Р Е Ш Е Н И Е № 216 гр. София, 01.02.2017г. В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на деветнадесети октомври през 2016г. в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: БИЛЯНА ЧОЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА СТАМБОЛОВА МИЛЕНА ПАНЕВА при участието на секретаря Кр. Павлова и в присъствието на прокурора К. Иванов разгледа докладваното от съдия Панева касационно наказателно дело № 924 по описа за 2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по жалби на защитниците на подсъдимия А. С. и жалба на подсъдимата В. Л. срещу решение № 131 от 25.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 227/2015г., с което и на осн. чл. 337, ал. 2, т. 1 и ал. 3 НПК и чл. 338 НПК частично е изменена присъда № 5 от 06.02.2015г. на Хасковския окръжен съд по НОХД № 521/2013г. С посочената присъда подсъдимият А. С. е признат за виновен в това, че на 01.01.2013г. в [населено място] умишлено е умъртвил Г. К. Г., като убийството е извършено с особена жестокост и представлява опасен рецидив, поради което и на осн. чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 12, пр. 1 вр. чл. 115 вр. чл. 29, ал. 1, б. „а” и б. „б” НК и чл. 54 НК му е наложено наказание от 19 години лишаване от свобода, изпълнимо при първоначален строг режим в затвор. На осн. чл. 59, ал. 1 НК е приспаднато и е зачетено времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и по реда на ЗМВР, считано от 03.01.2013г. Със същата присъда подсъдимата Л. е призната за виновна в това, че за времето от 01.01.2013г. до 03.01.2013г. в [населено място] спомогнала на А. Т. С., извършил престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 и т. 12, пр. 1 НК, да избегне наказателно преследване, без да се е споразумяла с него преди да е извършил самото престъпление, поради което и на осн. чл. 294, ал. 1 НК и чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б” НК е осъдена на пробация при пробационни мерки: „задължителна регистрация по настоящ адрес” за срок от две години и шест месеца и „задължителни периодични срещи с пробационен служител” за срок от две години и шест месеца. С тази присъда подс. С. е осъден да заплати в полза на гражданските ищци Й. К. /чрез нейната майка и законен представител Д. Ч./ и К. Г. Г. обезщетение за претърпени неимуществени вреди от престъплението по чл. 116 НК, както следва: 100 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането – в полза на Й. К. и 50 000лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането – в полза на К. Г., а в останалата им част и до пълния заявен размер исковите претенции са били отхвърлени като неоснователни. В полза на К. /чрез нейната майка и законен представител/ е присъдено обезщетение и за претърпени имуществени вреди от същото престъпление в размер на 13 900лв., ведно със законната лихва от датата на увреждането. С присъдата е възложено заплащането на направените по делото разноски и държавни такси, извършено е разпореждане с веществени доказателства. С оспореното по касационен ред въззивно съдебно решение е отменено приложението на чл. 55 НК при отмерването на наказанието на подс. Л., съответно и наложената на тази подсъдима „Пробация” и при условията на чл. 54 НК й е определено наказание от една година и шест месеца лишаване от свобода, изпълнимо в затвор или в затворническо общежитие от закрит тип, при първоначален „строг режим”. На осн. чл. 68, ал. 1 НК е приведено в изпълнение наказанието от три месеца лишаване от свобода, наложено на Л. по НОХД № 1098/2010г. на Хасковския районен съд. Въззивният съд е изменил първоинстанционната присъда и в гражданско-осъдителната й част, като е увеличен размера на присъденото в полза на всеки от гражданските ищци Й. К. /чрез нейната майка и законен представител Д. Ч./ и К. Г. обезщетение за неимуществени вреди, съответно от 100 000 лева на 120 000 лева – за К. и от 50 000 лева на 60 000 лева – за Г.. Присъдени са разноски, възложено е и заплащане на държавна такса върху извършеното увеличение на присъдените обезщетения. В останалата й част присъдата е потвърдена. В жалбата на защитника на подс. С. – адв. З. са изложени доводи с претенция да обосновават всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1-3 НПК. Направено е искане за отмяна на решението и на изменената с него присъда и за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Алтернативно се иска преквалифициране на деянието на подс. С. от умишлено убийство в причиняване на смърт по непредпазливост. Като трета алтернатива се предлага намаляване на наложеното наказание. Поискано е и намаляване на размера на присъдените обезщетения. Адвокатите М. и Д. М. също поддържат наличие на трите касационни основания по чл. 348, ал. 1 НПК. С касационната жалба, която са подали като защитници на подс. С., са поискали пълното негово оневиняване, предлагайки и две допълнителни алтернативи за изход по отношение на този подсъдим – връщане на делото за ново разглеждане /без посочване на компетентния съд/ или преквалифициране на деянието на С. по чл. 124 НК или по чл. 122 НК. В своята жалба подс. Л. също е заявила претенция за нарушение на материалния закон, за допуснати съществени процесуални нарушения и за явна несправедливост на наложеното й наказание. Направила е искане да бъде оправдана. Алтернативно е поискала потвърждаване на определеното й от първостепенния съд наказание „пробация”. В съдебното заседание пред настоящия състав защитниците на всеки от двамата подсъдими поддържат касационните жалби, изложените в тях доводи и направените искания. Претенцията за явна несправедливост на наказанието на С. явяващата се за него адв. П. обосновава с твърдение за ползван от съдилищата недопустим подход по третиране като отегчаващи отговорността на подзащитния й обстоятелствата, обусловили възприетата квалификация на извършеното от него престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 НК. Отправя и искане за отмяна на приложението на чл. 24 НК по отношение на този подсъдим. Гражданските ищци и частни обвинители, редовно уведомени, не вземат лично участие в съдебното заседание пред настоящата инстанция. Повереникът им пледира за отхвърляне на касационните жалби като неоснователни и за оставяне в сила на въззивното решение. Отправя искане за присъждане на разноските, направени пред настоящата инстанция. Представителят на Върховната касационна прокуратура заявява становище за неоснователност на касационните жалби и предлага въззивното решение да бъде оставено в сила. Подс. С. изразява солидарност с казаното от своите защитници. В последната си дума заявява, че е невинен. Моли за справедливо решаване на делото. Настоящият състав на ВКС, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на оспорения съдебен акт в рамките на очертаните от чл. 347 НПК предели на компетентността си, установи следното: Като водещо в жалбите на адв. М. и Д. М. и на подс. Л. се очертава искането за пълното оневиняване, съотв. на подс. С. и на самата Л., съобразно с правомощието на касационната инстанция по чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК. Това искане не държи сметка за особеностите на касационния контрол, който е ориентиран към процесуалната и материално-правната законосъобразност на оспорения съдебен акт и изключва възможността на касационната инстанция да установява нови фактически положения, било то в рамките на събраните от предходните инстанции доказателства или чрез собствена активност по попълване на доказателствени празноти и изясняване на неясноти и противоречия в доказателствата. Основните въпроси по делото е възможно да се пререшат от тази инстанция единствено и само в рамките на приетата от предходните съдилища фактология. Ето защо касационният съд би могъл да оправдае подсъдим само, ако фактите, установени от съдилищата от предходните инстанции не очертават признаците на престъпление. В случая това фундаментално за упражняването на правомощието по чл. чл. 354, ал. 1, т. 2 НПК вр. чл. 21, ал. 1, т. 1 НПК условие отсъства, доколкото приетите от първоинстанционния и от въззивния съд факти описват извършено от всеки от двамата подсъдими вмененото му престъпление. По жалбите на защитниците на подс. С.: Част от възраженията в тези жалби по същество са ориентирани към оспорване от една страна на правилността на фактическите констатации на въззивния съд, мотивирали извода му за обективна и субективна съставомерност на извършеното от С. деяние именно по чл. 116, ал. 1 НК, а от друга страна – констатациите въобще за връзка на С. с причиняването на фаталните за живота на жертвата телесни травми. Развита е и пред настоящата инстанция теза за умъртвяване на Г. не в дома на подсъдимите, а на моста при селата П.и М., било то посредством нанасяне на поредица от удари по тялото му от страна на свид. Л. П. или чрез хвърлянето на Г. от моста докато той е бил в коматозно състояние вследствие на комбиниран прием на веществото „Л.“ и алкохол. В тази връзка е адресирана към настоящата инстанция претенция за преквалифициране на извършеното от подс. С. деяние от такова по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 12 НК в престъпление по чл. 124 НК или по чл. 122 НК или за пълното му оневиняване. Предвид аргументите, с които тази претенция е обоснована, обсъждането й предполага извършване на самостоятелен доказателствен анализ от страна на касационния съд и формиране на собствени негови фактически изводи (относно времето, мястото и механизма на причиняването на смъртта). С такива правомощия касационната инстанция не разполага. Осъществяваният от нея контрол е ориентиран единствено към правилното прилагане на материалния закон, към спазването на процесуалните правила при оценката на доказателствата, гарантиращи правилност на извършеното от контролирания съд фактическо установяване, както и към справедливостта на наложеното наказание. Именно поради това всички доводи в коментираните жалби, направени в контекста на извънкасационни основания, като доказаността на обвинението и обосноваността на въззивното решение от гледище на съдържащата се в него съдебна оценка на доказателствата и на експертните заключения, за да получат отговор по касационен ред, настоящият състав обсъди единствено от гледище на законосъобразността на цялостния процес по формиране на вътрешната увереност на контролирания съд по релевантните факти. Извършената в тази насока касационна проверка не потвърждава в по-голямата им част претендираните недостатъци в дейността на въззивния съд. По достатъчно ясен, достъпен и убедителен начин съставът на апелативния съд е дал отговор на изложените пред него съществени възражения срещу фактическата правилност на първоинстанционната присъда, като е съумял, покривайки базисните стандарти в това отношение, да защити обосноваността на заложените в присъдата и приети и от самия него за установени фактически положения от доказателствата по делото, като в тази връзка е извършил нужната проверка на доказателствената дейност на първостепенния съд, провел е въззивно съдебно следствие, извършил е и собствен анализ, макар и само на част от доказателствената съвкупност, а по отношение на останалата част от нея е заявил солидарност с направения от първоинстанционния съд. В това отношение подходът му не търпи укор. С жалбата на адвокатите М. се възразява, че във въззивното решение липсва анализ на доказателствата, както и посочване на причините, поради които при противоречие в доказателствата едни от тях биват кредитирани с доверие, а други – не. В тази връзка следва да се отбележи, че макар дейността на въззивната инстанция да съчетава правомощията на първостепенния съд при решаването на делата с контролните функции на проверяваща инстанция, въззивният съд не е длъжен всякога да излага в документално-словесен вид анализ и оценка на доказателствата и изрично да посочва онези от тях, които ползва като аргумент за обосноваване на всяко едно фактическо установяване, когато пред него не са направени възражения в тази насока, когато не приема нови фактически положения, различни от приетите от първостепенния съд, както и когато счита, че този съд качествено се е справил с анализа на доказателствата и споделя изложените от него съображения. Достатъчно е от въззивния акт да е ясно видимо, че съдът е изпълнил задължението си да извърши цялостна проверка на правилността на оспорената пред него присъда и волята му да е заявена по достатъчно ясен и убедителен начин, позволяващ проследяване на процеса по формиране на вътрешното му убеждение. Всъщност, в жалбата на адв. М. не са посочени конкретно необсъдените от въззивния съд противоречия в доказателствата, чието неглижиране да е довело до порочност при формирането на съдийското убеждение, а по-скоро е направено енигматично внушение, че такъв недостатък в дейността на въззивния съд съществува. Прочитът на решението ясно показва не само съгласието на въззивния съд с направения от предходната инстанция доказателствен анализ, включително и по отношение на противоречията между обясненията на подсъдимите – от една страна и показанията на свид. Л. П. – от друга относно начина, по който са протекли събитията след пристигането на тримата при моста между селата П. и М. и поведението на всеки от тях на това място до оттеглянето им от там. Въззивният съд е направил оценка за достоверност при съобразяване на съществените страни на всеки от посочените доказателствени източници. Макар да не е формулирал по нарочен начин разбор на съдържанието на всеки от тях, той е акцентирал на онези части от извършените по делото експертни анализи и резултатите от проведените огледи, които подкрепят или опровергават съдържащи се в обясненията на подсъдимите и в показанията на Л. П. фактически твърдения и на тази база е преценил точността и адекватността на направеното в тях фактическо отразяване. Касае се за конкретно възприет подход и начин на излагане на позицията, който не оставя съмнения в съдебното мнение относно достоверността на посочените доказателствени източници и показва и пътя и логиката на неговото изграждане. Еднозначното решение на въззивния съд за достатъчна доказаност и достоверна установеност на приетите с присъдата фактически положения е формулирано при спазване на установените процесуални императиви: да се ползват само валидно събрани и проверени доказателства; същите да бъдат интерпретирани съобразно с действителното тяхно съдържание, като не се допуска превратното му тълкуване; да се изследват всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, без да се допуска игнориране, неоправдано фаворизиране или подценяване на доказателства. Поради това, противно на твърдяното в жалбата на адвокатите М., липсва допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 13 и чл. 14 НПК. Лишено от основания е възражението, че процесът по формиране на убеждението на въззивния съд е протекъл при игнориране на обясненията на подс. С. /според адв. М./ и при немотивирано кредитиране с пълно доверие на показанията на свид. Л. П. /според адв. З./. Съдебните изводи за достоверност на показанията на свид. Л. П. не са произволни. Съдът е изложил аргументи, относими към смисловия и информационния техен капацитет, показващи извършена преценка за вътрешната и външната тяхна съгласуваност и следване на правилата на формалната и аргументативната логика. Що се касае до обясненията на подс. С., въззивният съд не само не ги е игнорирал, а ги е подложил на собствена оценка от гледище на останалите доказателства и експертните изводи, като се е постарал да аргументира отказа от кредитирането им с доверие в конкретно посочените техни части. Отхвърляйки възможността себезащитните твърдения на С. за нанесени от Л. П. удари по тялото на жертвата непосредствено преди изхвърлянето му от моста в нощта на 01-ви/02-ри януари, както и твърденията му за приета от Г. приживе в процесната нощ таблетка лепонекс, да възпроизвеждат коректна реконструкция на събитията от процесния период, този съд е съобразил от една страна липсата на ярко изразени противоречия между показанията на Л. П. и обясненията на двамата подсъдими относно състоянието на безжизненост на тялото на Г. в предиобедните часове на 01-ви януари и наличието на явни признаци на цианоза с посиняване и подуване на лицето на жертвата. Съобразил е и признатия от самия С. факт на желанието му да се освободи от тялото на Г., но не чрез сигнализиране на органите на полицията или на Спешна помощ, евентуално на близките му, а чрез извеждане на тялото му от апартамента при криминални обстоятелства и предприемане на бързи мерки за заличаване на следите от пребиваването на Г. там. Съдът е отчел и резултатите от съдебно-химическото изследване на кръвта на пострадалия, отхвърлило по категоричен начин наличието на следи от упойващи вещества, в т.ч. и от групата, към която принадлежи медикамента „Л.”. Това, че ПАС е отказал да признае достоверност на съобщеното от подсъдимия, не означава, че го е пренебрегнал. Съгл. чл. 14 НПК съдът взема решенията си по вътрешно убеждение. Методът за оценка на доказателствената съвкупност, който законът е установил в посочената норма, изключва предустановеност на силата на което и да е от доказателствата и доказателствените средства. Това важи и за обясненията на обвиняемия/подсъдимия, които също нямат предустановена абсолютна процесуална стойност. Съответно, съдът няма задължение всякога и на всяка цена да им признае пълнота и достоверност. Напротив, той е длъжен да бъде критичен към тяхното качество така, както и към всички останали доказателства и доказателствени източници. Този именно подход е бил следван от съдилищата при оценката на обясненията на подсъдимите, в т.ч. и на подс. С.. Възражението в жалбата на адв. З. за отхвърлено от въззивния съд искане за назначаване на комплексна съдебно-медицинска, токсикологична и психиатрична експертиза би могло да съставлява аргумент за допуснато съществено процесуално нарушение единствено, ако е довело до неизясняване на съществени за правилното решаване на делото въпроси. Именно в този контекст настоящият състав разгледа това възражение, тъй като в принципен план съдилищата от предходните инстанции са свободни в преценката дали и кои доказателствени искания да уважат, съотв. какви доказателства и експертизи да допуснат. Действително в проведеното на 21.04.2016г. съдебно заседание пред Пловдивския апелативен съд защитник на подс. С. е поискал назначаване на такава експертиза с цел изясняване на начина, по който влияе върху функциите на човешкия организъм комбинацията между „Л.“ и алкохол и възможността тази комбинация да доведе до коматозно състояние. Искането е било мотивирано отхвърлено от съда, който е подкрепил преценката си с факта, че същият въпрос вече е бил поставян на експертното внимание и е получил съответния компетентен и обоснован отговор. Тази съдебна констатация се потвърждава от наличието на приетите по делото съдебно-химическа експертиза, изследвала съдържанието на алкохол, наркотични и упойващи вещества в кръвта на жертвата и комплексна съдебно-медицинска, токсикологична и психиатрична експертиза. Не може да се претендира поради това, че с отхвърляното на доказателственото искане се е стигнало до информационен дефицит, при това с фатални за правилното решаване на делото последици. Не безмотивно и произволно, а позовавайки се на приетите по делото съдебно-химическа и комплексна съдебно-медицинска, токсикологична и псхиатрична експертизи съдилищата са отрекли съществуването на възможност към момента на настъпването на смъртта му Г. да е бил под въздействието на медикамента „Л.”, както и възможността евентуалният прием на този препарат, в комбинация с консумирания приживе от жертвата алкохол да е оказал върху организма й онзи ефект, за който настояват защитниците, предизвиквайки коматозно състояние. Обосновано ПАС е отхвърлил и възможността външните признаци на комата да заблудят относно това има ли или не жизнени функции изпадналият в такова състояние човешки организъм. Ето защо няма основание да се счита, че съществен факт с правно значение, какъвто се настоява да е била възможността за коматозно състояние на жертвата към момента на получаване на смъртоносните наранявания, е останал неизяснен и по този начин са били ограничени правата на подсъдимия С.. Несъгласието на защитниците с експертните изводи и субективното тяхно становище по въпроси от области извън правото, в случая токсикология, клинична биохимия и медицина, няма как да компрометира подхода на съдилищата по ползване единствено на допустими информационни източници, изготвени от специалисти в съответните области, чиято професионална компетентност и добросъвестност обосновано са преценили като некомпрометирани. Съдилищата, в т.ч. и съставът на апелативния съд, са дали отговор на всеки от въпросите за авторството на деянието по умъртвяване на Г. Г. и връзката на подсъдимия С. с него, за мотивите за извършването на това деяние, за неговия механизъм и използваните средства, за времето и мястото на настъпването на смъртта, като не са направили изводите си въз основа на предположения, както се твърди в жалбата на адв. З.. Предположението и вероятностният извод, с който се характеризира то, са свързани с отсъствие на доказателства, необходими за формирането на категорично становище и за установяване с достоверност на действителното фактическо положение. В случая съдилищата от предходните инстанции са приели, че изводите им по тези фактически въпроси имат своето легитимно основание в наличните доказателства и в резултатите от използваните средства за тяхната проверка, съответно и нужната солидна фактическа и логическа опора, като са аргументирали позицията си именно с оглед на съществуващите обективни данни и приетите експертни заключения. Тезата, че констатираните по трупа на Г. увреждания са били причинени при опити на свид. Л. П. да прокара тялото под мантинелата на моста, нанасяйки удари по него, е опровергана от самата неясна и противоречива позиция на двамата подсъдими относно използваните според тях средства от Л. П. за нанасяне на ударите (според Л. – клон от дърво, а според С. – дървен кол и камък с остри ръбове, както и ритане и скачане върху тялото), а и относно конкретните действия, които свидетелят е извършвал спрямо трупа – дали е нанасял удари по него или само го е „ръчкал“ – според вариативната нагласа на Л. към този момент. Същата теза е опровергана и от несъответствието между твърдяната от С. цел, с която свид. П. е нанесъл удари по тялото на Г., а именно, за да „сплеска” тялото му, прокарвайки го под мантинелата и състоянието, в което е намерен трупа, очевидно без изменения в обема му. Съдебните изводи по този въпрос са в съответствие и с разясненията на вещото лице, изготвило приетата по делото СМЕ на труп (т. 2, л. 2 д.п.), че характеристиките на травмата на главата правят по-вероятна възможността тя да е получена вследствие на нанасяне на удари с плосък предмет, каквато не е характеристиката на камъка с остри ръбове, нито на дървения кол или на клона от дърво, посочени от подсъдимите. Колкото до причината, поради която Л. П. участва в производството като свидетел, а не в друго процесуално качество, твърде неуместно този въпрос е адресиран към съда. Както преценката относно обема и съдържанието на обвинението, така и преценката относно лицето/лицата, по отношение на които следва да бъде повдигнато и предявено обвинение, е суверенна територия на прокурора и съдът не разполага с механизми за намеса и контрол върху нея. Неоснователно е и възражението за съществено нарушаване на процесуалните правила, свързано с извършено от съдилищата недопустимо разширяване на обема на обвинителната теза с включване в механизма, по който е причинена травмата на главата на жертвата, на повече от един удари с пепелник. Действително, описвайки механизма на извършеното от подс. С. деяние, прокурорът е приел, че той е нанесъл силен удар в окосмената част на главата на жертвата с пепелник, а съдилищата, формулирайки изводите си по фактите, са констатирали нанасяне на не по-малко от два удара с такъв предмет в същата зона. Установеното от защитата различие не е свързано със съществено изменение на обвинението, доколкото и прокурорът, и съдилищата са приели, че въздействието с пепелник е осъществено в областта на предната окосмена част на черепа и е повалило жертвата на пода, привеждайки я в състояние на безпомощност, след което побоя е продължил чрез нанасяне на удари от страна на подс. С. с ръце и крака по главата, гърдите, гърба и чрез скачане върху тялото на Г., като причина за смъртта е нанесена съчетана травма, обхващаща увреждания в четири области: глава, гръбначен стълб, гръден кош, корем. Очевидно е отсъствието на различия между обвинението и съдебните констатации по отношение на механизма на причиняване на фаталните телесни увреждания и средствата, чрез които този механизъм е реализиран, които различия да предпоставят нарушаване на правото на защита на подсъдимия. Противно на твърдяното в коментираните касационни жалби, въззивният съд е дал отговор и на поставеното на вниманието му възражение, че смъртта на жертвата е настъпила при изхвърлянето на тялото й от моста при селата М. и П., а не в дома на подсъдимите и този отговор не е произволен. Отхвърляйки тази теза, ПАС законосъобразно е интерпретирал важните в това отношение гласни доказателства, съдържащи се в показанията на свид. Л. П.. От друга страна, според заключението на съдебно-медицинската експертиза на труп, както и според устните допълнения и разяснения, направени от изготвилото тази експертиза вещо лице при разпита му в съдебното заседание, липсват прижизнено получени травми, характерни за падане от височина. Налице е категорична експертна преценка, че самия комплекс от увреждания като вид, характер, тежест, локализация не съответства на такъв механизъм, а и състоянието на вътрешните органи също не представлява картина на падане от височина. Налице е от друга страна и все така категорична експертна констатация за липса на травма, позволяваща извод, че е получена при контакт с камъните по дъното на реката, в която е намерен трупа. Все в контекста на възможността фаталните за живота на пострадалия увреждания да са получени при изхвърлянето на тялото му от моста, е съобразена от въззивния съд и констатацията на вещото лице-медик, че комплексът от травми по различни страни на тялото в предната му част – гръден кош и корем, в задната му част - гръбначен стълб, в различни части на главата - тилна, лицева и теменна, както и по вътрешните органи и тяхната тежест изключва едномоментното им получаване, каквото би било налице при падане на тялото от рискова височина, като тази на моста между двете села. Ето защо невъзможността на вещите лица да отграничат постмортални увреждания по трупа на Г. не е повлияла в негативен план установяването на обективната истина относно обстоятелствата по чл. 102 НПК, както счита защитата. Без основание се претендира своеволно формиране на констатациите на въззивния съд относно времето на настъпване на смъртта на Г. Г.. По този въпрос във въззивното решение са изложени ясни и категорични констатации, като аргументите не оставят съмнение, че контролирания съд е подложил на действително обсъждане проблема. Не произволно, а в синхрон с изводите на вещото лице, изготвило съдебно-медицинската експертиза на труп съдилищата са изключили възможността смъртта на Г. да е настъпила в нощта на 01-ви/02-ри януари, т.е. по времето на събитията при моста между селата М. и П.. Изводите им в това отношение са съответни на обективните находки на кръвонасядания по трупа на Г. и експертните пояснения, че кръвонасяданията по тъканите, съпътстващи интервенирането в съответните зони от тялото с твърди тъпи предмети се разсейват под въздействието на студената вода. Т.е. студената вода, в която е престояло тялото на Г. до намирането му в следобедните часове на 03-ти януари, не би позволила появата на кръвонасядания по него, ако телесните травми са били получени непосредствено преди попадането му в реката, където е намерено. А в случая хематомите са налични във всички зони по тялото – и в предната, и в задната му част, както и по главата, т.е. независимо от позицията, в която то първоначално е паднало във водата, не е имало фактор, който да преодолее появата на кръвонасядания непосредствено след разкъсването на кръвоносните съдове в съответната зона. Напълно адекватен на тези обстоятелства е извода на ПАС, че смъртоносните наранявания са получени преди попадането на трупа във водната среда. Изводите на въззивния съд относно времето и мястото на смъртта не са произволни и от гледище на факта на локализацията на послесмъртните петна /изключително по задната част на трупа – гръб, седалищни части, задни части на крайниците/, отнесено към положението, в което трупът е намерен, а именно по очи и при съобразяване на начина, по който тези петна се образуват според експертните разяснения /в най-ниско разположените части на трупа, в зависимост от положението, в което той се намира/ и времето, нужно за фиксирането им. Коректно и професионално в тази връзка е обсъдена информацията, съдържаща се в обясненията на подсъдимите и в показанията на свид. Л. П. за времето на престой на тялото на Г. в дома на подсъдимите и положението, в което е било позиционирано то до изнасянето му от този дом. Доколкото се възразява от адв. З., че въззивният не е дал отговор на довода му за съществуване на възможност позицията на трупа да е била променена след първоначалното му попадане във водата – било то от течението на реката или от преминаващи през мястото животни, настоящият състав ще отбележи, че в рамките на доказателствения процес съдът е длъжен да изследва възможността събитията да са се развили по описания в обвинителния акт начин, а не да изследва всеки друг хипотетичен вариант на развой на ситуацията, при това лишен от качествена адекватност. В тази връзка следва да се отбележи, че самата, измерена при огледа височина на водния стълб на реката в зоната, където е било намерено тялото на Г. - 12 см, е изключвала предложеното от защитника развитие. Липсва процесуално нарушение, основано на превратно тълкуване от страна на въззивния съд на изводите на съдебно-медицинската експертиза на труп относно времето на смъртта на Г. Г.. Оспорването, което се прави в тази връзка от страна на защитата, е насочено към извършено от въззивния съд коректно и точно интерпретиране на експертните констатации. Вещото лице по СМЕ на труп се е ангажирало с извод не относно точния часови интервал на настъпване на смъртта, а с мнение относно състоянието на трупа при намирането му, приемайки, че то съответства на смърт от първо денонощие. Съдът е съобразил направената в тази връзка от експерта важна уговорка, очевидно останала извън обсега на вниманието на защитата, а именно, че престоя на тялото на открито и при ниски околни температури, при това частично потопено в студена течаща вода, забавя процесите на трупните изменения и подпомага съхраняването му в състояние като при смърт от първо денонощие, но това не изключва смъртта да е настъпила и преди това. Очевидно е при това положение, че липсва несъответствие между съдебните изводи и информационния източник. Въззивният съд е дал отговор и на поставения на вниманието му довод за липса на установено по делото средство, с което са причинени травматичните увреждания по тялото на Г., като е развил становището си ясно, конкретно и по начин, гарантиращ възможността и на подс. С. да узнае причините за съответното направено от този съд фактическо установяване, аргументирайки се с информацията от доказателствата и наличните експертни изводи, третирали този проблем. За това са неоснователни възраженията на защитата на С., че съдебните изводи в това отношение са базирани на предположения. ПАС, подобно на първостепенния съд, е приел за съществен за доказателствения процес факта, че на мястото на престъплението (т.е. в дома на подсъдимите) са намерени предмети – два пепелника, с характеристиките на средството, определено от вещото лице по СМЕ на труп, като използвано с най-висока степен на вероятност за причиняване на травмата на главата - твърд тъп предмет с плоска повърхност. Невъзможността да се конкретизира с кой точно от пепелниците е била нанесена травмата на главата сама по себе си не би могла да постави под съмнение достоверността на извършеното от съдилищата фактическо установяване и да направи решението на въззивния съд и присъдата основани на предположения, както се настоява в жалбата на адв. З.. Наказателно-процесуалното изследване съществува в рамки, определени от необходимостта да се отговори на въпроса съответстват ли приетите от решаващия орган за установени фактически положения на действителността. Отговорът на този въпрос не е свързан с извеждане по формално-логически път на абсолютни истини относно всички детайли от събитието на престъплението. Пред наказателно-процесуалното изследване съществува един общ предел за точност и конкретност, поставен от чл. 102 НПК. Посочените в тази норма обстоятелства подлежат на установяване дотолкова, доколкото това е нужно за формиране на еднозначен извод относно съществуването или отсъствието на определени обстоятелства. От тази гледна точка съдилищата от предходните инстанции не търпят укор, като са приели, че експертните констатации за причиняване на травмата на главата с твърд предмет с плоска повърхност добре отговарят за целта да е бил използван някой от намерените в дома на подсъдимите два пепелници, сходни по плътност и тежест. Внимателно аргументиран от първоинстанционния и от въззивния съд е и извода за използване като част от механизма за нанасяне на телесните травми и на удари с ръце и крака, наред с осъществено скачане върху тялото, поради това е неоправдана претенцията, по същество съдържаща се в жалбата на адв. З. за липса на отговор във въззивното решение на съществен за решаването на делото въпрос, като този относно средствата на престъплението, лишаваща подс. С. от възможността да узнае причините за осъждането си. Тезата, че изводите на съда относно механизма на умъртвяването на Г. са основани на предположения също не се оправдава при прочита на въззивното решение. Въззивният съд е дал обоснован отговор и на този въпрос. Механизмът е подразбиращ се благодарение на отличителните белези на травмите, като брой, локализация, характер, тежест и характеристиките на средата, в която са причинени – в жилище. Анализирайки в контекста на събитията, при които е приел, че тези наранявания са причинени, съдът обосновано е констатирал, че те добре отговарят да са резултат от нанесен тежък побой по механизма и със средствата, описани в обвинителния акт. Неоснователно е оплакването за липса на отговор в проверяваното въззивно решение на поставеното на вниманието на въззивния съд възражение за липса на установен у подс. С. мотив за извършване на вмененото му престъпление. Както първоинстанционния, така и въззивния съд са преценили, че доказана по делото причина за умъртвяването на Г. Г. е развило се у подсъдимия озлобление, агресивна несдържаност в условията на битов конфликт между него и жертвата, а като подтикващ и основен фактор, предизвикал този конфликт и повлиял криминалните нужди и поведението на подсъдимия са приели единствено алкохолната злоупотреба от страна и на двамата участници. Изводите си са мотивирали, а е налична по делото информация, както от свидетелските показания (О., Л., К.), така и от и СПЕ за подсъдимия, че промяната в поведението и на подсъдимия, и на жертвата след алкохолна злоупотреба не е била нехарактерна за никого от двамата. В този именно контекст съдилищата от предходните инстанции са приели, че е била формирана престъпната мотивация у С. и че няма причина да се счита, че радикалните негови агресивни действия спрямо Г. са били предприети на друга основа или от някой друг, а не от самия него. В тази връзка не би било излишно в принципен план да се отбележи, че физическите наранявания са физически израз не само на действията, чрез които са причинени, но в известен смисъл и на мотива, заради който се е стигнало до тяхното нанасяне. В случая травмите по трупа на Г. Г. категорично са резултат от поведение, включващо сила, но тяхната многобройност, локализацията им в различни части от организма, интензивността и тежестта им показват, че използваната за нанасянето им сила многократно е надвишавала по интензитет нужното, за да бъде направена жертвата отстъпчива, ако целта е била напр. отнемане на вещи от нея. При липса на данни за междуличностно противопоставяне от миналото на подс. С. и/или на подс. Л. – от една страна и Г. – от друга и липсата на предварително набавени средства за улесняване и подпомагане на действията по лишаване на Г. от живот, логично следва, че неговото умъртвяване е било непосредствено предхождано от възникването на конфликт с домакина му С.. С основание се възразява в касационните жалби срещу възможността за ползване на показанията на свид. С. П. като част от доказателствената съвкупност при установяването на релевантните обстоятелства и факти. В показанията си този свидетел възпроизвежда резултатите от полиграфско изследване на подс. С., което е провел като инспектор в Института по психология към МВР, както и направено пред него признание от този подсъдим за извършеното престъпление. Правилно въззивният съд е констатирал, че тестът с полиграф няма доказателствена стойност, като такава не може да се признае и на възпроизведените чрез свидетелски показания резултати от такъв тест. Но доказателствена стойност не биха могли да имат показанията на свид. П. и в частта, пресъздаваща направено пред него от подс. С. признание. Това признание е направено в рамките на проведена от свидетеля в качеството му на служител на МВР „следтестова беседа” с подсъдимия, ориентирана към получаване на уличаваща последния информация именно в контекста на наказателното производство. Получените сведения от С. са били дадени от него на място и в среда, които от една страна не са били избрани по собствено негово желание и преценка, а от друга страна сами по себе си са били от естество да повлияят нагласите му и да му наложат определено поведение. Поначало възпроизвеждането в свидетелски показания на резултатите от „беседи” между полицейски служители и задържани във връзка с престъпление лица, било то като обвиняеми или като заподозрени, в хода на които беседи тези лица биват предразполагани към разказ за разследваните събития, представлява техника, практически ориентирана към недопустимо заобикаляне на процесуалните правила за снемане на обяснения от обвиняем/подсъдим. Поради това дадени при такива условия сведения е недопустимо да бъдат ползвани като част от доказателствената съвкупност под каквато и да е форма. В случая съставът на въззивния съд се е позовал на показанията на свид. П., но е направил това с уговорка, че го прави „в по-косвен план”. Т.е. показанията на П. са ползвани от въззивната инстанция не като основен доказателствен източник и още по-малко като единствен такъв. Позоваването на тези показания е направено едва след като този съд е изложил съображения по фактическата доказаност на обвинението, основани на валидно събраните и допустими за ползване доказателства и експертни заключения. Ето защо не може да се приеме, че извършеното от въззивната инстанция позоваване на показанията на свид. П. е повлияло качествено процесът по формиране на убеждението на този съд по фактите и че е опорочило справедливостта на процеса. Неоснователно е възражението срещу направената от контролирания съд наказателно-правна оценка на установените факти. Извършена е от този съд качествена и професионална съпоставка между наличния фактически материал и нормата на чл. 116, ал. 1, т. 6, пр. 3 НК. Предложено е от въззивния съд юридически точно тълкуване на тази норма и обосновано е прието, че тя е в пълен синхрон с установената по делото фактология за нанесени с изключителна тежест и сила множество удари в различни жизненоважни области от организма на жертвата. Тези факти недвусмислено сочат на пряк умисъл за убийство, а не на причиняване на телесна повреда или на смърт по непредпазливост, както се настоява в жалбата на адв. М.. Преценката за наличие на квалифициращото обстоятелство „особена жестокост” правилно е обвързана с интензивността на осъщественото посегателство, с насочеността на ударите, с тяхната сила и многобройност, с използването на различни средства за нанасянето им, с тежестта на причинените травми и способността на всяка от тях самостоятелно да доведе до смърт. На фона на тези факти обосновано е прието, че не се касае за обикновен агресивен акт, а за проява на изключителна ярост и безчувственост при умъртвяването на жертвата. След нанасянето на травмата на главата и при отсъствие на възможност на жертвата да реагира с противопоставяне поради тежестта на тази травма, която сама по себе си е била достатъчна да я лиши от живот, агресията на подсъдимия е ескалирала, той е продължил побоя, като нападението му се е ожесточило, насилието е станало по-тежко, надхвърляйки нужното за умъртвяването на Г.. Нееднократно В(К)С е разяснявал в практиката си, че особената жестокост е външна характеристика на убийството, чрез която се отразяват субективните качества на дееца, като не е задължително да е установено, че той и извън деянието се изявява като жесток човек (Р № 12 от 05.05.1996г. по н.д. № 47/96г.; Р № 311/23.06.1997г. по н.д. № 431/96г., ІІ н.о.; Р № 10 от 28.01.2997г. по н.д. № 493/96г., ІІ н.о. и др.) Направеният в случая от съдилищата извод за извършване на убийството с особена жестокост е в пълно съответствие с доказателствата по делото и със закона. Неоснователно се възразява и срещу справедливостта на наложеното на подс. С. наказание. Конкретни аргументи във връзка с това възражение не са изложени, поради което настоящият състав ще отбележи единствено, че наказанието в пълна степен отговаря на тежестта на престъплението и на тази на подсъдимия. Индивидуализацията му е извършена при съобразяване с предписанията на чл. 56 НК и с релевантни към определянето му факти, като наличието на предходни осъждания, оставащи извън обусловилите правната квалификация по чл. 116, ал. 1, т. 12 НК и характеристиката на подсъдимия като личност. Преценявайки справедливостта на наложеното на С. наказание, неправилно въззивният съд е третирал като отегчаващо отговорността обстоятелство предприетите от този подсъдим действия по заличаване на следите от извършеното от него убийство. Касае се за защитна линия на поведение, за отказ от следване на каквато подсъдимият няма задължение и съответно предприемането й не може да се разглежда в негов ущърб. Фактор, относим към индивидуализацията на наказанието обаче е извършването на престъплението при няколко квалифициращи признака. Наложеното на подс. С. наказание се явява адекватно от гледище на посочените обстоятелства, както и от гледище на същността му на средство за индивидуално въздействие и предназначението му да стимулира извършилия престъпление към ценностна преориентация и зачитане на закона. Не следва да се забравя и значението на наказанието за подчертаване и в общественото съзнание на значимостта на социалните и правните норми и на необходимостта от тяхното зачитане. Всичко това в случая не би било постигнато с по-леко по размер наказание. Без връзка със съдържанието на присъдата и на обжалваното въззивно решение се иска от адв. П. да отпадне приложението на чл. 24 НК. Тази норма не е приложена от никоя от предходните инстанции при преценката на заслужената с поведението на С. санкция, а и не би могло да бъде приложена предвид факта на извършването на престъплението в условията на рецидив. Неоснователно се възразява срещу извършеното от въззивния съд увеличение на размера на присъдените в полза на гражданските ищци обезщетения. С увеличението е отчетена степента на увреждането, претърпяно от всяко от децата на починалия, на болките и страданията, с които загубата на техния родител е свързана. Касае се за изключително тежък житейски удар, последиците от който ще съпътстват всеки от тях дълго, при това със сериозна дълбочина и сила в емоционален, а по отношение на Й. К., предвид нейната твърде ранна детска възраст, и в чисто материален аспект. Обективната оценка на тези обстоятелства определя като справедливо извършеното от въззивния съд увеличение на размера на присъдените обезщетения. По жалбата на подс. Л.: Разгледани в контекста на основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 НПК, възраженията на Л. за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушения на материалния закон са несъстоятелни. Както вече бе отбелязано, липсват нарушения, допуснати от ПАС в процеса по формиране на убеждението му по фактите, вкл. и при ползването на показанията на свид. Л. П.. Няма причина да се счита, че показанията на този свидетел безкритично са оценени като достоверни и че са тълкувани превратно във вреда на Л.. От съдържанието на оспореното въззивно решение е видно, че съставът на апелативния съд е извършил дължимата от него проверка по реда на чл. 313 и чл. 314 НПК във връзка и с извършеното пред него оспорване от името на подс. Л. на виновността й. Психическото състояние на свид. Л. П. би имало значение от гледище на основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК единствено, ако е установено, че към момента на събитията, за които е свидетелствал и/или при даването на показания по делото този свидетел не е бил в състояние да възприема, да запаметява и да възпроизвежда обстоятелства и факти от околната действителност. Такива данни по делото няма. Направеният от съдилищата анализ на доказателствата в тяхната връзка и взаимната им обусловеност е довел до формиране на съдебните изводи за извършени от Л. действия, обективно и субективно насочени към възпрепятстване на правосъдието и за избягване на възможността А. С. да бъде свързан с лишаването на жертвата от живот. Основателно е възражението за несправедливост на наказанието, наложено на подс. Л. с въззивното решение. В преценката си относно заслужената с поведението на Л. санкция въззивният съд е подценил важен фактор, правещ разбираем мотива на тази подсъдима за това, което е сторила – факта, че към времето на процесните събития тя е живеела съвместно с подс. С., водела е с него общ живот в условията на продължаващо от 5-6 години преди това партньорство, макар и неформализирано със сключване на граждански брак. Връзката им е протичала в условията на семеен живот, предполагащи лична обвързаност, обитаване на общ дом, споделяне на ежедневие, на отговорности и ангажименти един към друг. Именно дългогодишното партньорство в семеен план с подсъдимия следва да бъде разглеждано (а няма и основания по делото за друг фокус към нещата) като фактора, който е пречупил перспективата на индивидуалното й отношение към бъдещето на С. заради извършеното от него. Настоящият състав не би се наел, а не е и мястото в настоящото изложение, да разсъждава дали и доколко съжителството без брак е равностойно на брака взаимоотношение, дали създава ниво на стабилност и дълбочина на обвързаност между партньорите, равностойно на брачното партньорство. В случая е важен факта, че в съвременните условия не само обществото приема и признава фактическото съжителство като алтернативна организация на семейния живот. С нейното съществуване самият закон, както и съдебната практика са съобразили отделни свои постановки (такива се съдържат, както в цитираните от първостепенния съд Изборен кодекс, Кодекса на труда, Закона за съдебната власт, Закона за ДАНС, Закона за държавния служител, така и в много други). Такива са и нормите на чл. 119 НПК и чл. 121, ал. 1 НПК, ограничаващи възможностите на държавата за намеса в междуличностните отношения на партньорите, намиращи се във фактическо съжителство. Т.е. самият законодател е признал съществуването на отношения между тези лица, равностойни в същността им на тези между съпрузите. Действително чл. 294 НК, чрез третата своя алинея не е изключил намиращите се във фактическо съжителство с укривания от кръга на лицата, които не могат да бъдат субекти на лично укривателство. Тази разлика в подхода на законодателя не може да получи адекватно обяснение. Но не би било излишно да се посочи, че в задължителната своя практика и Върховният съд, преценявайки кръга на лицата, имащи право на обезщетение при смърт на пострадалия, също е приел, че съжителстващите без брак установяват отношения, сходни с тези между брачните партньори (ППВС № 5/69г.). Поради това в случаите на лично укривателство, в които укривателят е във фактическо съжителство с укриваното лице, е необходимо да се отчита действителният характер на взаимоотношенията, изградени в рамките на едно дълготрайно партньорство в условията на фактическо съжителство и предопределения от тях интерес на лицата. В случая въззивният съд не е разгледал казуса достатъчно задълбочено и във всички негови аспекти, като по този начин се е лишил от възможността за разумна и балансирана преценка относно дължимата на подс. Л. наказателно-правна санкция. Такава задълбочена и справедлива преценка на фактите е направил първоинстанционния съд, определяйки при условията на чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК наказание пробация при съответните пробационни мерки. Фактът на съществувалото към процесния период фактическо съжителство между подс. Л. и укриваното лице неминуемо представлява изключително обстоятелство, при наличието на което и най-лекото, предвидено в закона наказание, би било несъразмерно тежко по отношение на тази подсъдима. Наказанието „пробация“ при пробационни мерки „задължителна регистрация по настоящ адрес“ за срок от две години и шест месеца и „задължителни периодични срещи с пробационен служител“ за същия срок покрива критериите за справедливост, като се имат предвид доказателствата относно конкретния принос на Л. в инкриминираното й деяние и факта на предходното нейно осъждане. Поради изложеното и на осн. чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. ал. 2, т. 1 НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение Р Е Ш И: ИЗМЕНЯ решение № 131 от 25.05.2016г. на Пловдивския апелативен съд, първи наказателен състав, постановено по ВНОХД № 227/2015г. в частта относно наложеното на подсъдимата В. Х. Л. наказание, като на осн. чл. 55, ал. 1, т. 2, б. „б“ НК й определя наказание пробация при пробационни мерки: задължителна регистрация по настоящ адрес с явяване и подписване пред пробационен служител два пъти седмично и задължителни периодични срещи с пробационен служител – и двете за срок от две години и шест месеца. ОТМЕНЯ решението в частта относно приложението на чл. 68, ал. 1 НК спрямо подс. Л.. ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата му част. ОСЪЖДА подсъдимия А. Т. С. да заплати в полза на всеки от гражданските ищци и частни обвинители К. Г. Г. и Й. Г. К. /чрез нейната майка и законен представител Д. О. Ч./ по 300лв. за направени разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство. Решението е окончателно. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.