Р Е Ш Е Н И Е № 42 гр. София, 12.05.2017 г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети февруари през 2017г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ЗАХАРОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Ил. Рангелова и в присъствието на прокурора П. Маринова разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 1261 по описа за 2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалба на защитника на подсъдимия И. Е. Н. срещу решение № 34 от 28.10.2016 г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 65/2016 г. С жалбата е оспорена правилността на начина, по който апелативната инстанция е тълкувала нормите относно давността за гражданската отговорност. Според защитника, верността на декларираните от подсъдимия обстоятелства, послужили като основание да му бъдат изплатени инкриминираните компенсационни суми, е могло да бъде проверена веднага от компетентните органи на Министерството на отбраната чрез справка в имотния регистър, който е публичен. Настоява, че извършената от подсъдимия продажба на жилищен имот следва да се счита „известна на всички“, съотв. и на компетентните органи в Министерството на отбраната именно заради вписването й в този регистър. Поради това според защитника не може да се твърди, че откриването на подсъдимия като причинител на граждански деликт е станало едва при постъпването на справката от Агенцията по вписванията във Военно-окръжната прокуратура, а се е случило в един по-ранен момент, свързан момента на самото деклариране или с датата на всяко от извършените в полза на подсъдимия плащания. Основания за тезата си е извел и от практиката на ВКС относно давността за вземанията по павловия иск. Критикува предявяването на гражданския иск за една обща сума, а не за отделните, съставящи я плащания, като наред с това счита, че липсва яснота и относно момента, от който се претендира начисляване на законна лихва. Направено е в касационната жалба искане за отмяна на обжалваното въззивно решение като неправилно и за обезсилване на първоинстанционната присъда в гражданско-осъдителната й част или за изменяването й чрез отхвърляне на гражданския иск за периода до 07-ми юни 2013 г. Предлага се евентуално да бъде приложена специалната 3-годишнта давност спрямо претендираната законна лихва отпреди 07-ми юни 2013 г., както и за главницата отпреди 07-ми юни 2011 г. В съдебното заседание пред настоящата инстанция защитникът поддържа жалбата, изложените в нея доводи и направените искания. Акцент поставя на начина, по който е формулиран приетият за съвместно разглеждане в наказателното производство граждански иск – чрез посочване на общата претендирана сума, а не на отделните, съставящи я плащания, като според него същевременно се иска присъждане на законна лихва върху всяка една от тези суми. Счита, че с оглед на това гражданският иск е нередовен, а произнасянето на предходните съдебни инстанции по него е недопустимо. Представителят на Върховната касационна прокуратура пледира за оставяне в сила на въззивното решение. Поддържа, че давността за гражданската отговорност за деликт започва да тече от датата на откриването на дееца, която не може да предшества момента на установяването на самото нарушение. Процесуалният представител на гражданския ищец – Министерство на отбраната, редовно призован за датата и часа на съдебното заседание, не се явява и не взема отношение по жалбата. Подсъдимият, редовно призован, не взема лично участие в заседанието. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка в очертаните от чл. 347, ал. 1 НПК предели, установи следното: С присъда № 37 от 20.07.2016 г., постановена по НОХД № 138/2016 г., състав на Военния съд в гр. Пловдив е признал подсъдимия И. Н. за виновен в това, че в периода от 29.10.2010 г. до 17.07.2015 г. във военно формирование ... – Пловдив, при условията на продължавано престъпление и чрез използване на документи с невярно съдържание, получил без правно основание чуждо движимо имущество – парична сума в размер на 6 131,67 лв., собствена на Министерството на отбраната, с намерение противозаконно да я присвои, поради което и на осн. чл. 212, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 1 НК го е осъдил на една година лишаване от свобода, като на осн. чл. 66, ал. 1 НК е отложил изпълнението на това наказание за срок от три години, считано от влизането на присъдата в сила. С тази присъда подсъдимият е осъден да заплати в полза на МО обезщетение за претърпени имуществени вреди от престъплението в размер на 6131,67 лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането – 17.07.2015 г. Съдът е възложил в тежест на подсъдимия заплащането на направените по воденето на делото разноски и държавна такса, извършил е и разпореждане с веществените доказателства по делото. С оспореното по касационен ред въззивно решение присъдата е потвърдена изцяло. Жалбата срещу това решение е неоснователна. Преди всичко няма причини да се отрече редовност на молбата за предявяване на гражданския иск. Тя има предписаното от чл. 85 НПК съдържание и произнасянето на съдилищата по нея не е недопустимо. Начинът, по който е формулирана в тази молба претенцията с посочване на общ размер на причинената вреда, е съобразен със спецификите на продължаваното престъпление, за каквото подсъдимият е бил обвинен и осъден. Продължаваното престъпление е единно от гледище на материалния закон, макар да включва в обема си множество деяния. В случая искът е предявен съобразно с общия престъпен резултат. По отношение на законната лихва, претенцията е за присъждането й от датата на довършване на продължаваното престъпление, а не от датата на всяко инкриминирано плащане, както неправилно се твърди от страна на защитата. Що се касае до момента, от който подсъдимият следва да се счита за установен като делинквент и от който е започнала да тече погасителната давност за гражданската отговорност, въззивният съд го е свързал с момента, когато органите на досъдебното производство са получили от Агенцията по вписванията справка за вписванията, отбелязванията и заличаванията по персоналната партида на подсъдимия – 21.04.2015 г. Тази преценка на въззивната инстанция неправилно игнорира факта, че след постъпването на въпросната справка във Военно-окръжната прокуратура, подсъдимият още три пъти е получил компенсационни суми в рамките на престъпната си дейност – на 14-ти май, на 12-ти юни и на 17-ти юли 2015 г. Т.е. становището на въззивния съд по същество означава, че и след установяването му като евентуален извършител на престъпление, подсъдимият е имал възможността безпрепятствено да продължи престъпната своя дейност. Изводът е неприемлив, а не се потвърждава и от обективните данни по делото. Инкриминираното поведение на И. Н. е правно квалифицирано от прокурора и от двете предходни съдебни инстанции по чл. 212 НК и тази квалификация понастоящем е непререкаема, предвид липсата на оспорването й по касационен ред. Престъплението по чл. 212 НК е резултатно и увреждащо. То бива довършено с настъпването на указания в състава му престъпен резултат – преминаване на предмета му във властта на дееца. Доколкото в случая е налице усложнена престъпна дейност във формата на продължавано престъпление, този резултат бива постигнат с получаване от дееца на инкриминираната по последното деяние парична сума, като част от един общ престъпен резултат. Т.е. престъплението е довършено на 17.07.2015г., когато подсъдимият е получил последната инкриминирана компенсационна сума. Това е моментът, от който вредите от престъплението се считат настъпили, а вземането на ощетеното юридическо лице е станало изискуемо. Действително, правилото на чл. 114, ал. 1 ЗЗД определя моментът, от който вземането е станало изискуемо като такъв, от който започва да тече давността за гражданската отговорност. С чл. 114, ал. 3 ЗЗД обаче е въведено изключение от това правило по отношение на вземанията от непозволено увреждане, като е прието, че за тях давността тече от откриването на дееца. В случая моментът на идентифицирането на подсъдимия като извършител на деликт не може да се свърже с момента на подаването от негово страна заявленията-декларации, съдържащи вписаното невярно обстоятелство, както счита защитникът. Като се изключи относимостта към решаването на казуса на всички, изложени в касационната жалба разсъждения относно оповестителното действие на вписванията в имотния регистър, неправилно приравнено на информираност на всички относно вписните обстоятелства, важно е в случая, че моментът на декларирането на неверните обстоятелства от подсъдимия не е свързан с възникването на имуществената вреда, а го предхожда във времето. Съответно, този момент не може да се свърже с изискуемостта на вземането, респ. и с началото на давността. Логически невъзможно е да бъде установен извършител на деликт преди реално да е настъпила вреда. От друга страна, предмет на разследване по делото е не изпълнението или неизпълнението от страна на компетентните органи на Министерството на отбраната (жилищната комисия по чл. 5, ал. 1 от наредба № Н-22 от 16.07.2010 г. на министъра на отбраната, Централното военно окръжие и др.) на техни задължения по проверка на верността на данните, вписвани в инкриминираните заявления-декларации, за да се изследва какво тези органи са могли или са били длъжни да сторят и което са изпълнили или не са изпълнили. Предметът на разследване по делото е ограничен единствено и само до действията на подсъдимия по невярно деклариране на обстоятелства, релевантни за отпускане на компенсационни суми в негова полза от страна на МО и получаването на тези суми без правно основание. Извършеното във всеки от посочените в обвинителния акт случаи невярно деклариране е имало за подсъдимия обвързващ ефект и е било достоверно за жилищната комисия до установяването на противното. Моментът на идентифициране на подсъдимия като извършител на деликт не може да се свърже и с момента на получаването на инкриминираните от обвинението суми, в т.ч. и с датата 17.07.2015 г., на която той е получил последната компенсационна сума, тъй като към този момент все още не е било известно, че липсва правно основание за получаването на парите от негова страна. Този факт към същия момент е бил известен единствено на самия подсъдим. Установяването на подсъдимия като извършител на деликта не може да се свърже и с датата, на която във Военно-окръжната прокуратура е постъпил отговорът от Агенцията по вписванията, съдържащ данните за извършената от него през 2010 г. продажба на жилищен имот. Както бе посочено по-горе, увреждащата инкриминирана дейност е продължила и след постъпването на този отговор във ВОП и до 17.07.2015 г., за което подсъдимият е и осъден. Юридически несъстоятелно е да се твърди, че въпреки установяването му като извършител евентуално на престъпление и като извършител на гражданско-правен деликт, той е бил в състояние да продължи да върши същите деяния. Към датата на получаване на справката от Агенцията по вписванията, органите на досъдебното производство не са имали данни за извършено от Н. престъпление. Самата информация от справката (съдържащ данни не само за подсъдимия, а за още 17 лица) е мотивирала предприемане на проверка от тяхна страна, събиране и на други данни, съпоставянето и анализа им, за да се стигне до идентифициране на подсъдимия като евентуален извършител на престъпление, респ. като увредило имуществените интереси на МО лице. В резултат на това на 09.02.2016 г. е било образувано досъдебното производство срещу Н. с оглед на събраните данни за евентуално извършено от него престъпление, определено в прокурорския акт като такова по чл. 212 НК. При това положение и доколкото извършителят на деликт не може да бъде идентифициран като такъв преди да е установено самото увреждащо деяние/деяния, следва да се приеме, че давността за гражданската отговорност на подсъдимия в случая е започнала да тече именно от датата, на която е образувано досъдебното производство – 09.02.2016 г. От тази дата е започнала да тече погасителната давност за вземането на гражданския ищец, както по отношение на главницата (сумата, представляваща предмет на престъплението), така и по отношение на лихвите върху нея. Към датата на предявяване на иска – 09.06.2016 г. вземането на МО към подсъдимия очевидно не е било погасено по давност в която и да е своя част. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, Второ наказателно отделение Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 34 от 28.10.2016 г. на Военно-апелативния съд, постановено по ВНОХД № 65/2016 г. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.