7 Р Е Ш Е Н И Е № 197 гр. София, 03 юни 2021 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А Върховният касационен съд на Република България, І НО, в публично заседание на седми декември през две хиляди и двадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИНА ТОПУЗОВА ЧЛЕНОВЕ: РУМЕН ПЕТРОВ ВАЛЯ РУШАНОВА при секретаря……..…....Марияна Петрова…….…......……и в присъствието на прокурора….....…...Тома КОМОВ.......….изслуша докладваното от Председателя касационно дело № 762 по описа за 2020 г. Производството е образувано по касационни жалби от адв. М. Я. – защитник на подсъдимия Р. Д. С. и от частните обвинители Н. П. И. и И. П. И. чрез повереника им адв. С. Н. срещу решение № 260005 от 17.08.2020г., постановено по внохд № 99/20г. по описа на Варненски апелативен съд. С присъда № 19 от 27.11.2019 г. по нохд № 17/19 г. на Силистренски окръжен съд подсъдимият Р. Д. С. е признат за виновен в това, че на 23.02.2017г., около 18.30 часа, в [населено място], при движение по [улица]до дом № 19, в посока бензиностанция „Ш.“, при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „П.“ модел „.“, с рег. [рег.номер на МПС] , негова собственост, като водач, е нарушил правилата за движение по пътищата, - чл.21 ал.1 ЗДвП, като е управлявал лекия автомобил с превишена скорост - 60 км/ч, и по непредпазливост е причинил смъртта на П. И. И., поради което и на основание чл.343 ал.1 б.“в“ във вр. чл.342 ал.1 от НК, във вр. с чл.54 от НК, му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, като като е оправдан по обвинението да е нарушил чл.20, ал.2 от ЗДвП. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието лишаване от свобода е отложено за изпитателен срок от пет години. На основание чл. 343г във вр. с чл. 37, ал. 1, т. 7 от НК на подсъдимия С. е наложено наказание лишаване от право да управлява МПС за срок от три години. С присъдата съдът е възложил в тежест на подсъдимия заплащането на разноските по делото. По жалби на адв. М. Я. – защитник на подсъдимия Р. С. и на частните обвинители Н. И. и И. И., подадена чрез повереника им адв. С. Н., е образувано внохд № 99/20г. на Варненски апелативен съд. С решение № 260005 от 17.08.2020г. въззивният съд е потвърдил изцяло първоинстанционната присъда. В жалбата на защитника на подсъдимия се посочват касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 2 и т. 3 от НПК. Като съществени нарушения на процесуалните правила се изтъкват такива по чл.14, ал.1 от НПК – непълна, необективна и превратна оценка на доказателствата; съществени противоречия между назначените АТЕ и КСМАТЕ, които не били преодолени чрез назначаването на повторна експертиза; не извършване на прецизен анализ на обясненията на подсъдимия; липса на мотиви относно приетата от въззивния съд скорост на придвижване на пешеходеца. По отношение на явната несправедливост на наказанието се твърди, че при определянето му не било съобразено съпричиняването на резултата от страна на пешеходеца, както и предприетите от подсъдимия действия за облекчаване положението на пострадалия. При условията на алтернативност се предлага отмяна на въззивния съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане; оправдаване на подсъдимия или намаляване на наложеното наказание до минималния предвиден за престъплението размер. Жалбата се поддържа пред касационния съд със същите аргументи. В жалбата на частните обвинители се сочат касационни основания по чл.348, ал.1, т.1 и т.3 от НПК. Изразява се несъгласие с оправдаването на подсъдимия по отношение на нарушението на чл.20, ал.2 от ЗДП, като се твърди, че изборът на скоростта на движение на автомобила не е бил съобразен с усложнената пътна обстановка – натоварен трафик, не включено улично осветление, атмосферни условия. Движението с превишена скорост според жалбоподателите сочи на престъпна самонадеяност. На следващо място се излагат доводи за явна несправедливост на наложеното наказание с оглед значителния превес на отегчаващите отговорността обстоятелства. Възразява се и срещу приложението на института на условното осъждане, предвид демонстрираното от подсъдимия неосъзнаване на виновното му поведение, което е пречка за постигане на целите на наказанието. Частните обвинители Н. И. и И. И., както и повереникът им адв. С. Н., редовно призовани, не се явяват в съдебното заседание на касационния съд. Прокурорът от ВКП дава становище за неоснователност на жалбите. Излага доводи, че не са допуснати съществени нарушения на процесуални правила, а доводите на защитата включително и по отношение на твърденията за противоречия между двете експертизи, са обсъдени в мотивите на въззивното решение. Наложеното наказание лишаване от свобода прокурорът намира, че е справедливо, а отлагането на изпълнението му е законосъобразно. За справедливо счита и наложеното наказание на основание чл.343 г от НК. Пледира за оставяне на решението в сила. Върховният касационен съд, като обсъди доводите на страните и в пределите на чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: По жалбата на подсъдимия Р. С. Оплакването за допуснати съществени нарушения на процесуални правила следва да се разгледа на първо място, доколкото това е от значение за по - нататъшния ход на производството. Не може да бъде споделена тезата относно процесуална негодност на заключението на КСМАТЕ, предвид противоречието му с назначената допълнителна АТЕ. Допълнителната автотехническа експертиза е била назначена в хода на съдебното следствие по нохд № 313/17г. на ОС Силистра. Присъдата, постановена по това дело, е била отменена от Варненския апелативен съд и делото - върнато за ново разглеждане. В рамките на съдебното производство по нохд № 17/19г. на ОС Силистра са изслушани заключенията на автотехническата експертиза от досъдебното производство и на КСМАТЕ, назначена по същото дело. Комплексната автотехническа и медицинска експертиза е била назначена от първоинстанционния съд съгласно дадените указания в отменителното решение на апелативния съд, като при изготвянето й са били ползвани данните от заключението на съдебно - техническата (фотограметрична) експертиза, назначена по същото дело. Предвид изложеното не биха могли да се търсят противоречия между експертни заключения, които са базирани на различни изходни данни, още повече, че заключението на допълнителната АТЕ, депозирано по нохд № 313/17г. на ОС Силистра не е било изслушано при повторното разглеждане на делото в първата инстанция и както първоинстанционният, така и въззивният съд не са се позовали на него в съдебните си актове. По отношение на скоростта на движение на пешеходеца назначената АТЕ на досъдебното производство не е дала заключение, а в заключението на КСМАТЕ е приета скорост от 4,4 км/ч. (1.22 м/с). В устните си разяснения пред апелативния съд вещото лице Г. е заявил, че в предходното си заключение експертите са работили със скорост на движение на пешеходеца от 4.8 км/ч.(1.33 м/с). Според експерта и при двете скорости заключенията са еднакви по отношение на възможността за предотвратяване на удара, но се поддържа заключението на КСМАТЕ. С оглед изложеното касационният съд намира, че в експертизите, на които инстанционните съдилища са основали фактическите си изводи липсват противоречия, които да обуславят необходимост от назначаването на повторна експертиза. С отказа да назначи такава апелативният съд не е допуснал нарушение на процесуални правила. На възраженията защо експертите са приели за меродавен конкретен метод за определяне на скоростта на автомобила при наличие и на други възможни, касационната инстанция няма как да даде отговор, тъй като не притежава необходимите за това специални знания. Следва да се отбележи обаче, че в експертното заключение тези методи са описани, като е отбелязано, че предвид липсата на обективни данни за изчисляване на скоростта на автомобила към началото на удара, тази скорост е определена според деформациите по автомобила и мястото на достигане на тялото на пешеходеца по предната му част и челното стъкло. Възражения относно приетата от вещите лица скорост на движение на пешеходеца са били предмет и на въззивната жалба и на тях апелативният съд е дал отговор на л.12 от решението си – че примерите и данните в специализираната литература разглеждат други казуси и обстоятелства. В конкретния случай приетата от КСМАТЕ скорост на движение на пешеходеца е съобразена със заключението на съдебния медик за позицията на тялото на пострадалия към момента на удара и състоянието на алкохолно опиване, в което се е намирал. Като кореспондиращи със заключението на експертизата въззивният съд е отчел и показанията на св. А.. Твърдението, че въззивната инстанция не е извършила прецизен анализ на обясненията на подсъдимия, не отговаря на действителното положение. На л.11 от мотивите на решението обясненията на подсъдимия са съпоставени със заключението на КСМАТЕ и с протокола за оглед на местопроизшествие, в който са отразени деформациите по автомобила. Анализирайки в цялост доказателствения материал, апелативният съд е приел за недостоверни обясненията на С., че пострадалият изскочил внезапно на платното за движение. При такова движение на пострадалия не би се получил удар, а разминаване, тъй като за секунда пешеходецът би изминал 1,22м., а автомобилът 16.67м. Подобно рязко навлизане на пострадалия съдът е приел, че е несъответно и на мястото на удара по ширината на предницата на лекия автомобил. Съприкосновението между пешеходеца и автомобила е в лявата част на последния – между средата и левия му фар, което е мотивирало въззивният съд да приеме, че пострадалият е изминал разстояние по ширина на автомобила, достигайки до около 29-30 см. от левия му габарит, когато е бил ударен. С оглед изложеното касационната инстанция намира, че инстанционните съдилища са изпълнили задълженията, произтичащи от разпоредбите на чл.13 и чл.14 от НПК и не са допуснали нарушения на процесуалните правила при събирането, анализа и оценката на доказателствата, което налага извод за неоснователност на твърдението за наличие на касационно основание по чл.348, ал.1, т.2 от НПК. При индивидуализацията на наказанието както първоинстанционният, така и въззивният съд са отчели като смекчаващо отговорността на пострадалия обстоятелство съпричиняването на резултата от страна на пострадалия, който предприел пресичане на пътното платно в тъмната част на денонощието на не осветено и необозначено за това място и след употреба на алкохол. Поведението на подсъдимия след произшествието е отразено в мотивите на решението (л.18), но правилно въззивният съд е приел, че то не отговаря на изискванията на закона за оказване на помощ като основание за ангажиране на отговорност по по - леко наказуем състав на същото престъпление и не може да бъде прието и за смекчаващо отговорността обстоятелство. Според приетите за установени факти, подсъдимият не е позвънил на тел.112, каквото намерение е декларирал, а обикалял около пострадалия и му казвал да диша и че ще му помогнат, поради което преценката на въззивния съд, че подсъдимият не е допринесъл с нищо за да помогне или облекчи състоянието на пострадалия е законосъобразна. При индивидуализиране на наказанието на Р. С. са взети предвид всички обстоятелства по чл.54, ал.2 от НК, поради което не са налице основания за допълнително смекчаване на наказателната му отговорност. В този смисъл оплакването за явна несправедливост на наказанието също се явява неоснователно. По жалбата на частните обвинители Н. И. и И. И. Доводите в жалбата срещу частичното оправдаване на подсъдимия по чл.20, ал.2 от ЗДвП; за увеличаване на размера на наложените наказания и отмяна на приложението на чл.66, ал.1 от НК са идентични с изложените във въззивната жалба и на тях е даден отговор в мотивите на въззивното решение. По отношение на оправдаването на подсъдимия за нарушаване на чл.20, ал.2 от ЗДвП са изложени съображения на л.20 от въззивното решение, с които касационната инстанция напълно се съгласява. В допълнение следва да се отбележи следното: В чл.21 от ЗДвП е нормативно определена величината на скоростта, която законът допуска в определени участъци от пътищата и с която водачите на МПС следва да се съобразяват, или това е т. нар. разрешена скорост. В границите на тази нормативно определена скорост водачът следва сам да прецени скоростта на движение на управляваното от него МПС, отчитайки особеностите на конкретната пътна обстановка – атмосферни условия, релеф на местността, състояние на пътя и превозното средство, видимост и интензивност на движението, или това е съобразената скорост по смисъла на чл.20, ал.2 от ЗДвП. В случая съгласно заключението на вещите лица по изслушаните АТЕ и КСМАТЕ е категорично установено, че ако подсъдимият е управлявал лекия автомобил с максимално разрешената за движение в населено място скорост от 50км/ч, ударът между автомобила и пешеходеца е бил предотвратим. В този смисъл единствено допуснатото нарушение на правилото на чл.21 от ЗДП, изразило се в превишаване на нормативно разрешената скорост, е в причинна връзка с настъпилия резултат, поради което с оправдаването на подсъдимия относно нарушението на чл.20, ал.2 от ЗДвП, законът е приложен правилно. Както вече бе посочено, при реализирането на наказателната отговорност на подсъдимия съдилищата са взели предвид както смекчаващите, така и отегчаващите отговорността му обстоятелства. На л.24 от решението апелативният съд е изложил съображения, че обстоятелства, свързани със защитната позиция на подсъдимия, не могат да бъдат отчитани в негова вреда, с които настоящият касационен състав се съгласява и не следва да повтаря. Липсата на конкретика в жалбата относно обстоятелствата, налагащи увеличаване на размера на наложените наказания, не позволява на касационния съд да им даде съответен отговор. Единственото посочено е самонадеяност, което няма как да бъде обсъждано в контекста на наказанието, доколкото от субективна страна съдилищата са приели, че подсъдимият е действал при несъзнавана непредпазливост – небрежност. Искането за отмяна на условното осъждане също е лишено от конкретика, като се изтъква, че с поведението си подсъдимият показвал, че не е осъзнал извършеното от него. Посоченото твърдение е в противоречие с изразеното от Р. С. съжаление за извършеното и съчувствие към близките на пострадалия в съдебните прения пред първата инстанция. Това е отчетено от въззивния съд като започнал процес на поправяне и превъзпитаване на подсъдимия, който преценен наред с данните за възрастта, трудовата ангажираност, семейното положение и социалната среда, основателно го е мотивирал да приеме, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати с отлагане на изпълнението му по реда на чл.66, ал.1 от НК. По изложените съображения касационният съд намери жалбата на частните обвинители за неоснователна. Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, ВКС, І НО, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 260005 от 17.08.2020г., постановено по внохд № 99/20г. по описа на Варненски апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.