ОСГТК на ВКС се прие , че във въззивната инстанция правния спор подлежи на разглеждане по същество , в предметната рамка, очертана от релевираните доводи във въззивната жалба, и по конкретно с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата , съобразяването им с конкретна материално-правна норма като източник на защитимото субективно материално право. Ограниченията , въведени с чл. 266 ГПК за попълване на делото с нови факти и доказателства от въззивния съд , не променят основните характеристики и задачи на второинстанционното обжалване , уредено с чл. 258 и сл. ГПК. Като втора първа инстанция обект на въззивната дейност не е констатиране пороците на първата инстанция , а разглеждане на спора по същество. Преценката за незаконосъобразността на решението / процесуално правна или материално правна / на първата инстанция е последваща, а констатациите в тази насока само косвен резултат. Доколкото дейността на въззивната инстанция не се свежда до повторение на извършените от първата инстанция процесуални , а се явява нейно продължение то за да бъдат спазени основните принципи на гражданския процес, намерили пълно отражения в уредбата на „доклада по делото“ по чл. 146 ГПК, то допуснатите нарушения на процесуалната уредба следва да бъдат преодолени чрез тяхното законосъобразно извършване от втората инстанция , но в предметната рамка на въведените с въззивната жалба доводи. Когато тези доводи касаят разминаване в правната квалификация на заявения иск, то съгласно тълкувателното решение , съдът служебно следва да обезпечи правилното приложение на императивните материално-правни норми , като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на съответните доказателства, ако това е необходимо. Съставът на въззивният съд , който разглежда въззивната жалба по същество и осъществява правомощията , съобразно дадените с посочените тълкувателни решения задължителни разяснения , дадената правна квалификация в рамките на частно производство на друг състав на същия съд , не може да се приеме за обвързваща, тъй като подвеждането на установените факти под хипотези са на конкретна правната норма единствено засяга разрешението на спора по същество.
По основателността на касационната жалба
С оглед на изложеното по поставените , обусловил изхода на спора процесуално-правни въпроси , релевираните доводи че не е разгледан , заявения иск от ищците - касатори е неоснователен.Обжалваното решение на въззивния съд е процесуално допустимо и правилно.
На базата на уточнението от 17.04.2014 год. / л.125/ , правилно въззивният съд е приел, че по същество търсената от ищците защита не касае искане за определяне граница между два неурегулирани ПИ. Заявеният петитум в т.5 „моля да приемете за установено от отношение на ответниците , че нямаме обща граница с техния имот между ….“ , изключва посочената квалификация, дори и придадените указания на състав на окръжния съд , тъй като самото уточнение на искането е направено след произнасянето на окръжния съд и определяне на правната квалификация по чл. 109а ЗС в случаите на упражнен „ специален установителен иск , когато съществува спор със собственика на съседен имот , относно точното място, където преминава границата между двата имота“.
Правилно, упражненото право на искова защита на правото на собственост , при изложените твърдения и правно релевантни обстоятелства , като поведение на ответниците с което се препятства упражняване правото на собственост , а именно предприетите действия по заснемане в кадастъра на спорната част, използвана като вътрешен път и осигуряваща достъп до имота на ищците , като част от притежавания от същите недвижим имот от 1200 кв.м. извън регулация, не съставляват по естеството си искане по чл. 109а ЗС, а твърдения за поведение, препятстващо упражняване правото на собственост , е квалифицирано като заявен иск по чл.109 ЗС.
Правилни са изводите на въззивния съд , че сочените „неоснователни действия“ от ищците по естеството си са действия от правно естество , които не препятстват ищците да ползват имота си т.е. да упражняват правото си на собственост в пълен обем , тъй като има осигурен достъп от друга граница на техния имот, както и по причина , че в титула за собственост на страните има посочена обща граница и няма отразена такава , като път и ако се засяга правото на собственост , то това не е правото на собственост на ищците.
По изложените съображения и на основание чл. 293ал.1 ГПК , състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия
Р Е Ш И :
ОСТАВЯ В СИЛА въззивно Решение No 211 от 04.06.2015 година по гр.възз.д.Nо 153/2015год. на ОС- София , с което заявеният от И. Т. И. , Й. Т. И. и Н. Т. И., и тримата от [населено място] , [община] , с правна квалификация чл. 109 ЗС е отхвърлен , като неоснователен.
РЕШЕНИЕТО е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : |