Р Е Ш Е Н И Е № 217 гр. София, 04.04. 2019г. ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в съдебно заседание на дванадесети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТОТКА КАЛЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ВЕРОНИКА НИКОЛОВА КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА при секретаря Валерия Методиева, като изслуша докладваното от съдия Николова т.д. №971 по описа за 2018г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по реда на чл.303 и сл. ГПК. Образувано е по подадена от С. М. С. и Г. С. С., молба за отмяна по реда на чл.303 ал.1 т.4 от ГПК на влязлото в сила решение №2184/26.05.2017г. по гр. д.№11309/2016г. на Варненски районен съд, 11 състав. В молбата се сочи, че атакуваното решение, в частта, с която С. М. С. и Г. С. С. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк (България)“ АД суми, произтичащи от Договор за банков кредит от 27.07.2007г., Анекс №1/07.04.2010г., Анекс №2/29.06.2011г. и Анекс №3/13.12.2014г. към договора за банков кредит, противоречи на влязлото в сила решение от 09.11.2017г. по в.гр.д№6668/2017г. на СГС, ГО, ІV А въззивен състав. Молителите поддържат, че между посочените решения е налице както обективен, така и субективен идентитет. Изтъкват, че страни и в двете искови производства са С. М. С. и Г. С. С. и „Райфайзенбанк (България)“ АД. Също считат, че е налице и обективен идентитет, тъй като двете съдебни решения са с един и същ предмет. Твърдят, че и двете решения дават отговор относно едни и същи обстоятелства – има ли нищожни клаузи в договор за банков кредит от 27.07.2007г., както и анекс №1 от 07.04.2010г. и анекс№2 от 29.06.2011г. към договора, налице ли е надплащане от страна на кредитополучателите през периода на действие на договора, съответно налице ли е основание на банката да пристъпи към обявяване на кредита за предсрочно изискуем. Ответникът „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД оспорва подадената молба за отмяна и моли същата да бъде отхвърлена като неоснователна. Поддържа, че преди да се пристъпи към отмяна на съдебен акт по пътя на извънинстанционния контрол, следва да са изчерпани всички останали средства за защита срещу евентуално неправилно решение. Изтъква, че молителите не са подали въззивна жалба срещу решение №2184/26.05.2017г. по гр. д.№11309/2016г. на Варненски районен съд, 11 състав. Също излага доводи, че решението от 09.11.2017г. по в.гр.д№6668/2017г. на СГС, ГО, ІV А въззивен състав, касае иск с правно основание чл.55 ал.1 от ЗЗД за заплащане на недължимо платени суми за лихви въз основа на нищожни клаузи в договор за банков кредит от 27.07.2007г. за периода от 27.08.2007г. до 01.12.2014г. Твърди,че този спор не разглежда промяната в облигационните отношения между страните, настъпили с подписването на анекс №3/13.12.2014г., а именно въвеждането на нов начин за определяне на лихвения процент по кредита. Счита, че след като производството по иска за неоснователно обогатяване обхваща период, в който не е било налице действието на анекс №3/13.12.2014г., то предметът на едното дело не се включва в предмета на другото. Молбата за отмяна е допустима, тъй като е подадена от легитимирани лица срещу влязло в сила решение в тримесечния срок по чл.305 ал.1 т.2 от ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени изложените в молбата доводи и данните по делото, съобразно правомощията си по чл.307 от ГПК, намира следното: С решение №2184/26.05.2017г. по гр.д.№11309/2016г. на Варненски районен съд, 11 състав, са отхвърлени предявените от „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД срещу С. М. С. и Г. С. С. съединени в условията на първоначално обективно съединяване положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал.1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че в полза на дружеството - ищец съществува вземане против ответниците за следните суми, а именно: сумата в размер на 3264,39 лв., представляваща изискуема главница по Договор за банков кредит от 27.07.2007г., Анекс №1/07.04.2010г., Анекс №2/29.06.2011г. и Анекс №3/13.12.2014г., сумата в размер на 472,65 лв., представляваща изискуема редовна (възнаградителна) лихва, начислена за периода от 15.06.2015г. до 04.07.2016г. включително; сумата в размер на 137,70 лв., представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 15.06.2015г. до 20.07.2016г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК в съда – 22.07.2016г. до окончателното изплащане на задължението, за които суми е издадена Заповед №272/25.07.2016г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №499/2016г. по описа на Районен съд - [населено място], като неоснователни. Със същото решение С. М. С. и Г. С. С. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк (България)“ АД следните суми, произтичащи от Договор за банков кредит от 27.07.2007г., Анекс №1/07.04.2010г., Анекс №2/29.06.2011г. и Анекс №3/13.12.2014г. към договора за банков кредит, а именно: - сумата в размер на 3264,39 лв., представляваща главница; сумата в размер на 472,65 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 15.06.2015г. до 04.07.2016г. включително; сумата в размер на 137,70 лв., представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 15.06.2015г. до 20.07.2016г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда - 20.09.2016г. до окончателното им изплащане, на основание чл.79 от ЗЗД вр.чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД. С решение от 09.11.2017г. по в.гр.д№6668/2017г. на СГС, ГО, ІV А въззивен състав, поправено с решение от 16.01.2018г. по същото дело, е обезсилено решение № 14303/23.01.2017г., постановено по гр. д. № 9781/2015г. по описа на СРС, I Г. О., 25-ти състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от С. М. С. и Г. С. С. срещу „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за сумата от 1500,00 лева, недължимо платена поради неправилно изчисляване на лихвата по договор за банков кредит от 27.07.2007г. за периода от 27.07.2007г. до 01.12.2014г., като е прекратено производството в тази му част. Със същото решение е отменено решение №14303/23.01.2017г. по гр. д. № 9781/2015 г. по описа на СРС, I Г. О., 25-ти състав в частта, с която са отхвърлени предявените от С. М. С. и Г. С. С. срещу „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД за солидарното заплащане на сумата до 1079,75 лева, представляваща недължимо платени суми за лихви въз основа на нищожни клаузи в договор за банков кредит от 27.07.2007 г., за периода от 23.02.2010 г. до 23.02.2015г., както и в частта за разноските, присъдени в полза на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД за сумата над 313,63 лева до пълния присъден размер от 600,00 лева, като вместо това „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД е осъдено да заплати на С. М. С. и Г. С. С. на основание чл.55, ал.1 ЗЗД, разделно и по равно общо сумата от 1079,75 лева, представляваща недължимо платени суми за лихви въз основа на нищожни клаузи в договор за банков кредит от 27.07.2007 г., за периода от 23.02.2010 г. до 23.02.2015г., като е потвърдено Решение №14303/23.01.2017г., постановено по гр. д. №9781/2015г. по описа на СРС, I г. о., 25-ти състав, в останалата обжалвана част, с която са отхвърлени предявените от С. М. С. и Г. С. С. срещу „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД искове с правно основание чл.55, ал.1 от ЗЗД за разликата до пълния предявен размер от 2086,53 лева, представляваща недължимо платени суми за лихви въз основа на нищожни клаузи в договор за банков кредит от 27.07.2007г., за периода от 27.08.2007г. до 01.12.2014 г. Отменителното основание по чл.303 ал.1 т.4 от ГПК, на което се позовават молителите, предполага наличието на противоречиви решения по две отделни дела, тъждествени от обективна и субективна страна, които са влезли в сила. С този способ се постига отмяна на неправилното от противоречивите решения по един и същ материален спор. С т.5 на ТР ОСГТК №7/14г. по тълкуване на основанието по т.4 на чл.303 от ГПК е прието, че идентичност в предмета на влезлите в сила решения, като основание за отмяна на неправилно решение по смисъла на текста, е налице не само при пълен обективен и субективен идентитет по отношение на предмета и страните по делото, но и когато са разрешени по различен начин правни въпроси, включени в предмета на делото, по който се формира сила на пресъдено нещо. Основанието на чл.303 ал.1 т.4 от ГПК ще е изпълнено, когато разрешаването на спора по един иск – обусловената претенция имплицитно съдържа в себе си произнасянето по другия иск – обуславящата претенция и разрешенията по обуславящия и обусловения спор си противоречат. В този случай обективният идентитет не се изразява в еднакъв предмет на делата, те имат различни спорни предмети, но предметът на обусловеното дело инкорпорира в себе си този на обуславящото дело. Въпреки различието в спорните предмети, между диспозитивите на двете решения възниква съотношение, по силата на което предметът на единия диспозитив имплицитно се включва в предмета на другия диспозитив. Посочените от молителите влезли в сила решения отговарят на критериите, разяснени в ТР ОСГТК №7/14г. В случая е налице субективен идентитет, защото и по двете дела са участвали като страни страните по настоящото дело - С. М. С. и Г. С. С., в качеството на кредитополучатели по договор за банков кредит от 27.07.2007г., и „Райфайзенбанк (България)“ АД. В двете производства е разрешен по различен начин един и същ правен въпрос, включен в предмета на двете дела, по който се формира сила на пресъдено нещо. Изходът и на двете дела е обусловен от преценката за неравноправност, съответно нищожност на едни и същи клаузи от сключения между страните договор за банков кредит от 27.07.2007г. В по – рано приключилото производство по гр.дело №11309/2016г. на Варненски районен съд предмет на защита са били вземания на „Райфайзенбанк (България)“ АД за главница и възнаградителна лихва по договора за банков кредит, начислена за периода от 15.06.2015г. до 04.07.2016г. включително. Защитната теза на ответниците – кредитополучатели е била, че с извършените от тях плащания са погасени изцяло задълженията им по договора, а претенциите на банката за суми в по – голям размер произтичат от неравноправните клаузи на чл.4.2 и чл.4.3 от договора, относно размера на дължимата възнаградителна лихва и чл.4.6 от договора относно размера на наказателната лихва, както и неравноправните клаузи на чл.1.2, чл.4 и чл.9 от Анекс №1 от 07.04.2010г. към договора за банков кредит от 27.07.2007г. и на чл.2, чл.3, чл.3.2 и чл.8 от Анекс №2 от 29.06.2011г. към договора за банков кредит от 27.07.2007г. Съставът на Варненски районен съд е разгледал възражението за нищожност на посочените клаузи от договора като неравноправни и е намерил същото за неоснователно, съответно е приел за дължими претендираните от банката просрочена главница от 3264,39 лева, просрочена редовна лихва в размер на 472,65 лева и наказателна лихва в размер на 137,70 лева, начислени по реда, установен в оспорените от ответниците клаузи на договора за кредит. В производството по в.гр.д.№6668/2017г. на Софийски градски съд, ищци са кредитополучателите, които претендират връщане на суми, недължимо платени от тях въз основа на нищожни клаузи от договора за банков кредит от 27.07.2007г. В исковата молба ищците посочват като неравноправни, съответно нищожни, клаузите на чл.4.2 и чл.4.3 от договора за кредит, относно размера на дължимата възнаградителна лихва и чл.4.6 от договора относно размера на наказателната лихва. договора за кредит. Следователно макар и да не е налице еднакъв предмет на двата спора, изходът от двете производства е обусловен от разрешаването на един и същ правен въпрос, включен в предмета на делата, като преценката за неравноправност на оспорените от кредитополучателите и в двете производства клаузи на чл.4.2, чл.4.3 и чл.4.6 от договора за кредит обуславя основателността и на двете претенции. Без значение за допустимостта на молбата за отмяна е дали молителите са обжалвали решенията, между които поддържат, че е налице противоречие. Предпоставка за допустимост на производството по чл.303 и сл. от ГПК е наличието на влязло в сила решение, което обвързва молителя със сила на пресъдено нещо. Изчерпването на възможността за инстанционен контрол на решението не е поставено като изрично изискване за допустимост на производството по отмяна. Неоснователни са и доводите на ответника по молбата за отмяна, че вземанията по гр.дело №11309/2016г. на Варненски районен съд са възникнали в период, в който отношенията между страните са се уреждали и от анекс №3/13.12.2014г., а вземанията, предмет на спора по в.гр.д.№6668/2017г. на Софийски градски съд, са възникнали при действието на първоначалния договор и анекси №1 и №2 към договора. Действително анекс №3 от 13.12.2014г. урежда отношенията между страните за периода от 15.06.2015г. до 04.07.2016г. и не е бил действащ в периода на исковата претенция, предмет на производството по в.гр.д.№6668/2017г. на Софийски градски съд. Този анекс обаче има за предмет предоговаряне на кредита и с него задълженията на кредитополучателите са определени въз основа на клаузите на първоначалния договор, изменени с първите два анекса, съответно валидността на Анекс №3 от 13.12.2014г. също е обусловена от преценката за неравноправност на клаузите от първоначалния договор и предшестващите два анекса към него. Поради даденото от съдилищата противоречиво разрешение на въпроса за неравноправността на клаузите на чл.4.2, чл.4.3 и чл.4.6 от договора за банков кредит от 27.07.2007г. и анексите към него, е налице отменителното основание по чл.303, ал.1 т.4 от ГПК. Съгласно чл.307, ал.4 от ГПК в хипотезата на чл. 303, ал. 1, т. 4 от ГПК ако прецени молбата за основателна, Върховният касационен съд отменя неправилното решение. Настоящият състав на ВКС, I т. о., намира за неправилно решение №2184/26.05.2017г. по гр.д.№11309/2016г. на Варненски районен съд, 11 състав. В мотивите на решението си въззивният съд е изложил съображения, че клаузите на чл.4.2, чл.4.3 и чл.4.6 от сключения между страните договор за банков кредит от 27.07.2007г., не са неравноправни, тъй като определянето на себестойността на договора включва приложението на публично оповестими фактори, с оглед на които ответниците, при проява на обичайно дължимата грижа и съобразителност са можели да преценят личните си икономически последици от договора. В чл.4.2 на сключения между страните договор за банков кредит от 27.07.2007г. е предвидено, че след изтичане на срока, установен в чл.4.1 от договора банката прилага годишна лихва в размер на 14.50% за остатъчните сума и срок на кредита, като лихвата представлява СБР за лева /стойност на банковия ресурс, определен от банката/ + 10 пункта надбавка годишно и се начислява от датата на усвояване на сумата по кредита на база 360 дни годишно за реалния брой дни на ползване на сумата по кредита. С тази клауза е определен размерът на годишната лихва за периода след изтичане на първите 6 месеца, считано от датата на усвояване на кредита. В чл.4.3 от договора е предвидено, че при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата, в частта СБР, като новият лихвен процент влиза в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. Съгласно чл.4.6 от договора при забава в плащането на дължими суми по кредита, кредитополучателят дължи на банката обезщетение за забава – наказателна надбавка към лихвата в размер на 12 пункта годишно. По въпроса за действителността на клаузите в договор за банков кредит, които предвиждат възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално договорения размер на лихвения процент е формирана постоянна практика на ВКС - Решение №95 от 13.09.2016г. на т.д.№240/2015г. на ІІ т.о., Решение № 144/08.11.2017г. по т.д. № 2155/2016г., Решение № 51/04.04.2016г. по т.д. №504/2015г. и много други. С Решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. №1899/2015г. на ВКС, IV г.о. е обявена за правилна практиката, че при систематичното тълкуване на разпоредбите на чл.143 и чл.144 от ЗЗП, отчитайки и целта на закона, е допустима уговорка в договор за кредит, предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия (ОУ); 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т.е. да не зависят от волята на кредитора – тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на кредитора; 3) методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или ОУ (чл.144, ал.4 от ЗЗП), т.е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на първоначално уговорената лихва – ако е предвидена възможност само за повишаване, това несъмнено води до „значително неравновесие между правата и задълженият на търговеца и потребителя“ съгласно чл. 143 от ЗЗП. При извършената от него преценка за валидността на клаузите на чл.4.2 и чл.4.3 от договора за кредит, относно размера на дължимата възнаградителна лихва, Варненски районен съд не е съобразил изложените по – горе критерии, като не е изложил мотиви относно наличието им. Неправилен е и изводът на съда за валидност на сключените към договора анекси, който почива на констатациите, че клаузите по тях са индивидуално договорени между страните, доколкото те представляват съглашения по самите анекси и не са включени в общи условия, които са изготвени предварително. Съдът не е обсъдил съдържанието на отделните клаузи от анексите и тяхната връзка с клаузите на сключения между страните договор за кредит. В случая в клаузата на чл.7 от анекс №1 от 07.04.2010г., предвиждаща начина на погасяване на задължението за главница, страните са приели за установено, че към датата на сключване на анекса, усвоената и непогасена част от кредита /редовната и просрочена главница/ от договора за кредит от 27.07.2007г. е в размер на 7 584,49 лева, която кредитополучателите са се задължили да изплатят на 52 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 211,10 лева, дължими на 15 – число на съответния месец, считано от 15.04.2011г. до 15.07.2015г. В клаузата на чл.1 от анекс №2 от 29.07.2011г., страните са приели за установено, че към датата на сключване на анекса, общия размер на задълженията по договора за кредит от 27.07.2007г. възлиза на 7 474,58 лева, които кредитополучателите са се задължили да изплатят на 49 равни анюитетни месечни вноски, всяка в размер на 214,54 лева, дължими на 15 – число на съответния месец, считано от 15.07.2012г. до 15.07.2016г. В клаузата на чл.1 от анекс №3 от 13.12.2014г., страните са приели за установено, че към датата на сключване на анекса, дължимите от кредитополучателите суми възлизат на 3663,73 лева – редовна главница и текуща редовна лихва по кредита в размер на 45,17 лева. Приемайки, че оспорените в производството клаузи от анексите към договора за кредит, са индивидуално договорени и съответно валидни, Варненски районен съд не е съобразил постоянната практика на ВКС – решение № 146 от 01.11.2017г. по т.д. №2615/2016г. на ВКС, ТК, І т.о. В същото се приема, че допълнително споразумение, представляващо спогодба и имащо за предмет предоговаряне на кредит, в което задълженията на кредитополучателя са определени въз основа на неравноправни клаузи на първоначалния договор, е нищожно на основание чл.366 ЗЗД. С оглед на това преценката за валидността на сключените между страните анекси изисква преценка на отделните клаузи от съдържанието им и събиране на доказателства дали размерът на дълга, установен в тях, не е определен въз основа на нищожните клаузи по основния договор за банков кредит от 27.07.2007г., съответно въз основа на нищожни клаузи от предходните анекси. Такава преценка не е осъществена от Варненски районен съд при постановяване на решението, чиято отмяна се иска. По изложените съображения решение №2184/26.05.2017г. по гр. д.№11309/2016г. на Варненски районен съд, 11 състав, е неправилно и следва да се отмени в частта, с която молителите са осъдени да заплатят на „Райфайзенбанк (България)“ ЕАД дължими суми по Договор за банков кредит от 27.07.2007г., Анекс №1/07.04.2010г., Анекс №2/29.06.2011г. и Анекс №3/13.12.2014г. към договора за банков кредит. След отмяна на неправилното решение делото следва да се върне за постановяване на решение по съществото на спора от Варненски районен съд, който да се произнесе и по разноските, направени от молителите в производство по отмяна. По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на Първо търговско отделение Р Е Ш И: ОТМЕНЯ на основание чл.303, ал.1, т.4 от ГПК влязлото в сила решение №2184/26.05.2017г. по гр.д.№11309/2016г. на Варненски районен съд, 11 състав, в частта, с която С. М. С. и Г. С. С. са осъдени да заплатят солидарно на „Райфайзенбанк (България)“ АД следните суми, произтичащи от Договор за банков кредит от 27.07.2007г., Анекс №1/07.04.2010г., Анекс №2/29.06.2011г. и Анекс №3/13.12.2014г. към Договор за банков кредит от 27.07.2007г., а именно: - сумата в размер на 3264,39 лв., представляваща главница; сумата в размер на 472,65 лв., представляваща възнаградителна лихва, начислена за периода от 15.06.2015г. до 04.07.2016г. включително; сумата в размер на 137,70 лв., представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 15.06.2015г. до 20.07.2016г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на завеждане на исковата молба в съда-20.09.2016г. до окончателното им изплащане, на основание чл.79 от ЗЗД вр.чл.430 от ТЗ и чл.86 от ЗЗД. ВРЪЩА делото на Варненски районен съд за постановяване на решение по съществото на спора. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.