7 Р Е Ш Е Н И Е № 60173 гр. София, 25.02.2022 година Върховният касационен съд на Република България, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети ноември две хиляди двадесет и първа година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: Галина Тонева ЧЛЕНОВЕ: Петя Шишкова Надежда Трифонова. при секретар Ил.Рангелова и с участието на прокурора от ВКП Явор Гебов, като разгледа докладваното от съдията П. Шишкова КД № 837/21 год. по описа на Върховния касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано по реда на чл. 346, т.1 от НПК по постъпила жалба от подсъдимия Р. Н. П. срещу решение № 74/06.08.2021г., постановено по ВНОХД № 404/2020г. по описа на Варненския апелативен съд, с което е изменена присъда № 57/27.10.2020г., постановена по НОХД № 737/2020г. по описа на Окръжен съд – гр. Варна. Първоинстанционният съд е признал подсъдимия за виновен в това, че на 23.06.2014г. в гр. Варна, на строеж на бул. "Трети март" поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, представляваща източник на повишена опасност – строително-монтажни работи, по непредпазливост причинил смъртта на С. М. К., и на основание чл.123, ал.1 от НК го е осъдил на лишаване от свобода за срок от една година и шест месеца. На основание чл.66, ал.1 от НК изпълнението на наказанието е отложено за изпитателен срок от три години. Подсъдимият е оправдан по обвинението за някои допуснати нарушения при осъществяване на дейността. Осъден е да заплати обезщетение за претърпени неимуществени вреди на съпругата и децата на пострадалия, както и направените по делото разноски. Въззивната инстанция е изменила присъдата само в гражданско-осъдителната част, тъй като е констатирала неправилно конституирани страни като правоприемници на наследника М. С.. В касационната жалба се твърди, че подсъдимият е следвало да бъде оправдан, тъй като на инкриминираната дата не е възлагал работа по тръбопровода, и е забранил да се влиза в изкопа, което е било извество и на К.. От друга страна, пострадалият не е бил работник на обекта, а само е превозвал работници до там. Като допуснати съществени процесуални нарушения от страна на въззивния съд се сочи отказът да бъдат разпитани поискани свидетели, необсъждане на противоречия и поводи за пристрастия при разпитите на свидетелите, непровеждането на очни ставки. Алтернативно на искането за оправдаване на подсъдимия и за връщането му за ново разглеждане се иска намаляване на наказанието и приложение на чл.55, ал.1, т.1 от НК на основание съпричиняване. По отношение на гражданските искове се твърди, че са погасени по давност. В съдебно заседание частният обвинител не се явява и не изпраща представител. От гражданските ищци Г. К., С. М. и С. М. е постъпило писмено становище с искане за оставяне на решението в сила. Поддържа се, че съдът е мотивирал отказа си да кредитира показанията на св.С., както и извода си за липсата на забрана да се влиза в изкопа. В съдебно заседание защитникът на подсъдимия поддържа жалбата. Изтъква като пропуск при събирането на доказателства игнорирането на показанията на свидетелите Ч. и С., счита, че по-късното започване на укрепването е основателно с оглед липсата на опасност от срутване до момента. Според него изводът, че К. е бил нает като работник е изграден незаконосъобразно въз основа на показанията на заинтересовани свидетели. Представителят на прокуратурата предлага жалбата да бъде оставена без разглеждане, тъй като изложените в нея доводи са за необоснованост. По същество я намира за неоснователна. Върховният касационен съд, след като се запозна с доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл.347, ал.1 от НПК, намери следното: С оглед становището на прокурора по допустимостта на жалбата, настоящият състав констатира, че в нея действително се съдържат твърдения за факти, за които се претендира да бъдат възприети за първи път от ВКС, а това е процесуално недопустимо в рамките на касационната проверка. Въпреки това, доколкото са съпроводени и с упреци към начина, по който предходните инстанции са установили различни обстоятелства, може да се изведе оплакване и за допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и проверката на доказателства. Възраженията на касатора се отнасят до няколко съществени въпроса – дали пострадалият С. К. е бил ангажиран като работник на обекта от подсъдимия, дали на инкриминираната дата подсъдимият П. е възлагал на работниците дейности по тръбопровода или напротив, отишъл е да докара укрепителни съоръжения, като междувременно е забранил да се влиза в изкопа. Същите тези обстоятелства са изведени като спорни по делото и в въззивното решение, и съдът последователно е мотивирал изводите си по отношение на тях. Изводът, че С. К. е бил ангажиран от П. да извършва строително-монтажни работи на обекта е аргументиран с показанията на св.Х. А., С. А., А. К., Г. К., С. М. и С. М., както и с обективните находки при огледите – че е бил обут с гумени ботуши и облечен с работно облекло. Подсъдимят го е познавал от по-рано като работник във ВиК. За да приеме, че работниците не са се намирали в изкопа по своя инициатива, въпреки забраната, апелативният съд се е позовал на установения още от започването на обекта ежедневен начин на работа – изкопаване на участък, полагане на тръби в него и заравяне, който не включва полагане на подпорни съоръжения. Касаторът опонира с аргумента, че в предходните дни не е правено укрепване, тъй като не е съществувала необходимост от такова. В тази връзка следва да се изтъкне, че от значение за изхода на делото е точното изпълнение на правнорегламентираната дейност, представляваща източник на повишена опасност към датата на инцидента, а не по-рано. По категоричен начин е установено и не се оспорва от подсъдимия и защитника, че на 23.06.2014г. състоянието на почвата и дълбочината на изкопа са предпоставяли задължително укрепване. Подробно, ясно и точно съдът е разяснил причината, поради която не дава вяра на обясненията на подсъдимия и показанията на свидетелите Ч. и С. относно това, че П. е възнамерявал да укрепи изкопа преди да разпореди полагането на тръби в него. Първият от посочените свидетели е всъщност едноличен собственик на дружеството-изпълнител на обекта, отговорен за избора на подизпълнителя „Р. В. Я.“. Аргументите в решението са изведени законосъобразно въз основа на безпротиворечиво установени обстоятелства, и кореспондират със житейската логика. Точният час на срутването е установен от справката от оператора на спешния тел.112, сигналът на който е подаден съвсем своевременно според показанията на живущите наблизо безпристрастни свидетели-очевидци И. и Д.. Така е изяснено, че към 16.57ч. подсъдимият П. все още не е бил пристигнал на обекта. При работно време от 08.00ч. до 17.00ч. /също надлежно установено с показанията на св.А./, решението на съда да не дава вяра на твърденията, че за оставащите три минути е било възможно да бъдат докарани греди и платна, да бъдат изградени подпори, да се положат тръби, след което подпорите да се демонтират и изкопът да се зарови, е взето напълно законосъобразно, без нарушение на процесуалните правила. Отчетено е и вътрешното противоречие в защитната теза, между твърденията, че причината пострадалият да е на обекта е, че е предстояло да транспортира работниците до дома им, от една страна, а от друга, че те не са възнамерявали да си тръгват, а да чакат подпорните съоръжения, за да извършат всички описани по-горе дейности, които обичайно отнемали почти цял работен ден. В съответствие с процесуалните правила съдът е отхвърлил доводите за забрана от страна на подсъдимия да се влиза в изкопа, предвид съобщеното от св.С., който го е замествал като ръководител на обекта, че лично е разпоредил на работника Х. А. да слезе долу. Апелативният съд не е допуснал нарушение при приобщаване на показанията на свидетелите С. А., Я. С. и А. К. към доказателствения материал. За всеки от тримата са положени дължимите процесуални усилия за призоваването им за личен разпит, които са се оказали неуспешни. За св.А. са събрани сведения от майка му и от лично разговарялия по телефона с него повереник, че живее в Германия. Напускането на страната от негова страна два месеца преди заседанието е документирано със справка от АИС на МВР. Адресът на С. е посещаван двукратно от служители на регионалната дирекция „Охрана“, които са разговаряли със съседи, които са съобщили, че е заминал за Германия. Именно служителите от РД „Охрана“ са събрали информация и за св.К. от кмета на селото, че заедно със семейството си живее в Германия. На нито един от тримата адресът в чужбина не е бил известен, нито е било възможно да се установи кога и дали ще се завърнат в България. При това положение съдът правилно е констатирал, че са налице предпоставките за прочитане на показанията на тези свидетели, дадени пред съдия на ДП /за С. и К./ и пред друг състав на първоинстанционния съд /за тримата/. При това следва да се отбележи, че при двата си разпита С. и К. са депозирали идентични в съдържателно отношение показания. Процесуално задължение за щателното им издирване не съществува. Възраженията срещу кредитирането на показанията на близките на починалия К. са мотивирани с качеството им на граждански ищци и наличието на имуществен интерес от установяването на непозволено увреждане. Посоченото обстоятелство не изключва а рriori годността на свидетелските показания, но задължава съда да се отнесе към тях с повишено внимание и по-висока степен на критичност. Апелативният съд е изпълнил това свое задължение, като е съпоставил показанията на свидетелите помежду им, с показанията на работниците Х. А., С. А. и А. К., както и с факта, че пострадалият е намерил смъртта си в изкопа на обекта, облечен в работни дрехи. В касационната жалба се съдържа изявление на подсъдимия, че по отношение на предявените граждански искове прави възражение за изтекла давност, което не следва да бъде уважено. За исковете с правно основание чл.45 от ЗЗД е установен петгодишен давностен срок /чл.110 от ЗЗД/. Той започва да тече от момента, в който се поражда правото на иск и може да бъде упражнено, а това е моментът на откриване на дееца при непозволеното увреждане. В конкретния случай гражданските искове са предявени на 07.02.2019г., а деликтът е осъществен на 23.06.2014г., т.е. те са заведени в рамките на 5-години, не само от повдигане на обвинението срещу Р. П., но дори от датата на деликта. Последвалият период, през който е продължило наказателното производство е ирелевантен, тъй като през него срокът е спрял да тече, съобразно разпоредбата на чл.115 от ЗЗД, според която давност не тече докато трае съдебният процес относно вземането. Претенцията на жалбоподателя за намаляване размера на наказанието и на присъденото обезщетение се основава на поддържаната от него теза за съпричиняване от страна на К., който бил влязъл в изкопа самоволно, без да е работник на обекта. Такива факти не са установени по делото, поради което исканията следва да бъдат отхвърлени. С оглед изложеното и на основание чл.354, ал.1 т.1 от НПК, ВКС, Второ наказателно отделение Р Е Ш И : ОСТАВЯ В СИЛА решение № 74/06.08.2021г. по ВНОХД № 404/2020г. на Варненския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.