10 Р Е Ш Е Н И Е № 24 гр. София, 23 февруари 2022 година Върховният касационен съд на Република България, първо наказателно отделение, в съдебно заседание на шестнадесети февруари две хиляди двадесет и втора година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: РУМЕН ПЕТРОВ ЧЛЕНОВЕ: СПАС ИВАНЧЕВ ДЕНИЦА ВЪЛКОВА при участието на секретаря Марияна Петрова и в присъствието на прокурор Тома Комов, изслуша докладваното от съдия Вълкова наказателно дело № 1024/2021 година и за да се произнесе, съобрази следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 1 от НПК по касационни жалби на адвокат Н. Р. – служебен защитник на подсъдимия И. Й. П. и по жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. В. А., чрез повереника му адвокат В. В. срещу решение на Апелативен съд - Бургас № 48/31.08.2021г. по ВНОХД № 78/2021 г. по описа на същия съд. Поради депозирани от подсъдимия и защитника писмени заявления за оттегляне на касационната жалба на подсъдимия, потвърдено лично от последния пред ВКС в съдебно заседание на 15.12.2021 г., касационното производство в частта относно подадената от него касационна жалба е прекратено. В касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. А. въззивното решение се атакува с оплаквания за несправедливост на наложеното наказание и присъденото му обезщетение за причинените от деянието по чл.116, ал.1, т.9 от НК неимуществени вреди. Според касатора, съдът силно е надценил смекчаващите отговорността обстоятелства за сметка на отегчаващите такива и е нарушил законовия баланс между специалната и генералната превенция, като не е съобразил предварително взетите от подсъдимия мерки за извършване на убийството, неправилно е отчел съдействието му за разкриване на обективната истина, пропускайки първоначалното отричане да е извършил деянието. Неправилно е отчетено изразено от дееца съжаление при липса на такова пред двете съдебни инстанции. Поради това и като счита, че единственото смекчаващо вината обстоятелство е чистото съдебно минало на подсъдимия, касационният жалбоподател А. претендира определяне на наказанието при превес на отегчаващите вината обстоятелства, като за справедливо наказание намира „доживотен затвор”, а справедливо обезщетение - до пълния предявен размер от 150 000 лв., поради което иска изменение на въззивния съдебен акт в този смисъл. В съдебно заседание подсъдимият и защитникът му оспорват касационната жалба на частния обвинител Б. А. и молят ВКС да остави в сила обжалваното решение. Гражданските ищци и частни обвинители, в това число касационният жалбоподател Б. А. и повереникът му, редовно призовани, не се явяват и не вземат становище по касационната жалба. Прокурорът при ВПК намира жалбата на частния обвинител и граждански ищец А. за неоснователна. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания съдебен акт в пределите по чл. 347, ал. 1 от НПК, намери следното: С присъда № 1/21.01.2021г., постановена по НОХД № 965/20 г., Бургаският окръжен съд, след проведена диференцирана процедура по чл.371, т.1 от НПК, признал подсъдимия И. Й. П. за виновен в това, че: I. На 16.11.2019 г., в [населено място], промишлена зона „север”, в близост до езерото Вая, умишлено умъртвил П. В. А., [дата на раждане] прострелвайки го с автомат „Калашников”, кал. 7,62 мм., което довело до несъвместимо с живота нараняване (разкъсване на аортата), като убийството е извършено предумишлено - действал по предварително взето и обмислено решение, поради което и на основание чл. 116, ал. 1, т. 9, във вр. чл. 115 от НК, във вр. чл.54 НК му наложил наказание осемнадесет години лишаване от свобода; II. На същата дата в [населено място], в условията на съвкупност с престъплението по т. I, държал 1 бр. огнестрелно оръжие - автомат „Калашников”, кал. 7,62 мм. (незаводски сглобен) с изписан номер върху капака на цевната кутия № ВА 3746 и 26 броя боеприпаси за огнестрелно оръжие - патрони кал. 7,62x39 мм., без да има за това надлежно разрешение, поради което и на основание чл. 339, ал. 1, във вр.чл.54 от НК му наложил наказание три години лишаване от свобода. На основание чл.23, ал.1 от НК на подсъдимия И. П. е наложено едно общо наказание в размер на по-тежкото, а именно осемнадесет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на основание чл.57, ал.1, т.2 б.“а“ от ЗИНЗС. Съдът е постановил да се приспадне на основание чл.59, ал.1 от НК времето, през което подсъдимият И. П. е бил задържан по ЗМВР и с мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 02.12.2019г. Предявените от гражданските ищци и частни обвинители граждански искове за причинените им от убийството неимуществени вреди съдът е уважил частично и е осъдил подсъдимият И. П. на основание чл.45 от ЗЗД да им заплати обезщетения за непозволено увреждане, както следва: - На Д. П. А., дъщеря на пострадалия П. А., действаща чрез своята майка и законен представител А. С. - в размер на 150 000 (сто и петдесет хиляди) лева, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като искът над уважената част до 280 000 лв. отхвърлил като неоснователен; - На С. С. К., майка на пострадалия П. А. – в размер на 90 000 (деветдесет хиляди) лева, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като искът над уважената част до 150 000 лв. отхвърлил като неоснователен; - На В. А. Л., баща на пострадалия П. А. – в размер на 90 000 (деветдесет хиляди) лева, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като искът над уважената част до 150 000 лв. отхвърлил като неоснователен; - На А. В. В., сестра на пострадалия П. А. – в размер на 80 000 (осемдесет хиляди) лева, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като искът над уважената част до 150 000 лв. отхвърлил като неоснователен; - На касационния жалбоподател Б. В. А., брат на пострадалия П. А. – в размер на 80 000 (осемдесет хиляди) лева, ведно със законната лихва, считано от 16.11.2019г. до окончателното изплащане на сумата, като искът над уважената част до 150 000 лв. отхвърлил като неоснователен. Подсъдимият И. П. е осъден, на основание чл.45 от ЗЗД, да плати на сестрата на пострадалия - А. В. В. и обезщетение за имуществени вреди в размер на 1500 (хиляда и петстотин) лева, изразяващи се в обичайни разходи за погребение на пострадалия, както и държавна такса върху уважените размери на гражданските искове. В тежест на подсъдимия са възложени деловодните разноски, включително направените такива от гражданските ищци и частни обвинители. Налице е произнасяне и за съдбата на веществените доказателства. По жалби на служебния защитник на подсъдимия И. П. и на частните обвинители и граждански ищци А. В. и Б. А. (относно наложеното за убийството наказание и размера на присъдените обезщетения за неимуществени вреди) било образувано ВНОХД № 78/21г. по описа на Апелативен съд – Бургас, по което е постановено въззивното решение - предмет на настоящия касационен контрол и с което първоинстанционната присъда е изцяло потвърдена. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, намира касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец Б. А. за допустима – подадена е в срок, от процесуално легитимирана страна, в законоустановения преклузивен срок и срещу съдебен акт, подлежащ на касационна проверка. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Преди всичко следва да се уточни, че с оглед заявеното касационно основание по чл.348, ал.1, т.3 от НПК и развитите в касационната жалба доводи, предмет на проверка е въззивният акт единствено в частта му, касаеща произнасянето по наказателната и гражданската отговорност на подсъдимия за поведението му, квалифицирано като предумишлено убийство по чл. 116 от НК и само относно оспореното обезщетение, присъдено на частния обвинител и граждански ищец Б. А., който единствен е сезирал ВКС с оплаквания за явна несправедливост на наложеното наказание за извършеното убийство и размера на присъденото обезщетение за причинените му неимуществени вреди от това престъпление. По доводите за наличието на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК - явна несправедливост на наказанието: Неоснователно частният обвинител счита, че съответно на престъплението и на обществената опасност на дееца се явява наказанието „доживотен затвор”. Изяснените по делото обстоятелства, значими за степента на обществена опасност на деянието и на дееца и другите смекчаващи и отегчаващи отговорността на подсъдимия обстоятелства, позволяват заключението, че не са налице предпоставките по чл. 38 а, ал. 2 от НК за налагане на наказанието „доживотен затвор”. За да се наложи това алтернативно предвидено наказание, посочената разпоредба изисква на първо място извършеното престъпление по чл.116, ал.1 от НК да е "изключително тежко". Това изискване предпоставя сравнително правна преценка с други случаи на престъпления по чл.116, ал.1 от НК и ако не превес, то поне наличие на многобройни и/или изключителни отегчаващи вината обстоятелства т.е. такива, които не са взети предвид от закона при определяне на съответното престъпление (чл.56 от НК). Поради това само установеният факт „на взети предварително от подсъдимия мерки“ за извършване на убийството не е достатъчен да обоснове такава изключителност по смисъла на чл.38 а, ал.2 от НК, както се сочи в касационната жалба. Посочените от касатора предварителни действия на дееца, като избор на място, използване на огнестрелно оръжие със заличени номера и пр., са дали основание за ангажиране отговорността на подсъдимия по квалифицирания състав на убийството по чл.116, ал.1,т.9 от НК, който е по-тежко наказуем именно поради установяването на предумисъл за умъртвяването на жертвата като квалифициращо обстоятелство. Поради това не може втори път да се отчита в негов ущърб. Искането на касатора не може да бъде удовлетворено, защото случаят не се отклонява радикално от обичайния с тази квалификация (Решение на ВС №267/1983 г. по НОХД №272/1983 г. на II НО). За уважаване на касационната жалба е необходимо също да се стигне до категоричен извод, че целите по чл. 36 от НК не могат да бъдат постигнати чрез предвиденото в първата алтернатива на чл.116, ал.1 от НК по-леко наказание, а именно лишаване от свобода от петнадесет до двадесет години. Кога едно престъпление е изключително тежко е въпрос на конкретна преценка на фактите, като следва да се съблюдава не само степента на опасност и броя на отегчаващите отговорността обстоятелства, но и отсъствието на балансиращи отговорността смекчаващи обстоятелства. Във всеки случай, съпоставянето на двете категории обстоятелства следва да установи категоричен извод за нетипичност, извънмерност, надхвърляне на параметрите на обичайния случай на съответното престъпление, в санкцията на чийто престъпен състав е предвидена възможността за налагане на наказанието „доживотен затвор” в една от двете му разновидности. Следователно, когато съдът реши да наложи на дееца наказание „доживотен затвор” (с или без замяна), той е задължен не само да се позове на тежестта на престъплението, но и да посочи точно кои белези го отличават от обичайния случай на престъплението от същия вид. В настоящия случай преценката на решаващите инстанции да наложат наказание осемнадесет години лишаване от свобода, което е над средния размер на предвидената в закона първа алтернатива, е убедителна и несъстоятелно оспорвана от касатора, тъй като се касае за типичен случай на предумишлено убийство, при това провокирано от неправомерно поведение на пострадалия, за когото е установено, че не връщал своевременно парите, които подсъдимият често му давал в заем и с конкретното си поведение мотивирал подсъдимият да мисли, че ще го изнудва и за в бъдеще с евентуални разкрития за съвместното им криминално минало. Налице е също само едно квалифициращо обстоятелство – това по чл.116, ал.1, т.9 от НК, като с оглед механизма на убийството и правилно отчетените от съдилищата смекчаващи вината обстоятелства, включително чистото съдебно минало на дееца и неговите самопризнания, правилно съдилищата са приели, че извършеното от подсъдимия не е изключително по своя характер и съдържание за престъпленията от този вид. Въззивният съд е изложил и подробни съображения за липсата на предпоставки, налагащи изолирането на подсъдимия до края на живота му предвид възможността за поправяне с оглед постигане на специалната превенция (вж. л.47-48 от въззивното решение), които се споделят изцяло от настоящата инстанция. При прегледа на материалите по делото, ВКС намери, че такава възможност не може обосновано да бъде изключена не само поради чистото съдебно минало на подсъдимия, но и поради добросъвестното му процесуално поведение и изразените от него съжаление за извършеното и съдействие за разкриване на обективната истина, които несъстоятелно се оспорват от касатора. Правилно въззивният съд е приел, че последните две обстоятелства са осъществени предвид доказателствената им обезпеченост и следва да бъдат отчетени като смекчаващи вината и обуславящи адекватността на оспореното наказание като вид и размер в контекста на посочените принципни положения по чл.54 от НК за фиксиране на наказателната отговорност на дееца. В мотивите на обжалваното решение коректно е посочено, че още в началото на досъдебното разследване подсъдимият e заявил изрично, че съжалява за това, което е извършил (вж. прочетените на основание чл.279, ал.2, вр. ал.1, т.4 от НПК обяснения на П. от 03.12.2019 г. - т.1, л.12 от ДП). Освен това същият е съдействал при извършения в досъдебното производство следствен експеримент, като подпомогнал разследващите органи да открият автомата, с който е извършено убийството и боеприпасите, включително е давал многократно обяснения в досъдебното производство, изнасяйки данни, които впоследствие са били подкрепени от резултатите от експертните изследвания и възприети от държавното обвинение при обосноваване на обвинителния акт. Тези процесуални усилия на подсъдимия правилно са отчетени от въззивния съд като съдействие за разкриване на обективната истина и основание за занижаване на отговорността му чрез избягване на претендираното от частния обвинител А. по-тежко алтернативно наказание – доживотен затвор, тъй като подсъдимият не е длъжен да прави самопризнания, нито да подпомага процесуалната дейност по разкриване на престъплението и собственото си разобличаване. След като го е направил – закономерно е дал основание на съдилищата за облекчат наказателно правното му положение, поради което доводът в касационната жалба, че с налагане на по-леко наказание от доживотен затвор се нарушава законовият баланс между специалната и генералната превенция и се налага явно несправедливо наказание не може да бъде споделен. Без да омаловажава тежестта на реализираната от подсъдимия престъпна дейност, настоящият състав на ВКС се съгласява с предходните съдебни инстанции, че спрямо дееца е възможно неговото превъзпитание чрез упражняването на наказателна репресия в обема на оспореното наказание осемнадесет години лишаване от свобода и при определения първоначален строг режим за изтърпяването му. Затова и като намира, че наложеното наказание е съответно на престъплението и на целите по чл. 36 от НК, настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания по чл.354, ал.3,т.1 от НПК за отмяна на обжалваното решение и връщане на делото на въззивния съд за увеличаване на наказанието чрез налагане на наказание доживотен затвор. Впрочем искането на касатора ВКС да постанови изменително решение, с което да увеличи наказанието е недопустимо с оглед правомощията на настоящата инстанция по чл.354, ал.3, т.1 от НПК и различията в процесуалното развитие на настоящото дело и такова по чл.354, ал.5 от НПК. Липсват основания и за ревизия на съдебния акт в неговата гражданско-осъдителна част. Оплакването, развито от гражданския ищец А., е заявено, без в жалбата да се изтъкват конкретни съображения в подкрепа на искането за увеличаване на присъденото обезщетение до предявения размер от 150 000 лева. Жалбоподателят е посочил единствено, че жертвата е негов брат и че обезщетението от 80 000 лв. е несправедливо занижено. Прегледът на въззивния акт в тази част не дава основание за споделяне на оплакването за заниженост на обезщетението за причинените от деянието неимуществени вреди, доколкото апелативният съд е отчел родствената връзка между жалбоподателя и жертвата и е съобразил актуалната съдебна практика в аналогични случаи, прилагайки удовлетворително принципа за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, като правилно е отказал последващо увеличение на присъденото от първоинстанционния съд обезщетение поради неподкрепеността на тази претенция с допълнителни и/или конкретни аргументи. За да приеме за неоснователно оплакването срещу присъдения размер на обезщетението и свързаната с това претенция за увеличаването му, ВКС съобрази и некоментираните от въззивния съд данни от свидетелските показания, които касационният жалбоподател е дал в хода на досъдебното производство и които предвид проведената диференцирана процедура по чл.371, т.1 от НПК са били приобщени по реда на чл.281 от НПК към доказателствената съвкупност, чрез прочитането им. В тях касационният жалбоподател е заявил, че към инкриминираната дата не е поддържал добри отношения с пострадалия и дори не е знаел адреса, на който той е живеел с новата си жена (вж. л.104 от НОХД № 965/2020 г. на ОС-Бургас и л.35, т.1 от ДП). Следователно няма причина присъденото обезщетение да се счита несъразмерно и несправедливо в твърдяната от касатора насока. С оспорения размер съдилищата са съобразили в достатъчна степен близкото родство и установените в миналото добри отношения между двамата братя, поради което не се налага предприемане на процесуални действия за завишаване размера на присъденото обезщетение. При така изтъкнатите съображения за неоснователност на доводите в касационната жалба на частния обвинител и граждански ищец А., на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 48 от 21.08.2021 г., постановено по ВНОХД № 78/21 г. на Апелативен съд - Бургас. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: