Р Е Ш Е Н И Е № 507 гр.София , 13 декември 2013 г. В ИМЕТО НА НАРОДА ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Трето наказателно отделение, в открито съдебно заседание на дeветнадесети ноември две хиляди и тринадесета година, в състав: ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР ХАРАЛАМПИЕВ ЧЛЕНОВЕ: КРАСИМИР ШЕКЕРДЖИЕВ АНТОАНЕТА ДАНОВА при участието на секретаря Илияна Петкова и прокурора от ВКП Антони Лаков след като изслуша докладваното от съдия ДАНОВА наказателно дело № 2037/2013 г. и , за да се произнесе, взе предвид следното: Производството е образувано по касационна жалба, депозирана от защитника на подсъдимия Г. Г. С. срещу въззивно решение №137 от 09.07.2013 г., постановено по внохд 500/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, трети наказателен състав, с което е потвърдена присъда №209/19.10.2012 г. по нохд 416/2011 г. на ОС-Хасково. В жалбата се релевират всички касационни основания по чл.348 ал.1 т.1-3 от НПК. Във връзка с оплакването за нарушение на материалния закон, се претендира ,че по делото не са установени доказателства, от които да се направи единствено възможния извод, че подсъдимият С. е автор на инкриминираното му престъпление, поради което същият неправилно е бил осъден. Заявява се, че вещественото доказателство „книжна ролка от тиксо”, по вътрешната страна на което е открита дактилоскопна следа от подсъдимия , не е иззето и съхранявано по правилата на НПК, което поставя под съмнение извода на съда,че намерената на местопроизшествието „книжна ролка от тиксо” е същата, която в последствие е изследвана, и от която е снета дактилоскопната следа. Във връзка с довода за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила се претендира,че съдилищата са изопачили свидетелските показания в т.ч. и тези на полицейските служители, присъствали при огледа на местопроизшествие, в насока ,че не някоя друга, а точно коментираната ролка е била намерена и иззета оттам, както и че АС-Пловдив е извършил оценка на доказателствената съвкупност превратно и изопачено, в полза единствено на обвинението, пренебрегвайки тези доказателства, които оневиняват подсъдимия. Прави се искане за отмяна на решението на АС-Пловдив и на основание чл.354 ал.1 т.2 от НПК подсъдимият С. да бъде оправдан, алтернативно –делото да бъде върнато за ново разглеждане от стадия на въззивното производство и като трета алтернатива –да бъде приложена разпоредбата на чл.55 ал.1 от НК и да се наложи на подсъдимото лице наказание под минимума, определен за конкретното престъпление. Пред касационната инстанция защитникът на подсъдимия С.-адв.Д., поддържа касационната жалба по съображенията, изложени в нея. Акцентира на касационното основание-допуснати съществени нарушения на процесуалните правила ,довели до нарушаване правата на подсъдимия, като заявява, че в хода на въззивното производство не са получили отговори на поставените от тях въпроси, а други са били преиначени. Моли да бъде постановена оправдателна присъда, алтернативно- да бъде отменено решението на Пловдивския апелативен съд и производството върнато за ново разглеждане. Представителят на Върховната касационна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна и моли да бъде оставено в сила решението на АС-Пловдив . Упражнявайки правото си на последна дума, подсъдимият Г. С. заявява, че по делото са допуснати нарушения, че той няма нищо общо с извършения грабеж и моли да бъде оправдан. ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, трето наказателно отделение като обсъди доводите на страните и извърши проверка на атакувания въззивен съдебен акт, установи следното : С присъда №209 от 19.10.2012 г.,постановена по нохд № 416/2011 г., ОС-Хасково е признал подсъдимия Г. Г. С. за виновен в това, че на 03.06.2010 г. в [населено място], в съучастие като съизвършител с три неустановени по делото лица, при условията на опасен рецидив отнел чужда движима вещ- златен синджир с тегло 120 гр., на стойност 4320 лв. от владението на А. Н. А., с намерение противозаконно да я присвои ,като за отнемането лицето било поставено в беззащитно състояние, поради което и на основание чл.199 ал.1 т.4 във вр.с чл.198 ал.4 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 във вр.с чл.29 ал.1 б. „а” и „б” и чл.54 от НК го е осъдил на пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, като го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение грабежът да е извършен в съучастие с четири неустановени лица. Със същата присъда подсъдимият Г. С. е признат за виновен и в извършването на престъпление по чл.170 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК ,за това ,че на същата дата и същото място, в съучастие като съизвършител с три неустановени по делото лица ,чрез употреба на сила и нощем влязъл в чуждо жилище-дома на А. Н. А., за което го е осъдил на една година лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип, и го е оправдал по първоначално повдигнатото обвинение деянието да е извършено в съучастие с четири неустановени лица. С присъдата съдът на основание чл.23 ал.1 от НК е определил едно общо и най-тежко наказание, а именно пет години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване в затвор или затворническо общежитие от закрит тип; на основание чл.59 ал.1 от НК е зачел времето, през което подсъдимият е бил задържан под стража и с мярка за неотклонение домашен арест ; възложил му е в тежест направените по делото разноски и се е разпоредил с веществените доказателства. С решение №137 от 09.07.2013 г.,постановено по внохд 500/2012 г., Пловдивският Апелативен съд е потвърдил присъда №209 от 19.10.2012 г., постановена по нохд 416/2011 г. на Хасковския окръжен съд. Жалбата на подсъдимия Г. С. е ОСНОВАТЕЛНА. В пределите на касационната проверка, ВКС констатира допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на процесуалните правила от вида, както на тези по чл.348 ал.3 т.1 от НПК, така и съществени нарушения по чл.348 ал.3 т.2 пр.1 от НПК. За да преценят, че подсъдимият Г. С. е виновен в извършването на престъплението по чл.199 ал.1 т.4 във вр.с чл.198 от НК, както първостепенният съд, така и въззивната инстанция са приели ,че на 02 срещу 03.06.2010 г. подсъдимият ,придружен от още три неустановени лица пристигнал с автомобил "марка" с рег. № притежание на С. в [населено място], ; че към 01-02 часа трите неустановени лица и посоченият автомобил били забелязани в селото от св.Ч.; че към 04-04.30 часа ,след като отворили алуминиевата врата на стаята, в която спели свидетелите А. Н. А. и Е. С., разбили втората врата-дървена ,след което нахлули вътре ; че един от нападателите облепил ръцете и устата на св.А. с тиксо ,като по същият начин те постъпили и със св.С. ; че нападателите били с черни маски на главите и ръкавици на ръцете; че запитали свидетеля къде е касата и къде в къщата има пари, след което трима от нападателите започнали да ровят из мебелите , където намерили и взели златен синджир с тегло около 120 грама, собственост на А. Н. А., след което напуснали стаята; че свидетелите, след като се освободили от тиксото, с което били овързани, запазили стаята във вида, в който била към момента на оттегляне на нападателите и сигнализирали органите на полицията,че при извършения оглед на местопроизшествие била иззета хартиена ролка от тиксо. По отношение спорния въпрос по делото относно авторството на деянието грабеж, инстанциите по същество са посочили в съдебните си актове, че то е установено по несъмнен и категоричен начин, така както изисква разпоредбата на чл.303 ал.2 от НПК. В действителност, в настоящия наказателен процес, съдебните инстанции по фактите са работили с изключително оскъден доказателствен материал, имащ отношение към авторството на деянието, като за това обстоятелство съдилищата не могат да бъдат упрекнати. С оглед изчерпване на възможностите за попълване на делото с доказателства, въззивната инстанция е провела разпит на свидетели, а също така е направила опит да събере от мобилните оператори информация , свързана с използвани от подсъдимия сим-карти и телефонни номера за инкриминирания период и на базата на нея евентуално да гради изводи за авторството на деянието. Усилията на АС-Пловдив в тази насока обаче, не са довели до целения резултат, поради не особената значимост на получената информацията, от гледна точка предмета на доказване. В мотивите на съдебния си акт въззивната инстанция е посочила ,че „доказателствените източници, които ангажират обвинението, за да обоснове участието на С. в противоправното отнемане на вещта, могат да бъдат разделени на две групи- такива ,които установяват преки доказателства за авторството на подсъдимия и такива ,които косвено допълват уличаващата фактология”, като към първата група контролираната инстанция е отнесла резултата от дактилоскопната експертиза- пръстовият отпечатък на подсъдимия, открит върху хартиена ролка от тиксо. Касационната инстанция по никакъв начин не може да сподели виждането на АС-Пловдив,че намерената дактилоскопна следа представлява пряко доказателство за авторството. Както съдебната практика,така и правната доктрина са категорични,че преки са онези доказателства, които пряко и непосредствено установяват обстоятелства, отнасящи се до основния факт- такива са например показанията на свидетеля очевидец или самопризнанията на обвиняемия/подсъдимия. В противовес на това, косвените доказателства могат да дадат указание за основния факт само след като се съпоставят с други доказателствени факти по делото. Връзката на косвеното доказателство с основния факт може само да се предполага , доколкото наличието на косвеното доказателство може да търпи различни обяснения. Ето защо, за установяването на такава обективна връзка между косвеното доказателство и основния факт, подлежащ на доказване- авторството, е необходимо извършването на изключително задълбочена и прецизна преценка и съпоставка с другите доказателства по делото. С оглед на изложеното следва да се отбележи ,че дактилоскопна следа, идентифицирана чрез дактолископна експертиза , никога не е пряко доказателство в процеса, а само косвено, което изисква задълбочен анализ и сериозно съпоставяне с други доказателства. При това положение контролираната инстанция не е разполагала с преки доказателства за авторството, а е била ограничена да направи фактическите си изводи само въз основа на косвени доказателства. Принципно няма пречка косвените доказателства да могат да послужат като единствена основа за изграждане на осъдителна присъда. В тези случаи съдът е задължен да установи достоверността на доказателствените средства - източници на косвени доказателства, след което да пристъпи към задълбочена оценка на установените чрез тях доказателствени факти, като всяко доказателствено средство трябва да се обсъди във връзка с всички останали, за да се прецени съставляват ли те хармонично цяло, свързани ли са с основния факт, могат ли да се направят изводи досежно този факт и какви. Направеният извод трябва да бъде единствено възможен. Преценявайки косвените доказателства по свое вътрешно убеждение, съдът трябва да се ръководи не от броя им, а от това съставляват ли те в своята съвкупност система от факти, свързани помежду си с основния факт, намират ли се в хармония и водят ли до изводи, които са единствено възможни. В принципен план ,наличието само на едно косвено доказателство трудно би могло да обоснове постановяването на осъдителна присъда. Наличието на няколко косвени доказателства, несвързани помежду си също не могат да доведат до подобен извод, но тогава когато е налице система от косвени доказателства и която води до един единствен извод , свързан с авторството на деянието, тя следва да бъде поставена в основата на заключение за осъждането на лицето. Макар касационният съд да не може да подмени вътрешното убеждение на съда по същество, намеса от негова страна е необходима във всички случаи на неправилен подход при неговото формиране. По настоящето дело въззивният съд е направил изводите си относно авторството, обсъждайки само тези доказателства, които са в подкрепа на обвинителната теза и при пълно игнориране на оправдателните такива. Наред с това, част от доказателствените източници е обсъдил превратно и не според действителното им съдържание, а също така се е позовал и на доказателства, които са били недопустими от гледна точка на предписанията на НПК. Обосноваването от АС-Пловдив на извод за авторството на деянието в лицето на подсъдимия е станало възможно, поради изначалната му неправилна оценка, че дактилоскопната следа представлява пряко доказателство за авторство. Всъщност извън него, в подкрепа на авторството ,въззивната инстанция е ценила още и данните , изводими от показанията на св.И. Ч., за това, че е видял част от контролния номер –„СА 16” на непознато нему МПС, "марка” , паркирано недалеч от дома на пострадалия, което превозно средство като марка и част от регистрационния номер съвпада с тези на автомобила, притежаван от подсъдимия. Към кръга на доказателствата, установяващи , че подсъдимият С. е автор на деянието, въззивната инстанция е включила и показанията на свидетели, които са предоставили информация за други факти от предмета на доказване, но не и за самоличността на извършителите- напр. показанията на пострадалия А. А. и св.С.. В мотивите си въззивният съд е направил констатация, че събраните доказателства са достатъчни за установяване авторството на подсъдимия, но това е сторил напълно декларативно, като не е изложил аргументи защо приема, че те водят до един единствено възможен и категоричен извод, а именно ,че Г. С. е автор на деянието. За да подсили впечатлението, че подсъдимият е автор на грабежа, въззивният съд при доказателствения си анализ е посочил ,че дактилоскопната следа „... е оставена в частен дом, до който няма достъп, освен ако не е бил участник в инкриминираното деяние на посочената дата....” , пренебрегвайки изцяло приетия от самия него факт, че тази следа е оставена върху преносима вещ- хартиена ролка от тиксо. Според приетите от апелативния съд факти, това веществено доказателство е намерено в дома на пострадалия, но предвид характера на доказателството, е било необходимо да се обосноват причините , поради които се приема ,че подсъдимият е оставил отпечатъка от пръста си върху него, точно защото е бил извършител на престъплението. Наред с горното е необходимо да се отбележи, че при формиране на вътрешното си убеждение, въззивната инстанция е допуснала съществени нарушения на процесуалните правила във връзка с 1/ оценката на годността на част от доказателствата, 2/ преценката си относно допустимостта на подмяна на първични с производни доказателства и 3/ оценката на доказателствата, с оглед тяхното действително съдържание. Така, АС-Пловдив е включил в доказателствената съвкупност показанията на св.Г. Г., участвал като специалист- технически помощник при извършването на процесуално следственото действие „оглед на местопроизшествие”. Съгласно чл.118 от НПК лицата –специалисти-технически помощници, участвали при извършването на процесуално следствени действия, не могат да бъдат свидетели, тъй като се намират в друго процесуално качество и в този смисъл Г. Г. не може да бъде свидетел, поради което заявеното от него в това качество не следва да се включва в доказателствената съвкупност /Решение №504/2005 г. по н.д.1072/2004 г. на ІІІ н.о./. На следващо място, въззивната инстанция не се е съобразила с действителното съдържание на показанията на св.Ч. относно датата, на която е забелязал трите лица, за които свидетелства; не е посочила кои показания/от съдебното производство или приобщените от досъдебната фаза/ кредитира и защо, във връзка с констатираното противоречие за това, дали св.Ч. е забелязал цвета на автомобила марка БМВ или не; позовала се е на производни доказателства, каквито представляват фактите, съобщени от св.А. Н. Х.,с които е подменила първични доказателства- факти , изводими от показанията на св.Ч. /все по отношение на цвета на автомобила/, като не е посочила защо приема, че тази подмяна е допустима /в тази насока ВКС намира ,че в конкретния случай не е налице възможност за използването на производните доказателства, тъй като не е налице нито една от трите хипотези, при които това е възможно- за разкриване на първични доказателства, за проверка на първични доказателства и тогава когато първичните доказателства са се оказали недостъпни/. Тук е мястото да се отбележи и, че въззивната инстанция е пропуснала да констатира допуснатото от първоинстанционния съд процесуално нарушение при приобщаване на показанията на св.Ч. от досъдебното производство, както и да го отстрани. Макар на практика първостепенният съд да е разполагал със съгласието на лицата, посочени в чл.281 ал.5 от НПК- а именно подсъдимия и неговия защитник, за четене на показанията на св.Ч. от досъдебното производство , той неправилно ги е приобщил по реда на чл.281 ал.4 от НПК, вместо по чл.281 ал.5 от НПК. Правилното определяне на правното основание за приобщаване на свидетелските показания има отношение към последиците, свързани с тяхната оценка, доколкото разпоредбата на чл.281 ал.8 от НПК забранява осъдителната присъда да се основава само на показания ,прочетени по реда на чл.281 ал.4 от НПК. Констатираните нарушения от ВКС в дейността на въззивната инстанция по оценка на доказателствата намират най-ярки проявления в приетото от апелативния съд, че „следата е открита върху ролката ,иззета от дома на А. Н. и именно тя е била обект на изследване....”.В тази насока правилно съдилищата по фактите са изключили от доказателствения обем протокола за оглед на местопроизшествие от 03.06.2010 г., като са приели, че същият представлява негодно доказателствено средство, поради безспорно установеното обстоятелство, че поемните лица, отразени в процесуалния документ, не са присъствали при извършването на самото процесуално следствено действие.По-нататък съдилищата напълно правилно са предприели процесуални действия, чрез които евентуално да установят връзката между намерената в дома на пострадалия и описана в протокола за оглед хартиена ролка от тиксо и тази, която в последствие е била обект на изследване.Принципните съображения на въззивната инстанция, че не съществува пречка да бъдат разпитани в качеството на свидетели полицейските служители, присъствали на извършения оглед, доколкото те не са извършвали действия по разследването, и чрез техните показания да се установят фактите, за които е бил съставен негодния протокол, се споделят от касационния съдебен състав. Ако обаче АС-Пловдив беше оценил показанията на полицейските служители-Т. Т., Д. Г., П. К. /а именно ,че в дома на А. А. е намерена хартиена ролка от тиксо, като там, на място следи върху нея не са търсени/ в кореспонденция с другите доказателства: че на вещото лице Н. И. е предадена за изследване не хартиена ролка от тиксо ,а следа , иззета от вътрешната страна на хартиена ролка, което означава, че тази следа е била вече проявена от друго лице /в тази насока е и приложената по делото справка –л.81 от ДП, която е от дата , предхождаща с почти два месеца датата на постановлението за възлагане на експертиза/, което пък е в противоречие със заявеното от експерта И. в съдебното заседание, че никой не е правил изследване преди него, твърдение, което пък от своя страна влиза в противоречие с казаното от вещото лице пред същия съд, че „следата не съм я снел аз”, би могъл да достигне до други изводи относно идентичността на намерената в дома на пострадалия и изследвана в последствие хартиена ролка от тиксо. Въззивната инстанция не само не е обсъдила посочените противоречия, но от вниманието й е убягнало и , че в самата дактилоскопна експертиза не е описан начина ,по който вещественото доказателство е било опаковано и получено от експерта, както и,че същият е унищожил първоначалната опаковка ,върху която по негови твърдения е имало подписи на поемни лица и по този начин завинаги е лишил съда от възможността да провери достоверността на това твърдение, както и дали при съхраняването на хартиената ролка са спазени изискванията на НПК. Ако АС-Пловдив беше подложил на критичен и сериозен анализ всички източници на доказателства, касаещи намирането, изземването и експертното изследване на хартиена ролка от тиксо и ги беше оценил според тяхното действително съдържание, би могъл да стигне и до различни изводи, а именно ,че макар и да е намерена хартиена ролка от тиксо в дома на пострадалия А. А., няма сигурна доказателствена основа, на базата на която да се приеме идентичност между намерената и впоследствие изследвана хартиена ролка от тиксо. На следващо място, АС-Пловдив изобщо не е обсъдил оправдателните доказателства, а именно заключението на техническата експертиза, не е съпоставил показанията на Е. С. по отношение цвета на ръкавиците, носени от извършителите с тези ,намерени в дома на подсъдимия С., не е отговорил и на други въпроси ,поставени от защитата в хода на съдебните прения. С оглед на изложените пропуски, противоречия и превратна оценка на част от доказателствените източници от страна на апелативния съд се налага сериозно съмнение,че е достигната обективната истина по делото,поради което ВКС приема,че АС-Пловдив не е изпълнил задължението си по чл.13 от НПК.Констатираните съществени процесуални нарушения представляват касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 във вр. с чл.348 ал.3 т.1 от НПК.По естеството си те са отстраними чрез провеждането на ново съдебно производство пред втората инстанция по фактите,което налага отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от АС-Пловдив.В хода на същото следва да се отстранят всички констатирани нарушения, като се извърши прецизен анализ на всички доказателства в тяхната взаимна връзка и съвкупност,с цел разкриване на обективната истина по делото. И на последно място, ВКС констатира наличието и на касационното основание по чл.348 ал.1 т.2 във вр.с чл.348 ал.3 т.2 от НПК,доколкото в решението на АС-Пловдив липсват каквито и да е било мотиви относно престъплението по чл.170 ал.2 във вр.с ал.1 във вр.с чл.20 ал.2 от НК,в извършването на което С. е бил признат за виновен от първата инстанция.Досежно това престъпление няма анализ на доказателствата,от които са изведени фактическите констатации на съда,липсват мотиви по правото ,както и по наказанието.Липсата на мотиви е съществено процесуално нарушение от категорията на абсолютните,поради което има за своя единствена последица отмяна на съдебния акт и връщане на делото за ново разглеждане. По изложените съображения и на основание чл.354 ал.1 т.4 от НПК,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,трето наказателно отделение Р Е Ш И : ОТМЕНЯВА въззивно решение №137 от 09.07.2013 г., постановено по внохд 500/2012 г. по описа на Пловдивски апелативен съд. ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг съдебен състав на въззивния съд. РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване. ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1/ 2/