Р Е Ш Е Н И Е № 146 гр. София, 11.10.2018 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на единадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕНА АВДЕВА БИЛЯНА ЧОЧЕВА при секретар КРИСТИНА ПАВЛОВА и с участието на прокурор КАЛИН СОФИЯНСКИ разгледа докладваното от съдия ЗАХАРОВА наказателно дело № 494/2018 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл. 346, т. 2 от НПК по жалба на адв. И., защитник на подсъдимата Й. Х. Г., срещу въззивна присъда № 39 от 12.04.2018 г., постановена от Великотърновския окръжен съд (ВТОС), НО, по ВНОХД № 99/2018 г. В жалбата на защитника е релевирано касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, , като към ВКС е отправено искане на основание чл. 354, ал. 1, т. 2 вр. чл.24, ал. 1, т. 1 от НПК да отмени обжалваната нова присъда и да оправдае подсъдимата по повдигнатите й обвинения. Изложени са съображения, че изготвеният от съдията-докладчик доклад бил повърхностен и незадълбочен. Недопускането на поисканата съдебно-социологическа експертиза лишило защитата от възможност да развие тезата си в пълен обем. Развити са доводи, че анализът на доказателствата по пункт І на обвинението се изчерпвал с показанията на свидетелите М., от една страна, и К., К. и обясненията на подсъдимата Г., от друга страна. Втората група свидетели категорично пресъздавали различна от представената от обвинението фактическа обстановка. Анализът на доказателствата налагал безусловен извод, че действията на подсъдимата не покривали състава на чл. 325, ал. 1 от НК. Защитникът счита, че материалният закон бил нарушен и по отношение на осъждането на подсъдимата за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4 от НПК. В тази насока съдът неправилно приел за доказано причиняването на лека телесна повреда, тъй като по делото не била налична медицинска документация, нито била изготвена съдебномедицинска експертиза. Освен това въззивният съд неправилно отхвърлил заключението на изслушаната съдебнопсихологична експертиза, съгласно което поведението на Г. било реализирано следствие физиологичния афект, в който се намирала. Деянието й следвало да се квалифицира по чл. 132 от НК, който случай съгласно чл. 161 от НК следвало да се разглежда в производство от частен характер. В съдебно заседание на касационната инстанция подсъдимата Й. Г. не се явява, редовно призована. Защитникът й адв. И. поддържа жалбата и моли да бъде уважена. Представителят на ВКП предлага на съда да остави в сила атакувания съдебен акт. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл. 347 от НПК, намери за установено следното: С присъда от 15.02.2018 г., постановена по НОХД № 413/2017 г., Горнооряховският районен съд, VІІ състав, е оправдал подсъдимата Й. Х. Г. по обвинението за това, че на 18.09.2016 г. в гр. Г. О. при условията на продължавано престъпление е извършила непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото – престъпление по чл. 325, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като на основание чл. 301, ал. 4 от НПК е приел, че извършените от нея действия съставляват административно нарушение, поради което и на основание чл. 6, ал. 1, б. „а” вр. чл. 1, ал. 1, т. 2 от УБДХ й е наложил административно наказание глоба в размер на 300 лева. С присъдата си съдът е признал подсъдимата Г. за виновна в извършването на престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК, поради което и на основание чл. 78а от НК я освободил от наказателна отговорност и й наложил административно наказание глоба в размер на 1000 лева. В тежест на подсъдимата са били възложени направените по делото разноски. По протест на прокурора и по жалба на подсъдимия срещу първоинстанционната присъда е било образувано ВНОХД № 99/2018 г. по описа на ВТОС, като с атакуваната присъда № 39 от 12.04.2018 г. въззивният съд е отменил присъдата на РС – гр. Горна Оряховица, като е признал подсъдимата Г. за виновна в това, че на 18.09.2016 г. в [населено място], на [улица]и във ФСМП – [населено място], при условията на продължавано престъпление, извършила непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, поради което и на основание чл. 325, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 и чл. 54 от НК й е наложил наказания пет месеца лишаване от свобода и обществено порицание, което да се изпълни по местния радиовъзел в [населено място]. Въззивният съд е признал подсъдимата Г. за виновна и в това, че на 18.09.2016 г. в [населено място] причинила лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка без разстройство на здравето, на медицински специалист М. Т. П. – медицинска сестра в ЦСМП – В. Т., филиал Г. О., при изпълнение на службата й, като й ударила шамар по лявата буза, поради което и на основание чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 и чл. 54 от НК й е наложил наказание лишаване от свобода в размер на четири месеца. На основание чл. 23, ал. 1 от НК съдът е определил на подсъдимата общо наказание лишаване от свобода в размер на пет месеца, отложено на основание чл. 66, ал. 1 от НК за изпитателен срок от три години, като присъединил наказанието обществено порицание. 1. Присъдата на въззивната инстанция е атакувана пред ВКС изцяло – както по отношение на осъждането на подсъдимата Г. за престъплението по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, така и по отношение на частта от съдебния акт, с която й е наложено наказание лишаване от свобода в размер на четири месеца за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Правното естество на атакувания съдебен акт по необходимост налага изрично обсъждане на въпроса за допустимостта на подадената касационна жалба в частта й, касаеща престъплението по чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Въпреки че в обжалваната присъда е отразено, че може да бъде протестирана и обжалвана в цялост пред ВКС в 15-дневен срок от обявяването й, този съдебен акт не подлежи на касационен контрол в частта относно обвинението по чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК. Следва да се уточни, че тази част от съдебния акт по съдържание има изменителен характер. Поначало не е трябвало първоинстанционната присъда да се отменя в тази част и да се постановява нова такава по реда на чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК, защото подсъдимата не е била оправдана от първата инстанция по това обвинение, а е била призната за виновна в извършването на инкриминираното престъпление. С оглед осъждането й и по обвинението за престъпление по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, обуславящо съгласно чл. 78а, ал. 7 от НК неприложимост на ал. 1, въззивният съд е бил поставен пред необходимост да отмени постановеното от Горнооряховския районен съд освобождаване на подсъдимата от наказателна отговорност и санкционирането й с административно наказание. Вярно е, че възможността въззивният съд да отмени приложението на чл. 78а от НК не е изрично уредена в разпоредбите на раздел ІІІ, глава двадесет и първа от НПК. В тези случаи следва да се процедира по най-близкия процесуален ред, а именно визирания в чл. 337, ал. 2 от НПК– чрез изменение на първоинстанционната присъда, като се отмени освобождаването от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а, ал. 1 от НК, а на подсъдимата се определи съответното наказание по НК по общите правила за индивидуализация на наказанието. Правомощията на въззивния съд по чл. 336, ал. 1, т. 2 вр. чл. 334, т. 2 от НПК в разглежданата хипотеза са неприложими, тъй като въпросите по чл. 301, ал. 1, т. 1 и 2 не са разрешени от двете инстанции по противоположен начин. По тези съображения ВКС намира, че не са налице предпоставки за проверка по същество на атакувания съдебен акт на ВТОС в посочената част. Повдигнатият от защитника въпрос относно преквалификацията на извършеното деяние по чл. 132 от НК е бил вече разгледан от две съдебни инстанции, като е получил еднозначен отговор. С обсъжданата част от атакуваната присъда ВТОС е финализирал спора във връзка с обвинението по чл. 131, ал. 2, т. 4 от НК. В чл. 346, т. 2 от НПК е указано, че на касационна проверка подлежат „новите присъди, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция” (освен тези, с които деецът е бил освободен от наказателна отговорност с налагане на административно наказание на основание чл. 78а от НК). Обсъжданата норма има предвид не всички актове, постановени от окръжния съд като въззивна инстанция, а само новите присъди – тези, постановени по реда на чл. 336 от НПК, с които се отменя присъдата на първоинстанционния съд и се постановява нова такава. Това са случаите, когато е приложен закон за по-тежко наказуемо престъпление, при наличието на съответен протест и ако е имало обвинение за това престъпление в първата инстанция; когато е осъден оправдан от първата инстанция подсъдим при наличието на съответен протест и съответно обвинение; когато е оправдан осъден от първоинстанционния съд подсъдим. С оглед изменителния характер на частта от въззивната присъда, касаеща обвинението за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4 от НК, по естеството си тя представлява въззивно решение, което е извън обхвата на касационния контрол. 2. Касационната жалба на защитника на подсъдимата Й. Г. срещу въззивната присъда е допустима в останалата част – подадена е от процесуално легитимирана страна по чл. 349, ал. 3 вр. ал. 1 вр. чл. 253, т. 2 от НПК, в законоустановения от чл. 350, ал. 1, вр. чл. 319, ал. 1 от НПК срок, срещу акт, подлежащ на касационно обжалване съгласно чл. 346, т. 2 от НПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Защитникът е развил възраженията си само в аспекта на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК, изрично отбелязвайки, че въззивният съдебен акт е постановен при липса на процесуални нарушения. От съдържанието на сезиращия документ обаче е видно, че залегналата в него аргументация е свързана и с доводи относно ограничено право на защита на подсъдимата Г., които спадат към касационния повод по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Приоритетно следва да се отговори на оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения, тъй като евентуалната им основателност би предопределила изхода на делото. От фактическа страна съставът на ВТОС е приел, че на 18.09.2016 г. вечерта св. К., съседка на подсъдимата Г., започнала да изпитва непоносими коремни болки. Тъй като била оперирана, помолила подсъдимата да потърси медицинска помощ. Подсъдимата и нейният приятел се обадили трикратно на тел. 112 – в 22:11 ч., в 22:22 ч. и в 22:28 ч. с искане на адреса да бъде изпратена линейка. На сигнала се отзовал медицински екип с шофьор св. К. и св. М. – медицински фелдшер. Линейката се забавила, тъй като шофьорът се затруднил с откриването на адреса. Докато уточнявали адреса, срещу линейката се задал друг автомобил, в който се намирала пациентката св. К., придружавана от подсъдимата Г.. Тя била употребила алкохол и се ядосала от закъснението на медицинската помощ, поради което започнала да рита линейката, да крещи и да обижда екипа – викала им „мърши”, „маркучи”, а св. М. нарекла „курва”. Св. К. била преместена в линейката и откарана във ФСМП – Г. О., където била приета за лечение. Подсъдимата Г. не се прибрала вкъщи, а потеглила с такси към болничното заведение. Там се поинтересувала от състоянието на съседката си, за да разбере дали ще я хоспитализират или трябва да я прибере. Тъй като й отказали да предоставят информация за състоянието на пациентката, подсъдимата отново се разгневила. Била боса; във видимо нетрезво състояние; бягала по коридора; чукала по вратите; крещяла обидни думи – „мърши”, „маркучи”, „тъпанари”, „боклуци”, „некадърници”, „скапаняци”; заплашвала, че ще извика телевизия и демонстративно се обаждала по телефона за съдействие. Св. д-р М. й направила забележка да спре скандала, а подсъдимата я дръпнала за ръката и посегнала да я удари, но не успяла, защото лекарката се прибрала в кабинета. Медицинската сестра св. П. й казала да спре да ги притеснява, при което подсъдимата подскочила и й нанесла удар – шамар – по лявата буза. Едва когато разбрала, че медицинският персонал е потърсил съдействие от полицията, подсъдимата Г. напуснала медицинското заведение с такси. При касационната проверка не се установи наличието на отменителното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК. Описаните по-горе в резюме факти са установени от въззивния съд процесуално изрядно, като не са налице дискредитиращи ги основания. Картината на деянието е изяснена при спазване на процесуалните правила, констатациите на съда се основават на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, като всички изводи са надлежно мотивирани. Неясен е контекстът на формулираното в жалбата възражение за „повърхностен и незадълбочен” доклад на съдията-докладчик, нито пък е конкретизирано по някакъв начин отражението на твърдения непълноценен доклад върху правата на подсъдимата. Известно е, че докладът на съдията-докладчик поставя началото на разглеждането на делото (чл. 331, ал. 2 от НПК). От една страна, тази част от въззивното съдебно заседание е проявление на публичността на наказателния процес, тъй като чрез доклада се излагат същността на атакувания съдебен акт, съдържанието на жалбите, протестите и възраженията, допуснатите доказателства (чл. 331, ал. 3 от НПК). От друга страна, докладът има и важна организационна роля за ефективността на процеса, тъй като е насочен към оптимизиране на процесуалната дейност чрез оповестяване на конкретните спорни въпроси, които предстои да бъдат решени по делото. При докладването на делото съдията-докладчик в условията на публичност единствено огласява информацията относно съдържанието на постановения съдебен акт, жалбите, протестите, възраженията и допуснатите доказателства, без да има каквито и да е правомощия по решаване на повдигнатите въпроси. С оглед на това, при положение, че предварително са спазени всички законови изисквания за размяна на съответните книжа между страните, процесуалните им права не се накърняват дори при по-обобщен и схематичен доклад, защото за всички подлежащи на огласяване обстоятелства те вече своевременно са били осведомени. Защитникът неоснователно се оплаква, че защитата била в значителна степен лишена от възможността да развие в пълен обем тезата си, тъй като в закрито заседание по реда на чл. 327 от НПК въззивният съд не допуснал назначаване на поисканата съдебно-социологическа експертиза. Следва да се отчита, че поначало съдебните органи нямат задължение да събират и да се произнасят по доказателствени искания за установяване на факти и обстоятелства извън предмета на доказване или по такива, за които вече са събрани доказателства. Съдът е обвързан от задължение за събиране на доказателства, единствено ако това се налага за разкриване на обективната истина. Затова съгласно чл. 327, ал. 4 от НПК въззивният съд може да допусне нови експерти, ако техните заключения биха имали значение за правилното решаване на делото. В конкретния случай, макар и лаконично, но вярно като краен резултат, в определението си от закрито заседание на 20.03.2018 г. въззивният съд е преценил поставените към поисканата експертиза въпроси за неотносими, като е отхвърлил искането на адв. И. за назначаване на съдебно-социологическа експертиза. Подобно искане е било отправено и към първоинстанционния съд, като е било мотивирано с необходимост да се установи: „… в каква степен са засегнати обществените отношения по двата пункта в обвинението на подсъдимата Г.; как се е отразило това на пострадалото медицинско лице и до каква степен същото е засегнато съобразно [мнението на] обществеността; … изпълнявани ли са изрядно, както повелява етиката и морала на лекарската професия, задълженията от медицинския екип … по отношение на св. Е. К.; дали обществото има от закрила, каквато прокуратурата се опитва да даде…” Конкретните въпроси, които защитникът е настоявал да бъдат изяснени от специалист по социология и/или журналистика, не са цитирани самоцелно. От тях недвусмислено е видно, че на практика защитата се е домогвала да изследва посредством експертиза оценката на обществото за обществената опасност на конкретно извършеното деяние. Изясняването на това обстоятелство чрез проучване на общественото мнение е ирелевантно за нуждите на наказателното производство. Преценката на обществената опасност на деянието е чисто правен въпрос, отговорът на който е изцяло в правомощията на решаващите съдебни органи и се дава само с оглед всички елементи от фактическата обстановка от съществено значение за правилното решаване на делото и въз основа на закона,а не от гледна точка на общественото мнение. ВКС не съзира и допуснати от въззивния съд нарушения при осъществения доказателствен анализ. Жалбоподателят акцентира върху различия между гласните доказателствени средства, като твърди, че обясненията на подсъдимата Г. и показанията на св. К. разкривали различна фактическа обстановка от представената от държавното обвинение, възприета и от съда. Този аргумент всъщност е насочен срещу правилността на фактическите констатации на съда, въз основа на които са формирани изводите за съответните обективни и субективни елементи на инкриминираното по отношение на подсъдимата престъпление по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Твърденията в жалбата не насочват към конкретни пороци на атакувания съдебен акт, а разкриват единствено несъгласието на касатора с приетите от ВТОС факти. Преценката за фактическа необоснованост е извън правомощията на касационната инстанция, тъй като не съставлява самостоятелен касационен повод по чл. 348, ал. 1 от НПК. ВКС многократно и последователно е изтъквал в решенията си, че касационният съд не разполага с процесуални възможности за самостоятелна оценка на доказателствените материали вместо въззивния съд, който е последна инстанция по фактите, поради което няма как автономно да прецени достоверността, респ. недостоверността, на доказателствените материали и да направи собствена преценка за невиновността на подсъдимата. При касационния контрол фактологията на деянието може да се изследва само с оглед процесуалната законосъобразност на конкретните действия на съдебните инстанции по фактите по допускането, събирането, проверката и оценката на доказателствата по делото и правилността на формирането на вътрешното убеждение на решаващия съдебен орган. В светлината на изложеното от ВКС не може да се очаква да подлага на непосредствен анализ доказателствените средства и въз основа на тях да извежда самостоятелни фактически констатации. С такива правомощия касационният съд разполага единствено в хипотезата на чл. 354, ал. 5, изр. 2 от НПК, под която разглежданият случай не попада. Този извод предопределя и неоснователността на отправеното с обсъжданата жалба искане за оправдаване на подсъдимата Г., тъй като то предполага извеждане на нови фактически положения, каквито касационната инстанция не може да установява. При проверката на процесуалната законосъобразност на атакуваната нова присъда настоящият съдебен състав може само да констатира, че в мотивите на въззивния съд доказателствените материали относно спорните факти са били разграничени на две основни групи – показанията на свидетелите С. М., Ц. К., М. М., М. П., С. И., Ю. К., В. Д., Г. Г., Т. П., а от друга – обясненията на подсъдимата и подкрепящите защитната й позиция показания на св. К.. Двете групи разнопосочни доказателствени средства са били проверени достатъчно подробно и задълбочено, преди всичко с оглед взаимната кореспонденция помежду им и собствената вътрешна логичност на всяко от тях. В атакувания съдебен акт е залегнал самостоятелен разбор на доказателствените източници относно посочените по-горе обстоятелства, като обясненията на подсъдимата и показанията на свидетелите от двете групи са били критично преценени поотделно и в тяхната съвкупност; били са съпоставени помежду им; били са проследени логическите несъответствия в поддържаната от подсъдимата версия. В тази връзка ВКС за пореден път подчертава, че правото на съда по вътрешно убеждение да възприема или да елиминира определени доказателствени средства е суверенно, щом като вид логическа дейност се основава на всестранното и пълно изследване на обективните обстоятелства по делото. Процесуалната дейност на ВТОС не може да бъде оспорена и от гледна точка на правилата, визирани от чл. 13, чл. 14, чл. 107, ал. 3 от НПК. Задълженията на въззивния съд по установяване на обективната истина са изпълнени отговорно, като картината на деянията е разкрита обективно и достатъчно детайлно. Установени са всички факти, включени в предмета на доказване по чл. 102 от НПК, като съдът оправдано не е съзрял необходимост от допълнително изясняване на обстоятелствата във връзка с нанесеното от подсъдимата с плесницата телесно увреждане на медицинската сестра М. П., съставляващо лека телесна повреда, изразяваща се в причиняване на болка, без разстройство на здравето. В контекста на наличните еднопосочни, последователни и безспорни доказателства за упражненото от страна на подсъдимата насилие срещу медицинската сестра П. (нейните показания, подкрепени единодушно и от свидетелите д-р К., д-р И., д-р Д., П., Г.) отсъствието на медицинско експертно заключение не обуславя доказателствена непълнота. Впрочем с оглед естеството на нараняването отсъствието на каквато и да е медицинска документация е и напълно обяснимо. При липсата на регистрирани обективни находки, те не биха могли да бъдат изследвани чрез експертиза. Релевираният в жалбата касационен повод по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК е декларативно формулиран, като не са изложени конкретни доводи за материална незаконосъобразност, извън пестеливо маркираното твърдение, че анализът на доказателствата налагал извод за несъставомерност на действията на подсъдимата по чл. 325, ал. 1 от НК. ВКС намира, че в пределите на установените фактически положения по делото законосъобразно и в съгласие със съдебната практика (ППВС № 2/74 г., Р № 485/87 г., ВС, І н.о. и др.) е прието, че поведението на подсъдимата от обективна и субективна страна се субсумира под състава на престъплението по чл. 325, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 от НК. Изложените в тази насока съображения в мотивите на атакувания съдебен акт почиват на вярно разбиране на закона и се споделят изцяло от настоящия касационен състав. Разграничението между дребното хулиганство и престъплението хулиганство е професионално осъществено стриктно съгласно указанията на ППВС № 2 от 29.VІ.1974 г. по н. д. № 4/74 г., р. І, т. 6. Конкретиката на инкриминираните деяния недвусмислено характеризира инкриминираните действия на подсъдимата Г. като непристойни във висока степен: посегателството срещу реда и общественото спокойствие е било осъществено чрез редица агресивни и демонстративни действия – тя е буйствала, крещяла, ритала линейката, обиждала многократно и грубо медицинските лица както от екипа на спешната помощ, така и в медицинското заведение, осъществила е действия на физическо насилие. И двата провокирани от нея скандала са протекли на публични места, в присъствието на други лица, които са станали свидетели на тенденциозното грубо и арогантно отношение към медицинските лица. Такова поведение без съмнение представлява грубо незачитане на установения в държавата порядък и демонстрира явно неуважение към личността и нейните охранявани права, както и към длъжностното качество на медицинския персонал, с което се осъществява обективната страна на престъплението по чл. 325, ал. 1 от НК. Произнесените обидни думи и осъществените физически посегателства красноречиво илюстрират недопустима саморазправа, неприемливо грубиянско отнасяне от страна на подсъдимата, която с чувство на безнаказаност и без никакви задръжки е скандализирала дежурния медицинския персонал, смутила е нормалната дейност на болничното заведение, унижила е човешкото достойнство на медиците, накърнила е телесната неприкосновеност на св. П.. Доказано е и действителното представното съдържание на извършителката, обективирано чрез нейните действията – пряк умисъл за извършване на застрашаващото реда и общественото спокойствие престъпно посегателство. Неправомерното, според защитата, поведение на медицинските лица, нарушили правата на пациентката св. К., което съгласно лансираната защитна теза катализирало последващите събития и мотивирало поведението на подсъдимата, не изключват приетата форма на вина. Обстоятелствата за наличието и на други подбуди при извършване на деянията – притеснението за състоянието на св. К., недоволството от закъснението на екипа на спешната помощ, гневът на подсъдимата, че й отказват информация за състоянието на пациентката, не изключват хулиганския мотив, щом намерението на подсъдимата да се разправя с медиците и да им търси отговорност за начина на изпълнение на професионалните им задължения е било осъществено посредством действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото. Емоциите на подсъдимата, която поначало е искала да помогне на съседката си, са били външно изразени в недопустима форма чрез поведение, изразяващо пълно пренебрежение към установените в обществото правила, към сигурността и спокойствието на околните. ВКС е имал повод да се произнесе, че и при хулиганството е възможно съответните общественоопасни последици да бъдат не само крайна цел на извършителя на противоправния акт, но и негов неизбежен междинен или допълнителен резултат, който деецът съзнава, че неминуемо ще настъпи, в който случай е налице пряк умисъл (Р № 25 от 24.01.2012 г. по н. д. № 3033/2011 г., ВКС, ІІІ н. о.). Водим от горното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на адв. И. срещу присъда № 39 от 12.04.2018 г., постановена по ВНОХД № 99/2018 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, НО, в частта относно обвинението против подсъдимата Й. Х. Г. за престъпление по чл. 131, ал. 2, т. 4 вр. чл. 130, ал. 2 от НК. ОСТАВЯ В СИЛА присъда № 39 от 12.04.2018 г., постановена по ВНОХД № 99/2018 г. по описа на Великотърновския окръжен съд, НО, в останалите й части. Настоящото решение не подлежи на протестиране и обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.