О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 211
София, 23.03.2021 год.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:Мими Фурнаджиева
ЧЛЕНОВЕ:Василка Илиева
Десислава Попколева
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр.дело № 3101 по описа за 2020 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Република България, чрез прокурор С. Л. – прокурор при Апелативна прокуратура в гр. Пловдив и по касационна жалба на Й. С. В. чрез пълномощника му адв. Е. Н. против решение № 65/01.07.2020 г. по в.гр.д. № 83/2020 г. на Пловдивски апелативен съд.
Касаторът Й. С. В. обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 606/19.11.2019 г. на Окръжен съд Стара Загора по гр.д. № 59/2019 г., с което искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е уважен за разликата над 16 000 лв. до 50 000 лв., искът е отхвърлен за разликата над 16 000 лв. до 50 000 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.05.2016 г. до окончателното изплащане, както и в частта, с която е потвърдено решение № 606/19.11.2019 г. на Окръжен съд Стара Загора по гр.д. № 59/2019 г. за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 50 000 лв. до пълния предявен размер от 500 000 лв.
Касаторът Прокуратура на Република България обжалва въззивното решението в частта, с която е потвърдено решение № 606/19.11.2019 г. на Окръжен съд Стара Загора по гр.д. № 59/2019 г. за осъждане на касатора да заплати на Й. С. В. на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди – преживени тежки душевни болки и морални страдания, настъпили от незаконно задържане и обвинение по ДП № 609/2010 г. на ОД на МВР-Стара Загора до размера от 16 000 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 27.05.2016 г. до окончателното изплащане.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът – ищец обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради допуснати нарушения на материалния закон – чл.52 ЗЗД, на процесуалния закон и по-конкретно на разпоредбата на чл.236, ал.2 ГПК, както и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Основните доводи са, че въззивният съд не е изложил в мотивите си защо справедливостта налага този нисък размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди, който размер не съответства нито на броя и тежестта на повдигнатите обвинения, нито на тежестта и продължителността на взетите мерки за неотклонение - „задържане под стража“ и „домашен арест“. Според касатора, при определяне размера на обезщетението, съдът не е отчел в достатъчна степен настъпилото хронично заболяване – „други реакции на тежък стрес“, за което експертът изрично е посочил, че е в пряка причинно-следствена връзка със задържането под стража и незаконното обвинение, както и настъпилото по време на задържането му влошаване на здравословното му състояние. Твърди се, че необосновано и в противоречие със събраните по делото писмени и гласни доказателства, въззивният съд е приел, че не е налице причинно-следствена връзка между задържането под стража и повдигнатите обвинения на ищеца и изключването му от политическа партия ГЕРБ и прекратяването на брака му.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят следните въпроси в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: 1/ Кои са обективно съществуващите в конкретния казус обстоятелства, определящи размера на обезщетението за неимуществени вреди съгласно правилото на чл.52 ЗЗД и как се отнасят те към намаления от въззивния съд размер на обезщетението; 2/ Общественият критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД налага ли сходно разрешаване на аналогични случаи, поради което следва ли да е единна съдебната практика в сходни хипотези, както и дали големи различия между присъдените размери на обезщетенията по дела със сходни факти нарушава този критерий; 3/ Следва ли въззивният съд да отговори, след самостоятелна преценка на доказателствата и фактите, на всички искови претенции, както и на възраженията и доводите на въззивника със самостоятелни мотиви, особено когато не възприема изводите на първата инстанция относно размера на справедливото обезщетение и го счита за прекомерно и 4/ Има ли по-значими или по-категорични сред допустимите доказателства в гражданския процес и дали единствено чрез медицински документи и експертиза се установяват медицински симптоми, оплаквания и проблеми със здравето. По всички въпроси се поддържа, че даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в конкретно посочени и приложени към жалбата решения по чл.290 ГПК, а по първите два въпроса и в противоречие и със задължителната практика на ВС, обективирана в т.II от ППВС № 4/23.12.1968 г.
Касаторът - ответник обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Доводите са свързани с нарушаване на принципа за справедливост, регламентиран в чл.52 ЗЗД, както и с неправилна преценка на свидетелските показания, довела до необоснованост на изводите му относно наличието на причинно следствена връзка между задържането и незаконното обвинение и влошеното здравословно състояние на ищеца. Не било отчетено и обстоятелството, че по делото липсват доказателства за настъпили трайни негативни последици върху физическото здраве на ищеца.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставя процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган и настъпването на вредите, като се поддържа, че по него въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 449/17.06.2009 г. по гр.д. № 3696/2007 г. на IV г.о., постановено по реда на чл. 218а, ал.1, б.“б“ ГПК/отм./. Други конкретни правни въпроси не са поставени в изложението, а съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. В изложението се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението.
За да отмени частично решението на първоинстанционния съд и вместо него да постанови друго, с което да отхвърли иска по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за разликата над 16 000 лв. до присъдения размер от 50 000 лв. - обезщетение за неимуществени вреди, а в останалата част, с която искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер – да потвърди решението на първата инстанция, въззивният съд, кредитирайки показанията на разпитаните по делото свидетели и заключението на съдебно-психиатричната експертиза, е приел, че ищецът е претърпял неимуществени вреди от воденото него наказателно производство по повдигнатото му обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление, изразяващи се в психически и емоционален стрес, изострени здравословни проблеми по време на престоя в следствения арест, безсъние, тревожност, състояние на депресия, продължило по време на изтърпяване на първите две мерки за неотклонение – „задържане под стража“ и „домашен арест“, т.е. за период от 11 месеца, след което постепенно оплакванията са отшумели, като са останали само такива, свързани с тревожност и нарушен сън. Приел е, че вследствие на воденото наказателно производство се е променил и стандартът на живот на ищеца, като след промяна на мярката му за неотклонение, той е работел, но постоянно сменял работата си. Предвид липсата на доказателства, съдът е приел за недоказани твърденията на ищеца за заеманата от него ръководна длъжност в структурата на ПП ГЕРБ /организационен секретар/, реалната му възможност да се кандидатира за общински съветник в общинските избори през 2011 г. и бъдещата му политическа кариера, за което да му е попречило единствено воденото срещу него наказателно производство. Приел е за недоказана и пряката причинна връзка между прекратяването на брака му и повдигнатото обвинение и постановената мярка „задържане под стража“, с аргументи, че не е житейски оправдано здравината на една брачна връзка, градена в продължение на 30 години, да бъде разрушена от едно единствено, макар и съществено действие на прокуратурата. За недоказани е намерил и твърденията за влошено здравословно състояние на ищеца по време на задържането му или впоследствие в хода на наказателното производство, изразяващо се в настъпили проблеми със сърцето, кръвното налягане, стомаха, костите или бъбреците. С оглед реално претърпените неимуществени вреди от ищеца, установени по вид, интензитет и продължителност, настъпилата промяна в характера му и в отношенията с близки и познати, както и в обичайния му начин на живо, изживените негативни емоции и създадената несигурност в бъдещото поради възможното му осъждане, тежестта на повдигнатото обвинение за извършено тежко умишлено престъпление, в т.ч. предвижданото за него наказание, тежестта и продължителността на взетите мерки за неотклонение, които са се отразили върху психиката и ежедневния му живот, продължителността на производството /около 3 години и половина/, както и при съобразяване на критериите, заложени в ППВС № 4/23.12.1968 г. и наложилото се в обществото понятие за справедливост, съдът е определил обезщетение в размер на 16 000 лв., който размер според него е достатъчен за репариране на понесените от ищеца неимуществени вреди.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия поставен от касатора В. въпрос, тъй като той няма характер на правен по смисъла на т.1 от на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а е фактически и предполага разглеждане на доводите за неправилност на съдебното решение, т.е. на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Няма характер на правен и четвъртия, поставен в изложението въпрос, доколкото предполага обсъждане на събраните по делото доказателства за установяване на твърденията за претърпени конкретни неимуществени вреди и съответно преценка на законосъобразността на направените от въззивния съд въз основа на тези доказателства фактически и правни изводи, а тази преценка може да бъде извършена едва след като решението бъде допуснато до касационно обжалване, т.е. в производството по чл.290 ГПК.
Вторият и третият въпрос са относно критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди и за задължението на въззивния съд да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по размер и да изложи собствени мотиви при прилагане на обществения критерий за справедливост по чл.52 ЗЗД, включително в случаите, при които въззивният съд не възприема определеното от първата инстанция обезщетение. Така поставените и преформулирани от съда съгласно разясненията в т.1 от т.1 от на ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, въпроси отговарят на общия и допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което обуславя допускане на касационно обжалване на въззивното решение, за да се провери налице ли е противоречие с разрешенията, дадени с решение № 88/16.07.2018 г. по гр.д. № 4209/2017 г. на III г.о., решение № 37/11.02.2009 г. по гр.д. № 5637/2007 г. на I г.о., решение № 215/18.11.2014 г. по гр.д. № 1287/2014 г. на III г.о., решение № 22/26.03.2018 г. по гр.д. № 1552/2017 г. на III г.о., решение № 14/10.02.2014 г. по гр.д. № 3706/2013 г. на IV г.о., решение № 292/11.03.2015 г. по гр.д. № 3435/2014 г. на III г.о., както и със задължителната практика на ВС – ППВС № 4/23.12.1968 г. Според посочената практика понятието справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Последното трябва да е съразмерно с вредите и да отговаря, както на конкретните данни по делото, така и на обществените представи за справедливост. Въззивният съд е длъжен да изложи и собствени съображения, основани на конкретно установените по делото обстоятелства от значение за определяне на обезщетението по справедливост при извод за прекомерност по отношение на присъденото на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди и определяне на по-нисък размер, като изложи мотиви и обоснове този свой извод не абстрактно, а въз основа на конкретните обстоятелства по делото.
Поставеният от касатора - ответник процесуалноправен въпрос за задължението на съда, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да изследва и установи пряката и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразността на акта, действието или бездействието на държавния орган и настъпването на вредите, макар да отговаря на общото основание за допускане на касационно обжалване, няма претендираното от касатора значение, тъй като в конкретния случай въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т.д. № 3/2004 г., както и с практиката на ВКС, обективирана в решение № 449/17.06.2009 г. по гр.д. № 3696/2007 г. на IV г.о., постановено по реда на чл. 218а, ал.1, б.“б“ ГПК/отм./. Видно от мотивите на решението, въззивният съд изрично и ясно е посочил за кои от претендираните с исковата молба неимуществени вреди приема, че е установено наличието на пряка причинна връзка с незаконното обвинение и за кои вреди такава връзка не е установена.
Неоснователно се поддържа и основанието на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на решението. Според касатора - ответник, очевидната неправилност на решението следва от допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с преценката на събраните по делото доказателства. Изложените от касатора съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. При това положение не се установяват хипотезите на тази квалифицирана форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Ето защо, релевираните от касатора-ответник основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК, не са налице.
Настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че е налице релевираното в изложението на касатора-ищец основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За касационното обжалване, касаторът дължи държавна такса в размер на 5,00 лв. на основание чл.18, ал.3 ТДТ, които се събират от съдилищата по ГПК.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65/01.07.2020 г. по в.гр.д. № 83/2020 г. на Пловдивски апелативен съд по касационна жалба с вх. № 6242/17.08.2020 г., подадена от Й. С. В. чрез адв.Е. Н..
УКАЗВА на касатора Й. С. В. в едноседмичен срок от получаване на препис от определението да представи в деловодството на касационния съд доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5.00 лв., като в противен случай производството пред касационния съд ще бъде прекратено.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 65/01.07.2020 г. по в.гр.д. № 83/2020 г. на Пловдивски апелативен съд по касационна жалба с вх. № 5322/24.07.2020 г., подадена от прокурор С. Л. – прокурор при Апелативна прокуратура в гр. Пловдив.
Делото да се докладва на председателя на IV г.о. след представяне на доказателства за внесена държавна такса за насрочването му в открито съдебно заседание.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: |