О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 38 гр. София, 28.01.2022г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на петнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА МАДЛЕНА ЖЕЛЕВА изслуша докладваното от съдия Николова т.д.№232 по описа за 2021г., и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ММ Сълюшън“ ООД, [населено място], М. С. Г., в качеството на ЕТ „Юнит – М. Г.“ и „Юнит“ ЕООД, [населено място], срещу решение №11970/08.09.2020г. по в.т.д.№2964/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. С него, след частична отмяна на решение №437 от 28.02.2018г., постановено по т.д.№1331/2015г. на СГС, ТО, VI-21 състав, в частта му, с която е отхвърлен искът с правно основание чл.422, ал.1 вр. чл.430 от ТЗ, САС е признал за установено, че „ММ Солюшън“ ООД, М. С. Г., в качеството на ЕТ „Юнит – М. Г.“ и „Юнит“ ЕООД, дължат на „Юробанк България“ АД сумата от 61285,20 лв., представляваща разликата между дължимата непогасена главница в общ размер на 443771,49лв по договор за кредит продукт „Кредитна линия плюс за бизнес помещения“ №BL8927/ 21.11.2007г., задълженията по който са обявени за предсрочно изискуеми, и признатите за дължими с първоинстанционното решение 382 486,29лв., ведно със законната лихва за периода от 05.03.2015г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 759/2014г. по описа на СРС, 119 състав. Със същото решение САС е потвърдил решение №437 от 28.02.2018г. по т.д.№1331/2015г. на СГС, ТО, VI -21 състав, в останалата част, с която по предявения от „Юробанк България“ АД иск с правно основание чл.422, ал.1, вр.чл.430 от ТЗ, е признато за установено, че „ММ Солюшън“ ООД, [населено място], М. С. Г., в качеството на ЕТ „Юнит – М. Г.“ и „Юнит“ ЕООД, [населено място], дължат на „Юробанк България“ АД, сумата от 382486,29 лв., представляваща дължима непогасена главница по договор за кредит продукт „Кредитна линия плюс за бизнес помещения“ №BL8927/21.11.2007г., ведно със законната лихва за периода от 05.03.2015г. до окончателното й изплащане, за която е издадена заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№759/2014г. по описа на СРС, 119 състав. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано. Касационните жалбоподатели считат за неправилни изводите на въззивния съд, че по отношение на юридическите лица е допустимо в договора за банков кредит да липсва информация относно начина на формиране на лихвения процент и причините за едностранното му изменение. Поддържат, че съгласно чл.58, ал.1, т.2 от ЗКИ трябва да са определени ясно предпоставките, при които лихвата може да се променя и да бъде предвиден ясен алгоритъм за това, като това изискване не се променя с оглед качеството на кредитополучателя – физическо или юридическо лице. Твърдят, че въззивният съд неправилно и необосновано е възприел, че банката е начислявала правилно недължима от тях лихва, съобразно прилагани от нея компоненти на БЛПМФ. Също излагат и доводи, че капитализирането на просрочени задължения по отношение както на физическите лица, така и по отношение на юридическите лица, е недействително, когато в клаузите от анексите към банков договор, предвиждащи анатоцизъм, липсва информация относно размера и вида на тези задължения. Правят също оплакване, че съдът не е обсъдил възраженията им на основание чл.143 и чл.146 от Закона за защита на потребителите, въпреки, че един от касаторите е физическо лице. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК касационните жалбоподатели поставят като обуславящи изхода на спора въпросите: 1.Допустимо ли е лихвен процент по договор за банков кредит да се определя при липса на метод за неговото определяне в договора за банков кредит? 2.Задължена ли е банката да предоставя безплатно и в писмена форма своите условия по кредитите, които съдържат най – малко лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, независимо от качеството на кредитополучателя и солидарните длъжници – физически и юридически лица? 3.Задължението по чл.58 ал.1 т.2 от ЗКИ приложимо ли е по договор за банков кредит с кредитополучател – юридическо лице и следва ли по ясен и разбираем начин да е посочен методът за изчисляване на лихвата, да има изчерпателно посочване на компонентите, които участват при формиране на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита в договора за кредит? 4. При сключен договор за банков кредит, какви са критериите за преценка за наличието или липсата на еквивалентност на престациите? Какви са критериите за определяне на наличие на значителна нееквивалентност на престациите, като основание за нарушение на добрите нрави? 5. Какви са критериите за наличие на абсолютна неравностойност на уговорените престации и липсата на /не/еквивалентност? 6.При сключен договор за банков кредит с едноличен търговец, следва ли да са описани ясно и конкретно всички данни за общите разходи по кредита и обективните критерии, въз основа на които тези разходи могат да се изменят, лихвеният процент и методът на изчисляването му, допълнителните задължения и разходи, съобразно разпоредбата на чл.58 от ЗКИ? 7.Действителна ли е по отношение на юридическите лица кретидотополучатели/съдлъжници клауза от договор за банков кредит, с която се определя променлив лихвен процент, без в договора за кредит да е предоставена информация относно методиката за формиране на лихвения процент и основанията за изменението му? 8. Подлежи ли на пълно и главно доказване фактът дали действат в рамките на своята търговска дейност физическите лица – съдлъжници по договор за банков кредит с кредитополучител – юридическо лице, както и фунционалната им свързаност с търговкото дружество, съответно следва ли съдът да разпредели доказателствената тежест в тази насока и в чия доказателствена тежест е този факт? 9.Допустимо ли е по отношение на юридическите лица кретидотополучатели/съдлъжници капитализирането на просрочени задължения към главницата по банковия кредит, уговорено в анекс към процесния договор, тогава когато просрочените задължения са лишени от конкретност, като липсва информация относно вида и размера им? 10.Надлежно ли е връчването на съобщение с адресат юридическо лице, когато съобщението е получено от лице, констатирано като „съпруг“? По така формулираните въпроси се твърди наличието на допълнителните селективни предпоставки на чл.280 ал.1 т.1 и т.3 от ГПК. Касаторите се позовават на противоречие на въззивното решение с практика на ВКС, която е посочена в касационната жалба - решение №95 от 13.09.2016г. на т.д. №240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №205/07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. Също твърдят, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Ответникът по касационната жалба „Юробанк България” АД поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Също поддържа, че касационната жалба е неоснователна по същество. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежни страни в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че между „Юробанк България“ АД, [населено място], като кредитодател и ответника „ММ Солюшън“ ООД като кредитополучател е възникнало валидно облигационно правоотношение по предоставяне на банков кредит - Продукт „Кредитна линия плюс за бизнес помещения“ №BL 8927. По договора първоначално е била отпусната сума в размер на 390 000 лв. като страните не спорят, а и се установява от събраните доказателства, че тази сума е усвоена от кредитополучателя. Установил е, че като солидарни длъжници по договора за кредит са се задължили ЕТ „Юнит – М. Г.“ и „Юнит“ ЕООД, [населено място]. Съдът е приел, че уговорката, с която лихвеният процент се определя като сбор от действащия базов лихвен процент- малки фирми плюс надбавка 0,7 %, не противоречи на закона. Изтъкнал е, че сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит е допустимо съгласно чл.58 и сл. от ЗКИ. Изложил е съображения, че евентуалната липса на ясна информация за методологията за изменение на лихвения процент би имало значение в процеса, при направени възражения за неравноправност на част от клаузите за договорна лихва и при действително установени действия на банката за едностранна промяна на договорната лихва. Констатирал е, че макар в случая такива действия да са извършени, като лихвеният процент се е повишил в сравнение с първоначално изчисления такъв, възражение за неправноправност на клаузите на договора може да се направи само при налачие на специфичните предпоставки на чл.143 от ЗЗП, а в случая този закон не е приложим предвид качеството „търговец“, което има всяка една от страните по делото. Съдът е направил и извод, че страните са обвързани с постигнатите в Анекс №1 и Анекс №2 към договора за кредит уговорки за прибавяне на част от начислените договорни лихви към главницата по кредита. Счел е за неоснователно направеното от ответниците възражение, че посочените уговорки представляват начисляване на лихва върху лихва и са нищожни по отношение на физическото лице М. Г. предвид качеството му на потребител, а по отношение на юридическите лица - поради противоречие с добросъвестната търговска практика. Съставът на Софийски апелативен съд е изложил мотиви, че М. Г. не е подписал договора за кредит като физическо лице, а като търговец. На следващо място е изтъкнал, че дори когато физическо лице се е задължило да отговаря по даден договор за кредит, при преценката дали същото има качеството на потребител трябва да бъде съобразено дали то има тесни професионални и функционални връзки с кредитополучателя - търговец, а в случая такива са налице, тъй като Г. е управител на дружество- кредитополучател. Посочил е, че уговарянето на дължимите лихви с настъпил падеж да бъдат включени в непадежиралата главница, е допустимо, съгласно автономията на договарянето по чл.9 във връзка с възможностите, дадени от разпоредбите на чл.10, ал.3 от ЗЗД и чл.294, ал.2 от ТЗ и не може да бъде възприета тезата, че тези клаузи противоречат на добросъвестните търговски практики. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Първите седем въпроса, поставени от касаторите следва да бъдат обединени, доколкото всички те са относими към преценката за валидност на договорни клаузи, предвиждащи възможност за промяна на лихвения процент, в хипотеза на договор за кредит, по който кредитополучателят, съответно съдлъжникът е търговец. Доколкото с обжалваното въззивно решение е осъществена такава преценка, въпросите са свързани с предмета на спора. Част от тях / четвърти и пети/ не са обсъждани изрично от съда, който не е преценявал наличието на еквивалентност на престациите на страните по спора, а е изтъкнал, че сключване на договори за кредит при променлива лихва и при възможност на банката да уговори промяна на лихвения процент по даден кредит е допустимо съгласно чл.58 и сл. от ЗКИ. По отношение на останалите пет въпроса е налице общата предпоставка за достъп до касация, но не са обосновани въведените от касаторите допълнителни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК. Цитираните от касаторите решение №95 от 13.09.2016г. на т.д. №240/2015г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение №205/07.11.2016г. по т.д. №154/2016г. на ВКС, ТК, І т.о., са постановени в хипотези на договори за кредит, за които е прието, че имат характер на потребителски договор на основание пар.13,т.1 от ДР на ЗЗП. В тях е дадено разрешение, че когато на потребителя не е предоставена предварително достатъчна конкретна информация как банката може едностранно за промени цената на доставената финансова услуга, както и когато методологията на банката, включена във вътрешните й правила, не е част от кредитния договор, кредиторът не може да се счита за добросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл.143 от ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 от ЗЗП. Дадените разрешения касаят преценката за нищожност на определени категории клаузи от потребителски договори, с оглед на това дали съдържанието им покрива установените в чл.143 от ЗЗП критерии за неравноправен характер. Поради това те са неотносими към настоящия спор, при който страните по процесния договор са търговци. Същевременно по поставените правни въпроси е формирана практика на ВКС с постановеното по реда на чл.290 от ГПК решение №135/19.11.2020г. по т.д.№1066/2019г. на ВКС, IІ т.о., в което е разгледана хипотеза, аналогична на настоящата, а именно договор за кредит, сключен с кредитополучател – едноличен търговец. В същото е прието, че съгласно принципните разрешения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение №1/2009г. от 15.06.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл.9 от ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл.288 от ТЗ. В решението се изтъква, че за разлика от потребителя, търговецът, независимо дали той е физическо или юридическо лице, при сключване на договорите във връзка с дейността си трябва да положи най - голямата дължима грижа – тази на добрия търговец. С оглед на това, той не може да се ползва с по-голяма защита от тази на потребителите по ЗЗП. Съгласно чл.143, ал.1, вр. чл.146, ал.1 от ЗЗП, сключените от потребител по см. на пар.13 от ДР на ЗЗП неиндивидуални клаузи в договор са нищожни като неравноправни, ако уговорката е във вреда на потребителя, тя не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Уговорките, които определят основния предмет на договора, сключен от потребител, и не са индивидуално договорени, не могат да бъдат неравноправни, ако са ясни и разбираеми – чл.145, ал.2 от ЗЗП. При наличие на изключенията по ЗЗП, при които дори потребителите не могат да се позоват на нищожност, по аргумент от по-силното основание, не могат за бъдат обявени за нищожни и уговорки в договор за банков кредит, по който кредитополучател е търговец –физическо лице, когато кредитът е предназначен за извършване на търговската му дейност. Това са случаите, при които клаузата е уговорена индивидуално или тя определя основния предмет на договора и последната е ясна и разбираема. Възнаградителната лихва e цената на кредита и следователно клаузата за нея е съществен елемент на договора за банков кредит, поради което, ако тя е ясна и разбираема, няма нарушение на принципите за справедливост и добросъвестност и уговорката не противоречи на добри нрави. При плаваща лихва по банков кредит с кредитополучател физическо лице - търговец, отпуснат във връзка с неговата дейност, ако в договора за формирането й не се използва пазарен индекс, а базов лихвен процент, който е договорен като референтен лихвен процент и промяната му се определя от самата банка като страна по правоотношението, а не от независим безпристрастен орган и не са предварително определени компонентите и методиката, въз основа на които банката формира базовия си лихвен процент, промяната на размера на възнаградителната лихва се определя едностранно от банката по силата на постигнатото споразумение между страните. Едноличният търговец при сключване във връзка с дейността си на договор, съдържащ такава клауза, трябва да положи грижата на добрия търговец, която включва при необходимост и наемането на лица със специални познания в съответната област. С оглед на очертаната дължима грижа, което е по-голяма от тази на потребителя, търговецът може да разбере обхвата на поетото задължение и икономическите последици от сключването на договор, съдържащ клауза за промяна на възнаградителната лихва едностранно от банката по нейна преценка, като спрямо търговеца тази клауза е ясна и разбираема, поради което не накърнява добрите нрави. Това не лишава търговеца - кредитополучател от възможност да се позове на недобросъвестно упражняване на правото за едностранно изменение на лихвата от страна на банката - чл.63, ал.1 от ЗЗД, съответно на злоупотреба с това право по чл.289 от ТЗ, ако такива са налице, но това е относимо към изпълнението на договора, а не към неговата действителност. С решение №60080 от 16.09.2021г. по т.д. №466/2020г. на ВКС, І т.о., е прието, че даденото разрешение е приложимо и към договорите за банков кредит, сключени с търговци – юридически лица. Въззивното решение е в съответствие с дадените разрешения, поради което не се установява твърдяното от касаторите противоречие с практиката на ВКС. Наличието на задължителна практика по поставените въпроси, с която въззивното решение е съобразено изключва допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК. Деветият въпрос в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК е обуславящ за изхода на спора, предвид изразеното от съда становище, че уговорките в анексите към договора за начисляване на лихва върху лихва, сключени между търговци, са допустими, съгласно автономията на договарянето по чл.9 от ЗЗД във връзка с възможностите, дадени от разпоредбите на чл.10, ал.3 от ЗЗД и чл.294, ал.2 от ТЗ и не противоречат на добросъвестните търговски практики. Това становище е в съответствие с разрешението на същия въпрос, прието в решение №66 от 29.07.2019г. по т.д.№1504/2018г. на ВКС, ТК, IІ т.о. В същото съставът на ВКС е приел, че уговорката в допълнителни споразумения към договор за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва, представлява анатоцизъм по смисъла на чл.10, ал.3 от ЗЗД, който е допустим само при уговорка между търговци на основание чл.294, ал.1 от ТЗ. Поради това по отношение на поставения въпрос не са налице сочените от касатора допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване. Останалите два поставени от касаторите въпроси не отговарят на общия критерий за достъп до касация. Осмият въпрос е свързан с оплакванията на касаторите за неправилност на изводите на съда, че физическото лице, което се е задължило да отговаря по даден договор за кредит, не е действало в качеството на потребител. Този извод преди всичко е обусловен от констатацията на съда, че лицето е подписало договора в качеството на едноличен търговец, поради което е безпредмено да се изследва неговата функционална свързаност с юридическото лице кретополучател. Само като евентуален довод е изтъкнато и наличието на такава функционална свързаност, тъй като лицето е и управител на дружеството – кредитополучател. Следователно изводът за функционална свързаност на физическото лице с дружеството - кредитополучател не е единствено обуславящ по отношение на преценката, че М. Г. не е сключил процесния договор в качеството на потребител. Въпросът не съответства и на мотивите на въззивното решение, доколкото съдът не е формирал изводите си за отговорността на физическото лице – ответник поради липса на представени доказателства за качеството му на потребител, а е приел, че от събраните по делото доказателства се установяват тесни професионални и функционални връзки на Г. с търговското дружество - кредитополучател. Следователно не се касае за допуснато процесуално нарушение, вследствие на което делото е останало непопълнено с доказателства, а за извършената от съда преценка на събраните доказателства, която не подлежи на проверка в стадия по допускане на касационно обжалване. Десетият поставен от касаторите въпрос също не се явява обуславящ за изхода на спора, тъй като даденото от въззивния съд разрешение не е обусловило извода му за наличие на предсрочна изискуемост на задължението по договора за кредит. Въззивният съд изрично е приел, че когато в разписката за връчване на уведомлението до търговско дружество е посочена като получател „съпруга“, това връчване не може да бъде прието за редовно. По изложените съображения следва да се приеме, че не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК за допускане на касационен контрол на постановеното от Софийски апелативен съд въззивно решение. На ответника по касация не следва да бъдат присъждани разноски, доколкото не е направено изрично искане за това, нито са представени доказателства такива да са извършени. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №11970/08.09.2020г. по в.т.д.№2964/2018г. на Софийски апелативен съд, ТО, 9 състав. ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.