Р Е Ш Е Н И Е № 107 София, 12 март 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на тринадесети февруари две хиляди и тринадесета година в състав : ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУЖЕНА КЕРАНОВА ЧЛЕНОВЕ: КАПКА КОСТОВА МИНА ТОПУЗОВА при секретар: Аврора Караджова и в присъствието на прокурора Мария Михайлова изслуша докладваното от съдията Ружена Керанова н. дело № 75/2013 година Върховният касационен съд е трета инстанция по делото, образувано по жалба, подадена от защитата на подсъдимия Н. Б. Б., срещу въззивна присъда № 336/15.11.2012 г., постановена по ВНОХД № 4475/2012 год. от Софийски градски съд. С първоинстанционната присъда на Софийски районен съд, постановена по НОХД № 14655/2011 г., подсъдимият Н. Б. е бил признат за невинен и оправдан по обвинението по чл. 206, ал.3 във вр. с ал.1 от НК. По протест на прокурора въззивният съд е отменил тази присъда и вместо нея е постановил друга, с която е признал подсъдимия Н. Б. за виновен в това, че на неустановена дата в края на 2009 г. противозаконно присвоил чужда движима вещ – лек автомобил марка „Мерцедес”, модел „С. ДЦИ”, собственост на [фирма], която владеел на правно основание, като се разпоредил с вещта, предавайки я на В. Д. срещу сумата от 12 000 лева, като обсебването е в големи размери - престъпление по чл. 206, ал.3 във вр. с ал. 1 от НК. Наложеното наказание е три години лишаване от свобода, изпълнението на което е отложено за срок от пет години на основание чл. 66 от НК Ангажирана е гражданската отговорност на подсъдимия Б. и същият е осъден да заплати на гражданския ищец [фирма] сумата от 36 723,59 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди. В съдебното заседание пред касационната инстанция подсъдимият Н. Б. се явява лично и с процесуален представител, който поддържа жалбата и допълнението към нея. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа становище за неоснователност на касационната жалба. Гражданският ищец [фирма], представлявано от управителя А. Г., не изпраща представител, редовно призован. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал.1 от НПК, установи следното : І. Касационната жалба, подадена от името на подсъдимия Б., е бланкетна, съдържаща искане към Върховния касационен съд за потвърждаване на първоинстанционната присъда. Допълнението към същата, прието на основание чл. 351, ал.3 от НПК, в голямата си част е посветено на утвърждаване на мотивите на първата инстанция, позволили оправдаването на подсъдимия по повдигнатото обвинение. Поначало такъв подход на оспорване е трудно споделим, предвид предметът на касационния контрол, очертан от процесуалния закон – чл. 346, т. 2 от НПК. Освен това, дори и при така предприетото оспорване, чрез препращане към мотивите за оправдаване на подсъдимия, би следвало да се изтъкнат конкретни, противопоставими доводи на приетите с въззивния съдебен акт изводи по фактите и правото. Единственото, което се поддържа в жалбата срещу новата въззивна присъда е, че при същите факти, установени от първата инстанция, въззивният съд е направил противоположни изводи за отговорността на подсъдимия. Такъв изход на делото във втората инстанция не е процесуално недопустим, защото поначало законът допуска едни и същи фактически положения да получат друга юридическа интерпретация. Тук е мястото да се отбележи, че въззивният съд с пълно основание е бил критичен към мотивите на първоинстанционната присъда, защото те не отговарят в достатъчна степен на изискванията на чл. 305, ал. 3 от НПК. Доколкото в жалбата се поддържа и виждането, че „подсъдимият е бил в неизпълнение на договора с дружеството относно заплащането на лизинговите вноски, което води до гражданска, а не наказателна отговорност”, може да се заключи, че се оспорват изводите на въззивния съд за обективната и субективна съставомерност на деянието. Тези възражения са неоснователни. Въззивният съд старателно е съобразил всички установени по делото факти и правилно е заключил, че деянието, за което е обвинен подсъдимият, притежава всички белези както от обективна, така и от субективна страна на престъплението обсебване. Неизпълнението на задължението за заплащане на лизинговите вноски е довело до разваляне на договора от страна на дружеството – лизингодател. За това обстоятелство подсъдимият Б. е бил надлежно уведомен на 19.11.2009 г. и съответно поканен да върне процесното МПС в петдневен срок, така както е уговорено в клаузите на договора. Обсебването по чл. 206, ал.1 от НК е противозаконно присвояване на чужда вещ. В случая, подсъдимият Б., въпреки дължимото поведение след развалянето на договора, не е върнал вещта на законния й собственик, задържайки я при себе си без правно основание. Започнал да третира вещта като своя, без да има мандат (след като е получил отказ договора за лизинг да бъде „прехвърлен” на името на свидетеля Д.), се разпоредил с нея в полза на посочения свидетел срещу сумата от 12 000 лева, с която се е облагодетелствал, съзнавайки, че това разпореждане излиза извън правомощията му. Ето защо, претенцията за оправдаване на подсъдимия, изводимо от искането за потвърждаване на първоинстанционната присъда, е неоснователно. С оглед на горните съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА въззивна присъда № 336/15.11.2012 г., постановена по ВНОХД № 4475/2012 год. от Софийски градски съд. ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.