О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 136 гр. София, 05.04.2022 г. В ИМЕТО НА НАРОДА Върховният касационен съд на Република България, второ гражданско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди двадесет и втора година в състав: Председател: ПЛАМЕН СТОЕВ Членове: ЗДРАВКА ПЪРВАНОВА РОЗИНЕЛА ЯНЧЕВА като разгледа докладваното от съдия Янчева гр. дело № 4403 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 344373/19.08.2021 г., подадена от С. И. М., чрез адвокат С. Й., срещу решение № 261512 от 5.03.2021 г. по гр. д. № 5433/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 5.02.2020 г. по гр. д. № 35818/2019 г. на Софийски районен съд за осъждане на С. И. М. да заплати на Е. Р. З. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие извършеното от ответника престъпление, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 4.07.2014 г., до окончателното изплащане на сумата. В останалата част въззивното решение е влязло в сила, като необжалваемо (чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. първо ГПК). Жалбоподателят счита решението в обжалваната част за недопустимо, поради нередовност на исковата молба и произнасяне свръх петитум, както и за неправилно от гледна точка размера на присъденото обезщетение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според С. М. са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото (основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК): 1. Несъответствието между обстоятелствена част и петитум на искова молба води ли до недопустимост на решението; 2. При предявяване на иск по чл. 45 ЗЗД, следва ли да се индивидуализират неимуществените вреди по вид и да се определи какво обезщетение се претендира за всяка от тях поотделно, при условията на обективно съединяване на искове, или е допустимо определянето на един общ размер на обезщетение. От насрещната страна Е. З. е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основание за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд е съобразил, че по делото е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 45, ал. 1 ЗЗД - за осъждане на ответника С. И. М. да заплати на ищеца Е. Р. З. сумата от 15 628.36 лв., от които 15 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, и сумата от 628.36 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от датата на увреждането (4.07.2014 г.), до окончателното изплащане. Съдът е приел за безспорно, че с влязла в сила присъда от 26.04.2017 г. , постановена по НОХД № 2292/2015 г. на СРС, както и решение № 1053/13.10.2017 г., постановено по ВОХД № 2988/2017 г. на СГС, ответникът бил признат за виновен за това, че на 4.07.2017 г., около 11.30 ч., в [населено място], на „Околовръстен път“, на около 100 м от разклона за [населено място], в посока [населено място], на пътното платно, чрез нанасяне на удари с юмрук на дясна ръка в носа и удари с юмруци в областта на главата, причинил на Е. Р. З. средна телесна повреда, изразяващо е в многофрагментно счупване на носните кости с разместване. Нанесената травма наложила извършване на оперативно лечение. Намерил е за установено по делото, че веднага след инцидента ищецът бил откаран от екип на Спешна медицинска помощ и приет за лечение в периода от 4.07.2014 г. до 6.07.2014 г. в Клиника по Неврохирургия към УМБАЛ „Света Ана“ - София. След изписването му от болничното заведение последвало лечение в Клиниката по лицево-челюстна хирургия и УНГ във ВМА-МБАЛ - София, където претърпял операция и останал на лечение в периода 9.07.2014 г. - 11.07.2014 г. В периода на лечение там били депонирани дислоцираните носни костни фрагменти на носната пирамида, направени тампонада на левия носов ход и гипсова превръзка на носа. На 14.07.2017 г. при клиничен стоматологичен преглед, били констатирани следните увреждания: частично счупване на външния ъгъл на зъбната коронка на първи горен ляв зъб с размери 3/3 мм; частично счупване на режещия ръб на зъбната коронка на втори горен ляв зъб с размери 3/2 мм; частично счупване на режещия ръб на зъбната коронка на трети горен ляв зъб с размери 2/1 мм; частично счупване на външната стена на зъбната коронка на седми долен ляв зъб, без откриване на зъбната пулпа; травматично разклащане на първи долен зъб и първи долен ляв зъб - първа степен. Съдът е съобразил приетата по делото съдебно-медицинска експертиза, съгласно която причинените на Е. З. травматични увреждания, изразяващи се в счупване на носните кости, контузията на лицевата част на главата, както и счупването на четири зъба (21, 22, 23 и 37), са причинили болка с висока интензивност до оперативното лечение във ВМА и до края на стоматологичното лечение. Според вещото лице периодът на възстановяване за счупването на носните кости е около 45 дни; за контузиите на лицето - около 20 дни; за счупването на зъбните коронки - до края на стоматологичното възстановяване, което в случая е 29.07.2014 г.; за разклащане на двата долни резци - около два месеца; освен физически болки ищецът е изпитвал и страдания, като резултат от понесения психически стрес и разстройство в социалната адаптация за посочения срок. Обсъдил е събраните гласни доказателства (показанията на свидетелите П. Т.-Л. и Р. Ч.), съгласно които след инцидента лицето на ищеца било цялото подуто, в синини, оттоци в охлузвания; няколко зъба му били избити, а няколко се клатели, в резултат на което З. трудно се хранел, не можел да говори, само фъфлел. Пълното му физическо възстановяване отнело около два месеца, през които не ходил на работа. След завръщането си бил необщителен, затворен, притеснен, депресиран, получавал пристъпи на паника, страхувал се да шофира. И до момента на разпита на свидетелите все още в поведението на ищеца се наблюдавали следи от преживения стрес от инцидента. Въз основа на така изложеното, въззивният съд е направил следните правни изводи: Елементите на фактическия състав на деликтната отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД са: противоправно поведение, настъпването на вреди, причинна връзка между тях и вина у причинителя, Докато вината се предполага до доказване на противното, останалите три елемента подлежат на доказване чрез предвидените в ГПК способи. На основание чл. 300 ГПК съдът, разглеждащ претенцията по чл. 45 ЗЗД, е длъжен да приеме за доказано между страните, че ответникът виновно е извършил описаното в исковата молба деяние, което е противоправно. Задължителната сила на крайния съдебен акт в наказателното производство обхваща и съставомерния резултат. Софийски градски съд е намерил, че в случая, от представените по делото писмени документи, от заключението на назначената съдебно-медицинска експертиза, както и събраните гласни доказателства, са установени всички елементи от фактическия състав на чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди съдебният състав е изложил, че поначало, въпреки липсата на възможност за съпоставяне между претърпените болки, страдания и психически затруднения и паричната престация, законодателят е дал възможност на увредения да претендира парично обезщетение за тези увреждания, като е предоставил на съда да прецени във всеки конкретен случай какъв е справедливият размер на това обезщетение, имащо компенсаторен характер. Визирал е, че понятието „справедливост“, по смисъла на чл. 52 ЗЗД, не е абстрактно понятие. То е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението (т. 2 от Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС). Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, какви физически болки и други неудобства и притеснения е претърпял увреденият, включително допълнителното влошаване състоянието на здравето, козметични и друг външни дефекти, силата, интензитетът и продължителността на болковия синдром, отшумял ли е той, продължителност на лечението и извършените медицински манипулации, възможност на увреденото лице да продължи трудовата си кариера и да се социализира. Във всички случаи като база за определяне на паричното обезщетение за причинени неимуществени вреди служат стандартът на живот в страната и средностатистическите показатели за доходи по време на възникване на увреждането и общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществените вреди, като не се допуска размерът на обезщетението да бъде и източник на обогатяване на пострадалия. Въззивният съд е посочил, че при определяне размера на дължимото обезщетение същият взема предвид, на първо място, характера на получените физически вреди на ищеца, а на второ място - отражението на инцидента върху психиката на ищеца. Съдът е кредитирал изцяло заключението на съдебно-психиатричната експертиза по делото, съгласно което преживеният от ищеца инцидент, с нанесения му от ответника побой, има характер на стресор с трайни негативни отражения върху психичното и психосоциалното функциониране. Стресогенното събитие е обусловило отрицателни емоционални състояния и преживявания. Въз основа на събраните доказателства е направил извод, че след инцидента ищецът не е могъл нормално да диша, да се храни и говори за период около месец, докато е траело оперативното му лечение по наместване на счупените носни кости и стоматологично лечение на счупените и разклатени зъби; физическите болки и страдания продължили около два месеца, като по-интензивни били в първите двадесет дни. Инцидентът се е отразил и на социалния му живот, като след него З. се страхувал да шофира, избягвал социални контакти, станал доста по-затворен и необщителен. Като е съобразил, от една страна, вида, тежестта и броя на уврежданията, възрастта на пострадалия, който към момента на увреждането е бил на 26 години, обстоятелствата, при които е настъпило увреждането - след спречкване между страните, докато шофирали личните си автомобили по околовръстен път на [населено място], интензивността на търпените болки и страдания от ищеца, както и тяхната продължителност, в т.ч. продължителността на възстановителния период до два месеца, по време на които З. е изпитвал силни болки, отражението върху психическото му състояние - страх и притеснение да общува с други хора и нежелание да управлява сам лек автомобил, претърпените медицински интервенции, а от друга страна - възстановеното му състояние, съществуващите в страната обществено-икономически условия към момента на настъпване на вредите, стандарта на живот, средно статистическия размер на доходите, съобразно данни на Националния статистически институт, както и създадения от съдебната практика ориентир, относим към аналогични случаи, без той да има самостоятелно значение, въззивният съд е счел (в унисон с приетото и от първоинстанционния съд), че сумата от 15 000 лв. се явява справедливо по размер обезщетение за търпените от З. неимуществени вреди. Софийски градски съд е разгледал и наведените от ответника доводи за наличие на съпричиняване, като е намерил същите за неоснователни. Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят е визирал основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно дадените в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни разяснения точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая никакви конкретни доводи във връзка с тези предпоставки не са изложени от С. М. и те не са налице, тъй като приложимата в случая правна уредба не е неясна и непълна, а по въпросите е налице съдебна практика, която не се налага да бъде променяна, и с която въззивното решение е съобразено. Освен това, първият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателя и не кореспондира с изложеното в исковата молба, като в последната не е налице соченото противоречие между обстоятелствената й част и формулирания петитум. По втория въпрос актуалната практика по чл. 290 ГПК, която се споделя и от настоящия съдебен състав (напр. решение № 136/8.12.2017 г. по гр. д. № 5025/2016 г., ІІІ г. о., решение № 47/24.06.2020 г. по гр. д. № 3349/2019 г., ІІІ г. о., решение № 147/21.12.2020 г. по гр. д. № 4295/2019 г., ІV г. о.), приема, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост – за всички претърпени неимуществени вреди от деликта. В мотивите към решението си, обаче, съдът трябва да посочи конкретно обстоятелствата, които е взел предвид, както и значението им за определения от него размер на обезщетението за неимуществени вреди. Атакуваното въззивно решение съответства изцяло на тази практика. Настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира и че обжалваното пред него решение не е вероятно нищожно или недопустимо, както и очевидно неправилно. В частност, исковата молба е редовна; не е налице произнасяне от съда свръх петитум. Присъдено е обезщетение именно за твърдените в исковата молба вреди и в претендирания размер. Предвид изложеното, не следва да се допуска касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба има право на направените от него разноски за адвокат пред ВКС в размер на 980 лв. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, О П Р Е Д Е Л И: НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 261512 от 5.03.2021 г. по гр. д. № 5433/2020 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 5.02.2020 г. по гр. д. № 35818/2019 г. на Софийски районен съд за осъждане на С. И. М. да заплати на Е. Р. З. сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени вследствие извършеното от ответника престъпление, ведно със законната лихва от датата на увреждането – 4.07.2014 г., до окончателното изплащане на сумата. ОСЪЖДА С. И. М. да заплати на Е. Р. З. разноски пред ВКС в размер на 980 лв. (деветстотин и осемдесет лева). Определението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: