10 Р Е Ш Е Н И Е № 123 гр.София, 09.06.2020г. в и м е т о н а н а р о д а Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в сcдебно заседание на девети юни, две хиляди и двадесета година в състав: Председател: ВЕСКА РАЙЧЕВА Членове: ЗОЯ АТАНАСОВА ГЕНИКА МИХАЙЛОВА при секретаря В.Стоилова като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д.N3593 по описа на ВКС за 2019 год. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е по чл.290 ГПК. Обжалвано е решение от 18.04.2019г. по гр.д.№83/2019г. на АС Пловдив, с което е уважен частично иск с правно основание чл.135 ЗЗД. Допуснато е касационно обжалване по въпроса: налице ли е преюдициален спор по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК при образувано производство, приключило с издаване на заповед за изпълнение, която не е връчена на длъжника, по отношение на иска по чл.135 ЗЗД . Жалбоподателите А. Д. Б., Д. Д. Б. и И. Б. Б., чрез процесуалния си представител поддържат, че решението е неправилно,молят да се отмени и да се отхвърли предявения иск изцяло. Ответникът Е. Б. С., в писмено становище чрез процесуалния си представител поддържа, че решението е правилно и моли да бъде оставено в сила. С определение от 16.10.2019г. по ч.тр.д.№3592/2019г. ВКС е присъединил за съвместно разглеждане към настоящето производство и ч.гр.д.№3592/2019г. по описа на ВКС на основание чл.213 ГПК. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е обявил за относително недействителен спрямо Е. Б. сключения между И. Б. и Д. Б. договор за дарение, обективиран в НА /№//2010г.. на нотариус под /№/ в НК на СГРАДА с идентификатор/№/, находяща се в [населено място], със застроена площ: 344 кв.м., и СГРАДА с идентификатор/№/, находяща се в [населено място], със застроена площ: 344 кв.м. до размера на собствената на ответника - длъжник 1/2 ид.ч. от имотите, като сделка, увреждаща интересите на кредитора. Със същото решение искът е отхвърлен срещу А. Д.. Съдът е приел, че качеството на кредитор на жалбоподателя - ищец се установява от четири броя изпълнителни листове - от 30.11.2016г. по ч.гр.д.№16107/2016г. на РС Пловдив за сумата 20 000 лева по запис на заповед от 24.01.2010г., изпълнителен лист от 27.12.2016г. по ч.гр.д.№17383/2016г. на РС Пловдив за сумата 43000 лева по запис на заповед от 15.12.2016г., изпълнителен лист от 29.03.2017г. по ч.гр.д.№4268/2017г. по описа на РС Пловдив за сумата 15340 евро по запис на заповед от 01.03.2010г. с падеж 30.03.2014г. и изпълнителен лист от 30.03.2017г. по ч.гр.д.№4468/2017г. на РС Пловдив за сумата 83000 лева по запис на заповед от 14.11.2010г. с падеж 30.03.2014г. Прието е, че е без правно значение за установяване качеството кредитор е и факта, че ищецът не е инициирал изпълнително производство (поне липсват доказателства в тази насока), при което длъжникът да може да възрази по издаване на заповедта за изпълнение. Установено е, че атакуваната сделка-дарение е сключена на 26.07.2012г., а видно от представените копия на изпълнителни листове, задълженията са възникнали през 2010г. (когато са издадени записите на заповед, въз основа на които са издадени изпълнителните листове). Прието е, че задълженията на И. Б. са възникнали преди изповядване на процесната сделка, както и че при безвъзмездните сделки знание за увреждането от страна на длъжника не е необходимо да се изследва, достатъчно е към момента на изповядване на сделката да е знаел за задължението. Посочено е същот така, че в настоящия случай не е необходимо и да се изследва знание у приобретателя по сделката ( макар и в случая това да е низходящ на длъжника, по отношение на който действа и презумпцията по чл.135, ал.2 от ЗЗД), тъй като при безвъзмездните сделки увреждане е винаги налице, т.к. фактически се намалява имуществото на длъжника без той да получава никаква насрещна престация, при което се затруднява или препятства удовлетворяване на вземането на кредитора(в този смисъл се е позовал на Р № 18/04.02.2015г. ,гр. д. № 3396/2014 г., IV г. о., ВКС). Съдът е счел, че в случай, че се установи увреждащо действие от длъжника, е без правно значение дали последния разполага с друго имущество, с което да удовлетвори кредитора. Прието е, че вземанията по заповедите на заповед не са отречени със сила на пресъдено нещо, нито има висящи дела за оспорване на вземанията по тях. Счетени са за неоснователни възраженията във въззивната жалба, че е налице преобезпечаване на кредитора, т.к. длъжникът имал и друго имущество, по отношение на което са заведени Павлови искове, както и че стойността на имуществото надхвърля многократно претендираните вземания. Изложени са съображения за това, че кредиторът има право да се удовлетвори от цялото имущество на длъжника и всяко негово намаление уврежда интересите му, а длъжникът винаги може да преодолее обявяването на относителна недействителност като изпълни задължението или оспори вземането и се снабди с позитивно за себе си решение в тази насока. По изложените съображения, съдът е приел, че се установяват елементите от хипотезата на нормата на чл.135 ЗЗД и предявеният иск за обявяване на относителна недействителност по отношение на ищеца Е. Б. на сключеният между И. Б. и Д. Д. договор за дарение е основателен и доказан, поради което и следва да бъде уважен. Съдът е обявил сделката за недействителна по отношение на припадащата се част на съпруга длъжник като е съобразил ТД№5/2013г. ОСГТК на ВКС. Допуснато е касационно обжалване по въпроса: налице ли е преюдициален спор по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК при образувано производство, приключило с издаване на заповед за изпълнение, която не е връчена на длъжника, по отношение на иска по чл.135 ЗЗД Кога е налице връзка на преюдициалност с висящ процес е даден отговор в ТД№2/2017г. ОСГТК на ВКС, в което се приема, че при паралелно развиващи се производства , такова разглеждащо вземането на кредитора / както в случаите на предявен иск от кредитора за установяване на вземането му, така и в случайите на предявен от длъжника иск за установяване несъществуването му/ и това по Павловия иск, е налице връзка на преюдициалност.В тълкувателното решение се приема, че в разглеждания случай при преценката за преюдициалност следва да се съобразят предназначението и предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД, като се посочва , че съдът по Павловия иск изхожда от положението, че вземането съществува, ако произтича от твърдените факти /предмет на делото по чл.135 ЗЗД не е самото вземане на кредитора, а потестативното му правода обяви за недействителна по отношение на себе си сделка или друго действие, с които длъжникът го уврежда (правоотношението, легитимиращо ищеца като кредитор, става предмет на делото единствено когато Павловият иск е обективно съединен с иск за вземането). Приема се, че наличието на паралелен процес, който има за предмет признаване или отричане на вземането на кредитора –т.е. установяване наличието на действително вземане от значение за правилното решаване на спора по отменителния иск по чл.135 ЗЗД , не е процесуална предпоставка за предявяването на Павловия иск, но само по себе си не означава, че между двете производства не е налице връзка на обусловеност. Излагат се съображения за това, че признаването или отричането на вземането ще рефлектира върху преценката дали ищецът действително има качество на кредитор с права по чл.135 ЗЗД, респективно върху основателността на предявения иск, поради което между двете производства е налице връзка на преюдициалност, която попада в приложното поле на чл.229, ал.1, т.4 ГПК и е основание за спиране на производството по Павловия иск. Настоящият състав намира, че освен даденото разрешение в тълкувателното решение за да се отговори на въпроса налице ли е преюдициален спор по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК при образувано производство, приключило с издаване на заповед за изпълнение, която не е връчена на длъжника, по отношение на иска по чл.135 ЗЗД, следва да се съобрази и характера на заповедното производство като специално съдебно производство, чиято цел е да създаде съдебно изпълнително основание /чл.404,т.1 ГПК/, когато вземането не се изпълнява. Целта на заповедното производство не е да се установи вземането, а да се установи, че то не се оспорва и в това производство съдът не проверява дали вземането съществува. Това производство не е исково, а се трансформира в такова при подаване на възражение по чл.414 ГПК и предявяване на иск от кредитора, като същият се счита предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда. Когато заповедта е издадена на основание чл.410 ГПК преписът от нея се връчва на длъжника от съда, а преписът от заповедта за незабавно изпълнение по чл.418 ГПК се връчва от съдебния изпълнител, като в хипотезата на чл.410 ГПК изпълнителният лист се издава чак като влезе в сила заповедта и изпълнителната и сила се поражда от този момент, докато разпоредбата на чл.417 и чл.418 ГПК разпорежда едновременно със заповедта да се издава и изпълнителния лист и тази заповед поражда незабавно с издаването си изпълнителна сила, но не се ползува със сила на присъдено нещо. При така посочените характеристики на заповедното производство настоящият състав приема, че по отношение на иска по чл.135 ЗЗД не е налице преюдициален спор по смисъла на чл.229, ал.1, т.4 ГПК при образувано и приключило с издаване на заповед за изпълнение производство, която не е връчена на длъжника, тъй като такъв ще е налице едва при предявяване на иска по чл.415 ГПК , респ. по 422 ГПК. Връчването на заповедта не рефлектира върху преценката на съда дали ищецът има качество на кредирор по смисъла на чл.135 ЗЗД, тъй като това процесуално действие има значени за това към кой момент вземането ще подлежи на принудително изпълнение или не, което обстоятелство не е от значение за основателността на иска. Пречката по чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК изисква правният спор за преюдициалното правоотношение да е отнесен до гражданския съд. Връчването на издадената заповед на длъжника, респ. възражението му срещу нея, включително спазените изисквания по чл. 414 ГПК, не отнася спора за съществуването на вземането пред съда. Активната процесуална легитимация по иска по чл. 422 ГПК е за кредитора. Докато кредиторът не предяви иска по чл. 422 ГПК, липсва основание за спиране на производството по иска по чл. 135 ЗЗД. С оглед на дадения отговор на поставения за разглеждане въпрос настоящият състав намира, че в конкретния случай въззивният съд правилно е приел, че невръчването на заповедите за незабавно изпълнение не рефлектира върху преценката на съда дали ищецът по иск с правно основание чл.135 ЗЗД има кредиторово качество. В случая същото се установява от приетите по делото четири броя изпълнителни листове - от 30.11.2016г. по ч.гр.д.№16107/2016г. на РС Пловдив за сумата 20 000 лева по запис на заповед от 24.01.2010г., изпълнителен лист от 27.12.2016г. по ч.гр.д.№17383/2016г. на РС Пловдив за сумата 43000 лева по запис на заповед от 15.12.2016г., изпълнителен лист от 29.03.2017г. по ч.гр.д.№4268/2017г. по описа на РС Пловдив за сумата 15340 евро по запис на заповед от 01.03.2010г. с падеж 30.03.2014г. и изпълнителен лист от 30.03.2017г. по ч.гр.д.№4468/2017г. на РС Пловдив за сумата 83000 лева по запис на заповед от 14.11.2010г. с падеж 30.03.2014г., тъй като заповедите са по чл.418 ГПК, а както се посочи по-горе, същите се ползват и с изпълнителна сила незабавно, независимо че се връчват на длъжника по-късно - от съдебни изпълнител при образуване на изпълнително производство. Чрез предявяването на иска по чл.135 ЗЗД само се упражнява едно потестативно право - кредиторът да може да се удовлетвори от сумата, получена при принудително изпълнение върху имуществото, предмет на атакуваното правно действие, поради което ако по-късно бъде проведен процес по чл.422 ГПК и вземането на кредитора бъде отречено с влязло в сила решение, то именно последният няма да може реално да реализира потестативното си право и да насочи принудително изпълнение върху това имущество дори и при влязло в сила решение по чл.135 ЗЗД. Съдът в случая е достигнал до правилния извод, че ищецът е кредитор на жалбоподателя И. Б. , който го уврежда с атакуваната сделка, при която като безвъзмезндна знанието за увреждането се предполага от закона, поради което е уважил предявения иск до размер на правата на длъжника . Ето защо обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. На основание чл.78, ал.3, вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. и чл.9,ал.4 от Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения жалбоподателите следва да заплатят на процесуалния представител на ответника пред ВКС - адв.Я. Х. Р., сумата 5316 лева адвокатско възнаграждение за тази инстанция. По частната жалба на Е. Б. Делото е образувано по повод подадената частна жалба от Е. Б. С. срещу решение от 18.04.2019г. по гр.д.№83/2019г. на АС Пловдив, в частта му, с която е оставена без уважение частна жалба срещу определение от 15.11.2018г. по гр.д.№1758/2018г. на ОС Пловдив, с което е оставена без уважение молба за изменение на решение от 03.04.2018г. по същото дело в частта му за разноските. Жалбоподателят моли да се допусне касационно обжалване и да се отмени въззивното определение,съдържащо се в постановеното въззивно решение, като не бъдат присъждани разноски на процесуалния представител на А. Д.. Подадена е била и въззивна частна жалба от Е. Б. против Определение №2296 /15.11.2018, пост. по гр.д.№ 1758/2017, ОС Пловдив, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на постановеното решение в частта за разноските , а именно – в частта, в която е осъден да заплати на адв. И. М. адвокатско възнаграждение в размер на 7 088,14 лв. на основание чл. 38, ал. 2 ЗА съобразно изхода на спора по отношение на ответницата А. Д.. Пддържал е, че в Договора за правна помощ е посочено, че процесуалното представителство е поето при условията на чл.38 от ЗА, но липсва конкретизация в коя от трите хипотези е станало това. Претендирал е, че ответницата не е взела участие в производството, т.к. същото е било прекратено по отношение на нея още при оставяне на исковата молба без движение. Освен това счита и, че поради прекратяване на производството по отношение на този ответник, а присъждане на разноски едва със съдебното решение, то той не е имал процесуалната възможност да направи възражение за прекомерност. Счита, че делото не е от фактическа и правна сложност и е мислимо , при определяне на разноските за адвокат , да слезе и под нормативния минимум, който не е задължителен за съда. Моли за отмяна на обжалваното определение и постановяване на ново такова, с което определи разноски при съобразяване на фактическата и правна сложност на делото. Съдът е приел, че искът на Е. Б. срещу А. Д. е бил отхвърлен, същата е представлявана в процеса от адвокат М. и са претендирани разноски. Прието е, че видно от представения договор за правна защита и съдействие страните са договорили адв. М. да осъществява безплатно процесуално представителство на А. Д. при условията на чл.38, ал.1, т.3, предл. 2-ро от Закона за адвокатурата , поради което съгласно чл.38, ал.2 ЗАдв ищецът следва да заплати на адв. М. адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на ответницата . Прието е , че размерът на същото следва да бъде определен съобразно правилата, установени в Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като съдът не може да слезе под нормативно установения минимум. Посочено е, че съгласно чл.7, ал.2, т.5 от Наредбата минималния размер на дължимото адвокатско възнаграждение е 7088,14лв и същият размер не е прекомерен, поради което съдът не може да го редуцира с оглед фактическата и правна сложност на делото, поради което е потвърдил определението на първоинстанционния съд за оставяне без уважение искането на ищеца да не бъдат присъждани разноски или да бъде намален размера на присъдените такива. В изложение по чл.274, ал.3, вр.чл.284, ал.3 жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в определението е даден отговор на правни въпроси от значение за спора: в хипотезата на чл.78, ал.3 ГПК как трябва да се присъждат разноские и трябва ли да се съобразяват с правната и фактическа сложност на делото, респ. с приключването му в едно заседание, необходима предпоставка ли е представянето на списък по чл.80 ГПК при присъждане на възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ и трябва ли съдът да прецени наличие на предпоставките на чл.38, ал.2 ЗАдв. Поддържа, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Настоящият състав намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното определение/съдържащо се в обжалваното въззивно решение/ по поставените от жалбоподателя въпроси и на соченото от него основание. Въззивният съд в съответствие с разпоредбите на закона и практиката на ВКС е приел, че разноски се следват на ответника по иск при отхвърлянето му. Също така правилно е прието, че се дължат разноски при осъществена безплатна правна помощ съобразно минималния размер Наредба №1/2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения и материалния интерес на предявения иск - 277 907лева. Съдът е съобразил практиката на ВКС според която разпределянето на отговорността за разноски се осъществява по правилата на чл.78, ал.1 и ал.3, приложими за всяка инстанция, като за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38, ал.2 ЗАдв. пред съответната инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое от основанията по т.1-3 на чл.38, ал.1 ЗАдв., като не е необходимо страната да установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ. Пропускът в договора не може да се санира с релевиране на твърдение за оказана правна помощ по реда на чл.38, ал.2 ЗА при заявяване на искането за присъждане на сторените в процеса разноски. Предвид изложените съображения, съдът Р Е Ш И : Оставя в сила решение от 18.04.2019г. по гр.д.№83/2019г. на АС Пловдив, с което е уважен иск по чл.135 ЗЗД. Не допуска касационно обжалване на определение, съдържащо се в решение от 18.04.2019г. по гр.д.№83/2019г. на АС Пловдив, за оставяне без уважение частна жалба на Е. Б. С. срещу определение от 15.11.2018г. по гр.д.№1758/2018г. на ОС Пловдив, с което е оставена без уважение молбата му за изменение на решение от 03.04.2018г. по същото дело в частта му за разноските. осъжда А. Д. Б., Д. Д. Б. и И. Б. Б. да заплатят на процесуалния представител на Е. Б. С. –адв. Я. Х. Р.- АК Пловдив сумата 5316 лева адвокатско възнаграждание. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: