O П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 555

гр. София, 16.06.2022г.

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на девети юни, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ЕМИЛ ТОМОВ
Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 203 от 2022г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 1148 от 08. 11. 2021г. по в. гр. дело № 1420/2021г. на Софийски апелативен съд (САС), ГО, 12 въззивен състав, в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 261763 от 11. 12. 2020г., постановено по гр. дело № 8112/2019г. на Софийски градски съд (СГС), с което е уважен предявеният от З. Л. С. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществен вреди от незаконно обвинение в извършване на престъпление, по което е постановена оправдателна присъда, ведно със законната лихва, считано от 19. 06. 2016г. до окончателното й изплащане.
Касаторът - ответник поддържа, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че решаващият съд е нарушил нормата на чл. 52 ЗЗД при определяне на процесното обезщетение за неимуществени вреди, което е завишено по размер. Поддържа, че не е съобразено обстоятелството, че в резултат на воденото наказателно преследване за ищцата не са настъпили трайни вредни последици за нейното физическо и психическо здраве; не е взета предвид продължителността на изтърпяване на взетата мярка за неотклонение „задържане под стража“, която е само 2 месеца, както и продължителността на наказателното производство в съдебна фаза и причините, довели до нея. Счита, че при определяне размера на обезщетението не са отчетени обществено - икономическите условия и стандарта на живот в страната към момента на увреждането. Моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно в обжалваната му част, като бъде намалено присъденото обезщетение за неимуществени вреди по начин, съответстващ на принципа на справедливост, заложен в нормата на чл. 52 ЗЗД.
В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната жалба жалбоподателят навежда основанията за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса „за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства и за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД“, по който твърди, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с т. ІІ ППВС № 4/23. 12. 1968г., с т. 3 и т. 11 ТР № 3/22. 04. 2005г. по тълк. гр. дело № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и с т. 19 ТР № 1/04. 01. 2001г. на ОСГК на ВКС. В същата хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поставя и въпроса за „определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ“, по който навежда противоречие между атакуваното въззивно решение и решение № 38 от 27. 02. 2020г. по гр. д. № 2720/2019г. на ВКС, IV г. о.; решение № 53 от 07. 05. 2019г. по гр. д. № 3528/2018 на ВКС, III г. о. и решение № 311 от 14. 03. 2018г. по гр. д. № 300/2017г. на ВКС, IV г. о..
Ответникът по касационната жалба – ищцата З. Л. С. не подава отговор.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт - въззивно решение по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ с цена над 5 000 лв., т.е. тя е процесуално допустима.
Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на прокуратурата по предявения иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл. 321, ал. 3, вр. чл. 354а, ал. 1 и ал. 2 НК – за това че от април 2009г. до юни 2009г. ищцата е участвала в организирана престъпна група за разпространение на наркотични вещества. При определяне на размера на претендираното обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил, че на ищцата е повдигнато обвинение за извършено престъпление от общ характер, което е тежко, умишлено, по смисъла на чл. 93, т. 7 от НК, за което предвижданото наказание е „лишаване от свобода“ за срок от три до десет години. Отчел е продължителността на воденото срещу ищцата наказателно преследване – пет години, която с оглед конкретната фактическа и правна сложност на делото е намерил за неразумна. Аргументирал се е, посочвайки че на 01. 07. 2013г. е била постановена присъда от СпНС, с която ищцата е била оправдана по повдигнатите й обвинения; присъдата не е била протестирана от прокуратурата, и по отношение на ищцата е влязла в законна сила на 17.07.2013г.; въззивната жалба е била подадена от другите обвиняеми и въззивното решение е разпростряло своето действие само по отношение на тях, но въпреки това органът на обвнинението е продължил да третира ищцата като привлечено към наказателна отговорност лице и поради всички тези обстоятелства ищцата е продължила да търпи „негативите“ на процесното обвинение до окончателния край на наказателния процес. Отчетел е и наложената най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража”, която е продължила около 2 месеца. От събраните по делото свидетелски показания е счел за установено, че ищцата е била изключително притеснена от воденото срещу нея наказателно производство; отслабнала значително; затворила се в себе си и ограничила значително социалните си контакти; не успяла да защити в срок дипломната си работа. Съобразил е и възрастта на увредената, която към момента на упражняваната срещу нея наказателна репресия е била 23 годишна студентка. Отчел е и обстоятелството, че още първоинстанционният съд е постановил оправдателна присъда спрямо ищцата, която прокуратурата не е протестирала, както и социално – икономическите условия в страната към момента на увреждането.
По основанията за допускане на касационно обжалване:
Първият поставен въпрос относно дължимата от съда преценка на всички конкретни, обективно съществуващи, обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, който макар да удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е разрешен от въззивния съд в съответствие с формираната задължителна практика на ВС и ВКС, обективирана в ППВС № 4/23. 12. 1968г., както и в приложените и цитирани от касатора решения на ВКС, посочени по - горе. Видно от мотивите на въззивното решение, САС е съобразил посочените в постановлението на ВС релевантни обстоятелства, а именно: тежестта на повдигнатото обвинение в тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т.7 от НК; вида и срока на мярката за неотклонение – „задържане под стража“ за два месеца; неразумната продължителност на наказателното преследване; негативните последици, претърпени от ищцата и степента на засягане на личния и социален живот – видно от свидетелските показания по делото ищцата е отслабнала значително, затворила се в себе си и ограничила значително социалните си контакти, не е успяла да защити в срок дипломната си работа; младата възраст на пострадалата - 23 г.; социално – икономическата конюнктура в страната към момента на деликта, ценена и при съпоставяне с присъдени обезщетения за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при други деликти, осъществени по същото време, и факта, че ответникът не е протестирал оправдателната присъда спрямо ищцата и че още на първа съдебна инстанция е постановена оправдателна присъда спрямо нея. Ето защо се налага извода, че въззивният съд е съобразил всички релевантни обстоятелства при определяне на справедливо обезщетение за претърпените в резултат на незаконното обвинение в престъпление неимуществени вреди. Затова не е осъществено соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване според чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а именно – противоречие с разрешенията на ППВС № 4/1968г.. Не е налице и противоречие с т.3 и т. 11 ТР № 3 от 22. 04. 2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС, доколкото Прокуратурата на РБ не е навела довод за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, което да не е съобразено от съда, като същевременно по делото не е установено наличие за процесния период на други паралелни наказателни производства срещу ищеца, завършили с оправдателна присъда или прекратяване на посочените в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ основания, за да е небходимо да се съобразяват вредите от всички тях при индивидуализиране на обезщетението за процесното незаконно обвинение с оглед определяне интензитета на последните.
Вторият поставен въпрос, касаещ прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД при определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице е свързан с първия и е обуславящ, но не е решен както се твърди, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Съдържанието на понятието "справедливост" е изяснено в цитираното от касатора ППВС № 4 от 23. 12. 1968г. на Пленума на ВС. Същото не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, сред които са: тежестта на обвинението, постановената мярка за неотклонение, продължителност на наказателното преследване, негативни изживявания и претърпени увреждания от пострадалия, стигнало ли се е до разстройство на здравето, стандарта на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането. Видно от изложеното по – горе по първия въпрос, въззивният съд е съобразил всички горепосочени обстоятелства, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане до касационно обжалване и по този въпрос.
Съобразно гореизложеното, не са налице основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, вкл. по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или вероятна недопустимост на въззивното решение.
Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

О П Р Е Д Е Л И:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1148 от 08. 11. 2021г., постановено по в. гр. дело № 1420/2021г. на Софийски апелативен съд, ГО, 12 въззивен състав.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: