Р Е Ш Е Н И Е № 201 гр. София, 20.10.2017 г. В И М Е Т О НА Н А Р О Д А ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Наказателна колегия, второ наказателно отделение, в открито съдебно заседание на петнадесети септември през две хиляди и седемнадесета година в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕНА АВДЕВА ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА ТОНЕВА МИЛЕНА ПАНЕВА при секретар ИЛИЯНА РАНГЕЛОВА и с участието на прокурор ПЕТЯ МАРИНОВА разгледа докладваното от съдия ТОНЕВА наказателно дело № 552/2017 г. по описа на ВКС, второ наказателно отделение, като за да се произнесе, взе предвид следното: Касационното производство е образувано на основание чл.346 т.1 от НПК по жалби от адв.Я. Т., защитник на подсъдимия К. Т. А. и от адв.Г. Ц. – защитник на подсъдимия С. В. А. срещу решение № 107 от 08.03.2017 г. на Софийския апелативен съд, наказателно отделение, 7-ми състав, постановено по ВНОХД № 1340/2016 г. по описа на същия съд. Депозираните от защитниците на подсъдимите А. и А. касационни жалби са с идентично съдържание, съдържат идентични оплаквания и отправят едни и същи искания. И в двете жалби са релевирани всички касационни основания по чл.348 ал.1 от НПК, но изложените аргументи сочат предимно на необоснованост на атакувания съдебен акт и непълнота на доказателствата, като са придружени с конкретни искания за приобщаване на допълнителни такива. Извън тези доводи, които не са касационни оплаквания, се излагат твърдения за допуснати съществени процесуални нарушения, довели до нарушаване правото на защита на подсъдимите, които не са били отстранени. Като такова нарушение е посочено обстоятелството, че и двамата са неграмотни, но тъй като този факт не бил установен, същите са участвали на досъдебното производство без защитник. На следващо място се акцентира върху проведения разпит на пострадалата пред съдия без осигуряване участието на подсъдимите и техни защитници, тъй като същият е бил проведен преди привличането на А. и А. в качеството на обвиняеми, което е оценено като нарушение на чл.6 § 3 б.“d“ от ЕКЗПЧОС. Освен тези конкретно посочени процесуални нарушения, предложеният в жалбите анализ на показанията на пострадалата А. С. дава основание да се приеме, че се атакува тяхната интерпретация от инстанциите по същество, която според защитата е превратна и сочи на порок в тяхната доказателствена дейност. Така се е стигнало до безрезервно кредитиране на показанията на пострадалата С. и всички доказателствени източници, обслужващи обвинителната теза, докато тези в подкрепа на защитната са игнорирани. В резултат на този подход от двете съдебни инстанции, според адв.Т. и адв.Ц. както присъдата на ОС – гр. Благоевград, така и решението на САС са основани единствено на показанията на пострадалата, които поради нейната заинтересованост от изхода на делото е следвало да бъдат подложени на много сериозна преценка за достоверността им с оглед вътрешната им логичност, последователност, безпротиворечивост и съответствие с останалите доказателства и доказателствени средства. Като не са сторили това и двете съдебни инстанции са постановили съдебните си актове в нарушение на материалния и процесуалния закон, което обосновава искането на касаторите за отмяна на въззивното решение, признаване на подсъдимите А. и А. за невинни и оправдаването им по повдигнатите им обвинения. В жалбите се съдържа оплакване и за явна несправедливост на наложените им наказания, но единствено в контекста на неправилното им осъждане, без да са изложени конкретни доводи относно вида, размера и начина на изтърпяване на наложените им наказания. В съдебното заседание на ВКС подсъдимите К. Т. А. и С. В. А., редовно призовани се явяват лично и със защитниците си – адвокати Т. и Ц., като поддържат жалбите си по изложените в тях съображения и отправят същите искания. Частният обвинител и граждански ищец А. А. С., действаща чрез майка си А. С. Й. като неин законен представител, редовно призовани не се явяват. Не се явява и повереникът адв.Н., редовно призован. Същите не вземат становище по жалбите на подсъдимите. Представителят на ВКП намира жалбите на подсъдимите за неоснователни и моли да бъдат оставени без уважение. Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, след като обсъди доводите на страните и провери атакувания съдебен акт в пределите, очертани от чл.347 от НПК, намери за установено следното: С присъда № 5222 от 12.10.2016 г., постановена по НОХД № 450/2015 г., Благоевградският окръжен съд е признал подсъдимия С. В. А. за виновен в това, че на 20.05.2015 г. в [населено място], [община], за времето от 22.00 ч. до 23.00 ч. в съучастие като съизвършител с К. Т. А. се съвкупил с лице от женски пол – А. А. С., ненавършила 14 години, като я принудил към това с използване на сила и деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл.152 ал.4 т.1 вр.ал.3 т.1 вр.ал.1 т.2 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на „лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години и 6 /шест/ месеца, което на основание чл.61 т.3 вр.чл.59 ал.1 от ЗИНЗС да изтърпи при първоначален „общ режим“ в затворническо общежитие от открит тип, като го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за това деянието да е извършено чрез използване на заплашване. Със същата присъда БлОС е признал и подсъдимия К. Т. А. за виновен в това, че на 20.05.2015 г. в [населено място], [община], за времето от 22.00 ч. до 23.00 ч. в съучастие като съизвършител със С. В. А. се съвкупил с лице от женски пол – А. А. С., ненавършила 14 години, като я принудил към това с използване на сила и деянието е извършено от две лица, поради което и на основание чл.152 ал.4 т.1 вр.ал.3 т.1 вр.ал.1 т.2 от НК и при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК го осъдил на „лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години и 6 /шест/ месеца, като го оправдал по първоначално повдигнатото му обвинение за това деянието да е извършено чрез използване на заплашване. На основание чл.68 ал.1 от НК съдът привел в изпълнение спрямо подсъдимия К. А. наказанието от 3 /три/ месеца „лишаване от свобода“, наложено с определение № 510 от 06.03.2014 г., постановено по НОХД № 705/2013 г. по описа на РС – гр. Сандански и влязло в законна сила на същата дата, изтърпяването на което било отложено на основание чл.66 ал.1 от НК за срок от 3 /три/ години. И двете наказания съдът постановил да бъдат изтърпени от подсъдимия А. при първоначален „строг“ режим в затвор или затворническо общежитие от закрит тип. Подсъдимите С. А. и К. А. били осъдени да заплатят на А. С. Й. в качеството й на майка и законен представител на пострадалата А. А. С. сумата от 4 000 /четири хиляди/ лева обезщетение за неимуществени вреди, причинени й от престъплението – предмет на делото, като до пълния предявен размер от 60 000 /шестдесет хиляди/ лв. гражданският иск бил отхвърлен. Съдът се произнесъл по държавната такса върху уважената част от гражданския иск и разноските по делото, които възложил в тежест на подсъдимите. По жалби от защитниците на подсъдимите С. А. и К. А. – адвокати Т. и Ц., както и по жалба от повереника на частния обвинител и граждански ищец – адв.Р. Н. било образувано ВНОХД № 1340/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд, НО, 7-ми състав, който с решение № 107 от 08.03.2017 г. изменил присъдата на окръжния съд като: - увеличил размера на наложените на подсъдимите наказания, като отново при условията на чл.55 ал.1 т.1 от НК определил същите да изтърпят наказание „лишаване от свобода“ в размер на по 6 /шест/ години; - определил по отношение на подсъдимия С. А. „строг“ първоначален режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ на основание чл.57 т.2 б.“а“ от ЗИНЗС; - увеличил размера на присъденото в полза на А. А. С., действаща чрез нейната майка и законен представител А. С. Й. обезщетение за неимуществени вреди от 4 000 /четири хиляди/ лева на 20000 /двадесет хиляди/ лева; - конкретизирал размера на разноските по делото, които всеки един от подсъдимите дължи, както и размера на държавната такса върху определения нов размер, в който гражданският иск бил уважен. В останалата част присъдата на ОС–гр. Благоевград по НОХД № 450/2015 г. била потвърдена. Касационните жалби от защитниците на подсъдимите С. В. А. и К. Т. А. – адвокати Т. и Ц. са допустими – подадени са от процесуално легитимирани страни по чл.349 ал.3 вр.ал.1 вр.чл.253 т.2 от НПК в законоустановения от чл.350 ал.2 от НПК срок срещу акт, подлежащ на касационна проверка съгласно чл.346 т.1 от НПК. Разгледани по същество, касационните жалби на защитниците на подсъдимите са неоснователни. Настоящият съдебен състав намира, че най-напред следва да разгледа оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила, които са идентични в жалбите на двамата подсъдими, което позволява това да бъде сторено едновременно. На първо място следва да бъде обсъдено възражението, изтъкнато от защитниците на подсъдимите А. и А. за това, че същите са неграмотни, но поради неизяснеността на това обстоятелство са участвали в досъдебното производство без защитници, с което съществено е нарушено правото им на защита. Това твърдение настоящият съдебен състав намира за некоректно, тъй като противоречи на материалите по делото. Преди всичко е необходимо да се отбележи, че единствените процесуално-следствени действия в рамките на досъдебното производство, проведени с участието на А. и А. са привличането им в качеството на обвиняеми, проведените им разпити в това качество и предявяването на материалите по разследването. Видно от протоколите, документиращи извършването на тези процесуално-следствени действия, за участието си в тях и двамата са имали упълномощени защитници – съответно адв.Ц. за С. А. и адв.Т. за К. А.. Обстоятелството, че към материалите от досъдебното производство са приложени писмени обяснения, снети от подсъдимите преди привличането им в процесуалното качество на обвиняеми в рамките на предварителна проверка от полицейските служители С. и Б. не може да доведе до твърдяния от защитата извод по две съображения. На първо място това е така, защото тези обяснения нямат характер на доказателствено средство и не са ценени като такова от инстанциите по същество, тъй като не са събрани по правилата на НПК и на второ – защото показанията на посочените полицейски служители, възпроизвеждащи тези обяснения, са изключени от двете съдебни инстанции от доказателствената съвкупност тъкмо за да не се допусне заобикаляне на предвидения процесуален ред за депозиране на обяснения от обвиняемите лица. В този смисъл нито органите на досъдебното производство, нито решаващите съдебни органи могат да бъдат упрекнати за допуснати процесуални нарушения, които да са засегнали съществено правото на защита на двамата жалбоподатели. Наред с горното следва да бъде посочено, че липсват и каквито и да било данни за това, че А. и А. са неграмотни. При снемане на самоличността им както в досъдебната, така и в съдебната фаза е отразено, че същите имат начално образование. Тази информация е известна на защитниците им от първия момент на участието им в наказателното производство, но до приключването му във въззивния съд не е била оспорена. Протоколите за извършените с участие на подсъдимите процесуално-следствени действия са подписани от тях в присъствието на защитниците им без възражения, а обстоятелствата, поради които писмените обяснения от А. и А. в рамките на предварителната проверка са им били прочетени, не следва да бъдат задължително свързвани с тяхната грамотност – причините могат да са от различно естество, изследването на които е безпредметно, тъй като не би се отразило на крайния извод за липса на процесуално нарушение в твърдяния от защитата смисъл. Второто оплакване за съществено процесуално нарушение, засягащо правото на защитата на подсъдимите А. и А. е свързано с проведения разпит на пострадалата А. С. по реда на чл.223 от НПК в тяхно отсъствие, което е оценено като нарушение на чл.6 § 3 б.“d“ от ЕКПЧ. В тази връзка следва да бъде отбелязано, че разпитът на пострадалата С. пред съдия е проведен на значително ранен етап от разследването, когато в подкрепа на твърденията й за осъществено спрямо нея сексуално насилие, дало повод на майка й да депозира жалба в полицията не са били налице убедителни доказателства, които да позволят привличането на извършителите в процесуалното качество на обвиняеми. В тази хипотеза органите на досъдебното производство не са нарушили нито цитираната норма на ЕКПЧ, нито чл.223 ал.2 от българския НПК, които им вменяват в задължение да осигурят възможност на обвиняемия и неговия защитник да вземат участие в този разпит, но в никакъв случай нямат за цел да минират възможността за закрепване на важни доказателства и доказателствени средства по този процесуален ред поради липса на яснота относно лицето (лицата), които биха били привлечи като обвиняеми до конституирането им в това процесуално качество. Ето защо това оплакване на касаторите не може да бъде споделено и следва да бъде оставено без уважение. Не може да бъде споделено и възражението за неправилна интерпретация на показанията на пострадалата А. С. и липса на сериозна преценка за достоверността им с оглед вътрешната им логичност, последователност, безпротиворечивост, и съответствие с останалите доказателства и доказателствени средства, довели до неправилното им поставяне в основата на осъдителните съдебни актове независимо от личната й заинтересованост от изхода на делото. Във връзка с тези оплаквания на подсъдимите и техните защитници, ВКС осъществи контрол върху процесуалната законосъобразност на доказателствената дейност на въззивната инстанция и правилността на формиране на вътрешното й убеждение. В рамките на този контрол настоящият съдебен състав констатира, че не само тази, но и първата инстанция са изпълнили в пълен обем задълженията си за обективно, всестранно и пълно изследване на обстоятелствата по делото, относими към предмета на доказване в процеса. Доказателствените материали не са анализирани едностранчиво, превратно или в разрез с правилата на формалната логика, а тъкмо обратното – много внимателно, като благодарение на прецизния анализ на доказателствената съвкупност съдилищата са успели да пресъздадат максимално подробно картината на случилото се и така да дадат отговор на въпроса дали подсъдимите са извършили престъплението, за което са привлечени да отговарят. Повтарящите се обширни възражения на защитниците на подсъдимите А. и А. по отношение доказателствената дейност на инстанциите по фактите се свеждат до несъгласие с оценката, която същите са дали на показанията на пострадалата А. С. и приемането им като основен източник на обвинителни доказателства срещу двамата подсъдими относно въпросите за авторството на деянията, участието на всеки един от тях в отделните съставни части на двуактното престъпление, механизма на осъществяването му и квалифициращите признаци на конкретното престъпление – извършването му от две лица, принудата чрез употреба на сила, както и липсата на навършени от пострадалата 14 години. Настоящият касационен състав изцяло споделя изводите на съдебните състави, разгледали делото по същество относно годността на това гласно доказателствено средство да мотивира крайните осъдителни изводи. Показанията на св.С. не могат да бъдат оспорени със съображения за субективизъм и заинтересованост, предопределени от процесуалното й качество в процеса. Обстоятелството, че тази свидетелка е пострадала от престъплението – предмет на настоящото дело не може да служи като аргумент за обосноваване недостоверността на показанията й и за претендиране отхвърлянето им като ненадежден източник на доказателства. То само поставя завишени изисквания към инстанциите по същество за проверката му с оглед изясняване истинността на възпроизведените чрез него факти. В тази връзка касационният съд констатира, че и първата, и въззивната инстанции са подходили прецизно при изясняване установените противоречия в показанията на св.С., давани в проведените й разпити, като са изложили убедителни аргументи за тяхното съществуване и отражението, което имат за крайните изводи относно извършване на инкриминираното престъпление от двамата подсъдими. Едно от противоречията, изтъкнато от защитниците на подсъдимите А. и А. касае цвета на дрехите, които пострадалата С. взела от простора пред дома на св.А. А. вечерта на инкриминираното деяние и повода, по който е сторила това. То е детайлно обсъдено в мотивите към присъдата на окръжния съд, който е стигнал до извода за ненадеждност на показанията на св.А. както поради роднинската й близост с подсъдимия С. А., така и поради липсата на конкретна информация за случилото се през инкриминираната вечер. Този извод, възприет и от апелативната инстанция с допълнителен мотив за несъщественост на констатираното противоречие относно предмета на доказване, изцяло се споделя от настоящия състав на ВКС, който не намира за необходимо да преповтаря доводите в негова подкрепа. Друго противоречие, на което защитата отделя особено значение е между твърдението на св.С. за липса на предходни полови контакти и констатацията на съдебно-медицинската експертиза, изключваща дефлорация при осъществяване на инкриминираните съвкупления. Това несъответствие е било подробно обсъдено от съдилищата по същество, които основателно са достигнали до извода, че същото няма пряко отношение към предмета на доказване по настоящото дело, и е напълно обяснимо с оглед ниската възраст на пострадалата и страхът й от реакцията на родителите й при узнаване на това обстоятелство. Като аргумент за особено съществено противоречие между показанията на пострадалата С. и останалите източници на доказателства се сочи липсата на констатации от съдебно-медицинската експертиза за наличие на медицински следи от насилие, или такива от груби действия по време на инцидента – като например наличие на семенна течност, травми в областта и около половия орган, крайниците и по тялото на пострадалата. Тук е мястото да се посочи, че това твърдение на защитниците, обосноваващо наличието на съществено противоречие между възпроизведената от пострадалата фактология на деянието и обективно установените факти чрез съдебно-медицинската експертиза цели единствено да дискредитира показанията на св.С., изясняващи упражнената спрямо нея принуда с цел осъществяване на посегателства спрямо половата й неприкосновеност с позоваване на липса на травматични увреждания. Тази теза е несъстоятелна, тъй като пренебрегва изводите на вещото лице – съдебен лекар за това, че неустановяването на видими наранявания по лицето, тялото и крайниците на пострадалата не изключва възможността тя да е хващана, но не силно стискана, да са й нанасяни несилни шамари, леко да е блъскана, както и да са осъществени твърдените от нея полови актове. За наличието на обективна съставомерност на престъплението по чл.152 ал.1 т.2 от НК е достатъчно пострадалото лице да е манифестирало несъгласие с извършваното с него съвкупление, за осъществяване на което извършителят е прибягнал към принуда (независимо в коя от двете форми – заплаха или сила). В този смисъл липсата на травматични увреждания около половия орган на пострадалата не може да се тълкува в смисъл на доброволно осъществен с нея полов контакт, още повече че поведението й като жертва на полово престъпление е изяснено от комплексната съдебно-психиатрична-психологична-сексологична експертиза, като такова доминирано от страх и срам, от малкия й житейски опит и липса на формиран модел на социално поведение, което обяснява отсъствието на активна съпротива при осъществяване на самите съвкупления. Всички възражения на подсъдимите и техните защитници относно дадената от съдебните инстанции по същество оценка на показанията на пострадалата свидетелка А. С. са били предмет на обсъждане от въззивния съд, който им е дал прецизен и законосъобразен отговор в съдебния си акт, изготвен в съответствие с изискванията на чл.339 ал.2 от НПК, поради което в тази му част изцяло се споделя и от настоящия състав на ВКС. В контекста на изложеното до тук касационната инстанция не установи и нарушение на материалния закон по смисъла на чл.348 ал.1 т.1 от НПК по отношение на подсъдимите С. А. и К. А.. Установено е, че и двамата подсъдими са взели активно участие в упражнената спрямо пострадалата А. С. принуда и са се съвкупили с нея против волята й. В рамките на приетите фактически положения законът е приложен правилно, поради което не са налице основания за промяна в приетата от съдилищата правна квалификация на деянията по чл.152 ал.4 т.1 и вр.ал.3 т.1 вр.ал.1 т.2 от НК. Липсата на цифрово изписване на формата на съучастие по чл.20 ал.2 от НК и за двамата подсъдими не води до извод за незаконосъобразност, доколкото същата е правилно изписана в текстовата част на правната квалификация на престъплението. В тази връзка като противоречащо на обективно наличната по делото доказателствена съвкупност настоящият съдебен състав оцени искането на защитниците на подсъдимите А. и А. за отмяна на атакувания съдебен акт и оправдаването им изцяло по повдигнатите им обвинения. Най-сетне като неоснователно този състав на ВКС намери и оплакването за явна несправедливост на наложените на подсъдимите С. А. и К. А. наказания. Макар същото да не е развито самостоятелно в касационните жалби, върховната съдебна инстанция намери за необходимо да го обсъди в контекста на изразеното принципно несъгласие с осъждането им. Възприемайки като правилна и законосъобразна преценката на окръжния съд за определяне на наказанията и на двамата подсъдими по правилата на чл.55 от НК, въззивният съд е отчел допълнителни отегчаващи отговорността им обстоятелства, които обуславят необходимостта от завишаване на размера на правилно определеното им по вид наказание „лишаване от свобода“. Като такива са посочени отправяните от подсъдимите заплахи към пострадалата С. след извършване на престъплението, целящи да предотвратят неговото разкриване и психичното състояние, в което тя е изпаднала след деянието. Тези обстоятелства, както и прецизирането на основанието за приложение на разпоредбата на чл.55 от НК в смисъл за наличие на едно изключително смекчаващо отговорността обстоятелство за всеки един от двамата подсъдими, а не на многобройни такива, са мотивирали САС да завиши размера на определените от първата инстанция наказания „лишаване от свобода“ на всеки един от двамата подсъдими от по 3 /три/ години и 6 /шест/ месеца, на по 6 /шест/ години. Съобразно това изменение на първоинстанционната присъда е определен и „строг“ първоначален режим за изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ по отношение на подсъдимия С. А. съобразно разпоредбата на чл.57 т.2 б.“а“ от ЗИНЗС. Изложените от въззивната инстанция аргументи във връзка с индивидуализацията на наказателната отговорност, която подсъдимите следва да понесат, изцяло се споделят от настоящият съдебен състав, който намира и това оплакване в касационните жалби за неоснователно. Съвкупната оценка на обстоятелствата, имащи отношение към индивидуализацията на наказателната отговорност на подсъдимите А. и А. мотивира извода, че определеното по вид, размер и начин на изтърпяване наказание спрямо всеки един от тях изпълнява целите по чл.36 от НК и не се явява явно несправедливо по смисъла на чл.348 ал.5 т.1 от НПК. Като неоснователно касационната инстанция оценява и оплакването на касаторите по отношение присъденото обезщетение за неимуществени вреди в полза на пострадалата С. чрез нейната майка и законен представител А. С. Й. за причинените неимуществени вреди от престъплението – предмет на делото. Сериозните последици за физическото и психическо развитие на пострадалата, предизвикани от принудителното осъществяване на полов акт от двама по-възрастни от нея мъже последователно, и то след насилственото й отвеждане в дома на единия и завързването й, без тя самата да ги е предизвикала, както и ниската й възраст извън изискуемата за възприетата правна квалификация, обуславят справедливостта на присъденото от въззивната инстанция обезщетение в размер на 20 000 /двадесет хиляди/ лева, които двамата подсъдими следва да платят солидарно. С оглед на това не са налице основания за изменение на проверявания въззивен съдебен акт и в гражданско-осъдителната му част. Водим от изложените аргументи и на основание чл.354 ал.1 т.1 от НПК, Върховният касационен съд, второ наказателно отделение, Р Е Ш И: ОСТАВЯ В СИЛА решение № 107 от 08.03.2017 г., постановено по ВНОХД № 1340/2016 г. по описа на Софийския апелативен съд. Решението не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.